Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (15)

15

Намирам се на пазара Фари заедно с А. Бетик, Джигме Норбу и Джордж Тсаронг, когато чувам новината, че на Тян Шан, „Райската планина“, най-после са пристигнали мирски кораби и войски.

— Трябва да съобщим на Енея — казвам аз. Около, над и под нас хиляди тонове скеле се клати и скърца под тежестта на тълпите, които купуват, продават, разменят, спорят и се смеят. Малцина са чули за появата на Мира. Малцина ще разберат смисъла на това, когато чуят. Вестта ни съобщава монах на име Чим Дин, който току-що се е завърнал от столицата Потала, където работи като учител в Зимния дворец на Далай лама. За щастие всяка втора седмица Чим Дин също работи на Хсуан-кунг Ссу, „Храмът, висящ във въздуха“, проект на Енея, и ни спира на пазара Фари на път за Храма. Така ние сме сред първите извън двора в Потала, които чуваме за пристигането на Мира.

— Пет кораба — беше казал Чим Дин. — Няколко десетки християни. Около половината от тях воини в червено и черно. Около половината от останалите са мисионери, всички в черно. Наеха старата гомпа на сектата на Червената шапка край Ран Цо, Езерото на видрите, близо до Фалоса на Шива. Осветиха част от гомпата като параклис на техния триединен Бог. Далай лама няма да им позволи да използват летящите си машини или да минават отвъд южния хребет на Средното царство, но им разреши свободно да се придвижват в този район.

— Трябва да съобщим на Енея — повтарям на А. Бетик аз, като се навеждам към него, за да ме чуе над шума на пазара.

— Трябва да съобщим на всички в Йо-кунг — отговаря андроидът. Той се обръща и казва на Джордж и Джигме да свършват с пазаруването и да не забравят да се уговорят с носачите да доставят поръчаните въжета и още бамбук бонзай за постройката, после надига голямата си раница, пристяга катераческото си снаряжение на ремъците си и ми кима.

Взимам собствената си тежка раница и повеждам групата надолу по стълбите към кабелното равнище.

— Струва ми се, че по Горния път ще е по-бързо, отколкото по Долния, нали?

Синьокожият мъж кимва. Бях се колебал дали да предложа да се върнем по Горния път, тъй като за А. Бетик щеше да е трудно да се справя с кабелите и пързалките само с една ръка. Когато отново се срещнахме, аз се бях изненадал, че не си е направил метална кука — лявата му ръка все още завършваше с гладко чуканче по средата между китката и лакътя му, — но скоро видях, че използва кожен ремък и различни кожени приспособления, компенсиращи липсващата му длан.

— Да, г. Ендимион — отвръща той. — По Горния път. Той е много по-бърз. Съгласен съм. Освен ако не искате да използвате някой от летците за куриер.

Поглеждам го, като си мисля, че се шегува. Летците са безумна порода. Те се хвърлят с парапланерите си от високите сгради и скали, прекосяват огромните пространства между хребетите и върховете, които не са свързани с кабели или мостове, наблюдават птиците, търсят топли въздушни течения, сякаш от това зависи живота им… защото животът им наистина зависи от това. Няма равни участъци, на които летецът да може да се приземи, ако коварните ветрове променят посоката си или ако парапланерът му се повреди. Принудителното кацане върху хребет почти винаги означава смърт. Спускането към облаците долу винаги означава смърт. И най-малката грешка в преценката на вятъра, въздушните течения, реактивната струя… всяка грешка означава за летеца смърт. Ето защо те живеят сами, изповядват таен култ и печелят цели състояния като изпълняват поръчките на Далай лама и разнасят съобщения от столицата Потала, развяват във въздуха молитвени знамена по време на будистките празници, пренасят спешни писма от търговци до главните им офиси, за да изпреварят конкурентите си или — поне така казва легендата — посещават източния връх на Тян Шан, изолиран за месеци всяка местна година от повече от сто клика въздух и смъртоносен облак.

— Мисля, че не би трябвало да доверяваме тази новина на летец — отвръщам аз.

А. Бетик кимва.

— Да, г. Ендимион, но парапланерите могат да се купят тук на пазара. На сергията на гилдията на летците. Можем да купим два и да се върнем обратно по най-късия път. Много са скъпи, но бихме могли да продадем част от зигокозите.

Никога не съм в състояние да разбера кога моят приятел андроид се шегува. Спомням си последния път, когато бях под покрива на параплатното и трябваше да се боря с треперенето си.

— Някога летял ли си на този свят с парапланер? — питам аз.

— Не, г. Ендимион.

— А на който и да е друг свят?

— Не, г. Ендимион.

— Какви са според теб шансовете ни в случай, че опитаме?

— Едно на десет — без никакво колебание отговаря той.

— А какви са шансовете ни по кабелите и пързалките в толкова късен час?

— Около девет на десет преди мръкване — отвръща А. Бетик. — Освен ако залезът не ни свари на пързалката.

— Да тръгваме по Горния път — отсичам аз.

 

 

Изчакваме късата опашка от купувачи, които си тръгват по кабела, и после идва нашият ред да се качим на бамбуковата платформа. Тя се намира на около двайсет метра под най-долното скеле на пазара и стърчи на около пет метра навън над бездната. Хиляди метри под нас няма нищо друго, освен въздух и дъното на тази пропаст представлява вездесъщото море от облаци, които се стелят край хребетите на извисяващите се скали като бели вълни край каменни кейове. Зная, че на километри под тези облаци има отровни газове и бурен киселинен океан, покриващ Целия свят, освен планините му.

Пазачът на кабела посочва напред и ние с А. Бетик заедно се качваме на трамплинната платформа. Над бездната са опънати десетки кабели, които образуват черна паяжина, простираща се докъдето ни стигат очите. Най-близката кабелна станция е на повече от километър и половина на север — върху малък скален зъбер, изпъкващ на фона на бялата прелест на Чомо Лори, „Снежната царица“, — но ние пътуваме на изток над огромната пропаст между хребетите. Нашата станция е на повече от двайсет километра и кабелът продължава в тази посока, за да свърши сякаш във въздуха, сливайки се с привечерния блясък на далечната скална стена. А крайната ни цел е на повече от трийсет и пет клика на север и изток оттам. Пеш биха ни трябвали около шест часа, за да изминем дългия път на север по хребета Фари и после на изток през хребети и тесни первази. Пътуването по кабела и пързалката би трябвали да ни отнеме по-малко от половината от това време, но вече е късен следобед и пързалката е особено опасна. Отново хвърлям поглед към ниското слънце и се запитвам дали идеята ми е била разумна.

— Готови — изръмжава пазачът на кабела, кафяв дребен мъж в обичайна кърпена чуба. Той дъвче корен от бесил и се обръща, за да се изплюе над пропастта.

— Готови — едновременно казваме двамата с А. Бетик.

— Поддържайте дистанция — предупреждава ни пазачът и ми посочва да тръгна пръв.

Освобождавам пътните си въжета от обхващащите цялото ми тяло ремъци, прокарвам ръце и опипом откривам двойната макара, закопчавам карабината на въжето, вкарвам мюнтеров възел във втора карабина, намирам най-добрата си разклонителна карабина и закопчавам фланците на макарата около кабела, после прокарвам осигурителното си въже през първите две карабини. Всичко това отнема по-малко от минута. Вдигам двете си ръце, хващам контролния пръстен на макарата и подскачам нагоре-надолу, за да проверя и макарата, и карабините. Всичко е наред.

Пазачът на кабела се навежда, за да изпробва двойната пръстенна свръзка и макарата ми. Той прокарва макарата около метър назад-напред, за да е сигурен, че лагерите се плъзгат гладко. Накрая се хваща за раменете ми и увисва върху мен като втора раница, след което ме пуска и проверява дали пръстените и въжетата ще издържат. Убеден съм, че изобщо не го интересува дали ще падна и ще загина, но ако макарата заседне някъде на около двайсет клика по оплетения моновлакнест кабел, той ще трябва да оправя кашата. Мъжът изглежда доволен от екипировката ми.

— Давай — казва пазачът и ме шляпва по рамото.

Скачам в бездната, като повдигам голямата раница високо на гърба си. Ремъците ми се опъват, кабелът увисва, лагерите на макарата едва доловимо забръмчават и аз започвам да се плъзгам по-бързо, когато освобождавам запънката, натискайки с палци контролния пръстен. Секунди по-късно се нося по кабела. Вдигам крака и сядам в ремъчната седалка по начин, който през последните три месеца ми е станал втора природа. Нашата цел — хребетът Кун Лун — ярко блести, докато сенките на залеза изпълват бездната и сумракът пълзи надолу по стената на хребета Фари зад мен.

Когато А. Бетик започва спускането си, усещам слаба промяна в обтягането на кабела и чувам жужене. Хвърлям поглед назад и го виждам да се отдалечава от трамплинната платформа, протегнал крака пред себе си. Едва различавам въжето, което свързва кожения ремък на лявата му ръка със запънката на макарата. Андроидът ми маха и аз му отвръщам, като се завъртам на ремъците си, за да погледна към кабела. Понякога върху него кацат да си починат птици. Друг път се събира лед или се получават преплитания. Много рядко се случва макарата да се откачи от ремъците. Още по-рядко, но достатъчно, за да се има предвид, хора с леки психопатични наклонности спират, за да разлюлеят кабела, изненадвайки онзи след тях. Наказанието за такова престъпление е смърт чрез хвърляне от най-високата платформа в Потала или Йо-кунг, но това едва ли е утешение за жертвата.

Докато се плъзгам над бездната под свръхлекия кабел, не се случва нищо подобно. Единственият звук е тихото жужене на запънката на макарата, когато намалявам скоростта си. Слънцето все още ни огрява и на този свят е късна пролет, но въздухът над осем хиляди метра винаги е леден. Дишането не е проблем. Всеки ден от пристигането си на Тян Шан благодаря на боговете на планетната еволюция, че въпреки малко по-слабата гравитация тук — 0,954 от стандартната, — кислородът на тази височина е по-богат. Като гледам надолу към облаците няколко клика под краката ми, аз си мисля за кипящия океан при това ужасно налягане, вълнуван от ветрове от фосген и наситен въглероден диоксид. На Тян Шан няма истинска суша, само този гъст бульон от планетарен океан и безчет остри върхове и хребети, извисяващи се на хиляди метри към диоксидния пласт и към яркото слънце, което напомняше на хиперионското.

В главата ми нахлува спомен. Спомен за друг облачен свят, който съм посетил няколко месеца по-рано. Мисля си за първия ден на кораба, преди да достигнем точката на прехвърляне, докато автохирургът лекуваше треската и счупения ми крак. Тогава разсеяно бях казал на кораба:

— Чудя се как съм минал през телепортатора на този свят. Последният ми спомен е за гигантска…

Корабът ми отговори, като включи холос, заснет от една от наблюдателните му камери на повърхността на реката, докато той беше лежал на дъното, където го бяхме оставили. Качеството на образа бе подобрено и показваше заобиколената със зеленикаво сияние арка на телепортатора и люлеещите се върхари на дърветата. Внезапно през отвора му влезе пипало, по-дълго от кораба, носещо нещо, което приличаше на играчка каяк, увит в изпокъсано параплатно. Пипалото изящно и бавно се изви и параплатното, каякът и отпуснатата фигура в седалката се плъзнаха — всъщност, прелетяха — стотина метра, за да изчезнат в джунглата.

— Защо не дойде да ме вземеш веднага? — без да крия раздразнението си попитах аз. Кракът все още ме наболяваше. — Защо чака цяла нощ, докато висях там на дъжда? Можех да загина.

— Нямах нареждания да ви взимам, когато се върнете — отговори арогантният глас на кораба. — Можехте да имате още някаква важна работа, на която да попреча. Ако не бяхте се свързали с мен няколко дни, щях да пратя в джунглата робот, за да провери как сте.

Обясних на кораба мнението си за логиката му.

— Това е странно определение — отвърна той. — Макар че в субструктурата ми са включени някои органични компоненти и че имам децентрализирана компютърна ДНК, аз не съм — в най-строгия смисъл на термина — биологичен организъм. Нямам храносмилателна система. Не се нуждая от отделяне, освен случайно изхвърляне на отработен газ и пари. Нямам анус нито в буквалния, нито в преносния смисъл на думата. Ето защо не смятам, че мога да бъда наречен…

— Млъквай — прекъснах го аз.

 

 

Плъзгането отнема по-малко от петнайсет минути. Внимателно спирам, когато приближавам до огромната стена на хребета Кун Лун. През последните неколкостотин метра сянките ни, моята и на А. Бетик, падат пред нас на фона на оранжевата скала и ние сякаш участваме в театър на сенките — две странни фигури с развяващи се придатъци, — докато забавяме спускането си с пръстените и размахваме крака, за да се приготвим за кацане. После звукът на запънката на макарата се усилва от тихо жужене до висок стон, докато намалявам скоростта при приближаването си до площадката — шестметрова каменна плоча със задна стена, тапицирана с козина на зигокози, кафява и прогнила от времето.

Плъзгам се и скачам, за да спра на три метра от стената, възстановявам равновесието си и откопчавам макарата и осигурителното си въже с бързина, дължаща се на продължителна практика. А. Бетик пристига секунда по-късно. Макар и с една ръка, андроидът е безкрайно по-ловък от мен и му трябва по-малко от метър, за да спре.

Оставаме там минута, за да погледаме слънцето, балансиращо на ръба на хребета Фари. Косата светлина обагря покрития с лед конус на върха на юг от него. Когато поправяме ремъците и екипировката си, аз казвам:

— Като навлезем в Средното царство, вече ще се е мръкнало.

А. Бетик кимва.

— Бих предпочел да сме оставили пързалката зад гърба си преди пълен мрак, г. Ендимион, но ми се струва, че няма да успеем.

Дори самата мисъл да се спускаме по пързалката на тъмно кара скротума ми да се свие. Разсеяно се чудя дали мъжкият андроид има подобна физиологична реакция.

— Да тръгваме — казвам и се затичвам по ръба на каменната плоча.

По кабела сме загубили неколкостотин метра височина и сега ще трябва да ги наваксаме. Плочата скоро свършва — по върховете на Райската планина има съвсем малко равни участъци — и обувките ни затракват, докато тичаме по скелето от бамбук бонзай, увиснало над бездната от скалната стена. Тук няма парапет. Надигат се привечерните ветрове и аз затварям термоякето и чубата от козина на зигокоза. Тежката раница подскача на гърба ми.

Джумарният пункт е на по-малко от клик на север от площадката. По пътя не срещаме никого, но далеч по покритата с облаци долина можем да видим факлите, пламтящи по Долния път между Фари и Йо-кунг. Скелето и лабиринтът от висящи мостове от тази страна на Великата бездна оживяват от хора, поели на север — някои несъмнено насочили се към Храма, висящ във въздуха, за да чуят вечерната дискусия на Енея. Искам да стигна там преди тях.

Джумарният пункт се състои от четири закрепени въжета, минаващи по вертикалната скална стена почти седемстотин метра над нас. Тези червени въжета са за изкачване. На няколко метра от тях висят сини кабели за спускане от върха. Привечерните сенки вече ни покриват и надигащите се ветрове носят хлад.

— Един до друг ли? — питам А. Бетик и посочвам към едно от средните въжета.

Андроидът кимва. Синьото му лице изглежда точно така както си го спомням от пътуването ни от Хиперион почти десет негови години по-рано. А какво друго бях очаквал от един андроид — да остарява ли?

Изваждаме от раниците електрическите си елеватори и ги закопчаваме за две съседни въжета, като разклащаме увисналите микровлакнести кабели, сякаш ще ни кажат дали все още са стабилно закрепени. Пазачите на кабелите проверяват въжетата тук само от време на време и може да са скъсани от нечии джумарни ключалки, разплетени от скални издатини или покрити с лед. Скоро ще разберем.

И двамата закачваме за електрическите си елеватори маргаритни вериги и въжени стремена. А. Бетик развива осем метра катераческо въже и ние го закачваме с карабини за ремъците си. Сега ако въжето на някой от нас се скъса, другият ще може да го спаси. Или поне на теория е така.

Електрическите елеватори са най-разпространените устройства, притежавани от повечето обитатели на Тян Шан. Задвижват се с херметични слънчеви батерии, малко по-големи от длан. Андроидът проверява екипировката си и кимва. Аз натискам с палци двата си елеватора и ги включвам. Датчиците светват в зелено. Издигам десния елеватор един метър нагоре, застопорявам го, стъпвам във въженото стреме, проверявам дали положението ми е стабилно, плъзгам левия елеватор малко по-нависоко, здраво го застопорявам и така нататък седемстотин метра нагоре. От време на време двамата спираме, увисваме на стремената си и поглеждаме към долината. Долният път е осветен от безброй факли. Слънцето вече е залязло и небето потъва в лилаво и мораво. Най-ярките звезди вече започват да изгряват. Пресмятам, че имаме двайсетина минути здрач. Ще се наложи да се спускаме по пързалката в мрак.

Потрепервам, когато вятърът започва да вие наоколо ни.

Последните двеста метра въжетата висят върху вертикален лед. Двамата носим в раниците си сгъваеми котки, но не се нуждаем от тях, докато продължаваме уморителния ритуал — издигане — застопоряване — стъпка — освобождаване на стремената — миг на отдих — изкачване — застопоряване — стъпка — освобождаване — почивка — издигане. Изкачването на седемстотинте метра ни отнема почти четирийсет минути. Когато стъпваме на ледената платформа, вече е почти съвсем тъмно.

Тян Шан има пет луни: четири от тях са уловени астероиди, но в достатъчно ниска орбита, за да отразяват силно светлината, а петата е почти толкова голяма, колкото луната на Старата Земя, но е напукана в горната си дясна четвъртина от един-единствен огромен метеоритен кратер, чиито лъчи се разпространяват като сияйна паяжина до всяко видимо кътче на сферата. Тази голяма луна — Оракул — се издига на североизток, докато двамата с А. Бетик бавно вървим на север по тесния леден перваз, застопорявайки предпазните си въжета за фиксирани кабели, за да не ни отнесат студените ветрове.

Сложил съм си термокачулката и съм спуснал маската над лицето си, но смразяващият вихър продължава да пари очите ми. Не можем да си губим времето тук, но изпитвам силно желание да спра и да вдигна очи, както винаги, щом застана на кабелната станция на хребета Кун Лун и отправя поглед над Средното царство и Райската планина.

Спирам при равното, открито ледено пространство в началото на пързалката, обръщам се във всички посоки и се наслаждавам на гледката. На юг и запад отвъд сгрените от луната кипящи облаци далеч надолу хребетът Фари сияе на светлината на Оракул. Високо по хребета на север от Фари пламтят факли, ясно бележещи Долния път и аз мога да видя осветените висящи мостове много по-далеч на север. В небето зад пазара Фари зървам блясък и си представям, че това е факелната светлина на Потала, Зимният дворец на Негово светейшество Далай лама, най-великолепната каменна архитектура на планетата. Зная, че само няколко клика на север оттам Мирът е получил парче земя в Ран Цо под сянката на Шивлинг — „Фалосът на Шива“. Представям си християнските мисионери, размишляващи за тази езическа скверност и се усмихвам под термомаската си.

Стотици километри на запад отвъд Потала се намира планинското царство на Коко Нор с безбройните му висящи села и опасни мостове. Далеч на юг по огромния хребет, наречен Лобсанг Гятсо, се намира земята на сектата на Жълтата шапка, свършваща при върха Нанда Деви, където се говори, че живеела хиндуистката богиня на блаженството. На югозапад от тях, толкова далеч оттук, че слънцето там все още продължава да залязва, се намира Музтаг Алта с десетките й хиляди мюсюлмани, пазещи гробниците на Али и другите ислямски светци. На север от Музтаг Алта хребетите преминават в земи, които никога не съм виждал — дори от орбита по време на приближаването ми към планетата, — подслоняващи високите жилища на скитниците евреи, разположени в подножието на върховете Цион и Морая. Там са двата града Авраам и Исаак, в които се намират най-добрите библиотеки на Тян Шан. На север и запад от тях се издигат върховете Сумеру — центърът на вселената — и Харни, колкото и да е странно, също център на вселената. И двата са около шестстотин клика на югозапад от четирите върха Сан Франциско, обитавани от племето на хопи-ескимосите, също убедени че техните върхове са център на вселената.

Когато се обръщам и поглеждам на север, мога да видя най-голямата планина в нашето полукълбо и северна граница на света ни, тъй като няколко клика на север оттам хребетът изчезва под фосгенови облаци — Чомо Лори, „Снежната царица“. Колкото и да е невероятно, залезът все още осветява замръзналия връх на Чомо Лори, докато Оракул окъпва източните й хребети с меката си светлина.

Хребетите Кун Лун и Фари минават на юг от Чомо Лори и пропастта помежду им постепенно се разширява дотолкова, че на юг от току-що прекосения от нас кабелен път над нея не могат да се прехвърлят мостове. Обръщам се с гръб към северния вятър и поглеждам на юг и изток, проследявам с очи извиващия се хребет Кун Лун и си представям, че мога да видя факлите двестатина клика на юг, където градът Хей уанг-му, „Царицата майка на Запада“ (като този „запад“ е югозапад от гледна точка на Средното царство), подслонява около трийсет и пет хиляди души.

Южно от Хей уанг-му се издига огромният връх Коя. В момента над облаците се вижда само неговата най-висока точка. Според вярващите, живеещи в градове от ледени тунели в подножието му, там е затворен в херметичната си ледена гробница Кобо Дайши, основателят на шингонския будизъм, който очаква подходящите условия, за да излезе от транса на медитацията си.

Отвъд хоризонта на изток от връх Коя е връх Калаис, дом на Кубера, хиндуисткият бог на богатството, и на Шива, който очевидно няма нищо против да е на повече от хиляда километра облачно пространство от фалоса си. Твърди се, че жената на Шива, Парвати, също живее на Калаис, макар че никой не е чувал мнението и за отдалечеността на фалоса на съпруга й.

През първата си година на планетата А. Бетик е пътувал до Калаис и ми е казвал, че върхът е красив, един от най-високите на този свят — повече от деветнайсет хиляди метра над морското равнище. Андроидът го обрисува като напомнящ на мраморна скулптура, издигаща се над пиедестал от набраздена скала. Той каза също, че на самия връх на Калаис, високо сред леда, където въздухът е прекалено рядък, за да е годен за дишане, е построен храм от въглеродна сплав, посветен на будисткото божество на планината Демчог, „Върховно блажения“, танцуващ гигант, висок поне десет метра, син като небето, увит в гирлянди от черепи и доволно прегърнал съпругата си. А. Бетик каза, че синьокожото божество малко приличало на него. Самият дворец се намира в абсолютния център на кръглия връх, лежащ по средата на мандала^[1], съставена от по-ниски снежни върхове, всички свързани в свещения кръг — физическата мандала — на божественото пространство на Демчог, където медитиращият ще открие мъдростта, за да се освободи от цикъла на страдание.

От връх Калаис, каза ми А. Бетик, се виждал Хелгафел — „Залата за медовина на мъртвите“, — покрит с дебели цял километър ледници, където неколкостотин трансплантирани по време на Хеджира исландци се върнали към викингския начин на живот.

Погледнах на югозапад. Зная, че ако някой ден имам възможност да пътувам по арката на Антарктическия кръг там, ще видя такива върхове като Гунунг Агунг, пъпа на света (един от десетките на Тян Шан), където фестивалът Ека Даса Рудра е в двайсет и седмата година от шестстотингодишния си цикъл и където се говори, че балийските жени танцували с несравнима красота и грация. Повече от хиляда клика на северозапад от Гунунг Агунг се намира Килимачаго. След съответен период от време обитателите на терасите в подножията му ексхумират мъртвите си от глинестите цепнатини и отнасят костите им високо над годната за дишане атмосфера — изкачвайки се в ушити на ръка пластокостюми и маски, — за да погребат отново роднините си в твърдия като камък лед на височина близо осемнайсет хиляди метра, като обръщат черепите им с очи към върха в знак на вечна надежда.

Единственият връх отвъд Килимачаго, който ми е известен по име, е Кроуг Патрик, където се говори, че нямало змии. Но доколкото зная, змии няма и никъде другаде на Райската планина.

Отново се обръщам на североизток. Студът и вятърът ме връхлитат и ме карат да бързам, но аз използвам тази последна минута, за да погледна напред към нашата цел. А. Бетик също като че ли не припира, макар че това може да се дължи на тревогата му от предстоящото спускане по пързалката.

На север и изток отвъд отвесната стена на Кун Лун се намира Средното царство с неговите пет върха, сияещи под меката светлина на Оракул.

На север от нас Долният път и десетина висящи мостове прекосяват пространството до град Йо-кунг и централния връх Сунг Шан. Наречен е „Възвишения“, макар че е най-ниският от петте върха на Средното царство.

Пред нас, свързана откъм югозапад само с остър леден хребет, пресечен от лъкатушещия маршрут на пързалката, се издига Хуа Шан, „Цветната планина“, най-западният и според някои най-красив връх в Средното царство. От Хуа Шан последните километри кабелен път свързват Цветната планина с хребетите на север от Йо-кунг, където Енея строи своя Хсуан-кунг Ссу, Храмът, висящ във въздуха, разположен върху отвесна скала, гледаща на север над бездната към Хенг Шан, Свещената планина на Севера.

Около двеста клика на юг има втора Хенг Шан, която бележи границата на Средното царство там, но тя е малка могилка в сравнение с високите стени, огромни хребети и стръмни очертания на северната си посестрима. Докато гледам на север през бушуващите ветрове и навяващия сняг, аз си спомням онзи първи час на планетата, когато летях с кораба на Консула между величествената Хенг Шан и Храма.

Отново обръщам очи на изток и север и отвъд Хуа Шан и ниския централен връх Сунг Шан лесно мога да видя невероятния връх Тай Шан, очертал се на фона на изгряващия Оракул на повече от триста клика оттук. Това е Великият връх на Средното царство, висок осемнайсет хиляди и двеста метра. На височина девет хиляди метра в подножието му е разположен Тай’ан — градът на Мира — с неговото легендарно стълбище с двайсет и седем хиляди стъпала, издигащо се от Тай Шан през снежни полета и скални стени чак до митичния храм на Нефритения император на върха.

Зная, че отвъд Свещената планина на Севера се издигат Четирите планини на поклонничество за набожните будисти — О-меи Шан на запад, Чиу-хуа Шан, „Планината на деветте цветя“, на юг, Уу-тай Шан, „Планината на петте тераси“, със своя гостоприемен Лилав дворец на север и ниската, но изящно красива Пу-то Шан далеч на изток.

Използвам тези няколко последни секунди върху бруления от вятъра леден хребет, за да погледна към Йо-кунг с надеждата да видя факлите от двете страни на прохода до Хсуан-кунг Ссу, но високите облаци или навяващият сняг замъгляват гледката и се вижда единствено сиянието на Оракул.

Обръщам се към А. Бетик, посочвам към пързалката и му давам знак с палци нагоре. Вятърът вие прекалено силно, за да се опитвам да го надвикам.

Андроидът кимва и протяга ръка назад, за да извади от външния джоб на раницата си фолиошейната. Осъзнавам, че сърцето ми тупти бързо не само от напрежение, докато вадя собственото си фолио и го отнасям до платформата в началото на пързалката.

 

 

Пързалката е бърза. Това винаги е било нейният чар. И нейната най-голяма опасност.

Сигурен съм, че в Мира все още има места, където се е запазил обичаят на пързаляне с шейни. При този спорт човек сяда на шейна с плоско дъно и се носи по предварително подготвено ледено трасе. Същото се отнася и за пързалката, само че вместо шейни, двамата с А. Бетик имаме фолио, дълго по-малко от метър и извито нагоре като лъжица около нас. С помощта на елеваторите си ние пращаме пиезоелектрически сигнали до втвърдителите в структурата му. Само няколко секунди по-късно малките шейни се издуват и оформят.

Веднъж Енея ми каза, че преди по пързалката имало фиксирани въглеродно-въглеродни кабели и пътниците закрепвали за тях осигурителните си въжета. По този начин човек можел да спре при желание или, ако шейната му излети от трасето, да използва осигурителното въже, за да се задържи. Това би довело до натъртвания и счупени кости, но поне тялото му нямало да отлети заедно с шейната в бездната.

Но с кабелите не се получило, обясни ми Енея. Изисквали прекалено много поддръжка. Неочаквани бури ги заледявали за стените на пързалката и пръстенът на човек, летящ със сто и петдесет клика в час, внезапно се натъквал на твърд лед. В последно време е трудно да се поддържа чист дори само кабелният път.

Така че пързалките били изоставени. Поне докато младежи, търсещи вълнуващи преживявания, и възрастни с бърза работа открили, че в деветдесет процента от случаите човек може да задържи фолиошейната си в канала и без въжета — тоест, като използва една или повече брадвички за лед като спирачки и поддържа достатъчно ниска скорост. „Достатъчно ниска“ означаваше под сто и петдесет клика в час. В деветдесет процента от случаите всичко беше наред. Ако човек бе много сръчен. И ако условията бяха отлични. И ако беше светло.

До този момент двамата с А. Бетик бяхме пътували три пъти по пързалката, веднъж на връщане от Фари с лекарство, необходимо за спасяването на живота на малко момиченце, и два пъти просто, за да научим завоите по трасето. Пътуването беше ободряващо и ужасяващо, но бяхме оставали невредими. Тогава обаче бе ден… нямаше вятър… и други пътници пред нас ни показваха пътя.

Сега е тъмно. Дългият канал пред нас злокобно блести под лунната светлина. Повърхността му изглежда заледена и твърда като камък. Нямам представа дали някой друг е минавал оттук днес… или тази седмица… дали някой е проверявал за пукнатини, ледени бабуни, хлътвания, дълбоки цепнатини, ледени шипове или други препятствия. Не зная колко дълги са били древните трасета за състезания с шейни, но тази пързалка е повече от двайсет клика и минава отстрани на хребета Абрузи, за да свърже Кун Лун със склоновете на Хуа Шан. Краят й е откъм западната страна на Цветната планина, километри на юг от по-безопасния и по-бавен Долен път, лъкатушещ от север. От Хуа Шан до скелето на Йо-кунг са само девет клика и три спокойни кабелни спускания, следвани от ободрителното минаване през прохода и спускането надолу по стръмните пътеки към Хсуан-кунг Ссу.

Двамата с А. Бетик сядаме един до друг като деца на шейни, очакващи мама или татко да ги побутне отзад. Навеждам се напред, стискам приятеля си за рамото и го приближавам към себе си така, че да може да ме чуе през термокачулката и лицевата си маска. Вятърът пари лицето ми с ледени снежинки.

— Нещо против да съм пръв? — извиквам.

Андроидът обръща лице и покритите ни с плат бузи се докосват.

— Струва ми се, че аз би трябвало да съм пръв, г. Ендимион. Спускал съм се по тази пързалка два пъти повече от вас, сър.

— По тъмно ли? — изкрещявам аз.

А. Бетик поклаща глава.

— Напоследък малцина опитват по тъмно, г. Ендимион. Но отлично си спомням всеки завой. Смятам, че мога да съм ви от полза, за да ви показвам къде да намалите скоростта.

Поколебавам се само за миг.

— Добре — отвръщам и стискам ръката му.

С очилата за нощно виждане би било също толкова лесно, колкото спускане през деня — което от моя гледна точка изобщо не е лесно. Но бях загубил очилата, които носех по време на пътуването си през телепортаторите, и макар че на кораба имаше други, аз ги бях оставил там.

— Вземи два пластокостюма и дихателни маски — беше ми предала от името на Енея Рахил. Можеше да спомене и за очила за нощно виждане.

Предполагаше се, че днес спокойно ще пътуваме до пазара Фари, ще прекараме нощта в странноприемницата и после ще се върнем обратно заедно с Джордж Тсаронг, Джигме Норбу и дълга върволица от носачи с тежките строителни материали.

Струва ми се, че съм прекалено напрегнат заради новината за пристигането на Мира. Даже да бяхме тръгнали по обиколния път, спускането по фиксираните въжета на хребета Кун Лун щеше да е също толкова трудно, колкото и по тази пързалка. Или поне така се успокоявам.

Следя с поглед А. Бетик, който закачва късото си, трийсет и осем сантиметрово чукче за катерене по лед за халката на лявата си китка и после приготвя стандартната си седемдесет и пет сантиметрова брадвичка. Седнал по турски на шейната си, аз хващам в лявата си ръка собственото си чукче и по-дългата си брадва в дясната. Отново правя знак на андроида с палци нагоре и той се оттласква под лунната светлина. Завърта се веднъж, после опитно задържа шейната с късото си чукче и се понася напред. Изчаквам да се отдалечи на десетина метра — достатъчно далеч, за да избягна леда, пръскащ зад него и достатъчно близо, за да го виждам на оранжевата светлина на Оракул — и също потеглям напред.

Двайсет километра. Със средна скорост сто и двайсет клика в час би трябвало да изминем това разстояние за десет минути. Десет вледеняващи, напомпващи ме с адреналин, изпълващи ме с ужас минути.

А. Бетик е блестящ. Той съвършено взима всеки завой ниско се привежда за издигането си — както и моето миг по-късно — по ръба на ледения канал, за да постигне точно необходимата скорост за следващия прав участък, после се понася по дългата ледена рампа толкова бързо, че очите ми се замъгляват, вибрациите пронизват гръбнака ми и главата ми започва да пулсира от болка, след това ме обсипва дъжд от ледени частички, образуващи ореол на ярката светлина, хвърляна от немигащите звезди над нас — сияйните звезди съперничат дори на блясъка на Оракул и астероидните луни, — а после намаляваме скоростта и отново се издигаме високо по стената на канала, завивайки наляво толкова рязко, че дъхът ми секва, после се плъзгаме още по-рязко надясно, после отскачаме и политаме направо по толкова стръмен участък, че шейната и аз с нея сякаш падаме свободно в пространството. За миг гледам право към осветените от луните зелени фосгенови облаци, после двамата преминаваме поредица от спирали, шейните ни се клатят по ръба на едната или другата стена на канала така, че на два пъти острието на брадвата ми се врязва само в празния леден въздух, но и двата пъти се спускаме обратно — сякаш изплюти от завоите като два куршума, изстреляни точно над самия лед — и после отново се издигаме за следващ завой, ускоряваме по права линия и профучаваме, за да изминем осемкилометровата ледена стена на хребета Абрузи, като сега се движим не по дъното, а по дясната стена на пързалката и брадвата ми праща парченца лед във вертикалното пространство, докато увеличаваме скоростта си, после политаме още по-бързо, после вече сякаш нямаме скорост и студеният, рядък въздух пронизва маската, термодрехите, ръкавиците и нагревателните ми обувки, за да вледени плътта и вцепени мускулите ми. Усещам, че замръзналата кожа на бузите ми се опъва под термомаската в идиотска усмивка, гримаса на ужас и радост от безумната скорост, и ръцете ми постоянно и автоматично движат брадвата кормило и спирачката чук.

Внезапно А. Бетик завива наляво и във въздуха политат ледени частички, когато дълбоко забива остриетата на брадвата и чука — това е лудост, такова действие ще отхвърли него (и двама ни!) отвъд вътрешната преграда, отвъд вертикалната стена от лед и след това в бездънното черно пространство, — но аз му се доверявам, взимам решение за по-малко от секунда и забивам острието на брадвата си, силно удрям с чукчето и усещам, че сърцето ми скача в гърлото, докато се плъзгам настрани и се уплашвам, че вместо наляво, ще завия надясно по тесния леден перваз със сто и четирийсет километра в час… — но шейната ми се изправя, стабилизира и прелита покрай дупка в леда, по който щяхме да минем, ако не беше този безумен завой, шест-седемметрова цепнатина, врата към смъртта. После А. Бетик се понася по вътрешната стена, намалява скоростта си с проблясък на острие под лунната светлина и продължава да лети надолу по хребета Абрузи към последната поредица от завои по ледените склонове на Хуа Шан.

И аз го следвам.

На Цветната планина и двамата сме прекалено премръзнали и потресени, за да се надигнем от шейните си в продължение на няколко ледени минути. Накрая едновременно се изправяме на крака, сгъваме фолиошейните и ги прибираме обратно в раниците си. И закрачваме по ледената пътека на Хуа Шан в тишина — аз от страхопочитание пред реакциите и смелостта на А. Бетик, а той потънал в мълчание, което не съм в състояние да обясня, но отчаяно се надявам да не е от гняв заради необмисленото ми решение да се върнем по този път.

Последните три кабелни спускания минават спокойно, разнообразени единствено от красотата на лунната светлина, огряваща върховете и хребетите наоколо, и от мъката, с която движа премръзналите си пръсти.

Йо-кунг пламти в светлината на факли, но ние избягваме главните скелета и минаваме през прохода по стълбите. После сме заобиколени от сенчестия мрак на северната скална стена, нарушаван от пращящите факли по високата пътека до Хсуан-кунг Ссу. Последния километър изминаваме тичешком.

Пристигаме точно, когато Енея започва ранната си вечерна дискусия. В малката пагода са се събрали стотина души. Тя поглежда над главите на очакващите хора, вижда лицето ми, моли Рахил да открие дискусията и незабавно идва при нас с А. Бетик на ветровития праг.