Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (14)

14

Енея.

Името й се появи преди каквато и да е друга съзнателна мисъл. Помислих си за нея преди да се сетя да помисля за самия себе си.

„Енея.“

А после дойдоха болката, шумът, ужасната влага и ударите. Но онова, което ме върна в съзнание, беше болката.

Отворих едното си око. Другото сякаш бе залепнало от засъхнала кръв. Преди да си спомня кой съм или къде се намирам, усетих болката от безброй натъртвания и рани, но и от нещо далеч по-ужасно в десния си крак. След това си спомних кой съм. И накрая си спомних къде се намирам.

Засмях се. Или по-точно, опитах се да се засмея. Устните ми бяха напукани и подути и в единия ъгъл на устата ми имаше още кръв. Смехът прозвуча като обезумял стон.

„Бях погълнат от някаква въздушна сепия на свят от атмосфера, облаци и мълнии. В момента звярът ме смила в шумния си корем.“

Наистина беше шумно. Експлозивно. Тътени, взривове и пулсиращ, шляпащ звук. Като дъжд над тропическа гора. Примижах. Мрак… после проблясък бяла светлина… мрак с червени остатъци по ретината ми… отново бели проблясъци.

Спомних си за фуниите на торнадото и ужасната буря, приближаваща се към мен, докато летях с каяка си под параплатното преди чудовището да ме погълне. Но това не бе буря. Беше дъжд, изливащ се над джунгла. Онова, което се блъскаше в лицето и гърдите ми, бе разпокъсан найлон, останките от параплатното, влажни палмови клони и парчета разбито фибростъкло. Примижах, наведох глава и зачаках следващата светкавица. Каякът беше тук, но не ставаше за нищо. Краката ми бяха тук… все още отчасти напъхани в седалката… левият ми крак бе невредим и се движеше, но десният… извиках от болка. Десният ми крак определено беше счупен. Не можех да видя стърчаща от плътта кост, но бях сигурен, че бедрото ми е счупено в долната си част.

Иначе изглеждах невредим. Бях натъртен и изподран. По лицето и ръцете ми имаше засъхнала кръв. Панталоните ми бяха в дрипи. Ризата и жилетката ми също. Но когато се завъртях и извих гръб, протегнах ръце и свих пръстите на ръцете и на левия си крак, а после се опитах да помръдна тези на десния, реших, че съм повече или по-малко цял… гръбнакът ми не бе счупен, нямах пукнати ребра, нервите ми не бяха пострадали, освен може би на десния ми крак, по вените на който сякаш прокарваха бодлива тел.

Когато избухнаха следващите мълнии, помъчих се да преценя заобикалящата ме среда. Очевидно заедно със строшения каяк бях паднал над джунгла, бях се задържал сред клоните, увит в разпокъсаното параплатно и увиснал на найлоновите въжета, и сега ме шибаха палмови клони в тропична буря, в мрак, нарушаван само от проблясващите светкавици. Висях на неизвестно разстояние над твърдата земя.

„Дървета? Твърда земя?“

Светът, на който бях летял, нямаше твърда земя… или поне такава, която да достигна, без да бъда смазан от налягането. И не ми се струваше много вероятно в ядрото на този Юпитеров свят, на който водородът беше в метално състояние, да има дървета. Значи това не бе същата планета. Нито пък все още бях в търбуха на звяра. Къде се намирах?

Около мен като плазмени гранати избухваха гръмотевици. Вятърът се усили, заподмята каяка и ме накара да изкрещя от болка. Може би за няколко секунди бях загубил съзнание, защото когато отново отворих клепачи, вятърът беше стихнал и дъждът ме удряше като хиляди студени юмруци. Избърсах водата и засъхналата кръв от очите си и разбрах, че ме тресе, че кожата ми гори, въпреки ледения дъжд. „От колко време съм тук? Какви ужасни микроби са проникнали през откритите ми рани? Какви бактерии са преминали в мен от онази въздушна сепия?“

Логиката ми подсказваше, че всички спомени за полета на облачния Юпитеров свят и поглъщането ми от сепията са само трескав сън — че съм се телепортирал тук… където и да се намирах… от Витъс-Грей-Балианъс Б и че всичко останало е било кошмар. Но навсякъде около мен в мократа нощ имаше останки от разгърналото се параплатно. А и спомените ми бяха съвсем живи. Освен това бе логически факт, че при такова пътуване логиката не е безусловна.

Вятърът разклати дървото. Счупеният каяк се плъзна по гнездото от натрошени клони. Счупеният ми крак изпълни цялото ми тяло с непоносима пронизителна болка.

Осъзнах, че е по-добре да се опитам логично да анализирам положението. Лодката всеки момент щеше да се плъзне надолу или клоните щяха да се строшат и цялата маса от разбито фибростъкло, найлонови въжета и мокро запаметяващо платно щеше да полети надолу, увличайки ме със себе си в мрака. Въпреки светкавиците… които сега проблясваха на по-продължителни интервали от време и ме оставяха в плътния, влажен мрак… не виждах под себе си нищо друго, освен клони, дупки чернота и дебели, сиво-зелени стволове на дървета, усукани в стегната спирала. Този вид дървета не ми бяха познати.

„Къде съм? Енея… къде си ме пратила?“

Прекъснах тези си мисли. Това беше едва ли не нещо като молитва и нямах намерение да свиквам да се моля на момичето, което бях пазил, с което бях пътувал, ял и спорил в продължение на четири години. „Все пак — помислих си, — можеше да ме пратиш на не чак толкова опасни места, хлапе. Ако изобщо си имала възможност за избор, разбира се.“

Изтътна гръм, но без светкавица, която да освети мястото. Каякът се хлъзна надолу и счупеният нос внезапно се наклони. Протегнах ръка под себе си и затърсих дебелия клон, който бях видял на светлината на една от светкавиците. Имаше много натрошени клони, остри като бръсначи, и назъбени като триони палмови листа. Хванах се и се дръпнах в опит да измъкна счупения си крак от лодката, но клоните се отделиха от гъсталака и успях да се освободя само наполовина, като едва не повърнах от болка. Представих си, че пред очите ми започват да плуват черни петна, но нощта беше толкова тъмна, че това нямаше значение. Протегнах ръка от другата страна на каяка и отново опитах да открия стабилна опора в хаоса от натрошени клони.

„Как изобщо съм успял да попадна сред тези върхари?“

Нямаше значение. В този момент нямаше значение нищо друго, освен да се измъкна от тази бъркотия от счупено фибростъкло и оплетени найлонови въжета.

„Вземи ножа и се освободи с него.“

Ножът ми го нямаше. Коланът ми го нямаше. Джобовете на жилетката ми бяха разпрани и самата жилетка висеше на дрипи по мен. От ризата ми бяха останали само няколко парцала. Нямаше го игленият пистолет, който бях стискал като талисман срещу въздушната сепия… смътно си спомнях, че оръжието беше паднало заедно с раницата ми, когато торнадото разкъса параплатното. Дрехите, лазерното фенерче, храната… всичко бе изчезнало.

Блясна светкавица, макар че тътенът се разнесе някъде надалеч. Китката ми просветна сред проливния дъжд.

„Инфотермът. Тази проклета лента трябва да е вечна.“

Каква полза бих могъл да имам от инфотерма? Не бях сигурен, но все пак беше по-добре от нищо. Вдигнах лявата си китка към устата си под шибащия дъжд и извиках:

— Кораб! Инфотерм в оперативен режим… Кораб! Хей!

Никакъв отговор. Спомних си, че по време на електрическата буря на Юпитеровия свят върху дисплея на устройството се бяха изписвали предупреждения за пренатоварване. В най-добрия случай корабната памет на инфотерма бе учен-идиот, но отдавна беше навсякъде заедно с мен. Бях свикнал с присъствието й. И ми бе помогнала да управлявам спускателния кораб, отнесъл ни от Фолингуотър до Талиезин-запад. И…

Отърсих се от носталгията и отново заопипвах с ръка. Накрая се хванах за въжетата, които висяха като тънки вени около мен. Това помогна. Трябва стабилно да се бяха закрепили за по-горните клони, защото издържаха тежестта ми, докато се мъчех да намеря опора с левия си крак върху хлъзгавото фибростъкло, за да освободя десния от останките.

От болка отново загубих съзнание за няколко секунди… бе също толкова силна, колкото и от бъбречния камък в най-ужасните ми моменти, само че ме връхлиташе на вълни… но когато отново събрах мислите си, вече се бях вкопчил в увития като спирала дънер на палмата. Няколко минути по-късно вятърът силно разлюля джунглата и каякът падна в мрака долу на парчета. Само някои останаха да висят на все още здравите найлонови въжета.

„А сега какво?“

Навярно трябваше да чакам утрото.

„Ами ако на този свят няма утро?“

Тогава да чакам болката да утихне.

„Защо трябва да утихва? Счупената бедрена кост очевидно дразни нервите и мускулите. Имаш силна треска. Бог знае колко време си лежал тук под дъжда в безсъзнание, с рани, открити за всеки убийствен микроб, който реши да влезе вътре. Може да започне гангрена. Тази смрад на гниеща растителност, която усещаш, може да стане твоя.“

Гангрената не започва чак толкова бързо, нали?

Никакъв отговор.

Опитах се да увисна на дънера с лявата си ръка и да опипам бедрото си с дясната, но и най-лекото докосване ме караше да се олюлявам и стена. Ако отново припаднех, спокойно можех да се пусна от този клон. Заех се да проверя долната част на десния си крак: беше изтръпнал на повечето места, но изглеждаше невредим. Навярно бе счупена само бедрената кост.

„Обикновено счупване, Рол? На свят, покрит с джунгла, в буря, която може да продължи вечно. Без медицински комплект, без възможност да запалиш огън, без инструменти, без оръжие. Просто счупен крак и силна треска. Е, добре… стига наистина да е обикновено счупване.“

Млъквай, мамка ти.

Докато дъждът продължаваше да ме шиба, претеглих възможностите си. Да остана тук през останалата част от нощта… която можеше да е от десет минути до трийсет часа… или да се опитам да се спусна на земята?

„Къде дебнат хищниците? Отличен план.“

Казах да млъкваш. Долу можех да се скрия от дъжда, да намеря меко място, на което да положа крака си, да събера клони и лиани, за да направя шина.

— Добре — гласно казах аз и заопипвах наоколо в мрака, за да намеря въже, лиана или клон и да започна спускането си.

 

 

Предполагам, че това ми отне два-три часа. Възможно е да е било два пъти по-дълго или по-кратко. Светкавиците бяха престанали и в пълния мрак щеше да е почти невъзможно да откривам за какво да се хвана, но над гъстата джунгла се появи някакво странно, слабо, почти недоловимо червеникаво сияние, което позволи на очите ми да се приспособят достатъчно, за да намират тук въже, там лиана или здрав клон.

„Изгревът?“ Едва ли. Сиянието изглеждаше толкова слабо и разсеяно, че почти сякаш имаше химически произход.

Предполагах, че съм на около двайсет и пет метра височина. Гъстите клони затрудняваха спускането ми чак до долу, но острите като бръсначи палмови листа постепенно оредяваха. Земя нямаше. След като си починах между два клона и се възстанових от болката и замаяността си, отново продължих да се спускам, само за да открия под себе си развълнувана водна повърхност. Бързо изтеглих крака си нагоре. Червеникавото сияние бе достатъчно ярко, за да видя, че водата ме заобикаля отвсякъде, мощни течения, носещи се между усуканите дървесни стволове, въртопи от черна течност, напомняща на нефт.

— Мамка му — изпъшках. Тази нощ повече нямаше да правя каквото и да е. Смътно ми дойде наум мисълта да построя сал. Бях на друг свят, така че в двете посоки на течението трябваше да има телепортатор. Някак щях да се добера до него. Веднъж вече бях строил сал.

„Да, когато беше здрав, сит, с два крака и инструменти… като брадва и лазерно фенерче. Сега дори нямаш два крака.“

Моля те, млъквай. Моля те.

Затворих очи и се помъчих да заспя. Треперех от треска. Не й обръщах внимание и си мислех за историите, които щях да разкажа на Енея, когато отново се срещнехме.

„Ти всъщност не вярваш, че пак ще я видиш, нали?“

— Млъквай, мамка ти — повторих аз. Гласът ми се загуби сред дъжда, изливащ се върху листака на джунглата, и сред шума на бушуващата вода половин метър под мен. Съзнавах, че би трябвало да се покатеря няколко метра нагоре по клоните, по които току-що се бях спуснал с такива болки и усилия. Водата можеше да се издигне. Навярно щеше да се издигне. Каква ирония да преодолея толкова препятствия, само за да направя гибелта си още по-лесна. Щеше да е по-добре да съм три-четири метра по-нависоко. Щях да започна да се катеря след минута. Само да си поема дъх и да поуспокоя малко пристъпите на болка. Най-много две минути.

 

 

Събудих се от тънък сноп слънчеви лъчи. Бях се проснал върху няколко провиснали клона само на сантиметри над вихрещата се сива повърхност на водата. Все още беше сумрачно. Предположих, че съм проспал деня и ме очаква поредната безкрайна нощ. Дъждът продължаваше да вали, но вече съвсем слабо. Бе горещо като в тропиците, макар че треската не ми позволяваше да преценя температурата, а влажността беше много висока.

Болеше ме цялото тяло. Трудно можех да разгранича тъпата болка в счупения крак от тази в главата, гърба и корема ми. Чувствах черепа си така, сякаш вътре имаше живачна топка, която силно ме блъскаше дълги секунди след като бях завъртял глава. Гадеше ми се и ми се виеше свят, но вече нямаше какво да повръщам. Провесих се на плетеницата от клони и се замислих за прелестите на приключенията.

„Следващия път, когато искаш някой да изпълни някаква задача, хлапе, прати А. Бетик.“

Светлината не отслабваше, но и не се усилваше. Обърнах се и се загледах във водата под мен: сива, развълнувана от въртопи, носеща останки от палмови листа и мъртва растителност. Не успях да забележа нито следа от каяка или параплатното. Очевидно всичко, което бе паднало във водата през дългата нощ, отдавна беше отнесено.

Приличаше на наводнение, на пролетното прииждане на блатата над залива Тошахи на Хиперион, когато се наслагваха наносите за цялата година. Знаех, обаче, че тази наводнена гора, тази безкрайна мочурлива джунгла спокойно може да е постоянното състояние на нещата тук. „Където и да е това «тук».“

Водата бе тъмна като сивкаво мляко и дъното можеше да е както на няколко сантиметра, така и на десетки метри. Изчезващите в нея дънери ни най-малко не загатваха за дълбочината. Течението беше бързо, но не толкова, че да ме отнесе, ако се хващах здраво за клоните, ниско увиснали над повърхността. С малко късмет, ако нямаше нещо подобно на хиперионските кални мехури или кърлежи-вампири, навярно щях да успея да прегазя до… донякъде.

„За да газиш във водата ти трябват два крака, Рол, мой човек. В твоя случай по-скоро ще ти се наложи да подскачаш на един крак в тинята.“

Добре тогава, щях да подскачам на един крак в тинята. Хванах се с две ръце за клона над мен и спуснах левия си крак в течението, като оставих десния отпуснат върху широкия клон, на който лежах. Това предизвика нови болки, но аз упорствах, спуснах стъпалото си в гъстата вода, после глезена и прасеца си, после коляното, после се обърнах да видя дали ще мога да се изправя… подлакътниците и бицепсите ми се напрягаха, счупеният ми крак се изплъзваше от клона с все по-усилваща се болка, която ме караше да се задъхвам.

Дъното беше на по-малко от метър и половина. Можех да се изправя на здравия си крак, докато вълните се плискаха в кръста и гърдите ми. Водата бе топла и като че ли облекчаваше болките ми.

„Всички онези симпатични, мили микроби в този топъл бульон, много от които мутирали от дните на семенните кораби. Те облизват пържолите си, Рол, старо момче.“

— Млъквай — тъпо казах аз и се огледах наоколо. Лявото ми око беше подуто и покрито с гурели, но можех да виждам с него. Болеше ме главата.

Докъдето ми стигаше погледът, безкрайни дървесни дънери се издигаха от сивата вода към сивия дъждец. Увисналите палмови листа и клони бяха толкова тъмносивозелени, че изглеждаха почти черни. Някъде наляво като че ли бе малко по-светло. А и тинята в тази посока беше малко по-твърда.

Поех нататък, като местех левия си крак, докато прехвърлях ръце от клон на клон. Понякога се привеждах под листата, понякога се извивах настрани като бавно движещ се тореадор, за да не се сблъскам с носещи се по течението клони и други останки. Часовете се нижеха един след друг. Но нямаше какво друго да направя.

 

 

Наводнената джунгла завършваше и се превръщаше в река. Увиснах на последния клон, като усещах, че течението се мъчи да отнесе здравия ми крак изпод мен, и се взрях в безкрайните простори сива вода. Бряг не се виждаше — не защото водата беше безбрежна (течението и въртопите, които се движеха отдясно-наляво, показваха, че това е река, а не езеро или океан), а защото мъглата или ниските облаци се стелеха почти над самата повърхност и скриваха всичко на повече от сто метра разстояние. Сива вода, сиво-зелени увиснали дървета, тъмносиви облаци. Като че ли още повече се смрачаваше. Нощта наближаваше.

Повече не можех да вървя на един крак. Треската ми се усилваше. Въпреки горещината на джунглата, зъбите ми тракаха и ръцете ми почти непреодолимо трепереха. Някъде по време на бавното ми напредване из тинята бях усложнил счупването до такава степен, че ми се искаше да крещя. Не, признавам, че наистина бях крещял. Отначало тихо, но с напредването на часовете, усилването на болката и влошаването на положението започнах да викам стихове и стари маршове от планетарната гвардия, после мръсни стихотворения, които бях научил на шлеповете по река Канс, и накрая нечленоразделни крясъци.

„Толкова за плана да построиш сал.“

Започвах да свиквам със саркастичния глас в главата ми. Двамата с него се бяхме помирили, когато осъзнах, че не ме кара да легна и да умра, а просто критикува неадекватните ми усилия да остана жив.

„Това е най-добрата ти възможност за сал, Рол, старо момче.“

Реката влачеше цяло дърво, чийто усукан дънер се въртеше ли въртеше в тъмните води. Вълните стигаха до раменете ми и се намирах на десетина метра от истинското течение.

— Да — гласно отвърнах аз. Пръстите ми се изхлузваха от гладката кора на клона, за който се държах. Преместих се и се хванах малко по-нависоко. Нещо в крака ми застърга и този път бях сигурен, че тъмни петна затъмняват зрението ми. — Да — повторих аз. „Какъв е шансът да остана в съзнание, да остане светло или да остана жив достатъчно дълго, че да хвана някое от тези носещи се по течението дървета?“ Не бях в състояние да плувам, за да го настигна. Десният ми крак бе безполезен и останалите ми три крайника трепереха неконтролируемо. Оставаха ми само толкова сили, колкото да се държа за този клон още няколко минути. — Да — потретих аз. — Мамка му.

— Извинете ме, г. Ендимион. На мен ли говорите?

Гласът ме стресна и едва не се изпуснах от клона. Все още вкопчен в него с дясната си ръка, аз вдигнах лявата си китка пред очите си и я загледах на сумрачната светлина. Инфотермът излъчваше слабо сияние.

— Хм, проклет да съм. Мислех, че си повреден, Кораб.

— Този уред е повреден, сър. Паметта му е изтрита. Невралните вериги са съвсем мъртви. Функционират само комуникационните чипове, при това с аварийна енергия.

Намръщих се към лентата.

— Не разбирам. Щом паметта ти е изтрита и невралните ти вериги са…

Реката теглеше счупения ми крак и ме мамеше да се пусна от клона. За миг не бях в състояние да говоря.

— Кораб? — накрая казах аз.

— Да, г. Ендимион?

— Ти си тук.

— Разбира се, г. Ендимион. Точно както ми наредихте с г. Енея. С радост мога да съобщя, че всички необходими ремонти бяха…

— Покажи се — заповядах аз. Бе почти съвсем тъмно. Около мен се стелеше мъгла.

Космическият кораб изплува хоризонтално на повърхността. Носът му беше само на двайсет метра от мен по средата на течението и го задръстваше като внезапно изникнала скала, като огромен черен кит, който пръскаше водни струи. По носа му премигваха навигационни светлини и мократа му черна опашка плуваше далеч навътре в мъглата.

Засмях се. Или проплаках. А може би само простенах.

— Искате ли да доплувате до мен, сър? Или аз да дойда при вас?

Пръстите ми се изхлузваха.

— Ела при мен — отвърнах и с две ръце се вкопчих за клона.

 

 

На палубата за криогенна сомния, където по време на пътуването ни от Хиперион спеше Енея, имаше корабен лекар. Беше древен — по дяволите, целият кораб бе древен, — но авторемонтната му система функционираше, беше добре зареден и — според информацията на словоохотливия кораб отпреди четири години — прокудените си бяха поиграли с него в дните на Консула. Работеше.

Лежах в ултравиолетовата топлина, докато безшумните устройства сондираха кожата ми, мажеха натъртванията ми, шиеха по-дълбоките рани, вкарваха във вените ми болкоуспокоителни и довършваха прегледа ми.

— Фрактурата е сложна, г. Ендимион — съобщи корабът. — Бихте ли желали да погледнете рентгеновите снимки и ултразвуковите графии?

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Как ще я оправим?

— Вече започнахме — каза корабът. — В момента се намества костта. Докато спите, ще извършим ултразвуково присаждане. Заради възстановяването на засегнатите нерви и мускулни тъкани, лекарят препоръчва поне десетчасов сън.

— Чудесно — съгласих се аз.

— Диагностикът най-много се безпокои за треската ви, г. Ендимион.

— Тя е резултат от счупването, нали?

— Не — отвърна корабът. — По-скоро изглежда сте получили вирусна бъбречна инфекция. Ако не бъде лекувана, тя ще ви убие преди страничните ефекти от счупената бедрена кост.

— Ободрителна мисъл — отбелязах аз.

— Как така, сър?

— Няма значение. Спомена, че си се ремонтирал напълно, така ли?

— Напълно, г. Ендимион. В момента съм в по-добро състояние, отколкото преди инцидента, ако не възразявате да се похваля. Знаете ли, страхувах се, че заради загубата на някои материали ще се наложи да синтезирам въглеродно-въглеродни матрици от доста бедните скални субстрати на тази река, но скоро открих, че като рециклирам част от неизползваните компоненти на хидравличните амортисьори, станали излишни след модификациите на прокудените, мога с трийсет и два процента да повиша ефикасността на авторемонта, ако…

— Няма значение, Кораб — прекъснах го аз. Отсъствието на болка ме правеше почти лекомислен. — Колко време ти трябваше, за да свършиш ремонта?

— Пет стандартни месеца — отвърна корабът. — Осем и половина местни месеца. Този свят има странен лунен цикъл с две изключително ексцентрични луни, които според мен са специално докарани астероиди заради…

— Пет месеца — отново го прекъснах аз. — И през останалите три и половина години просто си чакал, така ли?

— Да — каза корабът. — Както ми заповядахте. Надявам се че А. Бетик и г. Енея са добре.

— И аз се надявам, Кораб. Но съвсем скоро ще разберем. Готов ли си да напуснеш това място?

— Функционират всички корабни системи, г. Ендимион. Очаквам заповедите ви.

— Заповедта е дадена — отвърнах аз. — Да тръгваме.

Корабът включи холодисплея и видях, че се издигаме над реката. Вече беше съвсем тъмно, но обективите за нощно виждане показваха придошлите води и телепортаторната арка, която се намираше само на неколкостотин метра нагоре по течението. В мъглата не я бях забелязал. Издигнахме се над реката, после и над вихрещите се облаци.

— Равнището на реката се е повишило от миналия път, когато бях тук — казах аз.

— Да — потвърди корабът. Започна да се вижда заоблеността на планетата, слънцето отново се издигна над купестите облаци. — Всеки местен орбитален цикъл — който приблизително се равнява на единайсет стандартни месеца — приижда за период от около три стандартни месеца.

— Значи вече знаеш кой е този свят? — попитах аз. — Когато те оставихме тук, не беше сигурен.

— Напълно съм убеден, че тази планета не е сред двете хиляди осемстотин шейсет и седем свята от Общия каталожен указател — отвърна корабът. — Астрономическите ми наблюдения показаха, че не е нито в космоса на Мира, нито в някогашната Мрежа на световете, нито пък в Периферията.

— Не е нито в старата Мрежа на световете, нито пък в Периферията — повторих аз. — Къде е тогава?

— Приблизително двеста и осемдесет светлинни години по посока на галактическия северозапад от периферийната система, известна като ННГС 4645 Делта — информира ме корабът.

Чувствах се леко замаян от болкоуспокоителните.

— Нов свят — казах аз. — Отвъд Периферията. Защо тогава имаше телепортатори? Защо реката беше част от Тетида?

— Не зная, г. Ендимион. Но трябва да отбележа, че докато се ремонтирах на речното дъно, дистанционните ми сензори наблюдаваха множество интересни форми на живот. Освен подобното на речна манта създание, което вие с г. Енея и А. Бетик забелязахте надолу по течението, тук има повече от триста птицеподобни и поне два хуманоидни вида.

— Два хуманоидни вида ли? Искаш да кажеш хора.

— Не — възрази корабът. — Хуманоиди. Определено не са хора от Старата Земя. Представителите на единия вид са съвсем дребни — малко по-високи от метър — и са двустранно симетрични, но имат коренно различна скелетна структура и характерно червеникаво оцветяване.

През ума ми прелетя спомен за червена монолитна скала, която двамата с Енея бяхме разузнали на загубеното хокингово килимче по време на краткия ни престой тук. Малки стъпала, изсечени в гладкия камък. Разтърсих глава, за да проясня мислите си.

— Това е интересно, Кораб. Но хайде да определим посоката си. — Заоблеността на света бе станала ясно изразена и звездите блестяха, без да премигват. Корабът продължаваше да се издига. Минахме покрай картофообразна луна и излязохме от орбита. Безименният свят се превърна в ослепителна сфера от огрени от слънцето облаци. — Известна ли ти е планетата на име Тян Шан или „Райска планина“?

— Тян Шан — повтори корабът. — Да. Ако не ме лъже паметта, никога не съм бил там, но имам координатите. Малък свят в Периферията, обитаван от бегълци от Третата китайска гражданска война в края на Хеджира.

— И няма никакви проблеми да стигнеш там?

— Поне не се очакват такива — отвърна корабът. — Обикновен скок с хокингов двигател. Макар че ви препоръчвам по време на скока да използвате автохирурга като кабина за криогенна сомния.

Отново поклатих глава.

— Ще остана буден, Кораб. Поне след като лекарят ми излекува крака.

— Препоръчвам ви да не го правите, г. Ендимион.

Намръщих се.

— Защо? По време на предишните скокове двамата с Енея останахме будни.

— Да, но това бяха сравнително кратки пътувания в старата Мрежа на световете — обясни корабът. — В онова, което сега наричате космос на Мира. Това пътуване ще е малко по-продължително.

— Колко? — попитах аз. Голото ми тяло внезапно се вледени. Най-дългото ни пътуване — до системата на Ренесанс Вектор — бе отнело десет дни корабно време и пет месеца време-дълг за очакващия ни мирски флот. — Колко дълго ще е пътуването? — отново казах аз.

— Три стандартни месеца, осемнайсет дни, шест часа и няколко минути — информира ме корабът.

— Не е прекалено зле за време-дълг — отвърнах аз. За последен път бях видял Енея точно след шестнайсетия й рожден ден. Сега щеше да ме настигне с няколко месеца. Косата й може би щеше да е по-дълга. — По време на скока до системата на Ренесанс имахме по-голям време-дълг.

— Това не е време-дълг, г. Ендимион, а корабно време.

Този път студът по цялото ми тяло беше действителен. Езикът ми сякаш надебеля.

— Три месеца корабно време… колко време-дълг е това?

— За онзи, който ни очаква на Тян Шан ли? — попита корабът. Безименният свят се бе превърнал в далечна точица зад нас, докато ускорявахме към точката на прехвърляне. — Пет години, два месеца и един ден — съобщи корабът. — Както ви е известно, време-дълговият алгоритъм не е линейна функция на С-плюс продължителността, а включва фактори като…

— О, Божичко — прекъснах го аз и вдигнах ръка към студеното си, влажно чело в ковчега на автохирурга. — О, по дяволите.

— Боли ли ви, г. Ендимион? Болкомерът показва, че не е така, но пулсът ви започна да прескача. Можем да увеличим дозата болкоуспокоителни…

— Не! — изръмжах. — Не, всичко е наред. Просто… пет години… по дяволите.

„Дали Енея знае това? Дали е знаела, че се разделяме за цели години от нейния живот?“ Навярно трябваше да накарам кораба да мине през телепортатора надолу по течението на реката. Не, Енея бе казала да го взема и да отлетя с него на Тян Шан. Последния път телепорталът ни беше отвел на Mare Infinitum. Кой знае къде щях да се окажа този път.

— Пет години — промълвих аз. — О, по дяволите. Тя ще е… по дяволите, Кораб… тя ще е на двайсет и една години. Зряла жена. Ще пропусна… няма да видя… тя няма да си спомня…

— Сигурен ли сте, че не изпитвате болка, г. Ендимион? Жизнените ви признаци са неравномерни.

— Остави това, Кораб.

— Да приготвя ли автохирурга за криогенна сомния?

— Незабавно, Кораб. Кажи му да ме приспи, докато лекува крака ми и се справя с треската довечера. Искам поне десет часа сън. Колко време остава до точката на прехвърляне?

— Само седемнайсет часа. Тя е доста навътре в тази система.

— Добре — казах аз. — Събуди ме след десет часа. Приготви ми обилна закуска. Като преди, когато празнувахме „неделя“ по време на пътуването ни.

— Ясно. Нещо друго?

— Да, имаш ли някакъв холос на… на Енея… от последното ни пътуване?

— Запазил съм няколко часа такива записи, г. Ендимион. Например, когато плувахте в балона с нулева гравитация на външния балкон. Разговора ви за преимуществата и недостатъците на религията и рационалността. Уроците по летене в централната шахта, когато…

— Добре — прекъснах го аз. — Приготви ми ги. Ще ги прегледам на закуска.

— Ще приготвя автохирурга за три месеца криогенна сомния след седемчасовото прекъсване на съня ви утре — каза корабът.

Поех си дъх.

— Добре.

— Хирургът иска незабавно да проведе лечението на увредените нерви и да ви инжектира антибиотици, г. Ендимион. Желаете ли да заспите?

— Да.

— Със или без сънища? Лекарството може да бъде изменено за което и да е от тези две неврологични състояния.

— Никакви сънища — отсякох аз. — Никакви сънища сега. По-късно ще има достатъчно време за това.

— Много добре, г. Ендимион. Лек сън.