Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rise of Endymion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 54 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Дан Симънс. Триумфът на Ендимион

Американска, I издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корицата „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 45

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

35

Мартин Силенъс почина късно на следващия ден, няколко часа след като ние с Енея се венчахме. Разбира се, венчалната служба отслужи отец де Соя, също както по-късно, точно преди залез слънце отслужи и погребалната служба. Свещеникът изрази радостта си, че е взел със себе си одеждите и требника.

Погребахме стария поет на една от обраслите с трева скали над реката, откъдето се разкриваше чудесна гледка към прерията и далечните гори. Доколкото знаехме, къщата на майка му трябваше да се е намирала някъде наблизо. Тримата с А. Бетик и Енея бяхме изкопали дълбок гроб, тъй като наоколо имаше диви зверове — предишната нощ бяхме чули вълчи вой — и после отнесохме до мястото тежки камъни, за да покрием пръстта. На простия надгробен камък Енея отбеляза датите на раждане и смърт на стария поет — цяло хилядолетие без четири месеца — дълбоко изчука името му и отдолу прибави само: „НАШИЯТ ПОЕТ“.

Шрайка стоеше на тревистата скала, на която се бе появил заедно с Енея, и не помръдна по време на сватбата ни, нито в прекрасната вечер на смъртта на поета, нито по време на службата по залез, когато погребахме Мартин Силенъс на няма и двайсет метра от създанието, изправено като покрит със сребърни шипове и тръни страж, но когато започнахме да се отдалечаваме, бавно се приближи и застана над гроба със сведена глава и отпуснати надолу ръце. Последните отблясъци на небето се отразяваха в гладката му коруба и червените скъпоценни камъни на очите му. Повече не помръдна.

Отец де Соя и Кет Ростийн настояха да прекараме още една нощ в някоя от стаите в кулата, но двамата с Енея имахме други планове. Бяхме донесли от кораба на Консула екипировка за лагеруване — надуваем сал, ловна пушка и много замразено-сушена храна, ако нямахме късмет в лова — и успяхме да съберем всичко това в две много тежки раници. Сега стояхме на края на Ендимион и гледахме към здрачния свят от трева, гори и тъмнеещо небе. Надгробната пирамида на стария поет ясно се виждаше на фона на залеза.

— Скоро ще се мръкне — засуети се отец де Соя.

— Имаме фенер — усмихна се Енея.

— Наоколо има диви зверове — каза свещеникът. — Онзи вой, който чухме снощи… Бог знае какви хищници се събуждат в момента.

— Това е Земята — отвърнах аз. — Мога да се справя с пушката с всичко по-малко от гризли.

— Ами ако наистина има гризлита? — настояваше йезуитът. — Освен това, ще се загубите там. Няма нито пътища, нито градове. Няма мостове. Как ще пресичате реките…

— Федерико — прекъсна го Енея и твърдо, но нежно хвана ръката на свещеника. — Това е нашата първа брачна нощ.

— О — рече той. После бързо я прегърна, ръкува се с мен и отстъпи назад.

— Мога ли да направя едно предложение, г. Енея, г. Ендимион? — неуверено каза А. Бетик.

Пъхнах канията с ножа в колана си и вдигнах поглед.

— Да не би да искаш да ни кажеш, че вие, момчета, от другата страна на Празнотата, Която Обвързва, имате планове за Земята през идните години? — попитах аз. — Или че най-после искате лично да поздравите човешката раса?

Андроидът изглеждаше засрамен.

— О… не — отвърна той. — Всъщност, предложението ми по-скоро е свързано със скромен сватбен подарък. — А. Бетик подаде на двама ни кожен калъф.

Познах го мигновено. Енея също. Застанахме на четири крака, за да извадим и развием върху тревата хокинговото килимче.

То се активира още при първото докосване и се издигна на метър над земята. Натоварихме и пристегнахме раниците си отзад, поставихме отгоре пушката и имаше достатъчно място за двама ни — ако седнех по турски и Енея се гушнеше в скута ми, притиснала гръб към гърдите ми.

— С това би трябвало да можем да минаваме над реки и зверове — каза тя. — Тази вечер няма да търсим място за лагеруване надалеч. Точно оттатък реката, колкото да не ни чувате.

— Колкото да не ви чуваме? — повтори йезуитът. — Но защо да оставате толкова близо, щом няма да можем да ви чуваме? Ами ако извикате за помощ и… О! — Той се изчерви.

Енея го прегърна. Тя стисна ръката на Кет Ростийн и каза:

— Ще ви бъда много задължена, ако след две седмици позволите на Рахил и другите да се телепортират тук или да приземите кораба на Консула, ако искат да поразгледат наоколо. Ще ги чакаме по пладне при гроба на чичо Мартин. Добре дошли са да останат до залез. След две години всеки, който е в състояние да се телепортира тук сам, ще е добре дошъл да обикаля колкото му душа иска. Но могат да остават само месец, не повече. И не се позволяват никакви трайни постройки. Никакви сгради. Никакви градове. Никакви огради. След две години. — Енея ми се усмихна. — С Лъвовете, Тигрите и Мечките имаме някои интересни планове за този свят за след няколко години. Но засега той е наш… наш с Рол. Затова ви моля, Истински глас на Дървото, моля ви, на път за вашия дърволет поставете голям знак „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Ще го направите, нали?

— Ще го направя — отвърна храмерът. Той се върна обратно в кулата, за да приготви ерговете си за отлитане.

Настанихме се върху килимчето. Прегърнах Енея. Нямах намерение да я пусна много дълго време. Една земна година, единайсет месеца, една седмица и шест часа може да е цяла вечност, ако го искаш. Дори само един ден. Дори само час.

Отец де Соя ни даде благословията си и попита:

— Мога ли да направя нещо за вас през идващите месеци? Искате ли да пратя на Старата Земя някакви провизии?

Поклатих глава.

— Не, благодаря, отче. Екипировката за лагеруване, аптечката на кораба, надуваемият сал и тази пушка би трябвало да са ни достатъчни. Не напразно съм бил ловен водач на Хиперион.

— Има едно нещо — обади се Енея и аз зърнах лекото потрепване на мускул в ъгълчето на устата й, което винаги ме беше предупреждавало, че готви някаква дяволия.

— Каквото поискате — отвърна отец де Соя.

— Ако можете да се върнете тук след около година — каза тя, — може би ще имам нужда от добра акушерка. Това би трябвало да ви даде достатъчно време да попрочетете нещо по въпроса.

Отец де Соя побледня, понечи да каже нещо, отказа се и сериозно кимна.

Енея се засмя и го докосна по ръката.

— Просто се пошегувах. Дорье Фамо и Дем Лоа вече се съгласиха да се телепортират тук, ако се наложи. — Енея погледна към мен. — А определено ще се наложи.

Отец де Соя въздъхна, постави силната си десница върху главата на Енея за последна благословия, бавно закрачи към плочата на града и се изкачи по рампата до кулата. Проследихме го с поглед, докато не изчезна в сенките.

— Какво ще стане с неговата Църква? — тихо попитах Енея.

Тя поклати глава.

— Каквото и да се случи, тя има шанс за ново начало… да преоткрие душата си. — Любимата ми се усмихна през рамо. — Ние също.

Усетих, че сърцето ми нервно затуптява, но все пак я повиках:

— Хлапе?

Енея обърна бузата си до гърдите ми и вдигна поглед към мен.

— Момче или момиче? — казах аз. — Изобщо не се сетих да те попитам.

— Какво? — объркано ме погледна тя.

— Причината, поради която ще се нуждаеш от Мълниеносната свиня и Дем Лоа след около година — дрезгаво поясних аз. — Момче ли ще е или момиче?

— Аххх — вече разбрала, рече Енея. Тя отново извърна лице, отпусна се в ръцете ми и намести глава под брадичката ми. Докато говореше, можех да усетя думите, вибриращи в костите ми. — Не зная, Рол. Наистина не зная. Това е единствената част от живота ми, към която винаги съм избягвала да поглеждам. Всичко, което ще се случи сега, ще е ново. О… от отделни погледи към други неща зная, че ще имаме здраво дете и че да оставя бебето… и теб… ще е най-трудното за мен… много по-трудно, отколкото, когато ще трябва да позволя да ме хванат в базиликата „Св. Петър“ и да се оставя в ръцете на мирските инквизитори. Но от погледите към себе си след този период — когато отново съм с теб на Тян Шан, в моето бъдеще и твоето минало, и страдам, защото не мога да ти кажа за всичко това — зная още нещо: тогава ще ме утешава фактът, че в това бъдеще нашето бебе е добре и че расте при теб. Зная и че никога няма да му позволиш да забрави коя съм била и колко много съм обичала и двама ви.

Тя дълбоко си пое дъх.

— Но дали ще е момче, или момиче, или пък как ще го наречем… нямам представа, скъпи. Реших да не поглеждам в това време, в нашето време, а просто да го изживея заедно с теб ден за ден. Аз съм също толкова сляпа за това бъдеще, колкото и ти.

Обгърнах я с ръце през гърдите и силно я притиснах към себе си.

Разнесе се смутено изкашляне и ние вдигнахме погледи, за да осъзнаем, че А. Бетик все още стои до хокинговото килимче.

— Стари приятелю — каза Енея и стисна ръката му, докато аз продължавах да я прегръщам. — Какво повече можем да изразим с думи?

Андроидът поклати глава, но после попита:

— Някога чели ли сте сонета на баща ви „На Омир“, г. Енея?

Скъпото ми момиче се замисли, намръщи се и отвърна:

— Струва ми се, че съм го чела, но не си го спомням.

— Навярно част от него се отнася до въпроса на г. Ендимион за бъдещето на Църквата на отец де Соя — обясни синьокожият човек. — А и до други неща. Бихте ли желали да го чуете?

— Моля те — рече Енея. По обтегнатите силни мускули на притиснатия й към мен гръб и по напрегнатите й пръсти върху дясното ми бедро можех да усетя, че е също толкова нетърпелива, колкото мен, да потеглим и да намерим място за лагеруване. Надявах се, че рециталът на А. Бетик ще е кратък. Андроидът започна:

Да, на брега на мрака огън грее —

и в девствен стрък е скрита паст опасна,

сред тъмна нощ зората ясна зрее

и сляпа мъдрост вижда триж по-ясно…[1]

— Благодаря ти — каза Енея. — Благодаря ти, скъпи приятелю. — Тя се освободи от мен достатъчно, за да целуне андроида за последен път.

— Хей — намесих се аз и се опитах да изхленча като забравено дете.

Тя ме целуна по-продължително. Много по-продължително. Страхотно по-продължително.

Махнахме с ръце за последно сбогом, аз докоснах полетните влакна и вековното килимче се издигна на петдесет метра, за последен път прелетя над странстващия град и каменната кула, направи кръг над абаносовия космически кораб на Консула и ни понесе на запад. Вече доверили се на Северната звезда, тихо обсъждащи подходящо наглед място за лагеруване, разположено на височина няколко километра на запад, ние прелетяхме над гроба на стария поет, където продължаваше да стои на пост Шрайка, минахме над реката, чиито вълни и бързеи улавяха последните отблясъци на залеза, и се извисихме, за да обгърнем с поглед тучните ливади и мамещи гори на новата ни игрална площадка, на нашия древен свят, на нашия нов свят… на нашия пръв, бъдещ и най-чуден свят.

Бележки

[1] Пр. В. Левчев. — Б.пр.

Край
Читателите на „Триумфът на Ендимион“ са прочели и: