Р. А. Салваторе
Камъкът на полуръста (6)

4
Градът на чудесата

Достигнаха главния път преди изгрев-слънце и продължиха на запад към морето и Града на бездънните води. Сега, когато бяха оставили посещението при Малкор и работата с Агата зад гърба си, двамата приятели отново насочиха мисълта си към пътя пред тях и опасността, която грозеше полуръста, ако не успееха да му се притекат на помощ. Жребците им, подпомагани от магическите подкови на Малкор, препускаха напред с трескава бързина и ги носеха покрай земи, които минаваха пред очите им като мъгляво петно.

Не спряха, когато зад тях се сипна зората, не спряха и когато слънцето се издигна високо в небето.

— Когато се качим на кораба и отплаваме на юг, ще можем да си почиваме колкото искаме — каза Дризт, макар че Уолфгар, който бе твърдо решен да измъкне Риджис от лапите на Ентрери, нямаше нужда от подканяне.

Спусна се нощ, а конете им все така препускаха. Най-сетне, когато слънцето за втори път изплува на хоризонта зад тях, двамата усетиха милувката на соления бриз и видяха високите кули на Града на бездънните води да се издигат в далечината пред тях. Двамата спряха върху високия хълм, който представляваше източната граница на прочутия Град на чудесата и се вгледаха надолу. Ако Уолфгар бе смаян, когато за първи път съзря Лускан, сега бе напълно поразен — Градът на бездънните води, перлата на Севера и най-голямото пристанище в целите Царства, беше десет пъти по-голям от Лускан. Изтегнал се лениво между крепостните стени, той се спускаше към брега на океана и сякаш нямаше край — докъдето стигаше погледа, се издигаха безброй високи покриви и островърхи кули.

— Колко ли хора живеят тук? — ахна Уолфгар.

— Около стотина племена като твоето могат да се подслонят зад тези стени — отвърна елфът.

Уолфгар очевидно бе притеснен и това разтревожи Дризт. Младият варварин нямаше опит с големите градове — първият му досег с подобно място, посещението им в Лускан, замалко не бе имало пагубни последици. А ето че сега пред тях бе Градът на бездънните води — десет пъти по-голям, десет пъти по-многолюден и десет пъти по-опасен.

Уолфгар като че ли се посъвзе от смайването си и на Дризт не му оставаше друго, освен да се осланя на разума, и зрелостта на младежа. Ала сега елфът трябваше да се пребори със собствените си съмнения и опасения. Предпазливо, сякаш се боеше да не се опари, той извади маската от раницата си.

Уолфгар разбираше отчаяната нужда, която тласкаше елфа да направи нещо, което го плашеше, разбираше и колебанието му и в очите му, когато погледна към Дризт, се четеше искрено съчувствие. Младежът не знаеше дали той самият е способен на такава смелост… дори ако животът на Риджис зависеше от неговото решение.

Дризт завъртя простата маска в ръцете си и се зачуди докъде се простираше магията й. Знаеше, че това не е обикновена маска — чувствителните му пръсти съвсем ясно усещаха силата, заключена в нея. Дали щеше просто да промени лицето му или щеше да отнеме самата му същност? И преди бе чувал за магически предмети, които, веднъж сложени, повече не можеха да бъдат свалени.

— Кой знае, може пък да те приемат и така — каза Уолфгар.

Дризт въздъхна и се усмихна — вече бе взел решение.

— Не. Войниците от Града на чудесата никога няма да отворят портите за един Елф на мрака, както и няма да се намери капитан, който да ме допусне на кораба си.

Без да се колебае повече, Дризт сложи маската върху лицето си.

За миг не се случи нищо и той започна да се чуди дали всичките му притеснения нямаше да се окажат напразни и дали това не бе само една най-обикновена маска.

— Нищо — засмя се той неловко след няколко секунди, а в гласа му се долавяха нотки на облекчение. — Май, че не…

В този миг видя изуменото изражение на приятеля си и спря по средата на изречението.

Уолфгар бръкна в раницата си и извади лъскава метална чаша.

— Погледни — каза той и му подаде импровизираното огледало.

Дризт пое чашата с треперещи ръце — ръце, които затрепериха още по-силно, когато елфът внезапно осъзна, че вече не са черни — и я поднесе към лицето си. Отражението беше мътно, още повече, че яркото сутрешно слънце заслепяваше очите му, ала Дризт бе сигурен в това, което виждаше. Чертите му си бяха останали същите, ала черната му кожа сега имаше златистия цвят на Светъл елф. Дългата му, снежнобяла коса, бе искрящо руса, сякаш бе уловила лъчите на слънцето и ги държеше в плен.

Единствено очите му си бяха същите — дълбоки, лавандулови езерца, на дъното на които искреше ясна светлина. Нямаше магия на този свят, която да затъмни блясъка на тези очи и Дризт усети облекчение при мисълта, че вътре в себе си бе останал същия.

Въпреки това, тази драстична промяна го смущаваше и той не знаеше как да реагира. Погледна към Уолфгар за одобрение, а в очите му се четеше притеснение.

— Доколкото виждам — каза варваринът с кисел вид, — по нищо не се различаваш от който и да е красив елфически воин. Не една девойка ще поруменее и ще извърне очи, когато минеш покрай нея.

Дризт погледна надолу и се опита да прикрие неудобството от думите на приятеля си.

— Само че на мен не ми харесва — откровено каза Уолфгар. — Изобщо не ми харесва.

Дризт вдигна очи и го погледна крадешком.

— А още по-малко ми харесва изражението ти и неудобството, което изпитваш — продължи Уолфгар, очевидно разтревожен. — Бил съм се с великани и дракони, без да изпитам и капка страх. Ала мисълта да се изправя срещу Дризт До’Урден би ме накарала да се разтреперя… както би ужасила и най-храбрия воин. Не забравяй кой си, доблестни скиталецо!

Върху лицето на Дризт се прокрадна усмивка.

— Благодаря ти, приятелю — отвърна той. — От всички предизвикателства, които съм срещал през живота си, това като че ли е най-голямото.

— Повече те харесвам без нея — призна Уолфгар.

— И аз — разнесе се глас зад тях.

Двамата се обърнаха и видяха някакъв мъж на средна възраст да се приближава към тях. Непознатият бе висок и силен, облечен бе с обикновени дрехи, а късата му черна брада изглеждаше грижливо поддържана. Косата му също бе черна, макар тук-там в нея да се белееха сребърни нишки.

— Добра среща, Уолфгар и Дризт До’Урден! — каза той и се поклони. — Аз съм Келбен, приятел на Малкор. Този прекрасен член на харпъловия род ми заръча да ви чакам.

— Магьосник? — попита Уолфгар, макар че всъщност не бе имал намерение да изрича мислите си на глас.

— Пазач на гората — отвърна мъжът. — И любител на живописта, макар, боя се, да не съм особено добър художник.

Дризт се вгледа в Келбен, без да вярва на скромните му думи. Непознатият внушаваше чувство за извисеност, държанието му бе възпитано и изискано, а обноските му бяха достойни за благородник. Според Дризт, Келбен бе колега на Малкор, ако не и нещо повече. А ако наистина обичаше да рисува, убеден бе елфът, то със сигурност се бе усъвършенствал в това изкуство и можеше да се мери с всеки художник из тези земи.

— Водач из Града на бездънните води? — попита Дризт.

— По-скоро ще ви намеря водач. Знам накъде сте тръгнали и от какво имате нужда. По това време на годината е доста трудно да се намери кораб, който още взима пътници на борда си. Освен, ако не знаеш къде да търсиш. Елате, да идем при южната порта. Там ще намерим човек, който знае къде да ви намери кораб.

Келбен доведе коня си, който бе оставил недалеч оттам, и ги поведе на юг.

Прекосиха възвишението, което предпазваше града от нападение от изток и което в най-високата си част се издигаше на повече от тридесет метра. В основата на скалата започваше градската стена и, макар че южната порта вече се виждаше, Келбен ги поведе встрани от града към една обрасла с трева могила, върху която растеше самотна върба.

Щом достигнаха малкото възвишение, от дървото скочи дребен мъж и нервно се заоглежда насам-натам. Дрехите му показваха, че не е просяк и неспокойното му държание, когато се приближиха до него, още повече затвърди подозрението на Дризт, че Келбен е много повече от онова, за което се представяше.

— А, Орлпар, толкова мило от твоя страна, че дойде — нехайно поздрави Келбен и Дризт и Уолфгар се спогледаха многозначително — дребничкият мъж надали бе имал голям избор дали да дойде или не.

— Добра среща — каза Орлпар, който очевидно бързаше да приключи с това, колкото се може по-скоро. — Осигурих им кораб. Донесе ли онова, което ми обеща?

— Кога? — попита Келбен.

— След една седмица. „Танцуващият сред вълните“ вдига котва след седмица.

Разтревожените погледи, които Дризт и Уолфгар си размениха, не убягнаха от вниманието на Келбен.

— Твърде късно — отвърна той. — Няма моряк в пристанището, който да не ти дължи услуга. Моите приятели не могат да чакат.

— Това отнема време! — възкликна Орлпар, но после, сякаш внезапно се бе сетил с кого разговаря, направи крачка назад и сведе поглед към земята.

— Твърде късно — спокойно повтори Келбен.

Орлпар се почеса, опитвайки се да измисли някакъв изход.

— Дюдермонт — каза той и вдигна обнадежден поглед към Келбен. — Капитан Дюдермонт тръгва със своя „Морски дух“ още тази нощ. Няма да намерите по-свестен човек от него, но не знам колко на юг се кани да отиде. Освен това цената ще е висока.

— Не бой се, малки приятелю — засмя се Келбен. — Предлагам ти невероятна замяна.

Орлпар му хвърли подозрителен поглед.

— Каза злато.

— Нещо по-добро от злато — отвърна Келбен. — Моите приятели са тръгнали от Дългата седловина само преди три дни, а конете им дори не са се изпотили.

— Коне? — сепна се Орлпар.

— Не, не самите жребци. Подковите им. Магически подкови, с които всеки кон става бърз като вятъра!

— Ама аз работя с моряци! — възпротиви се Орлпар. — Какво да ги правя тези подкови?

— Успокой се, Орлпар — меко каза Келбен и му смигна. — Нали не искаш да поставиш брат си в неудобно положение? Мисля, че все ще измислиш как да използваш подковите.

Орлпар си пое дълбоко дъх и се опита да прогони гнева си. Келбен очевидно го бе притиснал в ъгъла.

— Доведи двамата си приятели в „Герба на русалката“. Ще видя какво мога да направя — каза той и се запъти надолу по хълма към южната порта.

— Добре се справи с него — отбеляза Дризт.

— Всички преимущества бяха на моя страна — обясни Келбен. — Братът на Орлпар е известен благородник в града. Това понякога му помага, но неведнъж се е оказвало и в негова вреда — винаги трябва да внимава да не посрами семейството си.

— Но стига сме говорили за това — продължи след малко той. — Оставете конете си при мен и тръгвайте към южната порта. Стражите ще ви покажат пътя до Пристанищната улица, а оттам съвсем лесно ще откриете „Герба на русалката“.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита Уолфгар, докато слизаше от седлото.

— Имам друга работа — отвърна Келбен. — По-добре вървете сами. Не се безпокойте, Орлпар няма да посмее да ме излъже, а капитан Дюдермонт е почтен човек. Чужденците са нещо съвсем обичайно в Града на бездънните води, особено пък в „Герба на русалката“.

— Ала чужденци, които се движат заедно с Келбен, простия художник, могат да привлекат нежелано внимание — допълни Дризт шеговито.

Келбен се засмя, но не отвърна нищо.

Дризт скочи от седлото.

— Ще върнеш конете в Дълбоката седловина, нали? — попита той.

— Не се безпокойте.

— Благодарим ти, Келбен — рече Дризт. — Ти наистина ни помогна много.

Елфът замълча за миг, докато се взираше изпитателно в коня си.

— Трябва обаче да знаеш, че заклинанието, с което Малкор омагьоса подковите, няма да трае дълго. Орлпар няма да спечели нищо от тази сделка.

— Справедливостта винаги възтържествува — засмя се Келбен. — Орлпар е сключил не една и две нечестни сделки. Кой знае, може би това ще му е за урок — току-виж научил що е смирение и поеме по правия път.

— Кой знае — отвърна Дризт и се поклони, после двамата с Уолфгар поеха надолу по хълма.

— Бъдете нащрек, но не се поддавайте на гнева си — провикна се Келбен след тях. — Из пристанището шетат доста разбойници, но навсякъде е пълно със стражи. Не един и двама чужденци са прекарали първата си нощ тук в градската тъмница.

Той проследи двамата приятели с поглед и (също като Малкор) си припомни дните, когато сам бе бродил по света, в търсене на приключения.

— Ама как сплаши онзи човечец! — обади се Уолфгар, след като се увери, че Келбен не може да го чуе. — И това ми било обикновен художник!

— По-вероятно магьосник… могъщ магьосник — отвърна Дризт. — Задължени сме на Малкор — неговото влияние ни проправя път чак тук. Помни ми думите — онзи, който може да сплаши човек като Орлпар, не ще да е обикновен художник.

Уолфгар обърна поглед към могилата, ала Келбен и конете не се виждаха никъде. Дори и със своите ограничени познания за това изкуство варваринът разбра, че само магия можеше да пренесе Келбен и трите коня толкова бързо. Той се усмихна и поклати глава — светът не спираше да го изненадва с необичайните си обитатели.

* * *

Следвайки напътствията на стражите от южната порта, Дризт и Уолфгар скоро достигнаха Пристанищната улица — дълга алея, която се простираше по протежение на Бездънния пристан в южната част на града. Соленият въздух бе изпълнен с миризмата на риба, над главите им кряскаха чайки, а наоколо се шляеха моряци и търговци от всички краища на Царствата, някои заети с работа, но повечето дошли тук, за да си починат преди да се отправят на юг.

Пристанищната улица като че ли бе направена точно за такива веселби — на всеки ъгъл имаше пивница. За разлика от Лускан обаче, където господарите на града отдавна бяха дали улиците около пристанището на най-презряната и жалка градска измет, Пристанищната улица в Града на Бездънните води не беше в плен на злото. Градът на чудесата бе град на реда и закона и войници от редиците на Пазителите, прочутата градска стража, можеха да се видят навсякъде.

Цялото място гъмжеше от дръзки авантюристи, бойци, калени в десетки битки, за които оръжието се бе превърнало в неразделна част от тялото. Въпреки това, докато си проправяха път през тълпата, Дризт и Уолфгар усещаха погледите на всички, покрай които минаваха; не един и двама бяха онези, които се обръщаха след тях и ги следяха с очи. Дризт попипа маската си, уплашен да не би по някакъв начин тя да бе паднала, откривайки истинската му раса пред смаяните хора наоколо. Опасенията му бързо се разсеяха, когато видя, че ръката му все още е бяла като на Светъл елф.

Той се обърна към Уолфгар, за да се увери, че маската наистина е на лицето му, и замалко не се изсмя с глас, когато разбра, че не той бе приковал изумените погледи на тълпата. През последните няколко години двамата с Уолфгар бяха непрекъснато заедно и той отдавна бе свикнал с исполинската фигура на своя приятел. Висок два метра, с огромни мускули, които заякваха все повече с всяка изминала година, Уолфгар крачеше по улицата гордо изпъчен и цялото му същество излъчваше спокойна увереност в собствените сили. Щитозъб небрежно се поклащаше върху рамото му.

Този млад мъж щеше да изпъква дори сред най-великите воини на Царствата.

— За първи път погледите на всички не са приковани върху мен — усмихна се Дризт.

— Свали си маската, елфе, та да престанат да ме зяпат! — рече Уолфгар, а лицето му почервеня от неочаквания прилив на кръв.

— Бих го направил, стига да не беше Риджис — отвърна Дризт и му смигна.

„Гербът на русалката“ по нищо не се отличаваше от останалите пивници, с които бе пълна тази част на града. От прозорците и вратата се носеха викове и наздравици, във въздуха тегнеше миризмата на вино и евтина бира. Пред вратата се бяха скупчили група нехранимайковци, бутаха се един друг и ругаеха мъжете, които само допреди миг бяха наричали приятели.

Дризт притеснено погледна към Уолфгар. Единствения път, когато се бе оказал на подобно място, в „Закривената сабя“ в Лускан, младият му приятел бе помел пивницата и половината й гости в една свада. Със своите непоклатими идеали, Уолфгар изобщо не бе на мястото си в безпринципния свят на градските кръчми.

В този миг Орлпар излезе от „Герба на русалката“ и сръчно си запроправя път през групата грубияни пред вратата.

— Дюдермонт е вътре — прошепна той с крайчеца на устата си, докато минаваше покрай Дризт и Уолфгар, давайки си вид, че изобщо не ги познава. — Висок, със синьо палто и руса брада.

Уолфгар се накани да каже нещо, ала Дризт, който добре разбираше желанието на Орлпар да запази всичко в тайна, му даде знак да го последва в кръчмата.

Двамата приятели продължиха напред необезпокоявани — нехранимайковците не само не ги спряха, ами дори се отдръпваха от пътя им, без да откъсват очи от Уолфгар.

— Бънго ще му даде да се разбере! — прошепна един от тях, когато двамата приятели влязоха в кръчмата.

— Ама гледката хич няма да е за изпускане! — изсмя се друг.

Този разговор не убягна от острия слух на елфа и той отново хвърли притеснен поглед на грамадния си приятел — исполинският му ръст винаги му навличаше подобни неприятности.

Отвътре „Гербът на русалката“ по нищо не се различаваше от всяка друга пристанищна кръчма. Въздухът бе наситен с дима на екзотичен тютюн и тежкия мирис на вкиснала бира. Неколцина пияни моряци хъркаха по масите или облегнати на стената, докато други се мотаеха напред-назад и разливаха чашите си върху останалите (често пъти далеч по-трезви) посетители, които от своя страна поваляха досадниците на земята. Уолфгар се зачуди колко ли от тях бяха изпуснали отплаването на своите кораби. Дали щяха да се наливат тук, докато не изхарчеха и последния си грош, само за да бъдат изритани след това на улицата — без пари, без работа и без подслон?

— За втори път виждам истинското лице на големия град — прошепна Уолфгар на Дризт, — и за втори път ме обзема болезнен копнеж по пътя!

— Копнееш за гоблини и дракони? — весело се засмя Дризт и го поведе към една празна маса близо до бара.

— Предпочитам ги пред сганта, която се събира тук — отбеляза Уолфгар.

Сервитьорката се появи още преди да успеят да седнат.

— Какво ще желаете? — рече тя разсеяно — отдавна бе изгубила интерес към посетителите, на които прислужваше.

— Вода — рязко отвърна варваринът.

— И вино — побърза да добави Дризт, а златната монета, която даде на жената, веднага изтри намръщеното изражение от лицето й.

— Това трябва да е Дюдермонт — Уолфгар посочи някакъв висок мъж, който се облягаше на бара и набързо пресече всякакви забележки от страна на елфа за това как се бе отнесъл със сервитьорката.

Дризт веднага се надигна от мястото си — най-добре бе да приключат с онова, за което бяха дошли, колкото се може по-бързо и да се махат от пивницата.

— Изчакай ме тук — каза той на Уолфгар.

Капитан Дюдермонт по нищо не приличаше на обичайните главорези и пияници, които се събираха в „Герба на русалката“. Висок и строен, той бе мъж с изискано държание, очевидно навикнал да се движи в обществото на благородници и фини дами. Ала и той, както всички капитани, които хвърляха котва край Града на бездънните води, прекарваше по-голямата част от времето си (и най-вече деня преди корабът му да отплува) в наглеждане на своите моряци, опитвайки се да предотврати тяхното нощуване в бездруго претъпканата градска тъмница.

Дризт успя да се промуши до бара и без да обръща внимание на любопитния поглед на кръчмаря, се настани до капитана.

— Имаме общ приятел — тихо рече той.

— Надали бих нарекъл Орлпар свой приятел — спокойно отвърна Дюдермонт. — Но виждам, че изобщо не е преувеличил, когато ми описа силата и ръста на твоя спътник.

За съжаление Дюдермонт не беше единственият, който бе забелязал Уолфгар. Както всички други пивници в града — всъщност, както повечето кръчми в Царствата — и „Гербът на русалката“ имаше свой главатар. На бара, малко встрани от Дризт, стоеше тромав здравеняк, наречен Бънго, и не откъсваше поглед от Уолфгар още от мига, в който младият варварин прекрачи прага на кръчмата. Непознатият исполин изобщо не му се нравеше. Не ставаше дума само за железните мускули, които изпъваха дрехите му — лекотата, с която младежът се движеше и, с която носеше огромния си боен чук, говореше за зрялост, която далеч надхвърляше възрастта му.

Другарите на Бънго, лъхащи на бира и с криви усмивки на лицата, се скупчиха около него в очакване на предстоящото сбиване — явно бе, че искаха от своя предводител да направи нещо. Обикновено уверен в себе си, този път Бънго трябваше да извика на помощ всичките си сили, за да не изгуби самообладание. По време на седемгодишното си властване в пивницата, той бе понесъл не един и два удара. Тялото му вече бе приведено, имаше не един и два изпотрошени кокала и разкъсани мускули. Бънго се загледа в огромния варварин и се зачуди дали щеше да го победи, дори да беше в разцвета на силите си.

Ала посетителите на „Герба“ вярваха в него, това бе тяхното царство, а той — техният главатар. Те му осигуряваха безплатно ядене и пиене на корем и сега Бънго не можеше да ги разочарова.

Той изпразни пълната халба на един дъх и се изпъчи. Изръмжа заплашително, за да вдъхне кураж не само на поддръжниците си, но и на себе си, и тръгна към Уолфгар, безжалостно поваляйки всеки, който се изпречеше на пътя му.

Уолфгар разбра какво ще стане, още преди Бънго и другарите му да се отправят към него. Тази сцена му бе добре позната и той не се съмняваше, че и тук, както бе станало в лусканската „Закривена сабя“, исполинският ръст ще му навлече неприятности.

— К’во търсиш тука? — изсъска Бънго и заплашително се надвеси над седналия младеж, сложил ръце на хълбоците си.

Останалите нехранимайковци наобиколиха масата, обграждайки младежа от всички страни.

Всичко у Уолфгар му казваше да се изправи и да повали дръзкия негодник на земята. Осемте приятелчета на Бънго изобщо не го плашеха — те бяха обикновени страхливци, които се нуждаеха от своя предводител, за да се впуснат в бой. Ако се справеше с Бънго само с един удар (а Уолфгар знаеше, че ще успее да го направи), останалите щяха доста да се поколебаят, преди да го нападнат… колебание, което щеше да им струва скъпо в боя с войн като него.

Ала през последните няколко месеца варваринът се бе научил да обуздава гнева си, а идеята му за чест бе претърпяла известна промяна, бе станала по-сложна и по-зряла. Той сви рамене, като внимаваше да не прави резки движения, които биха могли да се приемат като заплаха.

— Търся място, където да поседна и да пийна една чашка — спокойно отвърна той. — А ти кой си?

— Бънго, тъй ми викат — гордо се изпъчи здравенякът, сякаш името му трябваше да говори нещо на Уолфгар, а при всяка сричка от устата му хвърчаха слюнки.

Младежът избърса лицето си и за втори потисна желанието си да набие нахалника — двамата с Дризт имаха много по-важна работа.

— Кой ти каза, че можеш да идваш в мойта кръчма? — изръмжа Бънго, мислейки си, че ще успее да накара исполина да заеме отбранителна позиция.

Той се огледа наоколо и приятелчетата му сключиха още по-тесен обръч около младия варварин.

Дризт трябваше да разбере — Уолфгар просто не можеше да не постави дръзкия грубиян на мястото му. Младежът сви юмруци.

— Само един-единствен удар — беззвучно промълви той и се вгледа в хората, които го бяха обградили — хора, които щяха да изглеждат много по-добре проснати в безсъзнание на земята.

Уолфгар призова образа на Риджис, за да се предпази от надигащия се у него гняв, ала ръцете му стискаха ръба на масата до побеляване.

* * *

— Приготовленията? — попита Дризт.

— Всичко е уредено — отвърна Дюдермонт. — На „Морския дух“ има достатъчно място, а два чифта ръце — да не говорим пък за оръжия и то на такива опитни войни — са винаги добре дошли на борда на моя кораб. Обаче ми се струва, че може и да пропуснете отплаването.

При тези думи той хвана Дризт за рамото и го накара да се обърне към масата на Уолфгар, над която се събираха буреносни облаци.

— Главатарят на местните пияници и неговите приятелчета — обясни Дюдермонт. — Макар че аз бих заложил на твоя другар.

— И няма да сбъркаш — отвърна Дризт. — Само че сега нямаме време за гу…

Елфът не успя да довърши. Дюдермонт му посочи един ъгъл на стаята, където седнали в сенките, четирима мъже наблюдаваха задаващата се свада с безмълвен интерес.

— Пазителите — обясни капитанът. — Една битка сега ще струва на твоя приятел цяла нощ в градската тъмница, а пък аз не мога да си позволя да изгубя толкова време.

Дризт се огледа наоколо, търсейки някакъв изход от положението. Очите на всички бяха отправени към Уолфгар и нехранимайковците в нетърпеливо очакване на боя. Елфът разбра, че отиването му там сега най-вероятно щеше да възпламени страстите.

* * *

Бънго изпъчи огромния си корем на сантиметри от лицето на Уолфгар, така че младежът да може добре да огледа широкия му колан, осеян с десетки резки.

— За всеки, дето съм го победил — наперено заяви той. — Пък и да имам какво да правя докато си излежавам нощите в пандиза.

И като посочи един особено дълбок прорез близо до закопчалката, допълни:

— Този го убих. Ама как само му размазах кратуната! Пет нощи трябваше да излежа след това!

Уолфгар пусна масата. Перченето на дебелака изобщо не го бе впечатлило, но сега знаеше какво го очаква, ако се поддаде на гнева. А той не можеше да си позволи да изгуби и минута от ценното си време в тъмницата — трябваше да хване кораба.

— Кой знае, може пък да съм дошъл да видя точно теб — Уолфгар скръсти ръце на гърдите си се облегна назад.

— Ами виж го! — изръмжа един от нехранимайковците.

Бънго измери Уолфгар със злостен поглед.

— Дошъл си да се биеш, а?

— Не, не мисля така — спокойно отвърна Уолфгар. — Да се бия? Че аз съм само едно момче, тръгнало да види широкия бял свят!

Бънго не успя да прикрие объркването си. Огледа се около себе си, но приятелите му неразбиращо свиха рамене.

— Защо не седнеш? — предложи му Уолфгар, но той не помръдна.

Един от нехранимайковците зад варварина го ръгна в гърба и изръмжа:

— К’во търсиш тука?

Уолфгар с мъка се удържа да не строши мръсните пръсти на нахалника с един удар. Ала разумът му вече бе взел контрол над него и, без да обръща внимание на останалите, той се приведе към грамадния им главатар.

— Не съм дошъл да се бия, а само да гледам — тихо каза той. — Кой знае, може би някой ден ще бъда достоен да предизвикам човек като Бънго и, когато това стане, ще се върна, защото съм сигурен, че ти още ще си главатар тук. Ала се боя, че този ден няма да дойде скоро. Имам да уча още толкова много.

— Тогава защо си тук? — Бънго, изпълнен с нова самоувереност, заплашително се наведе над Уолфгар.

— Дойдох, за да се уча — отговори младежът. — Да се поуча от най-коравия боец в Града на бездънните води. Да видя какво представлява Бънго и как се оправя с неприятностите.

Бънго изпъна рамене и огледа приятелчетата си, които, изгарящи от желание за бой, се бяха привели напред, мъчейки се да доловят всяка дума на главатаря си и непознатия исполин. Лицето на Бънго се изкриви в онази беззъба усмивка, която обикновено се появяваше на устните му преди да разпердушини някой натрапник, и нехранимайковците затаиха дъх. И тогава техният герой потупа Уолфгар по рамото… така, както се потупва добър приятел.

Из цялата пивница се разнесоха сподавени възклицания, когато Бънго придърпа още един стол и седна да изпие по чашка с непознатия.

— Разкарайте се оттук! — сопна се той на своите приятелчета.

Разочаровани и объркани, те замърмориха недоволно, но започнаха да се разотиват — не смееха да не се подчинят на главатаря си.

Нехранимайкото, който стоеше зад Уолфгар, го ръгна още един път в гърба, после се присъедини към другарите си на бара.

* * *

— Мъдър ход — отбеляза Дюдермонт.

— И за двамата — съгласи се Дризт и успокоено се облегна на бара.

— Имате ли друга работа в града? — попита капитанът.

Елфът поклати глава.

— Не. Води ни към кораба. Боя се, че Градът на бездънните води може да ни докара само неприятности.

* * *

Ясното безоблачно небе бе обсипано с хиляди звезди. Те се протягаха от кадифеното си ложе, сякаш искаха да достигнат блещукащите светлинки на града и запалваха северния хоризонт. Уолфгар намери Дризт на горната палуба, унесен от безмълвното спокойствие на морето.

— Ще ми се да се върна някой ден — проговори Уолфгар, като видя, че приятелят му гледа назад, към отдалечаващия се град.

— За да си уредиш сметките с един пиян побойник и жалките му приятелчета — довърши Дризт вместо него.

Уолфгар се усмихна, но смехът му секна, когато елфът рязко се обърна към него.

— И защо? Да не би като го победиш да заемеш мястото му в „Герба на русалката“?

— Животът, който води, съвсем не е за завиждане — съгласи се Уолфгар и се засмя притеснено.

— Тогава го остави на Бънго — заключи Дризт и отново обърна очи към далечните светлини на града.

Уолфгар отново стана сериозен.

Минутите течаха. Единственият звук, който нарушаваше дълбоката тишина, бе плясъкът на вълните покрай носа на „Морския дух“. Внезапно, тласкан от някакъв необясним порив, Дризт извади Сиянието от ножницата си. Прекрасният ятаган оживя в ръката му и заискри с онази магическа светлина, на която дължеше името си.

— Подхожда ти — отбеляза Уолфгар.

— Верен другар — съгласи се Дризт, изучавайки сложната резба от руни и символи върху извитото острие.

Мисълта му се отправи към един друг магически ятаган, който бе притежавал някога, оръжие, което бе открил в бърлогата на дракона, когото двамата с Уолфгар бяха погубили преди време. Онзи ятаган също му бе служил вярно. Дело на ледена магия, той бе истинско проклятие за всички огнени създания — и той, и онзи, който го владееше, бяха недосегаеми дори за най-изпепеляващия пламък. Верен другар на елфа, този ятаган веднъж дори го бе избавил от сигурната и жестока смърт в лапите на един демон.

Дризт погледна приятеля си.

— Мислех си за нашия първи дракон — отговори той на неизречения въпрос на варварина. — Ти и аз сами в онази ледена пещера, изправени срещу Смразяващия. Страховит противник се оказа той.

— Щеше да ни победи, ако не бяхме извадили късмет с онази ледена висулка над гърба му — рече Уолфгар.

— Късмет? — повтори Дризт. — Може би. Ала много по-често онова, което наричаме късмет, е всъщност преимуществото, което истинският войн получава, когато съумее да избере най-добрия начин за действие.

Тази похвала бе предназначена за Уолфгар, тъй като именно той бе съборил острата висулка от тавана, така че да прониже смъртоносно дракона.

— Жалко, че ятаганът, който намерих в бърлогата на Смразяващия, не е тук сега, за да прави компания на Сиянието — рече Дризт.

— Да — съгласи се Уолфгар и се усмихна при спомена за приключенията, които беше преживял рамо до рамо с елфа. — Уви, той падна в Клисурата на Гарумн заедно с Бруенор.

Дризт се сепна сякаш го бяха залели с ледена вода. Един ярък образ, който никога нямаше да забрави, нахлу в съзнанието му, едновременно обнадеждаващ и плашещ — образът на Бруенор Бойния чук, който изчезва в бездната на гърба на обхванатия от пламъци дракон.

Обхванат от пламъци дракон!

За първи път, откакто познаваше сдържания елф, Уолфгар чу гласът му да трепери:

— Бруенор е носел моето оръжие?