Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (23)

18
Двойна игра

Свит на любимото си местенце на Улицата на разбойниците, Дондон не изпускаше от очи входа на „Плюещата камила“. Когато видя елфът, последен от четиримата, да се завръща в странноприемницата, полуръстът извади малко огледалце и за последен път провери маскировката си. Цялото му лице бе покрито с мръсотия; дрехите му бяха прекалено широки за него, като на улично хлапе, имало късмета да ги смъкне от гърба на някой пияница, заспал на улицата, преди да успее да се добере до дома си; косата му бе подобаващо разрошена и сплъстена, сякаш от години не бе виждала гребен, още по-малко пък вода.

Дондон вдигна изпълнен с копнеж поглед към луната и предпазливо попипа брадичката си. Все още гладка, тя вече бе започнала да изтръпва. Полуръстът пое голяма глътка въздух, после още една и успя да потисне животинския порив, който се надигаше в гърдите му. Откакто се присъедини към редиците на Раситър (преди повече от една година), се бе научил да се справя с тези демонични копнежи, ала въпреки това се надяваше, че ще успее да си свърши работата достатъчно бързо. Тази нощ луната бе особено ярка.

Хората, които минаваха покрай него, все жители на Калимпорт, му смигваха съучастнически, когато го видеха, досещайки се, че Дондон, всепризнатият майстор на измамите, отново бе излязъл на лов. Обитателите на калимпортските улици познаваха полуръста прекалено добре, за да попаднат в клопките му, ала освен това бяха и достатъчно благоразумни, за да не разтръбяват на всеки непознат, когото срещнеха кой и какъв точно бе Дондон. Полуръстът винаги успяваше да се заобиколи с най-безмилостните главорези на Калимпорт, а да издадеш прикритието му, точно когато измамникът се кани да хлопне капана около нищо неподозиращата жертва, си бе наистина тежко престъпление.

Дондон се дръпна назад, когато малко по-късно четиримата приятели излязоха от странноприемницата.

За Дризт и останалите Калимпорт през нощта бе също толкова необичаен, колкото и през деня. За разлика от градовете на Севера, където нощният живот обикновено бе съсредоточен в многобройните пивници, тук улиците като че ли ставаха още по-оживени, след като слънцето се скриеше зад хоризонта. Дори обикновените бедняци се променяха и ставаха по-зловещи и загадъчни.

Едно място обаче, си оставаше все така безлюдно, независимо дали бе ден или нощ — никой не смееше да припари до невзрачната дървена постройка в края на улицата. Къщата, в която се помещаваше гилдията на Пук паша. Двамата стражи, предрешени като обикновени скитници, все още се облягаха от двете страни на вратата, ала освен тях, сега край сградата имаше още двама пазачи.

— Ако Риджис е затворен там — обади се Кати-Бри — трябва да намерим начин да влезем вътре.

— Няма съмнение, че Риджис е там — отвърна Дризт.

— Ала ловът ни трябва да започне с Ентрери.

— Тук сме, за да открием Риджис — напомни Кати-Бри и му хвърли разочарован поглед.

Дризт побърза да поясни:

— Пътят до Риджис минава през убиеца. Можеш да бъдеш сигурна, че той се е погрижил за това. Нали чу думите му при Клисурата на Гарумн. Ентрери няма да ни позволи да открием Риджис преди да сме се срещнали с него.

Кати-Бри не можеше да отрече логиката в думите на елфа. Когато отвлече Риджис от Митрал Хол, Ентрери бе положил големи усилия да примами Дризт да се впусне в това преследване, сякаш залавянето на полуръста бе просто част от някаква сложна игра, в която участваха само той и елфът.

— Откъде да започнем? — недоволно изръмжа Бруенор.

Беше очаквал, че улицата ще е по-спокойна и ще им даде по-добра възможност да съставят плановете си. Всъщност, той тайно се надяваше, че биха могли да свършат работата си още тази нощ. За негово учудване, Дризт отговори:

— Точно оттук.

И като видя недоумението, изписано върху лицето на Бруенор, поясни:

— Вдъхнете миризмата на улицата. Наблюдавайте тълпите и се вслушайте в звуците й. Подгответе се за онова, което ни предстои.

— Нямаме време, елфе! — изръмжа Бруенор. — Сърцето ми нашепва, че докато ние стоим на таз’ смрадлива улица, Къркорещият корем сигурно се гърчи от болка под камшика на своите мъчители!

— Няма да ни се наложи да търсим Ентрери — обади се Уолфгар, следвайки мисълта на Дризт. — Той сам ще ни открие.

Почти като по команда, сякаш забележката на Уолфгар им бе припомнила къде се намират и какви опасности ги дебнат тук, четиримата приятели започнаха да се оглеждат на всички страни. Отвсякъде им хвърляха мрачни погледи, всеки, който минеше покрай тях, се обръщаше, за да ги огледа по-добре. Чужденците не бяха нещо необичайно тук (в крайна сметка, Калимпорт беше пристанище, и то голямо), но чужденци като тях четиримата щяха да изпъкват, където и да отидеха. Осъзнавайки неизгодното положение, в което се намираха, Дризт разбра, че ще трябва да се махнат оттам и тръгна надолу по Улицата на разбойниците.

Преди Уолфгар, който вървеше последен, да успее да направи и крачка, откъм сенките около „Плюещата камила“ долетя детски глас:

— Ей! Търсите кого да нападнете, а?

Без да разбира добре какво става, Уолфгар се приближи и надникна в мрака. Там стоеше Дондон, на вид досущ като мърляво улично хлапе.

— Какво става? — попита Бруенор, който също се бе доближил.

Вместо отговор, Уолфгар безмълвно посочи Дондон.

— Какво става? — повтори джуджето, ала този път въпросът му бе отправен към малката, тъмна фигурка.

— Търсите си кого да нападнете, а? — повтори Дондон и излезе от мрака.

— Ха! — изсумтя Бруенор и пренебрежително махна с ръка. — Туй било някакво си момче. Нямаме време да си играем!

И като сграбчи Уолфгар за ръката, той се обърна и си тръгна.

— Може би знам повече, отколкото си мислите — тихо извика Дондон след тях.

Без да му обръща внимание, Бруенор се накани да продължи по пътя си, следван от Уолфгар, ала преди да успее да направи и една крачка, към тях се приближи Дризт. Забелязал, че спътниците му изостават, елфът отиде да провери какво става и дойде точно навреме, за да чуе последните думи на „момчето“.

— Просто някакъв хлапак! — обясни Бруенор.

— Уличен хлапак — поправи го Дризт и като заобиколи двамата си приятели, се върна при стената на странноприемницата, където стоеше Дондон. — Уличен хлапак, от чийто поглед не убягва нищо.

— Какво можеш да направиш за нас? — прошепна Дризт на полуръста и му даде знак да го последва встрани от улицата и любопитните погледи на минаващите.

Дондон сви рамене.

— Зависи какво искате. Днес тук пристигнаха цял куп търговци, та има доста за крадене. Какво точно ви интересува?

Бруенор, Уолфгар и Кати-Бри обградиха елфа и „момчето“. Очите им внимателно следяха всички минувачи, ала острият им слух не изпускаше нито думичка от разговора на елфа и непознатия хлапак.

Дризт приклекна до полуръста и насочи погледа му към невзрачната постройка в края на улицата.

— Къщата на Пук — небрежно обясни Дондон. — Най-непристъпната къща в цял Калимпорт.

— Ала и тя си има слабо място — отбеляза Дризт.

— Всички си имат слабо място — съгласи се Дондон спокойно — превъплъщението му в дръзко улично хлапе, свикнало да оцелява в суровия живот на калимпор-тските улици, бе превъзходно.

— Някога влизал ли си там?

— Може и да съм.

— А някога виждал ли си сто златни монети?

Очите на Дондон светнаха и той уж неспокойно пристъпи на място.

— Да идем в стаята — обади се Кати-Бри. — Тук привличаме прекалено много любопитни погледи.

Дондон охотно се съгласи, ала не пропусна да хвърли леден поглед на Дризт:

— Предупреждавам ви, че мога да броя до сто.

Щом се озоваха в стаята, Дризт и Бруенор изсипаха цяла купчинка златни монети пред полуръста, който веднага се зае да им описва някакъв таен заден вход, който въвеждал в къщата на Пук и за който, според думите на Дондон, не знаели дори крадците.

Четиримата приятели се скупчиха около него, нетърпеливи да научат всички подробности.

От устата на Дондон всичко звучеше съвсем лесно.

Прекалено лесно.

Дризт се изправи и извърна лице, за да скрие усмивката си. Нали точно за това си бяха говорили току-що и се бяха чудили кога ли Ентрери ще се опита да се свърже с тях. Всъщност само няколко минути преди това момче да се появи точно навреме и да им покаже „пътя“.

— Уолфгар — рече Дризт, — свали му обувките.

При тези думи тримата му приятели го погледнаха изненадано, а Дондон неспокойно се размърда на стола си.

— Обувките — повтори Дризт и посочи краката на Дондон.

Бруенор бързо разбра какво има предвид елфът — все пак неслучайно един от най-близките му приятели бе полуръст. Преди Уолфгар да успее да каже каквото и да било, джуджето сграбчи левия ботуш на Дондон и го свали, разкривайки гъстата козина по крака — крак не на човешко момче, а на полуръст.

Дондон безпомощно сви рамене и се сгуши в стола си. Всичко се развиваше точно както Ентрери бе предвидил.

— Май наистина знае повече, отколкото си мислим — подигравателно отбеляза Кати-Бри, повтаряйки думите на Дондон, които изведнъж придобиха много по-зловещ смисъл.

— Кой те праща? — изръмжа Бруенор.

— Ентрери — отвърна Уолфгар вместо Дондон. — Изпратил го е, за да ни примами в заложения от него капан.

При тези думи исполинът се приведе над полуръста, закривайки светлината на свещта с огромното си тяло.

Бруенор го изблъска встрани и на свой ред се надвеси над Дондон. С момчешки невинното си лице, Уолфгар никога не би могъл да изглежда толкова страшен, колкото освирепялото джудже с рижата си брада, острия нос, очукания еднорог шлем и страховития пламък в очите.

— Сега, малки мошенико — изръмжа Бруенор на сантиметри от лицето на полуръста, — сега вече не става въпрос за злато, а за собствения ти смрадлив език! Или ще го развържеш и ще ни кажеш всичко, което знаеш, или аз лично ще го изтръгна от гърлото ти!

Дондон пребледня (това беше коронният му номер) и затрепери като лист.

— По-кротко — успокоително се намеси Кати-Бри, поемайки ролята си, която този път не бе така сурова като предишния път. — Вече достатъчно го изплашил.

Докато я избута встрани, Бруенор успя да й смигне одобрително за прекрасното изпълнение.

— Да съм го изплашил? — грубо рече той и свали брадвата от рамото си. — Хич и да не си мисли, че ще му се размине само с малко страх!

— Чакайте! Чакайте! — примоли се Дондон, гърчейки се от престорен страх така, както само един полуръст може да се гърчи. — Просто правех онова, което палачът ми нареди и за което ми плати.

— Значи познаваш Ентрери? — попита Уолфгар.

— Тук всички познават Ентрери — отвърна Дондон. — И всички правят онова, което той им нареди!

— Хич недей да се тревожиш за Ентрери! — изръмжа Бруенор в лицето му. — Да го видим как ще успее да ти стори каквото и да било, след като мойта брадва си вземе свойто!

— Да не би да си мислиш, че можеш да убиеш Ентрери? — престори се Дондон, че не разбира какво има предвид джуджето.

— Ентрери не може да стори нищо на един труп — мрачно рече Бруенор. — Брадвата ми ще ти даде да се разбереш, много преди той да е успял да измисли как точно да те накаже!

— Той иска теб! — обърна се Дондон към Дризт, опитвайки се да поуспокои разговора.

Дризт кимна, но не каза нищо. Нещо не бе както трябва в тази среща, в която нищо не бе както трябва.

— Аз не взимам страна — опита се Дондон да умилостиви Бруенор, когато видя, че Дризт няма да направи нищо, за да разсее напрежението. — Правя само онова, което е нужно, за да оцелея.

— Ако искаш да си спасиш живота сега — сурово рече джуджето, — ще ни кажеш как да влезем в къщата на Пук. Сигурния начин.

Дондон сви рамене:

— Онова място е истинска крепост. Няма сигурен начин.

Бруенор направи още една крачка към него, а гневната бръчка на челото му стана още по-дълбока.

— Но ако трябваше да вляза там — побърза да добави полуръстът, — щях да опитам през клоаката.

Бруенор се обърна към приятелите си.

— Звучи разумно — съгласи се Уолфгар.

Дризт се вгледа в полуръста, търсейки издайнически блясък в очите му, които неспокойно се стрелкаха насам-натам.

— Разумно е — отсече той най-сетне.

— Е — обади се и Кати-Бри, — той като че ли току-що си спаси живота. Но какво ще правим с него сега? Ще го вземем ли със себе си?

— И още как! — рече Бруенор лукаво. — Той ще ни води!

— Не! — неочакваното несъгласие на елфа учуди и тримата. — Полуръстът направи онова, което поискахме от него. Сега може да си върви.

— И да иде право при Ентрери, за да ни издаде — възкликна Уолфгар.

— Ентрери няма да научи — отвърна Дризт и впи поглед в очите на полуръста, без с нищо да издава, че вече се е досетил за двойната му игра. — Нито пък ще прости.

— Аз казвам да го вземем с нас — настоя Бруенор.

— Нека си върви — повтори Дризт. — Доверете ми се.

Бруенор изсумтя, но пръстите му, които все още стискаха дръжката на митралната брадва се отпуснаха, и той отиде да отвори вратата, мърморейки под носа си. Уолфгар и Кати-Бри си размениха разтревожени погледи, но не казаха нищо.

Дондон не изчака да го подканят втори път, но преди да успее да стигне до вратата, Бруенор застана пред него:

— Ако някога отново видя лицето ти — предупреди го той, — независимо каква маска си надянал този път, бъди сигурен, че ще те насека на парчета!

Дондон се шмугна покрай него и изскочи от стаята, без нито за миг да изпуска опасното джудже от погледа си. Докато с трескава бързина се спускаше по стълбите, които водеха към изхода, полуръстът се възхити на точността, с която Ентрери му бе описал начина, по който щеше да протече срещата. Колко добре познаваше Ентрери тези четиримата и най-вече елфа!

Подозирайки какво се крие зад тази изпълнена с лъжи среща, Дризт много добре разбираше, че с прощалната си заплаха Бруенор надали бе успял да уплаши кой знае колко лукавия полуръст. Дондон бе изиграл ролята си — двете си роли! — без да се издаде дори и с най-малък жест или поглед.

Въпреки това Дризт кимна одобрително, когато Бруенор, все още намръщен, се обърна към тях. Ако не друго, заплахата поне щеше да накара джуджето да се чувства по-сигурно.

По настояване на елфа приятелите решиха да поспят малко. При цялото оживление, царящо навън, никога нямаше да успеят да се вмъкнат незабелязано в някоя от канализационните шахти. Тълпите сигурно щяха да намалеят, когато нощта започнеше да клони към своя край, а опасните главорези отстъпеха място на готвещите се за дневната си работа обикновени хорица.

Дризт обаче не заспа. Облегнат на вратата на стаята, той стоеше нащрек, готов да скочи при първия подозрителен звук. Ритмичното дишане на приятелите му го успокояваше и той потъна в собствените си мисли. Магическата маска висеше на врата му и той за кой ли път се изненада на простотата на измамата, която му даваше възможност да отиде където си поиска, без да бъде хулен и гонен заради цвета на кожата си.

Ала нямаше ли след време самият той да стане жертва на тази измама? Каква щеше да бъде тази свобода, след като цената за нея бе собствената му същност?

Дризт погледна към Кати-Бри, свита на кълбо върху единственото легло в стаята, и се усмихна. В невинността наистина се криеше мъдрост; в идеализма на чистия поглед към света неизменно се съдържаше зрънце истина.

Не биваше да я разочарова.

Най-сетне Дризт усети как мракът навън се сгъстява. Луната бе залязла. Той отиде до прозореца и надникна през него. По улицата все още имаше хора, ала те вече бяха много по-малко. Нощта наистина наближаваше своя край и той събуди останалите — не можеха да си позволят да се бавят повече. Отърсвайки се от прегръдката на съня, приятелите за последен път провериха вещите си и излязоха навън.

На Улицата на разбойниците имаше няколко отводнителни шахти, чиито здрави решетки изглеждаха така, сякаш бяха построени, за да държат скверните обитатели на клоаката там долу, а не за да може водата да се оттича в тях, когато над града се извиеше някоя от лютите бури, които го връхлитаха от време на време. Приятелите избраха шахтата край една малка уличка, недалеч от странноприемницата, която хем оставаше скрита от погледите на минувачите, хем бе достатъчно близо до къщата на Пук, за да успеят да намерят пътя без особени затруднения.

— Момчето може да я махне — рече Бруенор, когато видя металната решетка, покриваща шахтата.

Без да чака да го подканят повече, Уолфгар се наведе над нея и здраво стисна железните пръчки.

— Почакай малко — спря го Дризт и се огледа наоколо, за да види дали някой не ги наблюдава.

После даде знак на Кати-Бри да се върне в началото на уличката, докато самият той тръгна към другия й край, който тънеше в непрогледен мрак. Когато се увери, че там всичко е наред, Дризт махна на Бруенор. От своята позиция, Кати-Бри кимна в знак, че и при нея всичко е спокойно.

— Махни я, момче — прошепна Бруенор. — И гледай да не вдигаш шум.

Уолфгар отново сграбчи решетката и си пое дълбоко дъх. Мускулите му се наляха с кръв, от гърдите му се откъсна стон, ала решетката остана на мястото си.

Уолфгар вдигна невярващ поглед към Бруенор и удвои усилията си. Лицето му поаленя от притока на кръв, решетката застена жално, ала почти не помръдна.

— Нещо я държи отдолу — досети се Бруенор и се приведе над нея, за да я разгледа по-добре.

Лекото издрънчаване на освободена верига бе единственото предупреждение за джуджето преди решетката най-сетне да поддаде и да запрати Уолфгар на земята. Желязото изскочи от мястото си и удари Бруенор по челото, събаряйки шлема от главата му, а него самия поваляйки по гръб. Без да изпуска решетката, Уолфгар шумно се блъсна в стената на странноприемницата.

— Ах, ти, безмозъчен глупако… — разфуча се Бруенор, ала Дризт и Кати-Бри, които се втурнаха да му помогнат, му напомниха, че трябва да пази тишина.

— Защо им е да заковават отводнителната шахта? — недоумяващо попита Кати-Бри.

Уолфгар се отърси от мръсотията и добави:

— И то отвътре. Май нещо там долу иска да държи града далеч от себе си.

— Много скоро ще разберем — рече Дризт и като приклекна до зейналата дупка, спусна краката си вътре. — Пригответе факла. Ще ви извикам, когато се убедя, че е чисто.

Нетърпеливият пламък, заиграл в очите му, не убягна на Кати-Бри и тя го погледна притеснено.

— Заради Риджис — увери я Дризт. — Правя го единствено заради Риджис.

После изчезна в черния мрак. Черен, като мрачните тунели на подземния му дом.

Останалите трима чуха лекия плясък на вода, когато краката на елфа докоснаха пода на клоаката, после всичко потъна в тишина.

Времето се точеше едва-едва.

— Запали факлата — прошепна Бруенор на Уолфгар, ала Кати-Бри спря ръката на младежа.

— Имай му доверие — каза тя на джуджето в отговор.

— Прекалено дълго — притеснено промърмори Бруенор. — Прекалено тихо.

Кати-Бри задържа дланта си върху ръката на Уолфгар, докато приглушеният глас на Дризт не долетя откъм канала:

— Чисто е. Може да слизате.

Бруенор взе факлата от Уолфгар.

— Ти слез последен и върни решетката на мястото й. Не е нужно целият град да разбере къде сме отишли.

* * *

Първото нещо, което забелязаха, когато пламъкът на факлата освети клоаката, беше веригата, която бе държала решетката. Очевидно поставена тук съвсем наскоро, тя излизаше от здрав механизъм, висящ от стената.

— Чини ми се, че няма да сме сами тук — прошепна Бруенор.

Дризт се огледа наоколо, споделяйки притеснението на джуджето. Беше свалил магическата маска — един Елф на мрака на място, което прекрасно подхождаше на расата му.

— Аз ще вървя първи — каза той, — там, където свършва светлинката на факлата ни. Бъдете нащрек.

И той пое напред, безшумен както винаги, стъпвайки само на сантиметри от мръсната вода, която лениво се носеше в средата на тунела.

След него, вдигнал високо факлата, вървеше Бруенор, следван от Кати-Бри и Уолфгар, който трябваше да държи главата си наведена, за да не се удари в слизестия таван. Уплашени от светлината, плъховете, обитаващи клоаката, побягнаха с пронизителни писъци, други от черните твари, населяващи това скверно място, безшумно пропълзяха до прикритието на мръсните, отходни води. Тунелът криволичеше ту насам, ту натам, на всяка крачка се отваряха нови и нови странични коридори, а плясъкът на капеща вода само още повече ги объркваше — веднъж им се струваше, че го чуват пред себе си, ала щом се наканеха да го последват, той внезапно се разнасяше от съвсем друго място, само за да долети миг по-късно иззад тях.

Бруенор тръсна глава и се опита да не обръща внимание на подвеждащите звуци, задушливото зловоние и слузестата тиня, в която затъваше на всяка крачка. Единственото, което имаше значение в този момент, бе неясната фигура, която неотклонно ги водеше напред, на границата между оскъдната светлина, хвърляна от факлата, и лепкавия мрак на клоаката. Бруенор точно свиваше зад поредния ъгъл, след който започваше една особено объркана плетеница от тунели, когато внезапно видя тъмната фигура встрани от себе си.

Още докато се обръщаше, за да я последва, джуджето осъзна, че това не би могло да бъде Дризт.

— Внимавайте! — изкрещя Бруенор, после хвърли факлата към едно сухо местенце и извади брадвата и щита си.

Неговата бдителност спаси живота на всички, защото само миг по-късно от страничния тунел изникнаха не една, а две фигури, наметнати с плащове. В ръцете си държаха голи мечове, под гъстата козина на лицата им проблясваха остри, жълти зъби.

Нападателите бяха с човешки ръст, носеха мечове и бяха облечени като хора. Всъщност, те наистина бяха хора и то невинаги зли, ала ярката луна пробуждаше тъмната им страна и ги превръщаше в човекоподобни зверове. Дори и тогава, те все още се движеха на два крака като хора, ала дългите им муцуни, твърдата кафява козина и дългата розова опашка издаваха плъха у тях.

Кати-Бри светкавично вдигна Таулмарил и ги взе на прицел над върха на бруеноровия шлем. В сребристата светлина, разпръсната от смъртоносната й стрела, приятелите видяха още десетки зловещи силуети да се прокрадват към тях.

Шумен плясък зад гърба му накара Уолфгар да се обърне светкавично, само миг преди десетки плъхочовеци да се нахвърлят отгоре му. Без да губи и миг, варваринът стъпи колкото се може по-стабилно в лепкавата кал и вдигна бойния си чук.

— Те са ни чакали, елфе! — извика Бруенор.

Дризт бе стигнал до същото заключение. Още щом чу първия вик на джуджето, той се дръпна встрани от светлината, пръскана от факлата, с намерението да се възползва от предимството на мрака. Преди да бе направил и една крачка, пред него изникнаха две фигури, загърнати в плащове. Синкавата светлинка на Сиянието освети косматите им лица, ала Дризт вече се бе досетил с какво си има работа.

За разлика от него, двамата плъхочовеци изобщо не бяха подготвени за тази среща. Изненадани да открият, че не всичките им врагове се намират в осветения от факлата кръг и най-вече ужасени от неочакваната поява на един Елф на мрака тук, където се чувстваха най-сигурни, двамата плъхочовеци се опитаха да побегнат.

Бърз като светкавица, Дризт не пропусна да се възползва от прекрасната възможност и ги посече, преди да успеят да се съвземат от първоначалната си изненада. После отново потъна в мрака — не само плъхочовеците можеха да нападат в гръб.

С помощта на магическия чук, Уолфгар съумяваше да държи нападателите си надалеч. Щитозъб поваляше всеки плъхочовек, осмелил се да дойде прекалено близо, във всички посоки хвърчаха късове вкоравена мръсотия, откъртени от стената. Много скоро плъхочовеците, уплашени от огромната сила на могъщия варварин, разредиха нападенията си, ала това затишие, прекрасно разбираше Уолфгар, щеше да трае само докато умората не изпиеше силите му и не го направеше беззащитен.

Зад него Бруенор и Кати-Бри като че ли имаха повече успех. Стрелите на Таулмарил прелитаха над главата на джуджето и сееха смърт в прииждащите редици на плъхочовеците. Малцината, които успееха да се приближат до Бруенор — залитайки и ниско приведени, за да избегнат сребърните стрели — ставаха лесна плячка за джуджето.

Ала при толкова неравностойно съотношение на силите приятелите знаеха, че и най-малката грешка може да им коства живота.

Плюейки и съскайки злобно, плъхочовеците започнаха да се отдалечават от Уолфгар. Дошъл бе моментът да действа, разбра той, и безстрашно ги последва.

Внезапно редиците на хоратаплъхове се разделиха на две и в самия край на осветения от факлата кръг Уолфгар видя как един от тях вдигна тежък арбалет и стреля с него.

Младежът инстинктивно се прилепи до стената и успя да се дръпне навреме, ала Кати-Бри, застанала зад него, с гръб към стрелеца, така и не видя летящата стрела.

Внезапно я прониза раздираща болка и тя усети топлината на собствената си кръв, стичаща се във врата й. Обгърната от черния покров на мрака, Кати-Бри рухна на земята.

* * *

Безшумен като самата смърт, Дризт се промъкваше през тъмните коридори. Беше прибрал Сиянието в ножницата, за да не може синкавата му светлинка да го издаде, ала десницата му здраво стискаше другия магически ятаган. Тунелите се разклоняваха във всички посоки, но елфът бе сигурен, че ще успее да намери пътя до своите приятели. Ала в края на всеки нов коридор, по който тръгнеше, Дризт виждаше факлите на все нови и нови плъхочовеци.

Мракът бе достатъчно непрогледен, за да скрие прокрадващия се елф, но въпреки това Дризт не можеше да се отърве от натрапчивото чувство, че някой следи, нещо повече — предвижда! — всеки негов ход. Наоколо се отваряха все нови и нови тунели, ала онези, в които нямаше плъхочовеци и по които можеше да поеме, ставаха все по-малко. Разстоянието между него и приятелите му се увеличаваше с всяка следваща крачка, ала вече не можеше да се върне обратно — хоратаплъхове бяха изпълнили тунела зад него, отрязвайки пътя му назад.

Дризт спря в една тъмна ниша и се огледа наоколо, опитвайки се да прецени какво разстояние бе изминал. Във всички тунели зад него играеха пламъците на запалени факли, ала Дризт бързо разбра, че всъщност преследвачите му съвсем не са толкова много, колкото си мислеше — групичките плъхочовеци, които изникваха след всеки завой, най-вероятно бяха същите, които бе видял при предишния. Явно бе, че се движат успоредно с него.

Това обаче не го успокои, а само затвърди подозренията му — някой не просто го следеше, но и направляваше стъпките му в желаната от него посока.

* * *

Уолфгар се обърна и се спусна към падналата си любима, обичната му Кати-Бри, ала плъхочовеците светкавично се нахвърлиха върху него. В гърдите на исполина закипя изпепеляваща ярост. Той се вряза в редиците на нападателите си, покосявайки всеки, който попаднеше под ударите на могъщия му чук. Онези, които успееха да се измъкнат от обсега на Щитозъб, не съумяваха дори да си поемат дъх преди разяреният варварин да ги удуши с голи ръце. Плъхочовеците успяха да му нанесат няколко не особено силни удара, ала една-две драскотини не бяха в състояние да спрат побеснелия исполин.

По пътя си напред той минаваше направо през телата на падналите, смазвайки издъхващите плъхочовеци с тежките си ботуши. Оцелелите получовеци се разбягаха панически.

В края на тунела, стрелецът трескаво се мъчеше да постави нова стрела в арбалета, ала все не успяваше — не можеше да откъсне очи от страховитата сцена, която се разиграваше пред него, а ужасът му се засилваше още повече при мисълта, че в този миг единственото желание на разярения исполин бе да го убие.

Редиците на плъхочовеците пред Бруенор се поразредиха малко и това му даде възможност да се погрижи за Кати-Бри. Блед като платно, той се приведе над младата жена и отметна гъстата й червеникава коса, станала още по-тежка от изтеклата кръв.

Внезапно Кати-Бри отвори очи и вдигна замъглен поглед към него.

— Само още няколко сантиметра и сега щях да съм мъртва — усмихна се тя и смигна на джуджето.

Бруенор трескаво огледа раната й и с облекчение видя, че момичето беше право. Стрелата я бе ожулила лошо, ала изстрелът не бе успял да я нарани сериозно.

— Добре съм — настоя Кати-Бри и се опита да стане, но Бруенор я задържа.

— Почакай малко!

— Но битката още не е свършила — възпротиви се Кати-Бри, мъчейки се да стъпи на крака.

Вместо отговор, Бруенор я накара да погледне към другия край на тунела, където купчината мъртви тела около Уолфгар нарастваше с мълниеносна бързина.

— Това е единственият ни шанс — тихичко се засмя джуджето. — Нека си мисли, че си мъртва още малко.

Напълно слисана, Кати-Бри прехапа устни. Поне една дузина плъхочовеци вече бяха мъртви, а Уолфгар не спираше и за миг, поваляйки онези нещастници, които не успееха да избягат навреме.

В този миг откъм другия край на тунела долетя звук и Кати-Бри се обърна да види какво става. Виждайки, че магическият й лък бе спрял смъртоносната си канонада, групата плъхочовеци, които младата жена бе държала назад със сребърните си стрели, се завръщаше.

— Остави ги на мен — рече Бруенор. — Ти остани тук и недей да ставаш!

— Ако изпаднеш в беда…

— Ако видиш, че имам нужда от помощ, ела — съгласи се джуджето, — ала засега остани легнала! Дай на момчето причина да се бие!

* * *

Дризт се опита да се върне по пътя, по който бе дошъл, ала плъхочовеците вече бяха изпълнили всички тунели. Много скоро пред него остана само една-единствена възможност — широк сух коридор, водещ в посока, обратна на онази, в която той искаше да тръгне.

Хората-плъхове бързо го настигаха. В главния тунел щеше да му се наложи да се бие с неприятели, прииждащи от няколко различни страни, затова елфът хлътна в един страничен коридор и опря гръб в стената.

Двама плъхочовеци се промъкнаха до тунела и надникнаха в мрака, после извикаха на един от другарите си да донесе факла. Двамата получиха светлината, която им трябваше, по-бързо, отколкото очакваха, ала това не бе жълтият пламък на запалена факла, а студен, синкав блясък. Дризт бе извадил Сиянието от ножницата. Преди да успеят да посегнат към оръжията си, двамата плъхочовеци рухнаха мъртви — единият бе прободен в гърдите, на гърлото на другия зееше грозна рана.

На пламъка на току-що донесената факла останалите плъхочовеци съвсем ясно видяха както мъртвите тела на другарите си, така и елфа, от чиито ятагани все още капеше горещата кръв на жертвите му Онези от тях, които се намираха най-близо до ужасяващата сцена, изпищяха, неколцина дори захвърлиха оръжията си и хукнаха да бягат. Ала редиците на получовеците продължаваха да се увеличават, от всички тунели идваха нови и нови подкрепления, и скоро, успокоени от численото си превъзходство, те започнаха да си възвръщат смелостта. Съвсем бавно, търсейки подкрепа един от друг, плъхочовеците започнаха да настъпват към елфа.

За миг Дризт се замисли дали да не се хвърли срещу тях, с надеждата да пробие редиците им и да разкъса затягащия се обръч, ала зад всеки от противниците му идваше поне още един, а често пъти двама или трима. Дори и със своите невероятни умения и пъргавина, елфът надали щеше да успее да се справи достатъчно бързо, за да не им даде възможност да го нападнат в гръб.

Бърз като светкавица, той се върна обратно в страничния тунел и обви входа му с облак магически мрак, после се дръпна назад, извън неговия обсег, и зачака, извадил двата си ятагана.

Плъхочовеците се втурнаха след него, ала рязко спряха, когато потънаха в черния облак. За миг решиха, че факлите им трябва да са изгаснали, ала мракът бе толкова гъст, че те бързо се досетиха за магическата му същност и се върнаха в главния коридор. След като се прегрупираха, получовеците предпазливо се върнаха към тунела на Дризт.

Дори и зорките очи на елфа не можеха да проникнат през булото на магическия мрак, ала от мястото си от другата му страна, той съвсем ясно видя острието на нечий меч да се подава от черния облак, следван от още един. Двамата плъхочовеци, които си пробиваха път към него, още не се бяха показали напълно от тъмнината, когато Дризт нанесе своя удар. Двата меча паднаха на земята, а Сиянието и неговият другар мълниеносно смениха ъгъла на замаха си и се забиха в телата на получовеците. Предсмъртните им писъци огласиха клоаката и накараха другарите им отново да се върнат в главния коридор. Дризт бе успял да си спечели още малко време.

* * *

Когато последните двама от другарите му го блъснаха на земята в отчаяния си опит да избягат от освирепелия исполин, стрелецът разбра, че с него е свършено. Плъхочовекът най-сетне успя да намести стрелата и се прицели.

Ала Уолфгар вече бе твърде близо. Варваринът сграбчи оръжието и го изтръгна от ръцете на човека плъх с такава ярост, че то се натроши на десетки парчета, когато се блъсна в стената. Стрелецът искаше да избяга, но изпепеляващият поглед на варварина сякаш бе оковал краката му и той не успя да помръдне от мястото си. Обзет от смъртен ужас, плъхочовекът гледаше как Уолфгар сключва двете си ръце върху елмазената дръжка на Щитозъб.

Ударът, който последва, бе мълниеносен — плъхочовекът дори не разбра, че Уолфгар е замахнал, преди в главата му да избухне взрив.

Умря още преди да рухне в калта. Със замъглени от сълзи очи, Уолфгар продължи да му нанася удар след удар, докато от тялото на нещастника не остана само безформена, кървава купчинка.

Опръскан с кръв, тиня и отходна вода, Уолфгар най-сетне отпусна ръка и се облегна на стената. Изпепеляващата ярост постепенно започна да го напуска и той дойде на себе си. Чувайки звук от битка зад гърба си, младежът рязко се обърна и видя Бруенор да отбива нападенията на двамата плъхочовеци, зад които идваха още неколцина техни другари.

Облегната на стената, Кати-Бри все още лежеше напълно неподвижна зад джуджето. Видът на отпуснатото й тяло отново разпали изпепеляващ пламък в гърдите на Уолфгар и с боен вик на уста, той се втурна към другия край на тунела, затъвайки до глезените в лепкавата тиня. Противниците на Бруенор се запрепъваха в отчаян опит да избягат и така дадоха възможност на джуджето да посече още двамина от тях, което той стори с огромно удоволствие. Оцелелите потънаха в лабиринта от тунели.

Уолфгар се канеше да ги последва, да открие всеки един от тях и да отмъсти за „смъртта“ на Кати-Бри, ала момичето реши, че вече е време да се намеси. Уолфгар залитна от изненада, когато Кати-Бри се хвърли на гърдите му, обви ръце около врата му и го целуна така пламенно, както той не бе очаквал някога да бъде целунат.

В продължение на няколко секунди младежът не можа да каже нищо, не знаеше нито какво прави, нито къде се намира. Когато най-сетне успя да се съвземе, той отново я притисна до себе си и я целуна.

Бруенор бързо сложи край на всичко това:

— Ами елфът? — напомни им той и като вдигна захвърлената факла, която сега бе наполовина покрита с тиня и започваше да догаря, ги поведе напред.

Тримата не смееха да свият в никой от многобройните тунели, покрай които минаваха, от страх да не се изгубят. Главният коридор със сигурност бе най-бързият път, където и да извеждаше. Оставаше им единствено да се надяват, че докато отиват към това неизвестно място, ще успеят да открият някоя следа от Дризт.

Вместо това откриха една врата.

— Къщата на Пук? — прошепна Кати-Бри.

— Какво друго би могло да бъде? — отвърна Уолфгар — само една къща на крадци може да има врата към клоаката.

Свит в едно скривалище над вратата, Ентрери наблюдаваше тримата приятели с интерес. Беше усетил, че нещо не е наред, още когато видя плъхочовеците да се събират в клоаката по-рано през нощта. В началото реши, че получовеците се канят да излязат в града, ала бързо разбра, че тази нощ смятат да останат в подземията.

А сега тези тримата се появиха без елфа.

Ентрери подпря глава на ръката си и се замисли какво да предприеме.

Бруенор внимателно разглеждаше вратата. Върху нея, на около един човешки бой височина, бе закована дървена кутийка. Време за гатанки нямаше и като се протегна, джуджето свали кутийката и надникна вътре.

Онова, което видя, го озадачи още повече. Без да разбира какво става, той сви рамене и подаде кутийката на Уолфгар и Кати-Бри.

Уолфгар обаче веднага разбра какво лежи на дъното на кутийката. И преди беше виждал подобно нещо, в пристанището на Балдуров яз. В ръцете си младежът държеше още един подарък от палача. Още един пръст от ръката на полуръста.

— Убиецо! — изрева Уолфгар и с всички сили блъсна вратата, която поддаде под тялото му и се откачи от пантите.

Варваринът залитна и се озова в отвъдната стая, държейки вратата пред себе си. Още преди да успее да я захвърли встрани, той чу трясък зад себе си и разбра колко глупаво бе постъпил. Току-що бе паднал право в капана на Артемис Ентрери.

Пред входа на стаята се бе спуснала желязна решетка и го бе отделила от Бруенор и Кати-Бри.

* * *

С насочени напред дълги копия плъхочовеците тръгнаха към магическия облак и очакващия ги Дризт. Елфът успя да прониже водача им, ала после бе притиснат от прииждащите му другари. Без да се подвоуми и за миг, той започна да отстъпва назад, изкусно отбивайки ударите им. В мига, в който им се удадеше възможност, двата магически ятагана се забиваха в незащитената плът на всеки плъхочовек, имал глупостта да прояви и най-малката небрежност.

Изведнъж зловонието на клоаката бе изместено от нов, сладникаво — задушлив мирис, който пробуди далечни спомени у Дризт. Сякаш окуражени от тежката миризма, плъхочовеците се нахвърлиха върху елфа с удвоена енергия.

И тогава Дризт разбра. В Мензоберанзан, градът, където бе отраснал, мнозина Елфи на мрака отглеждаха като домашни любимци същества, които изпускаха такъв мирис. Наричани росянки, или венерина примка, тези чудовищни създания представляваха безформена маса от дълги, лепкави пипала, с които поглъщаха и разтваряха всичко и всеки, имал глупостта да се приближи твърде много до тях.

Сега вече Дризт се бореше за всеки сантиметър. Наистина бяха направлявали стъпките му — към това място, където го очакваше ужасяваща смърт. А може би целта на враговете му бе да го пленят — росянката убиваше жертвите си бавно, а имаше и течности, които можеха да разкъсат лепкавите й пипала.

Дризт усети движение във въздуха и погледна през рамо. Чудовището се намираше само на няколко метра и вече протягаше безбройните си лепкави пръсти към него.

Двата ятагана свистяха във въздуха, издигаха се нагоре, после рязко политаха надолу, проблясваха във всички посоки, подели своя великолепен танц, който тази нощ бе по-смъртоносен от когато и да било. Един плъхочовек бе намушкан петнадесет пъти, преди да почувства първия удар.

Ала плъхочовеците бяха твърде многобройни, за да може Дризт да ги удържа дълго, а и близостта на росянката сякаш вля нови сили във вените им.

Гънещите се, лепкави пипала вече се поклащаха само на сантиметри от гърба на елфа. Място за отстъпление нямаше, пътят назад бе отрязан от чудовищното същество.

Дризт се усмихна и в лавандуловите му очи лумна странен пламък.

— Значи това е краят? — прошепна той на глас.

Внезапният му смях стресна прииждащите плъхочовеци и те спряха за миг.

Насочил Сиянието напред, Дризт се обърна и скочи право в сърцето на росянката.