Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (33)

33

Ватиканът е смазан, сякаш юмрукът Божий се е стоварил от небето с ярост, надхвърляща каквото и да е човешко разбиране. Огромният бюрократичен град наоколо е разрушен. Космодрумът е унищожен. Широките булеварди са превърнати в шлака и са в развалини. Египетският обелиск, който преди се извисяваше по средата на площад „Св. Петър“, е отсечен в основата си и десетките колонади около овалното пространство са съборени като вкаменени дървета. Куполът на базиликата „Св. Петър“ е разбит и е пропаднал през централната галерия и величествената фасада, за да се пръсне на парчета по строшените стъпала. Ватиканската стена е съборена на стотици места и изцяло липсва в продължение на големи участъци. Сградите, някога защитени зад средновековните зидове — Апостолическият дворец, Тайните архиви, казармите на швейцарската гвардия, приютът „Св. майка Тереза“, папските покои, Сикстинската капела — всичко е разбито, изгорено, съборено и унищожено.

Замъкът Сант Анджело от тази страна на реката е стопен. Извисяващият се цилиндър — двайсетметрова каменна кула, издигаща се от огромната си квадратна основа — се е превърнал в грамада от изстинала лава.

Виждам всичко това, докато вървя по булеварда от строшени плочи откъм източната страна на реката. Мостът Сант Анджело пред мен е разкъсан на три части и е потънал във водата. Трябва да кажа, че Нови Тибър е изврял, оставяйки стъкло на мястото на пясъчното речно дъно. Някой е опънал въжен висящ мост над пълното с останки дере между бреговете.

Това е Пацем — няма никакво съмнение. Рядката, студена атмосфера не се е променила от времето, когато тримата с отец де Соя и Енея пристигнахме тук в деня преди смъртта на скъпото ми момиче, макар че тогава валеше и беше сиво, а сега небето сияе от залеза, който превръща Дори разбития купол на „Св. Петър“ в прелестна гледка.

Почти е замайващо да вървя свободен под открито небе след месеците, прекарани в тесния ми затвор. Притискам плочата към себе си като щит, като някакъв талисман, като Библия, и крача по някога гордите булеварди с омекнали колене. Месеци наред умът ми бе съпреживявал спомени от много места и на много хора, но собствените ми очи, дробове, крака и кожа бяха забравили усещането за истинска свобода. Въпреки скръбта, душата ми ликува.

Външно телепортирането беше същото като преди с Енея но на по-дълбоко равнище разликата бе огромна. Същият беше проблясъкът бяла светлина, лекотата на внезапния преход, слабият шок от различното въздушно налягане и гравитация. Но този път чух светлината, не само я видях Бях пренесен от музиката на звездите и техните безбройни светове и избрах онзи, на който исках да стъпя. От моя страна нямаше никакво усилие, нямаше голям разход на енергия, освен необходимостта да се съсредоточа и внимателно да избера. И музиката не беше стихнала съвсем — предполагам, че никога няма да стихне, — но сега се носеше в далечината, сякаш музиканти репетираха точно зад хълма за летен вечерен концерт.

Сред руините на града виждам следи от оцелели. На златистия хоризонт се движат две волски каруци и зад тях се очертават човешки силуети. От тази страна на реката има колиби, прости тухлени къщи сред старите каменни развалини, черква, още една малка черква. Някъде иззад мен се носи миризмата на месо, печено на открит огън, и характерният смях на деца.

Тъкмо се насочвам натам, когато иззад останките, които някога може да са били стражеви пост на входа на замъка Сант Анджело, се появява мъж. Той е дребен и енергичен, лицето му е полускрито под брада и косата му е сресана на опашка отзад, но очите му са нащрек. Носи пушка с куршуми от онези, които преди швейцарската гвардия използваше в церемониални случаи.

За миг двамата се споглеждаме — невъоръженият, отслабнал мъж, който няма нищо друго, освен перото и плочата, и загорелият от слънцето ловец, стиснал пушката си — и после се познаваме. Никога не съм го срещал, нито той мен, но съм го виждал в спомените на други чрез Празнотата, Която Обвързва, макар че когато го видях за първи път, носеше униформа и броня и лицето му бе гладко обръснато — а последния път беше гол и подложен на мъчения. Не зная как ме е познал, но го разбирам по очите му в мига, преди да остави пушката настрани и да се приближи, за да стисне дланта ми в двете си ръце.

— Рол Ендимион! — извиква той. — Денят настъпи! Слава Богу! Добре дошъл. — Брадатият призрак ме прегръща и отстъпва назад. После отново ме поглежда и широко се усмихва.

— Ти си капрал Кий! — глупаво казвам аз. Спомням си очите му, виждани най-често през погледа на отец де Соя, докато заедно с Кий, сержант Грегориъс и копиеносец Ретик години наред ни преследваха из този ръкав на галактиката.

— Бившият капрал Кий — отвръща усмихнатият мъж. — Сега просто Басин Кий, гражданин на Нови Рим, енориаш от енорията „Св. Анна“, ловуващ храната за утрешния ден. — Той поклаща глава и ме поглежда. — Рол Ендимион. Боже мой. Някои смятаха, че никога няма да успееш да избягаш от онова проклето шрьодингерово котешко нещо.

— Знаели сте за шрьодингеровото яйце?

— Разбира се — казва Кий. — Това е част от Съпреживения миг. Енея знаеше къде те отвеждат. Затова знаехме и всички ние. И усещахме присъствието ти чрез Празнотата, разбира се.

Внезапно ми се зави свят и ми се пригади. Светлината, въздухът, огромното разстояние до хоризонта… Хоризонтът се разлюля, сякаш го гледахме от борда на малък кораб в бурно море. Затворих очи. Когато ги отворих, Кий ме държеше за ръка и ми помагаше да седна на голям бял камък, сякаш отскубнат от катедралата далеч оттатък стъклената река.

— Боже мой, Рол — казва той, — оттам ли се телепортира? Никъде другаде ли не си бил?

— Да — отвръщам аз. — Не. — Два пъти бавно си поемам дъх и питам: — Какво е Съпреживеният миг? — Бях чул главната буква в гласа му.

Дребният мъж ме проучва с ясния си, интелигентен поглед. Гласът му е тих.

— Съпреживеният миг на Енея — казва той. — Всички го наричаме така, макар че, разбира се, е нещо повече от един миг. Всички мигове на мъченията и смъртта й.

— И вие ли ги изпитахте? — питам аз. Внезапно усещам, че около сърцето ми се стяга юмрук, въпреки че не зная дали е от радост или от ужасна скръб.

— Всички ги изпитаха — казва Кий. — Всички ги съпреживяха. Всички, разбира се, освен мъчителите.

— Всички на Пацем? — питам аз.

— На Пацем — отвръща той. — На Лусус и на Ренесанс Вектор. На Марс, Ком-Рияд, Ренесанс Минор и Тау Сети Сентър. На Фуджи, Иксион, Денеб Драй и Горчивината на Сибиату. На Света на Бърнард, Божия горичка и Mare Infinitum. На Тсинтао Хсишуанг Панна, Патауфа и Грумбридж Дайсън Д. — Кий прави пауза и се усмихва на молитвено напевния си глас. — Почти на всички светове, Рол. И помежду им. Ние знаем, че Звездното дърво е изпитало Съпреживения миг… всички биосфери го изпитаха.

Премигвам.

— И други звездни дървета ли има?

Кий кимва.

— Как е възможно всички тези светове… да са съпреживели този миг? — питам аз и откривам отговора, още докато произнасям въпроса.

— Да — промълвява бившият капрал Кий. — Всички места, на които Енея е ходила, често заедно с теб. Всички светове, на които е оставила ученици, приели причастието и отхвърлили кръстоида. Нейният Съпреживян миг… часът на смъртта й… беше като сигнал, предаван и препредаван на всички тези светове.

Разтърквам лицето си. Чувствам го изтръпнало.

— Значи само онези, които вече са били приели причастието или са учили при Енея, са съпреживели този момент? — казвам аз.

Кий поклаща глава.

— Не… те бяха предавателните станции. Те изтеглиха Съпреживения миг от Празнотата, Която Обвързва и го препредадоха на всички.

— На всички? — тъпо повтарям аз. — Дори на онези десетки и стотици милиарди в Мира, които носят кръста ли?

— Които носеха кръста — поправя ме Басин Кий. — Тогава мнозина от тези вярващи решиха да не носят повече паразита на Техноцентъра в телата си.

Започвам да разбирам. Последните съпреживени мигове на Енея бяха нещо повече от думи, мъчения, болка и ужас — бях усетил мислите й, бях съпреживял разбирането й за мотивите на Техноцентъра, за действителния паразитизъм на кръстоида, за циничното използване на човешката смърт, за да изсмукват своите неврални мрежи, за ламтежа на Лурдъсами за власт, за объркването на Мустафа и абсолютната нечовечност на Албедо… Щом всички бяха съпреживели същия Съпреживян миг, в който бях крещял и се бях мятал из резервоара си на автоматичния фотонен кораб-затвор, това беше ярък и ужасен миг за човешката раса. И всяко живо човешко същество трябва да бе чуло последното й „Обичам те, Рол“, докато пламъците я поглъщаха.

Слънцето залязва. Златни лъчи сияят сред руините на западния бряг на реката и хвърлят лабиринт от сенки по източния бряг. Стопената маса на замъка Сант Анджело се стича надолу към нас като планина от течно стъкло. „Тя ме помоли да разпръсна праха й на Старата Земя. А аз не мога да направя за нея дори това. Провалих я даже в смъртта й.“

Вдигам поглед към Басин Кий.

— А на Пацем? — питам аз. — Тя нямаше ученици на Пацем, когато… О. — Енея бе отпратила отец де Соя точно преди обреченото ни на гибел появяване на пътеката в базиликата „Св. Петър“ и го помоли да си тръгне с монасите, а после да се скрие в града, който познаваше толкова добре, да избягва Мира, каквото и друго да се случи. Когато той беше възразил, Енея му каза: „Не искам нищо друго, отче. И ви моля с цялата си обич и уважение“. И отец де Соя бе излязъл в дъжда. И после беше станал предавателната станция, за да разпространи последните страдания и проникновения на любимото ми момиче сред няколко милиарда души на Пацем.

— О — казвам аз, без да свалям очи от Кий. — Но последния път, когато те видях… чрез Празнотата… ти беше в криогенна сомния в онази… — С отвращение махнах с ръка към стопената грамада на замъка Сант Анджело.

Кий отново кимва.

— Наистина бях в криогенна сомния, Рол. Бях поставен като парче месо в хладилна камера в подземна тъмница недалеч от мястото, където убиха Енея. Но изпитах Съпреживения миг. Всеки жив човек го изпита — заспал, пиян, умиращ или луд.

Мога само да гледам към мъжа. Сърцето ми отново се къса от разбиране. Накрая казвам:

— Как се измъкна? Оттам? — Сега и двамата гледаме към развалините на Светата служба.

Кий въздъхва.

— Съвсем скоро след Съпреживения миг избухна революция. Много хора — мнозинството тук на Пацем — вече не искаха да имат нищо общо с кръстоидите и предателската Църква, която ги беше имплантирала. Някои все още бяха достатъчно цинични, за да сключват тази сделка с Дявола в замяна на физическото си възкресяване, но още през първата седмица милиони… стотици милиони потърсиха причастието и освобождение от кръста на Техноцентъра. Привържениците на Мира се опитаха да ги спрат. Започна битка… революция… гражданска война.

— Пак — казвам аз. — Също като Падането на телепортаторите преди три века.

— Не — възразява Кий. — В никакъв случай толкова ужасно. Не забравяй, щом научи езика на мъртвите и живите, човек изпитва болка, когато наранява друг. Привържениците на Мира нямаха такива задръжки, но пък навсякъде бяха малцинство.

Посочвам към света от руини.

— И наричаш това „задръжки“? Наричаш това „не толкова ужасно“?

— Това не е резултат от революцията срещу Ватикана Мира и Светата служба — мрачно отвръща Кий. — Тя беше сравнително безкръвна. Лоялистите избягаха с архангелски космически кораби. Техният Нови Ватикан е на свят наречен Мадя… истинска клоака, в момента охранявана от половината от стария флот и от няколко милиона лоялисти.

— Тогава кой? — питам и продължавам да гледам към опустошенията наоколо.

— Техноцентърът — въздъхва Кий. — Създанията Немес разрушиха града и после завзеха четири архангелски кораба. Обстреляха ни от космоса, след като си тръгнаха лоялистите. Техноцентърът побесня. Навярно още беснее. Но това не ни интересува.

Внимателно оставям плочата на белия камък и се оглеждам наоколо. От развалините се появяват още мъже и жени и остават на почтително разстояние от нас, но ни наблюдават с огромен интерес. Облечени са в работни дрехи и ловно облекло, а не в мечи кожи и дрипи. Очевидно са хора, живеещи на сурово място в тежко време, но не са диваци. Русо момче срамежливо ми махва с ръка. Отвръщам му.

— Всъщност, не отговорих на въпроса ти — казва Кий. — Стражите ме освободиха… освободиха всички затворници… по време на хаоса след Съпреживения миг. През онази седмица много затворници из този ръкав на галактиката откриха вратите отворени. След причастието… е, трудно е да държиш затворен или да мъчиш някой друг, когато наполовина съпреживяваш болката му чрез Празнотата, Която Обвързва. А след Съпреживения миг прокудените съживиха и милиардите евреи, мюсюлмани и други, отвлечени от Техноцентъра… и ги върнаха от лабиринтните планети на родните им светове.

За минута мисля над думите му. После питам:

— Отец де Соя жив ли е?

Кий още по-широко се усмихва.

— Предполагам, може да се каже, че е жив. Той е нашият енорийски свещеник в „Св. Анна“. Ела, ще те заведа при него. Вече знае, че си тук. Дотам са само пет минути път.

 

 

Де Соя ме прегръща толкова яростно, че ребрата ме боят цял час след това. Свещеникът носи обикновено черно расо и римска якичка. „Св. Анна“ не е голямата черква, която бяхме видели във Ватикана, а малък параклис от тухли и кирпич, разположен в разчистен район на източния бряг. Изглежда енорията се състои от стотина семейства които си изкарват прехраната с лов и земеделие в някогашен голям парк от тази страна на космодрума. Докато се храним в осветеното пространство пред преддверието на черквата, аз се запознавам с повечето от тези сто семейства и всички изглеждат искрено благодарни, че съм останал жив и съм се върнал в света на живите.

Когато нощта окончателно се спуска, тримата с Кий и де Соя се оттегляме в жилището на свещеника: спартанска стая зад черквата. Отец де Соя изважда бутилка вино и ни налива по чаша.

— Една от малкото положителни страни на падането на цивилизацията, такава, каквато я познаваме — казва той, — е, че навсякъде, където решиш да копаеш, откриваш частни изби с отлично вино. Това не е кражба. Това е археология.

Кий вдига чашата си, сякаш за наздравица, после се поколебава.

— За Енея? — предлага той.

— За Енея — кимваме ние с отец де Соя. Пресушаваме чашите си и свещеникът отново ги напълва.

— Колко време ме нямаше? — питам аз. Както винаги, лицето ми се зачервява от виното. Енея често ме поднасяше за това.

— От Съпреживения миг изминаха тринайсет стандартни месеца — отвръща де Соя.

Поклащам глава. Трябва да съм прекарал времето в писане на разказа и в очакване да умра, работейки по трийсет или повече часа, прекъсвани от кратки периоди на сън, после още трийсет-четирийсет часа. Учените наричаха това „свободен пробег“: загубване на всякаква връзка с цикличния ритъм.

— Поддържате ли някакъв контакт с другите светове? — Поглеждам към Кий и отговарям на собствения си въпрос: — Трябва да поддържате. Басин ми разказа за реакцията към Съпреживения миг на други светове и за завръщането на отвлечените милиарди.

— Малко кораби пристигат тук — отвръща де Соя, — но след изчезването на архангелите, пътуването отнема време. Храмерите и прокудените използват дърволетите си, за да връщат бежанците, но останалите от нас мразим да пътуваме с хокингов двигател, след като разбираме колко вреден е за средата на Празнотата. А колкото и усилия да полагат всички, малцина успяха да се научат да чуват музиката на сферите достатъчно, за да правят онази първа стъпка.

— Не е толкова трудно — казвам аз и се подсмихвам, докато отпивам от пивкото вино. — Адски е трудно — прибавям после. — Извинявайте, отче.

Де Соя снизходително кимва.

— Наистина е адски трудно. Стотици пъти съм усещал, че съм близо, но в последния момент винаги губя съсредоточеността си.

Поглеждам към дребния свещеник.

— Вие сте останали католик — накрая казвам аз.

Отец де Соя отпива от старата чаша.

— Не само, че останах католик, Рол. Аз преоткрих какво означава да си католик. Да си християнин. Да си вярващ.

— Дори след Съпреживения миг на Енея ли? — питам. Съзнавам, че капрал Кий ни наблюдава от края на масата. Сенките от газените лампи танцуват по топлите кирпичени стени.

Де Соя кимва.

— Вече бях разбрал поквареността на Църквата в нейния съюз с Техноцентъра — съвсем тихо отвръща той. — Съпреживените проникновения на Енея само подчертаха какво означава за мен да съм човек… и дете на Христа.

Мисля за това минута по-късно, когато отец де Соя прибавя:

— Носят се приказки, че искали да ме направят епископ, но аз отклонявам предложенията. Тъкмо затова останах в този район на Пацем, въпреки че повечето от жизнеспособните общности са далеч от старите градски центрове. Дори само един поглед към руините на нашата прекрасна традиция оттатък реката ми напомня за глупостта да залагаш твърде много на йерархията.

— Значи няма папа? — питам аз. — Няма свети отец?

Де Соя свива рамене и налива на трима ни още вино. След тринайсет стандартни месеца на рециклирана храна без алкохол виното отива право в главата ми.

— Монсиньор Лукас Оди избяга и от революцията, и от нападението на Техноцентъра и установи папство в изгнание на Мадя — с остри нотки в гласа си казва свещеникът.

— Не вярвам, че някой от предишния Мир, освен непосредствените му защитници и последователи в тази система, го почитат като истински папа. — Той отпива от виното си — Не за първи път Майката Църква е имала антипапа.

— Ами папа Урбан XVI? Умря ли от инфаркта си?

— Да — потвърждава Кий, като се навежда напред и отпуска силните си пръсти върху масата. — Беше ли възкресен? — интересувам се.

— Не точно — отвръща той.

Поглеждам към бившия капрал в очакване на обяснение, но не получавам.

— Пратих съобщение оттатък реката — обажда се отец де Соя. — Забележката на Басин би трябвало да се изясни всеки момент.

Наистина, минута по-късно завесите на входа на удобната малка ниша на де Соя се разтварят и вътре влиза висок мъж с черно расо. Това не е Ленар Хойт. Това е човек, когото никога не съм срещал, но когото усещам, че познавам добре — изящните му ръце, издълженото му лице, големи, тъжни очи, широко чело и оредяваща сребриста коса. Изправям се, за да се ръкувам с него, да се поклоня, да целуна пръстена му… каквото и да е.

— Рол, момчето ми, момчето ми — казва отец Пол Дюре. — Какво удоволствие да се запозная с теб. Колко се развълнувахме всички, че се завърна.

Възрастният свещеник силно стисва ръката ми, здраво ме прегръща и после отива при шкафа на де Соя, сякаш си е у дома, намира чаша, напълва умивалника с вода, измива чашата, налива си вино и сяда на стола срещу Кий в края на масата.

— Разказваме на Рол случилото се през тази година и един месец на отсъствието му — пояснява отец де Соя.

— Струва ми се сякаш е минал цял век — казвам аз. Очите ми са насочени към нещо далеч извън тази стая.

— За мен наистина беше цял век — отвръща по-възрастният йезуит. Акцентът му е архаичен и някак очарователен — може би от френски говорящ свят в Периферията? — Всъщност, почти три века.

— Разбрах какво са направили с вас, когато сте бил възкресен — заговорвам аз с дързостта на изпитото вино. — Лурдъсами и Албедо са ви убивали така, че от общите ви кръстоиди да се преражда Хойт.

Отец Дюре не е отпил от виното, а гледа надолу към чашата си, сякаш очаква да се транссубстанциализира.

— Многократно — дълбоко замислен казва той. — Това е странен живот, да се раждаш само, за да те убият.

— Енея щеше да се съгласи с вас — отвръщам аз. Зная че тези мъже са приятели и добри хора, но не изпитвам особено приятелски чувства към Църквата като цяло.

— Да — казва Пол Дюре и вдига чашата си в безмълвна наздравица. После отпива.

Басин Кий запълва вакуума на мълчанието.

— Повечето вярващи, останали на Пацем, искат отец Дюре да стане нашият истински папа.

Поглеждам към възрастния йезуит. Преживял съм достатъчно, за да не се вълнувам от присъствието на жива легенда, на човек, който играе главна роля в „Песните“. Както винаги, когато си с действителното човешко същество, стоящо зад звездата или легендата, в него има нещо човешко, което сваля митологичното му було. В този случай това са меките кичури сиви косми, които стърчат от големите уши на свещеника.

— Тейлхард Втори? — питам аз и си спомням, че двеста седемдесет и девет години по-рано този човек е бил прекрасен папа под името Тейлхард Първи — за кратък период, преди да го убият за първи път.

Дюре взима отново напълнената си от другия йезуит чаша и поклаща глава. Мога да видя, че тъгата в големите му очи е същата като на де Соя — преживяна и дълбока, а не само външна поза.

— Повече няма да стана папа — отвръща той. — Ще прекарам остатъка от живота си в опит да взема нещо от учението на Енея — ще се вслушвам в гласовете на мъртвите и на живите, — докато отново усвоявам уроците на нашия Господ по смирение. Години наред се правих на археолог и интелектуалец. Време е да се преоткрия като обикновен енорийски свещеник.

— Амин — казва де Соя и започва да рови в шкафа си за още вино. Гласът на някогашния капитан на мирски космически кораб звучи малко пиянски.

— Вече не носите кръстоида, така ли? — питам аз, като се обръщам и към тримата мъже, но продължавам да гледам към Дюре.

Те изглеждат шокирани. Възрастният свещеник отвръща:

— Само глупците и крайно циничните все още носят паразита, Рол. На Пацем са само неколцина. Същото се отнася за който и да е от световете, на които е бил чут Съпреживеният миг на Енея. — Той докосва слабите си гърди, сякаш си спомня. — Всъщност, аз нямах възможност за избор. Преродих се в една от ватиканските възкресителни асли в кулминацията на битката. Чаках Лурдъсами и Албедо да дойдат при мен, както винаги… да ме убият, както винаги. Вместо това, този човек… — Йезуитът протяга дългите си пръсти към Кий, който леко се покланя и си налива още малко вино. — Този човек — продължава някогашният папа Тейлхард, — се втурна вътре със своите бунтовници всички в бойни брони и с древни пушки. Той ми даде чаша вино. Знаех какво е това. Бях съпреживял Съпреживения миг.

Зяпвам възрастния свещеник. „Макар и спящ в матрицата на мехурчестата памет на втория кръстоид, макар и в процес на възкресяване?“ — помислям си аз.

Сякаш разбрал погледа ми, отец Дюре кимва.

— Въпреки всичко това — казва той. После поглежда право в очите ми и пита: — Какво ще правиш сега, Рол Ендимион?

Поколебавам се само за миг.

— Дойдох на Пацем, за да намеря праха на Енея… тя ме помоли… веднъж тя ме помоли…

— Знаем, синко — тихо казва отец де Соя.

— Както и да е — когато съм в състояние, продължавам аз, — в онова, което е останало от замъка Сант Анджело, няма никакъв шанс да намеря праха й, така че ще продължа с друга задача.

— Каква? — с безкрайна нежност пита отец Дюре. Внезапно в тази сумрачна стая с груба маса, старо вино и мъжки мирис на чиста пот, аз виждам в стария йезуит могъщата действителност зад митичните „Песни“ на чичо Мартин. Без съмнение разбирам, че това наистина е мъжът на вярата, който неведнъж, а много пъти се е разпвал сам на огненото теслово дърво, за да не се предаде на измамния кръстоиден кръст. Той беше истински защитник на вярата. Това бе мъжът, с когото Енея би искала да се срещне и да разговаря. В този момент изпитах загубата й с такава болка, че трябваше да погледна надолу към виното си, за да скрия очи от Дюре и другите.

— Веднъж Енея ми каза, че е родила дете — успявам да промълвя и после млъквам. Не мога да си спомня дали този факт е от гещалта на спомените и мислите, които са били предадени в Съпреживения миг на Енея. Ако е така, те знаят всичко. Поглеждам към тях, но двамата свещеници и капралът любезно чакат. Не са знаели за това. — Ще открия това дете — продължавам аз. — Ще го открия и ще помогна за отглеждането му, ако ми позволят.

Свещениците се споглеждат с нещо като почуда. Кий гледа към мен.

— Не знаехме за това — казва Федерико де Соя. — Удивен съм. Бих заложил всичко, което зная за човешката природа, че ти си единственият мъж в живота й… единствената й любов. Никога не съм виждал двама млади да са толкова щастливи.

— Имало е друг — отвръщам аз и рязко вдигам чашата си, за да пресуша остатъка от виното, само за да я открия вече празна. Внимателно я оставям на масата. — Имало е друг — повтарям, вече не толкова мъчително. — Но това не е важно. Важно е бебето… детето. Искам да го открия, ако мога.

— Имаш ли някаква представа къде е? — пита Кий.

Въздъхвам и поклащам глава.

— Не. Но ще се телепортирам на всеки свят в стария Мир и Периферията, на всеки свят в галактиката, ако се наложи. Извън галактиката… — Млъквам. Пиян съм, а това е прекалено важно, за да говоря за него в това състояние. — Във всеки случай, след няколко минути заминавам.

Отец де Соя поклаща глава.

— Ти си изтощен, Рол. Остани тук през нощта. Басин има свободно легло в къщата си, която е наблизо. Тази нощ всички ще се наспим и ще се видим на сутринта.

— Трябва да тръгна още сега — настоявам аз и понечвам да се изправя, за да им докажа способността си да мисля и действам целенасочено. Стаята са накланя, сякаш земята откъм южната страна на къщичката на де Соя внезапно се е срутила. Вкопчвам се в масата, едва успявам да се хвана и увисвам на нея.

— Навярно утре сутрин ще е по-добре — казва отец Дюре, който се изправя и поставя силната си ръка на рамото ми.

— Да — съгласявам се аз, отново се изправям и откривам, че люлеенето на земята е поотслабнало. — Утре. — Отново се отърсвам от ръцете им. Два пъти. Отчаяно ми се плаче, този път не от скръб, макар че изпитвам скръб, постоянна като музиката на сферите, а от облекчение, че съм заедно с тях. Бях останал сам толкова дълго.

— Хайде, приятелю — казва бившият капрал Кий от мирската морска пехота и Corpus Helvetica, поставя ръка на другото ми рамо и тръгва заедно с бившия папа Тейлхард и мен към малката си стая, в която се стоварвам на едно от двете легла. Унасям се, когато усещам, че някой, ми събува обувките. Мисля, че е бившият папа.

 

 

Бях забравил, че денят на Пацем е само деветнайсет стандартни часа. Нощите са твърде кратки. На сутринта все още съм преизпълнен с възторг от свободата си, но сърцето ме боли, боли ме гърбът, боли ме стомахът, болят ме зъбите, боли ме косата и съм сигурен, че в устата ми се е настанила глутница малки, космати създания.

Селото зад параклиса кипи от ранна утринна дейност. При това прекалено шумна. Пращят огньове. Жени и деца сноват по задачите си, а мъжете излизат от простите си къщи със същите обрасли лица и зачервени очи, с каквито зная, че съм и аз.

Свещениците, обаче, са в добра форма. Наблюдавам десетина енориаши, които излизат от параклиса, и разбирам, че докато още съм хъркал, де Соя и Дюре са отслужили заедно ранна меса. Басин Кий идва при мен, поздравява ме с прекалено висок глас и ми показва малка постройка, която е мъжката баня. Вътре има студена вода, изпомпвана във висок резервоар, от който човек може да си хвърли бърз, вледеняващ костите душ. Утрото, както обикновено на Пацем, е студено, също като утрините на височина осем хиляди метра на Тян Шан и душът бързо ме разсънва. Кий ми е донесъл нови дрехи — меки кадифени работни панталони, риза от фино изпредена вълна, дебел пояс и здрави обувки, които са безкрайно по-удобни от онези, които упорито носех в шрьодингеровата си котешка кутия. Избръснат, чист, с нови дрехи, с чаша димящо кафе, която ми подаде младата булка на Кий, провесил през рамо плочата си, аз се чувствам нов човек. Първата ми мисъл обаче е: „Енея щеше да хареса тази свежа утрин“ и облаците отново скриват слънчевите лъчи за мен.

Отец Дюре и отец де Соя идват при мен на голяма скала, надвиснала над изпарената река. Останките от Ватикана приличат на руини от древността. Виждам предните стъкла на движещи се наземни коли, които блестят под острата утринна светлина, зървам случайно ЕМПС, извисило се над опустошения град и отново съзнавам, че това не е ново Падане — дори Пацем не се е върнал към варварство. Кий ми бе обяснил, че кафето се доставя от почти незасегнатите селскостопански градове на запад. Ватиканът и развалините на административните центрове тук обхващат ограничен район: все едно, че оцелелите от регионално земетресение или ураган са решили да възстановят щетите.

Кий отново идва при нас с няколко топли кифлички и четиримата закусваме в приятно мълчание, от време на време отърсваме трохите от дрехите си и отпиваме от кафето, докато слънцето зад нас се издига нависоко и огрява многобройните стълбове дим от огньове и печки.

— Опитвам се да разбера този нов начин на виждане на нещата — най-после казвам аз. — Вие сте изолирани тук на Пацем в сравнение с дните на Мирската империя, но въпреки това знаете какво става другаде… на други светове.

Отец де Соя кимва.

— Също както ти можеш да докосваш Празнотата и да слушаш езика на живите, така и ние можем да се свързваме с онези, които познаваме и обичаме. Например, тази сутрин докоснах мислите на сержант Грегориъс на Mare Infinitum.

И аз бях чул характерните мисли на Грегориъс, докато се вслушвах в музиката на сферите преди да се телепортирам, но питам:

— Как е той?

— Добре е — отвръща де Соя. — Бракониерите, контрабандистите и подводните бунтовници на този свят бързо са изолирали малкото мирски привърженици, макар че сраженията между отделните мирски аванпостове са нанесли големи щети на много от цивилните платформи. Грегориъс е станал нещо като местен кмет или губернатор на крайбрежния район. Тъкмо обратното на неговото желание, трябва да прибавя. Сержантът никога не се е стремил към власт… ако беше така, отдавна щеше да стане офицер.

— Като говорим за власт — казвам аз, — кой ръководи… всичко това? — Посочвам към развалините, към далечната магистрала, към ЕМПС-тата, пътуващи към източния бряг.

— Всъщност цялата система на Пацем е под временното губернаторство на бивш ръководител на Търговския мир на име Кензо Исозаки — отвръща отец де Соя. — Седалището му е сред руините на някогашната орбитална търговска централа, но често посещава планетата.

Показвам изненадата си.

— Исозаки ли? Последния път, когато го видях докато пишех, разказа си, той участваше в нападението на Биосферното звездно дърво.

— Така е — потвърждава де Соя. — Но нападението още е продължавало, когато започна Съпреживеният миг. Последвал пълен хаос. Части от мирския флот се обединили около Лурдъсами и хората му, докато други — някои предвеждани от Кензо Исозаки, който получил титлата комендант на Ордена на йерусалимските рицари — искали да сложат край на зверството. Лоялистите си запазили повечето архангелски кораби, тъй като не можели да се използват без възкресяване. Исозаки върна в системата на Пацем над сто от старите кораби с хокингови двигатели и отблъсна последните нападатели от Техноцентъра.

— Той диктатор ли е? — питам, макар че много не ме е грижа. Това не е мой проблем.

— В никакъв случай — отвръща Кий. — Исозаки временно ръководи нещата с помощта на съвети, избирани от всеки кантон на Пацем. Блестящо се справя с уреждането на доставките… от които се нуждаем. Междувременно местните райони отлично се справят с положението. За първи път в тази система има истинска демокрация. Може да е малко мудна, но действа. Мисля, че Исозаки помага за изграждането на някаква капиталистическа, но съвестна търговска система за дните, когато ще започнем свободно да пътуваме из космоса на стария Мир.

— Чрез свободно телепортиране ли?

И тримата мъже кимват.

Отново поклащам глава. Трудно ми е да си представя близкото бъдеще: милиарди… стотици милиарди… хора, свободни да пътуват от свят на свят без космически кораби или телепортатори. Стотици милиарди, способни да се свързват помежду си, като докосват Празнотата със сърца и ум. Ще е като в зенита на хегемонийската Мрежа на световете, без фасадата на Техноцентъра от телепортали и векторни предаватели. Не, веднага разбирам аз, изобщо няма да е като в дните на Хегемонията. Ще е нещо съвсем различно. Нещо безпрецедентно в човешкия опит. Енея завинаги промени всичко.

— Тръгваш ли днес, Рол? — пита отец Дюре с мекия си френски акцент.

— Веднага щом си допия това чудесно кафе. — Слънцето сгрява голите ми ръце и шия.

— Къде ще идеш? — пита отец де Соя.

Понечвам да отговоря и после затварям уста. Съзнавам, че нямам никаква представа. Къде да търся детето на Енея? Ами ако Наблюдателят го е отвел в някоя далечна система, която не мога да достигна със свободно телепортиране? Ами ако са се върнали на Старата Земя… наистина ли съм способен да се телепортирам на сто и шейсет хиляди светлинни години разстояние? Енея го правеше. Но може би с помощта на Лъвовете, Тигрите и Мечките. Дали някой ден щях да съм в състояние да чувам тези гласове в сложния хор на Празнотата? Всичко ми се струваше прекалено огромно, мъгляво и маловажно.

— Не зная къде ще отида — чувам се да казвам с гласа на изгубило се момче. — Исках да ида на Старата Земя заради желанието на Енея, което… праха й… но… — Засрамен, че отново проявявам чувствата си, аз махвам с ръка към планината от стопен камък, която някога е била замъкът Сант Анджело. — Може би ще се върна на Хиперион. За да видя Мартин Силенъс. — „Преди да умре“, мислено прибавям аз.

Всички стоим на скалата, допиваме последните капки от студеното кафе и изтръскваме последните трохи от вкусните кифлички. Внезапно ме поразява очевидна мисъл.

— Искате ли да дойдете с мен? — питам ги. — Или да идете някъде другаде? Струва ми се, че ще си спомня как да телепортирам… и Енея ни взимаше със себе си, просто като ни хващаше за ръка. Не, тя телепортира целия „Игдразил“, само като го пожела.

— Ако отиваш на Хиперион — казва отец де Соя, — бих желал да те придружа. Но първо трябва да ти покажа нещо. Извинете ни, отец Дюре, Басин.

Следвам ниския свещеник обратно до селото и неговата малка черква. В ризницата — голяма колкото да побере дървен шкаф за одежди и втори олтар за нафората и виното — де Соя разтваря завесата на малка ниша и изважда къс метален цилиндър, колкото термос за кафе. Той ми го подава и аз протягам ръка, пръстите ми достигат само на сантиметри и тогава внезапно замръзвам, неспособен да го докосна.

— Да — казва свещеникът. — Прахът на Енея. Каквото успяхме да съберем. Не е много, страхувам се.

Пръстите ми треперят, все още неспособни да докоснат матовия метален цилиндър.

— Как? Кога? — със заекване питам аз.

— Преди последната атака на Техноцентъра — тихо казва де Соя. — Неколцина от нас, които освободихме затворниците, решихме, че е разумно да вземем кремираните останки на младата ти приятелка. Всъщност, имаше хора, които искаха да ги открием и да ги запазим като свещена реликва… началото на нов култ. Но аз чувствах, че Енея не би желала това. Прав ли съм бил, Рол?

— Да — отвръщам и ръката ми вече видимо трепери. Все още не мога да докосна цилиндъра и почти не съм в състояние да говоря. — Да, абсолютно, напълно — яростно изричам аз. — Тя нямаше да го понесе. Щеше да ругае само при мисълта за това. Не мога да ви кажа колко пъти сме разговаряли за трагедията на последователите на Буда, които го почитали като бог, а останките му като реликви. Буда също е искал да кремират тялото му и да разпръснат праха му, за да… — Тук трябва да замълча.

— Да — кимва де Соя. Той изважда от шкафа черна брезентова чанта и поставя вътре цилиндъра. После прехвърля чантата през рамо. — Ако искаш, аз мога да го нося, докато пътуваме заедно.

— Благодаря — мога само да отвърна аз. Не съм в състояние да свържа живота, енергията, кожата, блестящите очи, чистия женски аромат на Енея, нейния допир, смях, глас, коса и изключително физическо присъствие с този малък метален цилиндър. Навеждам глава, преди свещеникът да успее да види колко силно трепери.

— Готов ли сте да тръгваме? — най-после питам аз.

Де Соя кимва.

— Моля те, нека само да кажа на приятелите ми в селото, че ще отсъствам няколко дни. Ще можеш ли да ме върнеш тук по пътя си… където и да отиваш?

Премигвам. Разбира се, че ще мога. Бях смятал, че заминаването днес ми ще е окончателно. Но докато съм жив, Пацем… както и всяко друго място в познатата вселена… никога няма да е по-далеч за мен от една стъпка. „Ако отново си спомня как да чувам музиката на сферите. Ако успея да взема със себе си друг човек. Ако това не е бил еднократен подарък, който съм загубил, без да го съзнавам.“ Вече треперя целият. Казвам си, че просто е от голямото количество кафе и хрипливо отвръщам:

— Да, няма проблем. Ще ида да побъбря с отец Дюре и Басин, докато се приготвите.

Възрастният йезуит и младият войник са в края на малка нива и спорят дали сега е най-подходящото време да приберат реколтата. Чувам Дюре да признава, че мнението му за незабавно прибиране до голяма степен е повлияно от любовта му към царевичните кочани. Когато приближавам, двамата ми се усмихват.

— Отец де Соя ще замине ли с теб? — пита Дюре.

Кимвам.

— Моля те, предай най-горещите ми добри пожелания на Мартин Силенъс — казва йезуитът. — Преди много години и на много светове оттук двамата преживяхме заедно интересни неща. Чувал съм за така наречените му „Песни“, но признавам, че нямам желание да ги прочета. — Дюре се усмихва. — Разбрах, че хегемонийските закони за клевета вече не действали.

— Според мен той се бори да остане жив толкова време само, за да довърши „Песните“ си — тихо отвръщам аз. — Сега вече никога няма да го направи.

Отец Дюре въздъхва.

— Никой живот не е достатъчно дълъг за онзи, който иска да твори, Рол. Или за онзи, който просто иска да разбере себе си и живота си. Това навярно е проклятието да си човек, но е също и блаженство.

— Как така? — питам аз, но преди Дюре да успее да отговори, към нас се присъединяват отец де Соя и неколцина селяни. Оживено разговаряме, сбогуваме се и те ме канят да се върна отново. Поглеждам към черната чанта и виждам, че свещеникът я е напълнил с други неща, освен кутията с праха на Енея.

— Чисто расо — забелязал погледа ми казва де Соя. — Малко чисто бельо. Чорапи. Няколко праскови. Библията ми, требникът и необходимото за отслужване на месата. Не съм сигурен кога ще се върна. — Той посочва към другите наоколо. — Забравил съм как точно се прави. Трябва ли ни повече пространство?

— Мисля, че не — отвръщам аз. — Може би двамата с вас трябва да сме във физически контакт. Поне за първия опит. — Обръщам се и се ръкувам с Кий и Дюре. — Благодаря ви.

Кий се усмихва и отстъпва назад, сякаш ще се издигна върху стълб от пламъци и той не иска да бъде изгорен. Отец Дюре за последен път ме потупва по рамото.

— Струва ми се, че пак ще се видим, Рол Ендимион — казва той. — Макар че навярно няма да е в близките две години.

Не разбирам. Току-що бях обещал няколко дни по-късно да върна отец де Соя. Но кимвам, сякаш всичко ми е ясно, повторно се ръкувам с него и се отдръпвам.

— Да си стиснем ли ръцете? — пита де Соя.

Поставям дланта си върху рамото на дребния свещеник, точно както Дюре ме бе потупал секунда по-рано, и проверявам дали плочата ми е здраво завързана с ремъка.

— Така би трябвало да стане — решавам аз.

— Хомофобия — с дяволита момчешка усмивка отбелязва де Соя.

— Нежелание да изглеждам глупаво по-често от необходимото — пояснявам аз и затварям очи, съвсем сигурен, че този път няма да чуя музиката на сферите, че ще съм забравил как да направя стъпката през Празнотата. „Е — мисля си аз, — поне кафето и събеседниците тук са приятни, яко се наложи да остана завинаги.“

Бялата светлина ни заобикаля и обгръща.