Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (13)

13

Кензо Исозаки не се изненада, когато швейцарските гвардейци дойдоха за него.

Полковникът от Corpus Helvetica^[1] и осемте войника в пълни оранжево-сини униформи с енергийни копия и жезли на смъртта пристигнаха в кабинета му без предупреждение, поискаха да го видят и му представиха шифрован диск, който му нареждаше да се облече официално и да се яви при Негово светейшество папа Урбан XVI. Незабавно.

Полковникът го последва в частния му апартамент, където Исозаки бързо взе душ и облече най-официалната си бяла риза, сива жилетка, червена вратовръзка, черния си двуреден полукостюм със златни копчета отстрани и черна кадифена пелерина.

— Мога ли да телефонирам на колегите си, за да им дам служебни нареждания в случай, че пропусна съвещанията, определени за днес? — попита полковника той, когато излязоха от асансьора в главната приемна. Гвардейците образуваха нещо като златисто-син коридор между работните места.

— Не — отвърна офицерът от швейцарската гвардия.

На обичайното място на личния кораб на Исозаки беше кацнал разузнавателен таран на мирския флот. Членовете на екипажа съвсем леко кимнаха с глава на шефа на Търговския мир, казаха му да пристегне коланите на ускорителното си кресло и после полетяха навътре в системата. На тактическия холодисплей се виждаше, че ги ескортират два фотонни кораба.

„Отнасят се с мен като със затворник, а не като с почетен гост“, помисли си Исозаки. Лицето му не разкриваше нищо, разбира се, но вълна на облекчение последва пулсиращия му страх и ужас. Бе го очаквал още от тайната си среща със съветник Албедо. Почти не беше спал след онова болезнено и травмиращо преживяване. Знаеше, че Албедо няма причина да не разкрие опитите на Търговския мир да установи контакт с Техноцентъра, но се надяваше, че ще го помислят единствено за негово дело. Исозаки мислено благодари на онези богове, които биха могли да го слушат, че неговата приятелка и колежка Анна Пели Коняни бе напуснала системата на Пацем, за да присъства на големия панаир на Ренесанс Вектор.

От креслото си между полковника от швейцарската гвардия и един от гвардейците Исозаки можеше да види тактическия холос пред седалката на пилота. Сферата от движеща се светлина и цвят с твърдия й щрихкод бе чисто техническа, но шефът на Търговския мир беше управлявал космически кораб още преди да се родят тези момчета. Разбираше, че не ускоряват към планетата Пацем, а към цел, намираща се до троянския пункт точно по средата между рояка от астероидни бази на мирския флот и отбранителните укрепления на системата.

„Орбитален затвор на Светата служба“, помисли си Исозаки. По-ужасен от замъка Сант Анджело, за който се говореше, че машините за виртуална болка не спирали да работят нито за миг. В някоя от орбиталните тъмници никой не можеше да чуе крясъците ти. Беше сигурен, че заповедта да се яви на аудиенция при папата е обикновена ирония, начин да го измъкнат без съпротива от Търговския мир. Можеше да се обзаложи на каквото и да е, че след няколко дни — а може би само след няколко часа — официалният му костюм и пелерина ще са окървавени, пропити от пот дрипи.

Грешеше във всяко едно отношение. Разузнавателният таран намали скоростта си над равнината на еклиптиката и Исозаки разбра каква е целта им: замъкът Гандолфо, „лятната резиденция“ на папата.

Дисковото устройство в креслото му работеше и когато таранът се отдели от ескортиращите го фотонни кораби и се спусна към масивния, напомнящ на картоф астероид, той го включи на външен изглед. Дълъг повече от четирийсет клика и широк двайсет и пет, замъкът Гандолфо представляваше малка планета със синьо небе и богата на кислород атмосфера, поддържана в сдържащи полета клас двайсет. Хълмовете и терасираните склонове бяха покрити със зеленина и жита, скулптираните планини бяха залесени и горите изобилстваха на дребни животни. Исозаки видя под кораба древно италианско селце, но знаеше, че мирната гледка е измамна: околните мирски бази можеха да унищожат всеки кораб или флот, а във вътрешността на самия астероид бяха разположени гарнизони с повече от десет хиляди швейцарски гвардейци и елитни мирски войници.

Разузнавателният таран разпери крилете си и прелетя последните десет километра с безшумните си електроимпулсни двигатели. Исозаки видя облечени в пълна бойна униформа швейцарски гвардейци, издигащи се във въздуха, за да ескортират кораба през последните пет клика. Богатата слънчева светлина се отразяваше в динамичнопоточните им брони и прозрачни шлемове, докато кръжаха около тарана и бавно приближаваха към замъка. Неколцина от тях насочиха към кораба сонди, за да потвърдят с дълбочинни радари и инфрачервени сензори онова, което им казваше за броя и самоличността на пътниците и екипажа кодираното съобщение.

В стената на една от каменните кули на замъка се отвори врата и разузнавателният таран влетя вътре. Швейцарските гвардейци насочиха машината със синия блясък на реактивните си раници.

Херметичният шлюз се затвори. Осемте швейцарски гвардееца първи се спуснаха по рампата и образуваха шпалир, докато полковникът придружаваше навън Кензо Исозаки. Шефът на Търговския мир потърси с поглед врата на асансьор или стълбище, но усети, че цялото гаражно равнище на кулата безшумно започва да се спуска надолу. Единствено движещите се каменни стени показваха, че пътуват надолу и после настрани в подземните вътрешности на замъка Гандолфо.

После спряха. В студената каменна стена се появи врата. Лампи осветяваха коридор от лъскава стомана с фибропластмасови камери, монтирани на десетметрови интервали. Полковникът му посочи натам и Исозаки тръгна пръв по кънтящия тунел. Когато стигнаха края му, ги обля синя светлина и бяха проверени от други сонди и сензори. Прозвуча сигнал и внезапно се отвори нов ирисов портал. Исозаки и придружителите му влязоха в официална чакалня. Вътре имаше трима души.

„По дяволите“, помисли си шефът на Търговския мир. Там беше Анна Пели Коняни, облечена в най-фините си копринени дрехи. До нея стояха Хелвиг Арон и Кенет Хей-Модино, също колеги на Исозаки от Изпълнителния съвет на Панкапиталистическия съюз на независимите католически трансзвездни търговски организации.

„По дяволите — отново си помисли Кензо Исозаки. Лицето му остана абсолютно безизразно, докато мълчаливо им кимаше. — Ще държат всички ни отговорни за моите действия. Всички ще бъдем отлъчени и екзекутирани.“

— Насам — каза полковникът от швейцарската гвардия и отвори врата, покрита със сложна резба. Стаята беше по-тъмна. Исозаки усети мирис на свещи, тамян и влажен камък. Той видя, че швейцарските гвардейци няма да влязат заедно с тях. Онова, което ги очакваше вътре, бе предназначено само за тях четиримата.

— Благодаря ви, полковник — с приятен глас каза Исозаки. После с твърда походка поведе колегите си в изпълнения с тамян сумрак.

 

 

Това беше малък параклис, осветен единствено от червени свещи, мъждукащи на свещник от ковано желязо до каменната стена и два сводести прозореца с витражи зад простия олтар в отсрещния край. На голия олтар горяха още шест свещи, а пламъците в мангалите от другата страна на прозорците хвърляха в дългото, тясно помещение червеникава светлина. Имаше само един стол, висок, с права облегалка, тапициран с кадифе и поставен вляво от олтара. На облегалката се виждаше нещо, което отначало приличаше на кръстоид, но когато човек се вгледаше по-внимателно, можеше да различи в него тройния кръст на папата. Олтарът и столът бяха върху ниска каменна платформа.

В останалата част от параклиса нямаше нито столове, нито пейки, но на тъмния каменен под бяха поставени червени кадифени възглавници. Бяха четири — по две от двете страни на пътеката, по която вървяха г. г. Исозаки, Коняни, Хей-Модино и Арон. Ръководителите на Търговския мир потопиха пръсти в каменния купел със светена вода, прекръстиха се, поклониха към олтара и застанаха на колене върху възглавниците. Преди да сведе глава в молитва Кензо Исозаки се огледа наоколо.

Най-близо до олтара бе коленичил министърът на външните работи на Ватикана Саймън Аугустино кардинал Лурдъсами — планина от червено и черно на червеникавата светлина, скрил брадичката си във високата си яка и свел глава в молитва, — а зад него се виждаше сухата фигура на неговия секретар монсиньор Лукас Оди. От другата страна на пътечката със затворени очи се молеше великият инквизитор на Светата служба Джон Доменико кардинал Мустафа. До него беше покритият с ужасна слава на агент от разузнаването и мъчител отец Фарел.

Откъм страната на Лурдъсами бяха коленичили трима офицери от мирския флот: адмирал Маръсин — чиято сребриста коса лъщеше на червената светлина, — неговата адютантка адмирал Марджит Уу и друга жена, чието лице Исозаки не успя да разпознае веднага — адмирал Алдикакти. Откъм страната на великия инквизитор беше коленичила кардинал дю Нойе, префект и председател на Cor Unum. Дю Нойе бе на седемдесетина стандартни години, с яка челюст и късо подстригана сива коса. Очите й имаха цвета на кремък. Исозаки не познаваше коленичилия зад нея мъж на средна възраст в монсиньорски одежди.

Последните четири коленичили фигури бяха ръководителите на Търговския мир — Арон и Хей-Модино откъм страната на великия инквизитор, Исозаки и Пели Коняни откъм страната на министъра на външните работи. Исозаки преброи в параклиса общо тринайсет души. Неблагоприятно число, помисли си той.

В този момент в стената отдясно на олтара безшумно се отвори скрита врата и придружен от четирима души, се появи папата. Тринайсетимата в параклиса бързо скочиха на крака и застанаха със сведени глави. Кензо Исозаки имаше достатъчно време да разпознае двама от мъжете с папата като негови секретари и третия като шеф на папските сили за сигурност — безлични служители, — но четвъртият мъж, мъжът в сиво, беше съветник Албедо. Само той остана с папата, когато Негово светейшество влезе навътре в параклиса, като даваше да целуват пръстена му и докосваше главите на събралите се мъже и жени, които отново коленичиха. Накрая папа Урбан XVI зае мястото си на трона и Албедо застана зад него. Тринайсетте високопоставени личности незабавно се изправиха.

Исозаки сведе поглед и лицето му остана образец за спокойствие, но сърцето му силно биеше. „Дали Албедо ще разкрие всички ни? Дали всички тези групи тайно не са се опитали да се свържат с Техноцентъра? Дали ще трябва да се изправим пред Негово светейшество и после ще ни отведат оттук, ще ни свалят кръстоидите и ще ни екзекутират?“ Исозаки смяташе, че това е много вероятно.

— Братя и сестри во Христе — започна Негово светейшество, — радваме се, че днес се съгласихте да дойдете тук. Онова, което ще кажем на това уединено и тихо място, е било пазено в тайна векове наред и не трябва да напуска този кръг, докато Светият престол не ви даде разрешение да го споделите с други. Заклеваме ви и ви заповядваме да пазите тази тайна под страх от отлъчване и загуба на душите ви за Христовата светлина.

Тринайсетте мъже и жени промълвиха молитви и се заклеха.

— През последните месеци и години — продължи Негово светейшество, — се случиха едновременно странни и ужасни събития. Ние ги следяхме отдалеч — някои от тях бяхме предрекли с помощта на нашия Бог Иисус Христос — и се молехме много от тях да ни отминат, да пощадят народа ни, нашия Мир и нашата Църква от изпитание на волята, вярата и силата на духа. Но става така, както Господ пожелае. Дори Неговият най-предан слуга не е в състояние да разбира всички събития и поличби, а само да вярва в Неговата милост, когато тези събития изглеждат изключително опасни и объркващи.

Тринайсетте високопоставени личности стояха със сведени очи.

— Вместо да ви предаваме тези събития от нашата гледна точка — тихо каза Негово светейшество, — ние ще помолим някой от онези, които участваха в тях, подробно да ги изложи. После ще се постараем да обясним връзката между такива наглед различни неща. Адмирал Маръсин?

Среброкосият адмирал леко се премести, за да се обърне към другите и в същото време да е с лице към Негово светейшество. Той прочисти гърлото си.

— Съобщенията от свят, наречен Витъс-Грей-Балианъс Б, предполагат, че едва не сме заловили родения на Хиперион мъж на име Рол Ендимион, който избяга от нас — заедно с основната ни цел, момичето на име Енея — преди почти пет стандартни години. Войници от спецчаст на знатната гвардия… — Адмиралът кимна към папа Урбан XVI, който сведе очи в знак на съгласие. — Войници от тази спецчаст — продължи Маръсин, — са информирали нашия командир на Витъс-Грей-Балианъс Б за вероятното присъствие на този човек. Макар че е успял да избяга преди да довършим претърсването на района, нашите части са открили сигурни ДНК и микроследи, показващи, че това е същият Рол Ендимион, за кратко заловен на света Mare Infinitum преди повече от четири години.

Кардинал Лурдъсами прочисти гърлото си.

— Може би няма да е излишно, адмирале, да разкажете как заподозреният Рол Ендимион е избягал от Витъс-Грей-Балианъс Б.

Кензо Исозаки дори не премигна, но отбеляза факта, че Лурдъсами говори от името на Негово светейшество.

— Благодаря ви, Ваше високопреосвещенство — каза адмирал Маръсин. — Да, този Ендимион се е появил и е избягал от планетата през един от древните телепортали.

В помещението не се разнесе шушукане, но Исозаки усети интереса и удивлението на присъстващите. През последните четири години се бяха носили слухове, че сили на мирския флот преследват някакъв еретик, който успял да активира заспалите телепортатори.

— Този телепортал функционирал ли е, когато вашите хора са го проверили? — попита Лурдъсами.

— Не, Ваше високопреосвещенство — отвърна адмирал Маръсин. — Нито един от двата телепортатора не е проявявал признаци за активност… нито онзи, през който беглецът трябва да е пристигнал на Витъс-Грей-Балианъс Б… нито другият, надолу по течението на реката.

— Но сте сигурни, че този… Ендимион… не е дошъл на планетата по някакъв по-обичаен начин? И сте също толкова сигурни, че в момента не се крие там, така ли?

— Да, Ваше високопреосвещенство. Трафикът на този свят от Мира е под пълен контрол и орбиталната му отбрана е отлична. Всеки космически кораб, който приближи до Витъс-Грей-Балианъс Б, се засича още на светлинни часове от планетата. Освен това преобърнахме света наопаки… използвахме наркотика на истината върху десетки хиляди местни жители. Мъжът на име Ендимион не е там. Свидетелите обаче описват проблясък на светлина под втория телепортатор точно в момента, в който нашите сензори в и над това полукълбо са регистрирали силен енергиен приток, отговарящ на телепортаторните изместващи полета от старите архиви.

Негово светейшество повдигна лице и отправи едва доловим знак на кардинал Лурдъсами.

— Струва ми се, че имате още една малко обезпокоителна новина, адмирал Маръсин — изтътна Лурдъсами.

Лицето на адмирала стана още по-мрачно и той кимна.

— Да, Ваше високопреосвещенство… Ваше светейшество. Отнася се за първия бунт в историята на мирския флот.

Исозаки отново усети беззвучното удивено шушукане. Той остана безизразен и не реагира, но с периферното си зрение видя, че Анна Пели Коняни поглежда към него.

— По този въпрос ще ни информира адмирал Алдикакти — каза Маръсин. Той отстъпи назад и скръсти ръце пред себе си.

Исозаки забеляза, че Алдикакти е една от онези набити лусусиански жени, които изглеждаха прекалено мъжествени, за да бъдат отнесени към нежния пол. Беше яка и квадратна като тухла в униформа.

Алдикакти не си губи времето да прочиства гърлото си. Тя незабавно започна разказа си за спецчаст „ГИДЕОН“, нейната задача да нападне твърдините на прокудените в седем системи далеч в Периферията, успешното изпълнение на мисията и в седемте системи и накрая изненадата в последната от тях с кодово название „Луцифер“.

— До този момент спецчастта се беше представила по-добре, отколкото очаквахме — излая адмирал Алдикакти. — В резултат, докато довършвахме операциите в системата Луцифер, по робот с гидеонов двигател пратих съобщение до Пацем… до Негово светейшество и адмирал Маръсин… с искане за разрешение да презаредим и ремонтираме корабите в системата Тау Сети и после да разширим мисията на спецчаст „ГИДЕОН“ — да атакуваме други системи на прокудените, преди информацията за нападението ни да се разпространи из Периферията. Получих такова разрешение и заедно с повечето от архангелите се прехвърлих в системата Тау Сети за презареждане, попълване на снаряжението и за среща с още пет архангелски кораба, произведени след като спецчастта ни беше напуснала космоса на Мира.

— Прехвърлили сте се с повечето от архангелите, така ли? — с тихия си тътнещ глас попита кардинал Лурдъсами.

— Да, Ваше високопреосвещенство. — В равния лусусиански глас на Алдикакти не се долавяше извинение. — Пет фотонни кораба на прокудените се бяха скрили от нас и ускоряваха към точката си на прехвърляне, което вероятно щеше да ги отведе в друга тяхна система. Те щяха да разпространят вестта за смъртоносното ни присъствие. Вместо да отклонявам цялата спецчаст „ГИДЕОН“, която наближаваше точка на прехвърляне в системата на Тау Сети, наредих на НСК „Гавриил“ и НСК „Рафаил“ да останат в системата Луцифер, за да пресрещнат и унищожат фотонните кораби на прокудените.

Лурдъсами пъхна топчестите си ръце в робата си. Гласът му звучеше като гърлено мъркане.

— И после сте прехвърлили флагманския си кораб „Уриил“ и още четири архангела в системата на Тау Сети, така ли?

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— И сте оставили „Гавриил“ и „Рафаил“ в системата Луцифер?

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— И сте знаели, адмирале, че „Рафаил“ се командва от отец-капитан де Соя… същият капитан, който преди няколко години получи мъмрене за неуспеха на мисията му да открие и задържи детето Енея?

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— И сте знаели, адмирале, че мирският флот и Светият престол са толкова загрижени за… хм… уравновесеността на отец-капитан де Соя, че са пратили на борда на „Рафаил“ таен агент, за да наблюдава и предава наблюденията си върху поведението и благонадеждността на отец-капитан де Соя?

— Шпионин — отвърна адмирал Алдикакти. — Командир Либлър. Да, Ваше високопреосвещенство. Знаех, че агентите на Светата служба на борда на моя флагмански кораб получават кодирани теснолъчеви съобщения от командир Либлър на борда на „Рафаил“.

— И агентите споделиха ли някаква загриженост или информация от тези съобщения, адмирал Алдикакти?

— Не, Ваше високопреосвещенство. Не бях информирана за характера на загрижеността на Светата служба по отношение на лоялността или психическото състояние на отец-капитан де Соя.

Кардинал Мустафа прочисти гърлото си и вдигна показалец.

Лурдъсами, който водеше разпита, погледна към папата.

Негово светейшество кимна по посока на великия инквизитор.

— Смятам за необходимо да отбележа пред Негово светейшество и другите присъстващи, че наблюдението на отец-капитан де Соя беше одобрено… насочвано… от Службата на Светия престол с устните заповеди на министъра на външните работи и командването на мирския флот… конкретно от адмирал Маръсин.

Последва кратко мълчание.

Накрая Лурдъсами попита:

— А можете ли да ни кажете, кардинал Мустафа, каква е била причината за тази всеобща загриженост?

Великият инквизитор облиза устните си.

— Да, Ваше високопреосвещенство. Нашата… хм… разузнавателна информация показваше, че съществува вероятност отец-капитан де Соя да се е заразил по време на преследването и редките си контакти с обекта на име Енея.

— Да се е заразил ли? — попита Лурдъсами.

— Да, Ваше високопреосвещенство. Ние смятахме, че момичето, наречено Енея, притежава способността да въздейства и физически, и психически върху онези граждани на Мира, с които влиза в контакт. В този случай бяхме загрижени за абсолютната лоялност и покорство на един от командирите на космически кораб от мирския флот.

— И как е била направена тази разузнавателна преценка, кардинал Мустафа? — продължи Лурдъсами.

Великият инквизитор не отговори веднага.

— С помощта на различни разузнавателни източници и методи, Ваше високопреосвещенство.

Лурдъсами веднага изстреля следващия си въпрос.

— И сред тях е фактът, че сте задържали и… хм… разпитали един от подчинените на отец-капитан де Соя, участвал в гореспоменатото преследване на обекта Енея, така ли е, кардинал Мустафа? Хм… капрал Кий, струва ми се?

Мустафа премигна.

— Точно така, Ваше високопреосвещенство. — Великият инквизитор леко се обърна, за да говори и към другите в параклиса, освен към папата и външния министър. — Такова задържане не е обичайна практика, но беше наложено от ситуация, която изглежда застрашава сигурността на Църквата и Мира.

— Разбира се, Ваше високопреосвещенство — измърмори кардинал Лурдъсами. — Адмирал Алдикакти, можете да продължите с разказа си.

— Няколко часа след като петте ми архангела се прехвърлиха в системата на Тау Сети — каза Алдикакти, — и преди който и да е от нас да е завършил двудневния си възкресителен цикъл, в космоса на Тау Сети се е прехвърлил гидеонов робот. Пратен от майка капитан Стоун…

— Капитан на НСК „Гавриил“ — прекъсна я Лурдъсами.

— Да, Ваше високопреосвещенство. В кодираното съобщение на робота… кодирано само за мен… се казваше, че фотонните кораби на прокудените са били унищожени, но и че „Рафаил“ е извършил измяна, своеволно е ускорил към друга точка на прехвърляне и не се е подчинил на заповедите на майка капитан Стоун да спре.

— С други думи — измърка Лурдъсами, — на един от корабите от мирския флот на Негово светейшество е избухнал бунт.

— Така изглежда, Ваше високопреосвещенство. Макар че в този случай бунтът очевидно е бил предвождан от капитана на кораба.

— Отец-капитан де Соя.

— Да, Ваше високопреосвещенство.

— И били ли са направени опити за установяване на връзка с агента на Светата служба на борда на „Рафаил“?

— Да, Ваше високопреосвещенство. Отец-капитан де Соя е отговорил, че командир Либлър изпълнява задълженията си. Майка капитан Стоун е решила, че това е малко вероятно.

— А когато го е попитала за променената точка на прехвърляне?

— Отец-капитан де Соя отговорил, че преди прехвърлянето на нашата спецчаст съм му пратила теснолъчево съобщение с нови заповеди за „Рафаил“ — отвърна адмирал Алдикакти.

— Майка капитан Стоун приела ли е това обяснение?

— Не, Ваше високопреосвещенство. Майка капитан Стоун се приближила и нападнала „Рафаил“.

— Какъв е бил резултатът от този сблъсък, адмирале?

Алдикакти се поколеба само за миг.

— Ваше високопреосвещенство… Ваше светейшество… тъй като майка капитан Стоун беше използвала лично кодиране, адресирано само до мен, в системата на Тау Сети вече беше изминал цял ден — времето, необходимо за възкресяването ми, — докато успея да прочета съобщението и да дам заповед за незабавно завръщане в системата Луцифер.

— Колко кораба взехте със себе си, адмирале?

— Три, Ваше високопреосвещенство. Собствения ми флагмански кораб „Уриил“ с нов екипаж и двата архангела, които се срещнаха с нас в системата на Тау Сети… „Микал“ и „Израил“. Реших, че рискът от ускорено възкресяване на екипажа на спецчаст „ГИДЕОН“ е прекалено голям.

— Въпреки че сте поели този риск за самата себе си, адмирале — каза Лурдъсами.

Алдикакти не отговори.

— Какво се случи после, адмирале?

— Незабавно се прехвърлихме в системата Луцифер, Ваше високопреосвещенство. Там се възстановихме с дванайсетчасово автоматично възкресяване. Много от възкресенията не завършиха успешно. Като обединих успешно възкресените членове на екипажите на трите кораба, успях да попълня екипажа на „Уриил“. Оставих другите два кораба да се движат по пасивни автоматични отбранителни траектории и започнах издирване на „Гавриил“ и „Рафаил“. Не открих нито един от тях. Но от отсрещната страна на жълтото слънце на Луцифер скоро попаднах на още един робот със съобщение.

— И съобщението е било от… — подтикна я Лурдъсами.

— От майка капитан Стоун. В паметта на робота беше качена информацията от записващото устройство за бойни действия на „Гавриил“. От него ставаше ясно, че битката се бе провела по-малко от два дни по-рано. Стоун се опитала да унищожи „Рафаил“ с помощта на плазмени и ядрени оръжия. Опитите завършили неуспешно. После „Гавриил“ атакувал кораба на отец-капитан де Соя с лъч на смъртта.

В малкия параклис се спусна тишина. Исозаки гледаше как червената светлина на мъждукащите свещи обагря измъченото лице на Негово светейшество папа Урбан XVI.

— Резултатът от тази битка? — попита Лурдъсами.

— И двата екипажа загинали — отвърна Алдикакти. — Според уредите на борда на „Гавриил“, „Рафаил“ автоматично завършил прехвърлянето си. Майка капитан Стоун наредила на членовете на екипажа си да заемат бойни позиции във възкресителните си ясли. После програмирала корабните компютри на „Гавриил“ да възкресят нея и неколцина офицери с ускорен осемчасов възкресителен цикъл. Успешно била възкресена само тя и един от офицерите. Майка капитан Стоун кодирала съобщението и ускорила към предишната точка на прехвърляне на „Рафаил“. Била решена да открие и унищожи кораба, за предпочитане преди де Соя и хората му да завършат възкресяването си… ако изобщо са били в яслите си по време на обстрела с лъча на смъртта.

— Майка капитан Стоун знаела ли е в коя система ще я отведе тази точка на прехвърляне, адмирале?

— Не, Ваше високопреосвещенство. Имало е прекалено много променливи величини.

— И как реагирахте на съобщението, адмирале?

— Изчаках дванайсет часа, докато екипажите на „Микал“ и „Израил“ довършат възкресяването си, Ваше високопреосвещенство. После прехвърлих и трите си кораба през точката, указана от „Рафаил“ и „Гавриил“. Оставих друг робот със съобщение за архангелите, които бях сигурна, че ще ни последват само след часове от системата на Тау Сети.

— И не сте сметнали за необходимо да изчакате тези кораби?

— Не, Ваше високопреосвещенство. Реших, че трябва да прехвърля и трите кораба веднага, щом бъдат приведени в бойна готовност.

— Но пък сте сметнали за наложително да изчакате екипажите на тези два кораба, адмирале. Защо незабавно не започнахте преследването само с „Уриил“?

Алдикакти не се поколеба.

— Това беше решение, взето в бойна обстановка, Ваше високопреосвещенство. Смятах, че има голяма вероятност отец-капитан де Соя да е отвел „Рафаил“ в система на прокудените… навярно по-добре въоръжена от онези, които беше прочистила спецчаст „ГИДЕОН“. Освен това допусчах, че е възможно корабът на майка капитан Стоун „Гавриил“ да е бил унищожен или от „Рафаил“, или от кораби на прокудените в неизвестната система. Реших, че трите налични кораба са минималната сила, която бих могла да отведа в тази неизвестна ситуация.

— И наистина ли се оказа система на прокудените, адмирале?

— Не, Ваше високопреосвещенство. Или поне през двете седмици на търсене, последвали инцидента, не открихме там следи от прокудени.

— Къде всъщност ви отведе точката на прехвърляне, адмирале?

— Във външната обвивка на звезда тип червен гигант — отвърна адмирал Алдикакти. — Нашите сдържащи полета, разбира се, бяха активирани, но едва не бяхме унищожени.

— И трите ви кораба ли оцеляха, адмирале?

— Не, Ваше високопреосвещенство. „Уриил“ и „Израил“ излязоха от звездата. Но всички членове на екипажа на „Микал“ загинаха.

— Открихте ли „Гавриил“ и „Рафаил“, адмирале?

— Само „Гавриил“, Ваше високопреосвещенство. Открихме го да се носи свободно на около две АЕ от червения гигант. Не действаше нито една от системите му. В резултат на пробив в сдържащото поле вътрешността на кораба се бе сляла в монолитна стопена маса.

— Успяхте ли да откриете и възкресите майка капитан Стоун и другите членове на екипажа, адмирале?

— За съжаление, не, Ваше високопреосвещенство. Не беше останал достатъчно органичен материал за извършване на възкресяване.

— Пробивът в сдържащото поле на прехвърлянето в червения гигант ли се дължеше, на атака от страна на „Рафаил“ или на нападение от неизвестни прокудени, адмирале?

— Нашите специалисти продължават да проучват случая, Ваше високопреосвещенство, но предварителните доклади предполагат пренатоварване в резултат както от естествени причини, така и от обстрел. Използваните оръжия отговарят на снаряжението на „Рафаил“.

— Искате да кажете, че „Гавриил“ е водил автоматично сражение близо до това червено гигантско слънце, така ли, адмирале?

— В самата звезда, Ваше високопреосвещенство. Изглежда „Рафаил“ се е завъртял, проникнал е в звездата и е атакувал „Гавриил“ секунди след появата му от хокинговото пространство.

— Има ли вероятност „Рафаил“ също да е бил унищожен по време на тази втора битка? И корабът да е изгорял дълбоко в звездата?

— Има такава вероятност, Ваше високопреосвещенство, но не смятаме, че е голяма. Според нас отец-капитан де Соя се е прехвърлил от системата до неизвестно местоназначение в Периферията.

Лурдъсами кимна и тежките му челюсти леко потрепнаха.

— Адмирал Маръсин — изтътна той, — можете ли да ни дадете преценката си за предполагаемата опасност, в случай че „Рафаил“ наистина е оцелял?

По-възрастният адмирал пристъпи напред.

— Ваше високопреосвещенство, трябва да допуснем, че отец-капитан де Соя и другите бунтовници се отнасят с враждебност към Мира и че кражбата на мирски архангелски кораб е била предварително подготвена. Освен това трябва да допуснем най-лошата възможност, че тази кражба на най-тайната ни и смъртоносна оръжейна система е била извършена в съдействие с прокудените. — Адмиралът си пое дъх. — Ваши високопреосвещенства… Ваше светейшество… с гидеоновия двигател всяка точка в този ръкав на галактиката е само на един миг разстояние от която и да е друга. „Рафаил“ може да се прехвърли във всяка система в Мира — дори в системата на Пацем, — без опашката на хокинговия двигател на по-старите и на сегашните кораби на прокудените предварително да го издаде. „Рафаил“ може да опустошава транспортните линии на Търговския мир, да напада незащитени светове и колонии и изобщо да всее хаос, преди която и да е мирска спецчаст да успее да реагира.

Папата вдигна пръст.

— Адмирал Маръсин, трябва ли да разбираме, че този извънредно ценен гидеонов двигател може да попадне в ръцете на прокудените… да го копират… и да го монтират на корабите на многобройните ни врагове?

И без това червендалестото лице и шия на Маръсин още повече се зачервиха.

— Ваше светейшество… няма такава вероятност, Ваше светейшество… в никакъв случай. Етапите на производство на гидеонов архангел са толкова сложни, стойността му е толкова висока, секретните елементи са толкова строго охранявани…

— Но е възможно — прекъсна го папата.

— Да, Ваше светейшество.

Папата вдигна ръка и разсече въздуха като с острие.

— Струва ни се, че чухме всичко, което трябваше да чуем от нашите приятели от мирския флот. Моля да ни извините адмирал Маръсин, адмирал Алдикакти, адмирал Уу.

Тримата офицери коленичиха, сведоха глави, изправиха се и отстъпиха назад от Негово светейшество. Вратата зад тях тихо се затвори.

Сега в параклиса имаше десет души, освен безмълвните секретари на папата и съветник Албедо.

Папата наклони глава към външния министър кардинал Лурдъсами.

— Мерките, Саймън Аугустино?

— Адмирал Маръсин ще получи порицателно писмо и ще бъде преместен в генералния щаб — тихо отвърна Лурдъсами. — Адмирал Уу ще заеме мястото му на временен главнокомандващ мирския флот, докато не бъде намерен подходящ заместник. Адмирал Алдикакти се препоръчва за отлъчване и екзекуция.

Папата тъжно кимна.

— Сега ще изслушаме кардинал Мустафа, кардинал дю Нойе, г. Исозаки и съветник Албедо, преди да свършим с всичко това.

 

 

— … с това завърши официалното разследване на Светата служба, свързано със събитията на мирския свят Марс — приключи разказа си кардинал Мустафа. Той погледна към кардинал Лурдъсами. — Тогава капитан Уолмак сметна за необходимо заедно с антуража си да се върна на архангела „Ибрил“, който продължаваше да орбитира около планетата.

— Моля, продължавайте, Ваше високопреосвещенство — измърмори кардинал Лурдъсами. — Можете ли да ни изясните характера на неотложния проблем, заради който капитан Уолмак е решил, че се налага да се върнете?

— Да — отвърна Мустафа и потърка долната си устна. — Капитан Уолмак беше открил междузвезден товарен кораб, натоварен в неизвестна база край марсианския град Арафат-кафийе. Корабът бил открит да се носи свободно в астероидния пояс в системата на Старата Земя.

— Можете ли да ни съобщите името на този кораб, Ваше високопреосвещенство? — попита Лурдъсами.

— НСТК „Сайгон Мару“.

Устните на Кензо Исозаки потрепнаха, въпреки желязното му самообладание. Спомняше си кораба. Най-големият му син бе служил на него през първите си години на чиракуване. „Сайгон Мару“ беше стар товарен кораб за превозване на руда… с около тримилионен тонаж, доколкото си спомняше.

— Г. Исозаки? — изръмжа Лурдъсами.

— Да, Ваше високопреосвещенство? — Гласът на Исозаки бе равен и безизразен.

— Обозначението на кораба предполага, че принадлежи на Търговския мир. Така ли е, г. Исозаки?

— Да, Ваше високопреосвещенство — отвърна шефът на Търговския мир. — Но доколкото си спомням, НСТК „Сайгон Мару“ беше продаден за скрап заедно с шейсетина други остарели товарни кораби преди… около осем стандартни години, ако не ме лъже паметта.

— Ваши високопреосвещенства? — обади се Анна Пели Коняни. — Ваше светейшество? Може ли да се намеся? — Тя бе прошепнала нещо в тънкия си инфотерм и сега докосна обецата на ухото си, служеща й за приемник.

— Г. Пели Коняни — каза кардинал Лурдъсами.

— Нашите архиви показват, че „Сайгон Мару“ наистина е бил продаден на независима компания за скрап преди осем стандартни години, три месеца и два дни. По-късните съобщения потвърждават, че корабите са били превърнати в скрап и рециклирани в орбиталните автоматични леярни на Армагаст.

— Благодаря ви, г. Пели Коняни — кимна Лурдъсами. — Можете да продължите, кардинал Мустафа.

Великият инквизитор кимна и продължи разказа си, като изясняваше само най-важното. И докато говореше, той си мислеше за картините, които не описваше подробно:

„Ибрил“ и придружаващите го фотонни кораби забавиха до безшумно, синхронно въртене и изравниха скоростта си с товарния кораб. Кардинал Мустафа винаги си бе представял астероидните пояси като плътни групи от сателити, но въпреки многобройните образи по тактическия дисплей, не се виждаха никакви скали: само матовочерният товарен кораб, грозна и функционална ръждива маса от тръби и цилиндри с дължина половин клик. Изравнили скоростта и траекторията си с неговата само на три клика от изкуственото жълто слънце зад кърмите им, „Ибрил“ и „Сайгон Мару“ изглеждаха неподвижни и единствено звездите бавно се въртяха около тях.

Мустафа си спомняше — и съжаляваше — за решението си да се качи заедно с войниците на борда на кораба. Унижението да се облече в бойна броня на швейцарски гвардеец: мономолекулярен пласт, следван от ИИ неврална решетка, после самият космически костюм — по-тромав от цивилните костюми с тяхната полимерна броня — и накрая коланите със снаряжение и преобразуваемата реактивна раница. „Ибрил“ десетина пъти беше сканирал корпуса с дълбочинен радар и бяха сигурни, че на борда не се движи и не диша нищо, но въпреки това архангелът се отдалечи на разстояние за атака от трийсет клика, веднага щом великият инквизитор, шефът на силите за сигурност командир Браунинг, сержантът от морската пехота Нел Каснър, бившият командир на губернаторските наземни сили майор Пайит и десет швейцарски гвардейци и командоси от морската пехота скочиха от изходния порт.

Мустафа си спомняше ускорения си пулс, когато се приближаваха към мъртвия товарен кораб. Двама командоси го пренесоха през бездната, сякаш бе някакъв товар. Спомняше си слънчевата светлина, отразяваща се от златните визьори на войниците, които разговаряха по теснолъчевия канал или си сигнализираха с ръце, заемайки позиции от двете страни на отворения херметичен шлюз. Първо влязоха двама войници с безшумно пулсиращи реактивни раници и вдигнати автоматични оръжия. Последваха ги командир Браунинг и сержант Каснър. Минута по-късно по тактическия канал се получи кодирано съобщение и носачите на Мустафа го насочиха в зейналата черна дупка на херметичния шлюз.

Под лъчите на лазерните фенерчета се носеха трупове. Гледки от хладилни камери за месо. Замръзнали мърши, червени ребра, изкормени стомашни кухини. Челюсти, отворени във вечни, безмълвни викове. Замръзнали струи кръв от зейнали усти и изцъклени очи. Вътрешности, премятащи се в пространството сред пронизващите мрака лъчи.

— Екипажът — каза по теснолъчевия канал командир Браунинг.

— Шрайка? — попита кардинал Мустафа, като се молеше наум не за духовно възкресение, а за да разсейва мислите си от образите, носещи се в адската светлина пред него. Бяха го предупредили да не повръща в шлема си. Филтрите и четките щяха да почистят кашата преди да го задуши, но имаше вероятност да се повредят.

— Може би Шрайка — отвърна майор Пайит и пъхна облечената си в ръкавица ръка в зейналия гръден кош на един от носещите се в пространството трупове. — Вижте как е изтръгнат кръстоидът. Също като в Арафат-кафийе.

— Командир! — разнесе се по теснолъчевия канал гласът на един от войниците, които бяха влезли последни. — Сержант! Тук! В първия товарен отсек!

Браунинг и Пайит първи влязоха в продълговатото, цилиндрично помещение. Лъчите на лазерните фенерчета се загубиха в огромното пространство.

Тези трупове не бяха насечени и изкормени. Бяха подредени върху въглеродните плочи, стърчащи от двете страни на корпуса, оставяйки по средата коридор от нулева гравитация. Мустафа и двамата му носачи се понесоха в това черно пространство, пронизвано от лазерните им фенерчета. Замръзнала, бледа плът, щрихкодове по стъпалата, косми по пубисите, затворени очи, ръце, светлеещи на фона на черния въглерод до хълбоци, отпуснати пениси, гърди, замръзнали в безтегловност, плътно прилепнала по бледи черепи коса или развяваща се като замръзнал ореол. Деца с гладка, студена кожа, издути кореми и прозрачни клепачи. Бебета с щрихкодове по стъпалата.

В четирите продълговати товарни отсека имаше десетки хиляди тела. Всички бяха човешки. Всички бяха голи. Всички бяха безжизнени.

 

 

— И довършихте ли инспекцията си на НСТК „Сайгон Мару“, велики инквизиторе? — попита кардинал Лурдъсами.

Мустафа осъзна, че дълго е мълчал, обсебен от демона на този ужасен спомен.

— Довършихме я, Ваше високопреосвещенство — с гърлен глас отвърна той.

— Заключенията ви?

— На борда на товарния кораб НСТК „Сайгон Мару“ имаше шейсет и седем хиляди осемстотин двайсет и седем човешки същества — каза великият инквизитор. — Членовете на екипажа бяха четирийсет и един. Открихме труповете на всички им. Бяха насечени и разкъсани като жертвите в Арафат-кафийе.

— Нямаше ли оцелели? Никой ли не можеше да бъде възкресен?

— Не.

— Според вас, кардинал Мустафа, демонът на име Шрайка ли е отговорен за смъртта на членовете на екипажа на НСТК „Сайгон Мару“?

— Според мен е така, Ваше високопреосвещенство.

— И според вас, кардинал Мустафа, Шрайка ли е отговорен за смъртта на останалите шейсет и седем хиляди седемстотин седемдесет и шест души, открити на борда на „Сайгон Мару“?

Мустафа се поколеба само за миг.

— Според мен, Ваше високопреосвещенство… — той обърна глава и се поклони към седналия на стола мъж, — … Ваше светейшество… смъртта на останалите хиляди мъже, жени и деца, открити на борда на НСТК „Сайгон Мару“, не е предизвикана от рани като на жертвите на Марс.

Кардинал Лурдъсами пристъпи напред и робите му прошумоляха.

— А според вашите съдебномедицински експерти от Светата служба, кардинал Мустафа, каква всъщност е причината за смъртта на човешките същества, открити на борда на онзи товарен кораб?

Докато отговаряше, великият инквизитор гледаше надолу към пода.

— Ваше високопреосвещенство, нито съдебномедицинските експерти от Светата служба, нито колегите им от мирския флот бяха в състояние да открият каквато и да е причина за смъртта на тези хора. Всъщност… — Мустафа замълча.

— Всъщност — продължи вместо него Лурдъсами, — за смъртта на откритите на борда на „Сайгон Мару“ трупове… освен екипажа… не е имало ясна причина, нито пък са проявявали признаци за смърт, нали така?

— Точно така, Ваше високопреосвещенство. — Очите на Мустафа обходиха лицата на присъстващите в параклиса. — Те не бяха живи, но… не проявяваха признаци за разлагане, посиняване, мозъчно разпадане… нито един от характерните признаци за физическа смърт.

— И все пак не са били живи, нали? — попита Лурдъсами.

Великият инквизитор поглади бузата си.

— Поне ние не успяхме да ги съживим, Ваше високопреосвещенство. Не бяхме в състояние да установим следи от мозъчна или клетъчна активност. Те бяха… спрели.

— И какво направихте с товарния кораб НСТК „Сайгон Мару“, кардинал Мустафа?

— Капитан Уолмак остави част от екипажа на „Ибрид“ на борда му — отвърна великият инквизитор. — Незабавно се върнахме на Пацем, за да докладваме. „Сайгон Мару“ се движеше с традиционен хокингов двигател, ескортиран от четири фотонни кораба. Би трябвало да пристигне в най-близката система на Мира с база на мирския флот… системата на Бърнард, струва ми се… след… хм… три стандартни седмици.

Лурдъсами бавно кимна.

— Благодаря ви, велики инквизиторе. — Външният министър се насочи към стола на папата, коленичи към олтара и се прекръсти, докато пресичаше пътеката. — Ваше светейшество, предлагам да изслушаме Нейно високопреосвещенство кардинал Дю Нойе.

Папа Урбан вдигна ръка, сякаш за благословия.

— С удоволствие ще изслушаме кардинал Дю Нойе.

 

 

Мислите на Кензо Исозаки блуждаеха. Защо им разказваха всичко това? Каква полза имаха ръководителите на Търговския мир да го чуят? Кръвта му се бе смразила от смъртната присъда на адмирал Алдикакти. Нима съдбата на всички им щеше да е същата?

Не, съзнаваше той. Алдикакти беше осъдена на отлъчване и екзекуция заради обикновена некадърност. Ако се готвеха да обвинят Мустафа, Пели Коняни, самия него и другите в различни видове измяна… бързата, проста екзекуция щеше да е последното нещо, което ги очакваше. Машините за болка в замъка Сант Анджело щяха да бръмчат и скърцат векове наред.

 

 

Кардинал Дю Нойе очевидно бе решила да се възкреси като старица. Подобно на повечето по-възрастни хора, тя изглеждаше в отлично здраве — всичките и зъби бяха на мястото си, почти нямаше бръчки, тъмните й очи бяха ясни и блестяха, — но също предпочиташе да я виждат с бялата й коса — подстригана съвсем късо — и с кожа, силно опъната върху острите й скули. Тя започна без встъпителни думи.

— Ваше светейшество, Ваши високопреосвещенства, господа… тук съм като префект и председател на Cor Unum, и фактически като говорител на частната институция, известна като Opus Dei. Поради причини, които скоро ще се изяснят, администраторите на Opus Dei не биха могли и не би трябвало да присъстват тук днес.

— Продължавайте, Ваше високопреосвещенство — каза кардинал Лурдъсами.

— Товарният кораб НСТК „Сайгон Мару“ беше купен от Cor Unum за Opus Dei, отклонен от рециклиране и доставен в тази институция преди седем години.

— С каква цел, Ваше високопреосвещенство? — попита Лурдъсами.

Кардинал Дю Нойе плъзна поглед от лице на лице и почтително го сведе надолу, когато стигна до Негово светейшество.

— С цел да бъдат транспортирани безжизнените тела на милиони хора като онези, открити от кардинал Мустафа, Ваши високопреосвещенства, Ваше светейшество.

Четиримата ръководители на Търговския мир сподавиха ахването си.

— Безжизнени тела — повтори кардинал Лурдъсами, но със спокойния глас на прокурор, който предварително знае какви ще са отговорите на всичките му въпроси. — Безжизнени тела, но откъде, кардинал Дю Нойе?

— От световете, определени от Opus Dei, Ваше високопреосвещенство — отвърна Дю Нойе. — През последните пет години това бяха Хеброн, Ком-Рияд, Фуджи, Невърмор, Сол Дракони Септем, Парвати, Цингтао-Хсишуанг Панна, Нова Мека, Мао Четири, Иксион, териториите на Ламбъртовия пръстен, Горчивината на Сибиату, северното крайбрежие на Mare Infinitum, тераформираната луна на Ренесанс Минор, Нова Хармония, Нова Земя и Марс.

„Светове извън Мира — помисли си Кензо Исозаки. — Или планети, на които Мирът още не се е закрепил.“

— И колко тела са транспортирали товарните кораби на Opus Dei и Cor Unum, кардинал Дю Нойе? — с тих, тътнещ глас попита Лурдъсами.

— Приблизително седем милиарда, Ваше високопреосвещенство — отвърна старицата.

Кензо Исозаки с усилие запази равновесие. Седем милиарда тела. Товарен кораб като „Сайгон Мару“ можеше да побере навярно сто хиляди тела, ако ги натъпчеха в трюмовете като сардели. За да превози седем милиарда души между различни звездни системи, щяха да са му необходими около седемдесет хиляди пътувания. Абсурд. Освен ако десетки товарни кораби… много от които от по-нов клас… не извършваха стотици рейсове. През последните четири години всеки от споменатите от Дю Нойе светове беше абсолютно забранен за Търговския мир — поставен под карантина заради търговски или дипломатически спорове с Мира.

— Всички тези планети не са християнски. — Исозаки разбра, че гласно е изрекъл мисълта си. Самообладанието му никога не го бе подвеждало така. Мъжете и жените в параклиса обърнаха глави в неговата посока. — Всички тези планети не са християнски — повтори той, без дори да използва съответните обръщения. — Или са обитавани от огромно нехристиянско население като Марс, Фуджи и Невърмор. Cor Unum и Opus Dei са избивали нехристияните. Но защо са транспортирали телата им? Защо просто не са ги оставяли да изгният на родните им планети и после не са докарвали мирски колонисти?

Негово светейшество вдигна ръка. Исозаки замълча, Папата кимна към кардинал Лурдъсами.

— Кардинал Дю Нойе — каза министърът на външните работи, сякаш шефът на Търговския мир изобщо не се беше обаждал, — какво е местоназначението на тези товарни кораби?

— Не зная, Ваше високопреосвещенство.

Лурдъсами кимна.

— А кой е наредил изпълнението на този проект, кардинал Дю Нойе?

— Комисията за мир и справедливост, Ваше високопреосвещенство.

Исозаки рязко завъртя глава. Старицата току-що бе обвинила за тази жестокост… за това безпрецедентно масово убийство… един-единствен човек. Комисията за мир и справедливост имаше един и само един префект… папа Урбан XVI, преди това папа Юлий XIX. Исозаки сведе поглед към обувките му и се замисли дали да не се втурне към този демон, да се опита да впие пръсти в мършавата шия на папата. Знаеше, че безмълвните стражи в ъгъла ще го унищожат още преди да го е докоснал. И въпреки това се изкушаваше да опита.

— И знаете ли, кардинал Дю Нойе — продължи Лурдъсами, сякаш не бяха чули нищо ужасно, — как така тези хора… тези нехристияни… са станали… безжизнени?

„Станали безжизнени — помисли си Исозаки, който винаги бе мразил евфемизмите. — Убити, мамицата ти!“

— Не — отвърна кардинал Дю Нойе. — Работата ми като префект на Cor Unum е просто да осигурявам на Opus Dei транспортните средства, необходими за изпълнението на задълженията им. Местоназначението на корабите и случилото се преди да станат необходими корабите ми не е… никога не е било… моя грижа.

Исозаки се отпусна на едно коляно на каменния под, не за да се помоли, а защото просто повече не можеше да стои прав. „От колко векове, о, богове на моите предци, съучастниците в масови убийства са отговаряли по същия начин? от Хорас Гленън-Хайт. От легендарния Хитлер. От… откакто свят светува.“

— Благодаря ви, кардинал Дю Нойе — каза Лурдъсами.

Старицата отстъпи назад.

Невероятно, но папата се изправи и закрачи напред. Бечите му пантофки издаваха тих звук по каменния под. Негово светейшество мина между зяпналите го присъстващи — покрай кардинал Мустафа и отец Фарел, покрай кардинал Лурдъсами и монсиньор Оди, покрай кардинал Дю Нойе и безименния монсиньор зад нея, покрай стълбовете, до които бяха стоели офицерите от мирския флот, покрай ръководителите на Търговския мир Арон, Хей-Модино и Анна Пели Коняни, за да се приближи до Исозаки, който бе коленичил и пред очите му танцуваха черни петна.

Негово светейшество постави ръка върху главата на мъжа, който в този момент обмисляше възможността да го убие.

— Изправете се, синко — нареди убиецът на милиарди хора. — Изправете се и слушайте. Заповядваме ви.

Исозаки се изправи, като се олюляваше. Ръцете му бяха изтръпнали, сякаш някой бе стрелял по него с неврален зашеметител, но знаеше, че му изневерява собственото му тяло. Не можеше да стегне пръсти около чиято и да е шия. Беше му достатъчно трудно дори да стои изправен.

Папа Урбан XVI протегна ръка, постави я на рамото му и му помогна да се задържи.

— Слушай, братко во Христе. Слушай.

Негово светейшество обърна глава и наведе тиарата си напред.

Съветник Албедо пристъпи до ниската платформа и започна да говори.

 

 

— Ваше светейшество, Ваши високопреосвещенства, почитаеми ръководители на Търговския мир — каза мъжът в сиво. Гласът му бе също толкова гладък, колкото и косата му, като сивия му поглед, като коприната на сивата му пелерина.

Кензо Исозаки потръпна. Той си спомни за агонията и срама, когато Албедо бе превърнал кръстоида му в извор на болка.

— Кажете ни кой сте, моля — с най-приветливия си глас изтътна Лурдъсами.

„Личен съветник на Негово светейшество папа Урбан XVI“ — очакваше да чуе Кензо Исозаки. Десетилетия наред се носеха слухове за сивото присъствие на Албедо. И никога не го бяха определяли по друг начин, освен като „личен съветник на Негово светейшество“.

— Аз съм изкуствено творение, киборг, създаден от елементи на ИИ Техноцентър — отвърна съветник Албедо. — Тук съм като представител на тези елементи на Техноцентъра.

Всички в параклиса, освен Негово светейшество и кардинал Лурдъсами отстъпиха назад от Албедо. Никой не проговори, никой не ахна и не извика, но животинската миризма на страх и отвращение в малкото помещение не би могла да е по-силна, дори Шрайка внезапно да се бе материализирал сред тях. Кензо Исозаки усети, че пръстите на папата се стягат на рамото му и се зачуди дали Негово светейшество е в състояние да почувства ускорения му пулс през плътта и костта.

— Човешките същества, транспортирани от световете, изброени от кардинал Дю Нойе, станаха… безжизнени… с помощта на техника на Техноцентъра и се съхраняват с методи, разработени от него — продължи Албедо. — Както съобщи кардинал Дю Нойе, през последните седем години по този начин бяха обработени приблизително седем милиарда нехристияни. През следващото стандартно десетилетие по подобен начин трябва да бъдат обработени още четирийсет-петдесет милиарда. Време е да обясним причината за този проект и да посочим вашето пряко участие в него.

Кензо Исозаки си мислеше: „Човешката скелетна структура може да се зареди с мощен експлозив на протеинова основа, толкова фин, че дори сензорите на швейцарската гвардия не са в състояние да го засекат. Трябваше да го направя преди да дойда тук.“

Папата пусна рамото на Исозаки и тихо се насочи към платформата, като докосна ръкава на робата на съветник Албедо, когато минаваше покрай него. Негово светейшество седна на стола си. Тънкият му глас звучеше спокойно.

— Бихме искали всички вие внимателно да слушате — каза папата. — Съветник Албедо говори по наше нареждане и с нашето одобрение. Продължете, моля.

Албедо леко наведе глава и се обърна към зяпналите го сановници. Дори войниците от папската охрана бяха отстъпили назад към стената.

— От митовете и легендите, но също и от църковната история знаете — започна Албедо, — че Техноцентърът е бил унищожен по време на Падането на телепортаторите. Това не е вярно.

Известно ви е — главно от забранените хиперионски „Песни“ — че Техноцентърът се е състоял от три елемента: Устойчивите, които искали да запазят статуквото между човечеството и Техноцентъра, Променливите, които смятали човечеството за заплаха и се готвели да го унищожат — най-вече чрез унищожаването на Земята по време на Голямата грешка от ’08 година — и Абсолютните, които мислели единствено за създаването на основан на ИИ Абсолютен интелект, нещо като силиконов Бог, който да е в състояние да предвижда и властва над вселената… или поне над тази галактика.

Всички тези истини са лъжа.

Исозаки осъзна, че Анна Пели Коняни е вкопчила студените си пръсти в китката му и го стиска много силно.

— Техноцентърът никога не се е групирал в три воюващи помежду си елемента — продължи Албедо и закрачи напред-назад пред олтара и платформата. — Още от еволюирането си преди хиляда години той се състои от хиляди отделни елементи и фракции — често воюващи, още по-често сътрудничещи си, но винаги стремящи се да постигнат съгласие, насочено към създаване на независим интелект и еволюиране на изкуствен живот. Такова съгласие досега не е било постигнато.

Почти по същото време, по което Техноцентърът получи истинската си самостоятелност, докато по-голямата част от човечеството живееше на повърхността и в близка орбита около един-единствен свят — Старата Земя, — хората усъвършенстваха способността си да променят собственото си генетично програмиране… тоест, да определят собствената си еволюция. Този успех отчасти се дължеше на постиженията в областта на генното манипулиране от началото на двайсет и първи век сл.Хр., но пряко стана възможен поради усъвършенстването на нанотехнологията. Отначало под ръководството и контрола, осъществяван от първите ИИ на Техноцентъра, работещи заедно с човешки учени, нанотехнологичните форми на живот… самостоятелни същества, някои разумни, много по-малки от клетка, други с големината на молекула… скоро развиха свои собствени цели на съществуване и принципи на действие. Наномашините, много под формата на вируси, нападнаха и преобразиха човечеството като ужасна чума. За щастие и за човешката раса, и за расата на независимите интелекти, днес известна като Техноцентъра, основните носители на тази чума бяха в първите семенни кораби и други по-бавни от светлината колонистки кораби, изстреляни през годините точно преди човешкия Хеджир.

По това време първите елементи на онова, което щеше да се превърне в Човешката хегемония, и праелементите на Техноцентъра осъзнаха, че целта на еволюиращите нанотехнологични общности е самото унищожение на човечеството и създаването на нова раса от биологично изменени същества, контролирани от наномашините в хиляди далечни звездни системи. Хегемонията и Техноцентърът реагираха, като забраниха проучванията в областта на усъвършенстваната нанотехнология и обявиха война на нанотехнологичните колонии в семенните кораби — групите познати днес като прокудените.

Но тази война беше засенчена от други събития.

Елементи на възникващия Техноцентър, които се обявяваха за съюз с нанотехнологичните вселени — а те далеч не бяха малобройна фракция, — откриха нещо, което ужаси всички елементи на Техноцентъра.

Както знаете, първите ни проучвания в областта на физиката на хокинговия двигател и комуникациите със скорост, по-висока от тази на светлината, доведоха до откриването на пространството на Планк, което някои нарекоха Празнотата, Която Обвързва. В резултат от трупащите се познания за тази обединяваща субструктура на вселената ние създадохме векторните комуникации, както и усъвършенствания хокингов двигател, телепортаторите, свързващи Мрежата на световете, планетарните инфосфери, превърнали се в мегасфери от насочвана от Техноцентъра информация, съвременния мигновен гидеонов двигател и дори антиентропийните балони в тази вселена — онова, в което смятаме, че ще се превърнат хиперионските Гробници на времето.

Но тези дарове за човечеството имаха своята цена. Вярно е, че някои крайни фракции в Техноцентъра използваха телепорталите като начин за проникване в човешките мозъци, за да създадат неврални мрежи за собствените си цели. Това беше съвсем безвредно… невралните мрежи бяха създадени в невремето и непространството на телепортаторното планково пространство и хората никога не биха научили за експериментите, ако преди четири века други елементи на Техноцентъра не бяха разкрили този факт на първия киборг на личността на Джон Кийтс — но аз съм съгласен с тези хора и елементи на Техноцентъра, които смятат този акт за неетичен, за нарушение на човешките права.

Ала тези първи експерименти с неврални мрежи разкиха един удивителен факт. Във вселената има и други Центрове… навярно дори в родната ни галактика. Откриването на този факт доведе до гражданска война в нашия Техноцентър, която продължава да бушува. Някои елементи — не само Променливите — решиха, че е време да сложат край на биологичния експеримент, който представляваше човешката раса. Бяха разработени планове за „случайно“ изпускане на киевската черна дупка от ’08 година в центъра на Старата Земя, преди хокинговите двигатели да позволят на човечеството да я напусне. Други елементи на Техноцентъра забавиха осъществяването на тези планове, докато на човешката раса не бяха дадени механизмите за масово емигриране.

Накрая не победи нито една от крайните фракции… Старата Земя не беше унищожена. Тя беше отвлечена — по начин, който нашият Техноцентър до ден-днешен не е в състояние да разбере — от един или повече от тези извънземни Абсолютни интелекти.

Ръководителите на Търговския мир зашушукаха помежду си. Кардинал Мустафа коленичи върху възглавницата си и започна да се моли. Кардинал Дю Нойе изглеждаше толкова зле, че секретарят й загрижено зашепна в ухото й. Дори монсиньор Лукас Оди изглеждаше така, като че ли щеше да припадне.

Негово светейшество папа Урбан XVI вдигна ръка. Параклисът се смълча.

— Това, разбира се, е само историята — продължи съветник Албедо. — Днес искаме да споделим с вас неотложната причина за общи действия.

Преди три века крайните фракции на Техноцентъра — общност от независими интелекти, разкъсвани от осемвековни яростни спорове и конфликти — опитаха в нова посока. Те създадоха киборга, известен като Джон Кийтс — човешка личност, въплътена в ИИ същност, носена в човешко тяло, свързано с Техноцентъра чрез пространството на Планк. Личността на Кийтс имаше много цели — нещо като капан за онова, което АИ смяташе за „състрадателен“ елемент на възникващия АИ на човешкия вид, като основен мотив за задвижване на събитията, които в крайна сметка доведоха до последното хиперионско поклонничество и отварянето на Гробниците на времето, като начин за измъкване на Шрайка от скривалището му и като катализатор за Падането на телепортаторите. За тази последна цел определени елементи на Техноцентъра — на които аз дължа съществуването и верността си — позволиха до Мейна Гладстоун и други в Хегемонията да достигне информацията, че някои елементи на Техноцентъра използват телепортаторите, за да изсмукват човешки неврони като неврални вампири.

Под формата на нападение на прокудените, тези елементи на Техноцентъра извършиха окончателна физическа атака срещу Мрежата на световете. Стремящи се да унищожат с един удар пръснатата човешка раса, те се надяваха да разрушат напредналото общество на Мрежата на световете. Като атакува Техноцентъра чрез разрушаването на телепортаторната среда, Гладстоун и другите водачи на Хегемонията сложиха край на експериментите с невралната мрежа и нанесоха огромно поражение на така наречените Променливи и Абсолютни в гражданската война в Техноцентъра.

Нашите елементи — елементите, посветили се на запазването не само на човешката раса, но и на някаква форма на съюз с вашия вид — унищожиха първия киборг на Кийтс, но беше създаден втори и той успя да изпълни основната си задача.

А тази задача беше заедно с конкретна човешка жена да възпроизведе „месия“, свързан и с Техноцентъра, и с човечеството.

Този „месия“ сега живее под формата на детето на име Енея.

Родено на Хиперион преди повече от три века, това дете избяга през Гробниците на времето в нашата епоха. Направи го не от страх — ние не бихме му сторили нищо лошо, — а защото неговата задача е да унищожи Църквата, да унищожи цивилизацията на Мира и да сложи край на човешката раса такава, каквато я познавате вие.

Ние смятаме, че то не съзнава действителното си предназначение и функция.

Преди три века останките от моя елемент от Техноцентъра — група, която може да се нарече „Хуманистите“ — осъществи контакт с хора, оцелели след Падането на телепортаторите и последвалия го хаос. — Албедо кимна по посока на Негово светейшество. Папата наведе глава в знак на съгласие. — Отец Ленар Хойт беше оцелял от последното поклонничество на Шрайка — продължи съветник Албедо и отново започна да се разхожда пред олтара. Пламъчетата на свещите леко потрепваха при преминаването му покрай тях. — Той лично бе видял манипулациите на елементите на Абсолютния интелект и ужасите на пратеното им назад във времето чудовище Шрайка. Когато за първи път установихме връзка — Хуманистите, отец Хойт и други членове на една загиваща Църква, — ние решихме да запазим човешката раса от нови атаки до възстановяването на цивилизацията. Кръстоидът буквално беше нашият инструмент на спасението.

Всички знаете, че отначало кръстоидът не е имал успех. Преди Падането хората, възкресявани от този симбионт, бяха видиотени и безполови. Кръстоидът — нещо като органичен компютър, в който се съхраняват неврологичните и психологични данни за живото човешко същество — възстановяваше тялото, но не и пълния интелект и личност. Той възкресяваше плътта, но открадваше душата.

Произходът на кръстоида тъне в загадъчност, но ние, Хуманистите в Техноцентъра смятаме, че е бил разработен във вашето бъдеще и пратен назад във времето през хиперионските Гробници на времето. В известен смисъл той е бил пратен, за да го открие младият отец Ленар Хойт.

Неуспехът на симбионта се дължеше на обикновените изисквания за съхраняване и възстановяване на информация. В човешкия мозък има неврони. В човешкото тяло има приблизително 10²⁸ атома. За да възстанови мозъка и тялото на човешкото същество, кръстоидът трябва не само да пази информацията за тези атоми и неврони, но и да помни точната конфигурация на постоянния холистичен вълнови фронт, който съставлява човешката памет и личност. Освен това трябва да осигурява енергия за преструктурирането на тези атоми, молекули, клетки, кости, мускули и спомени така, че организмът да се прероди като същия индивид, живял преди в тази телесна обвивка. Сам, кръстоидът не е в състояние да се справи успешно с тази задача. В най-добрия случай биомашината може да възпроизведе грубо копие на оригинала.

Но Техноцентърът притежаваше компютърната способност да съхранява, възстановява и преструктурира тази информация във възкресено човешко същество. И ние го правим вече три века наред.

 

 

Тук Кензо Исозаки долови паника в погледите, разменени между кардинал Дю Нойе и кардинал Мустафа, между отец Фарел и монсиньора, който бе секретар на Дю Нойе. Това беше ерес. Това бе светотатство. Това беше краят на тайнството на възкресяването и ново начало на царството на физическото и механичното. Самият Исозаки усети, че му се гади. Той погледна към Хей-Модино и Пели Коняни и видя, че колегите му се молят. Арон изглеждаше така сякаш бе в шок.

 

 

— Възлюбени чеда — каза Негово светейшество. — Не се съмнявайте. Не предавайте вярата си. С мислите си в момента вие предавате нашия Господ Иисус Христос и Неговата Църква. Чудото на възкресението не е по-малко чудо, само защото тези приятели, някога известни като Техноцентъра, са ни помогнали да го разберем. То е дело на Иисус Христос Всемогъщи, който е насочвал тези други Божии чеда — тези творения на нашия Бог чрез Неговите най-достойни инструменти, човешката раса, — за да открият собствените си души и спасение. Продължете, г. Албедо.

 

 

Албедо изглеждаше леко развеселен от шокираните изражения на присъстващите. Но когато отново заговори, гладкото му лице се отпусна в спокойна любезност.

— Ние дадохме на човешката раса безсмъртие. В замяна не поискахме нищо друго, освен таен съюз с човечеството. Единственото ни желание е да сме в мир със собствените си създатели.

През последните три века нашият таен съюз беше изгоден и за ИИ, и за човечеството. Както каза Негово светейшество, ние открихме нашите души. Човечеството намери покой и стабилност, с каквито историята му не можеше да се похвали хилядолетия наред… а може би и никога. И признавам, съюзът беше полезен за моя елемент от Техноцентъра, групата, известна като Хуманистите. От малка, презряна фракция ние се превърнахме — не в управляваща партия, защото нито един от елементите не управлява Техноцентъра — в основен елемент, необходим за постигането на съгласие. Нашата философия се приема от почти всички по-рано воюващи помежду си групи.

Но не от всички.

Тук съветник Албедо престана да крачи и се изправи точно пред олтара. Той премести поглед от лице на лице и сивите му очи станаха мрачни.

— Елементът на Техноцентъра, който се надяваше да се избави от човечеството — елементът, съставен от някои бивши Абсолютни и пронанотехнологични еволюционисти, — изигра своя коз с детето на име Енея. Тя буквално е вирус, пуснат в тялото на човечеството.

 

 

Кардинал Лурдъсами пристъпи напред. Лицето на огромния мъж бе зачервено и сериозно. Малките му очи блестяха. Гласът му прозвуча остро.

— Кажете ни, съветник Албедо, каква е целта на детето Енея?

— Нейната цел — отвърна мъжът в сиво, — има три страни.

— Каква е първата цел?

— Да унищожи шанса на човечеството за постигане на физическо безсмъртие.

— И как би могло да постигне това едно дете? — попита Лурдъсами.

— Тя не е дете, дори не е човек — отвърна Албедо. — Тя е изчадие на изкуствено създаден киборг. Личността на киборговия й баща е влязла в интерфейс с нея, когато е била в майчината си утроба. Още отпреди самото й раждане мозъкът и тялото й са преплетени с измамни елементи на Техноцентъра.

— Но как би могла да ни открадне дара на безсмъртието? — настоя Лурдъсами.

— С кръвта си — отговори Албедо. — Може да разпространи вирус, който унищожава кръстоида.

— Истински вирус ли?

— Да. Но не естествен. Създали са го измамните елементи на Техноцентъра. Вирусът е форма на нанотехнологична епидемия.

— Но в Мира има стотици милиарди преродени християни — каза Лурдъсами с гласа на прокурор, насочващ своя свидетел. — Как е възможно едно дете да представлява заплаха за толкова много хора? Да не би вирусът да се предава от жертва на жертва?

Албедо въздъхна.

— Доколкото можем да кажем, вирусът става заразен, когато кръстоидът умре. Онези, които са отхвърлили възкресяването чрез установяване на контакт с Енея, ще предадат вируса на други. Освен това, онези, които никога не са носили кръстоид, могат да станат преносители на този вирус.

— Има ли някакво лекарство? Някаква ваксина? — попита Лурдъсами.

— Не — отвърна Албедо. — Хуманистите вече от три века се опитват да открият такова средство. Но тъй като е форма на самостоятелна нанотехнология, вирусът Енея преобразува собствените си оптимални мутирали преносители. Нашите възможности за защита изобщо не са в състояние да вървят в крак с него. Навярно, ако разпространим сред човечеството собствените си безбройни нанотехнологични колонии, някой ден бихме могли да настигнем вируса Енея и да го унищожим, но ние, Хуманистите, мразим нанотехнологията. И за съжаление е факт, че целият нанотехнологичен живот е извън нашата власт — извън чиято и да е власт. Същността на еволюцията на нанотехнологичния живот се състои в самостоятелност, упорство и цели, които нямат нищо общо с тези на приемниците му.

— Искате да кажете човечеството — отбеляза Лурдъсами.

— Именно.

— Първата цел на Енея — каза кардинал Лурдъсами, — или, за да сме по-точни — първата цел на нейните създатели от Техноцентъра — е да унищожи всички кръстоиди и по този начин да лиши човечеството от възкресяване.

— Да.

— Споменахте, че тя има три цели. Какви са другите две?

— Втората й цел е да унищожи Църквата и Мира… тоест, цялата съвременна човешка цивилизация — отвърна Албедо. — Когато вирусът Енея се разпространи, когато възкресяването бъде отхвърлено… като се има предвид, че телепортаторите ще продължат да не функционират и че гидеоновият двигател ще стане неизползваем за хора с един-единствен живот… тази втора цел ще бъде постигната. Човечеството ще се върне към племенното разделение, последвало Падането.

— А третата цел? — попита Лурдъсами.

— Последната цел всъщност е основното намерение на този елемент от Техноцентъра — отвърна съветник Албедо. — Унищожаването на човешкия вид.

— Това не е възможно! — извика Анна Пели Коняни. — Дори унищожаването… отвличането на Старата Земя или Падането на телепортаторите не успя да сложи край на човечеството. Нашият вид е прекалено широко разпространен, за да изчезне. Обитава прекалено много светове. Има прекалено много култури.

Албедо тъжно кимаше.

— Това беше вярно. Беше. Но чумата Енея ще се разпространи почти навсякъде. Смъртоносните за кръстоида вируси ще мутират и ще се превърнат в нови видове. Човешката ДНК ще бъде засегната. След падането на Мира прокудените отново ще атакуват… този път успешно. Те отдавна са подложени на нанотехнологично мутиране. Отдавна вече не са хора. Когато Църквата, Мирът или мирският флот не съществуват, за да защитават човечеството, прокудените ще открият тези кътчета на оцеляла човешка ДНК и ще ги заразят с нанотехнологичната чума. Човешкият вид… какъвто го познаваме и какъвто се стреми да го запази Църквата… ще престане да съществува само за няколко стандартни години.

— И какво ще се получи от него? — с притаен глас попита кардинал Лурдъсами.

— Никой не знае — тихо отвърна Албедо. — Дори Енея, прокудените или измамните елементи на Техноцентъра, разпространили тази пагубна чума. Колониите на нанотехнологичен живот ще еволюират в съответствие със собствените си цели, ще преобразят човешкото тяло според собствените си желания и единствено те ще имат власт над съдбата на хората. Но тази съдба вече няма да е човешка.

— Боже мой, Боже мой — възкликна Кензо Исозаки, удивен от собствения си глас. — Какво можем да направим? Какво мога да направя аз?

За негово удивление му отговори папата.

 

 

— Ние се страхуваме и се борим с тази чума вече от триста години — тихо каза Негово светейшество. Тъжните му очи изразяваха повече болка от тези на Исозаки. — Първите ни усилия бяха насочени към залавянето на детето Енея, преди да успее да разпространи заразата. Знаехме, че не е избягала от своята епоха в нашата от страх — не искахме да й сторим нищо лошо, — а за да може да разпространи вируса из Мира.

— Всъщност — поправи се Негово светейшество, — ние предполагаме, че детето Енея не знае какво ще е цялостното въздействие на заразата й върху човечеството. В известен смисъл тя е нищо неподозиращата пионка на тези измамни елементи от Техноцентъра.

— Трябвало е да взривим Хиперион с плазмени бомби в Деня, в който е излязла от Гробниците на времето — внезапно се обади Хей-Модино. — Да стерилизираме цялата планета. И да не поемаме никакви рискове.

Негово светейшество не се обиди от недопустимото прекъсване.

— Да, синко, някои настояваха за същото. Но Църквата не можеше да стане причина за отнемането на толкова много невинни животи, както не би могла да убие дори самото момиче. Ние се посъветвахме с предвиждащите елементи на Техноцентъра… те видяха, че йезуит на име отец-капитан де Соя ще стане оръдие за окончателното й залавяне… но нито един от мирните ни опити да хванем детето не постигна успех. Мирският флот можеше да превърне кораба на Енея в пара още преди четири години, но ние му наредихме да го направи единствено в случай, че всичко друго се провали. Затова продължихме да се опитваме да я заловим. Ето какво трябва да направите вие, г. Исозаки, ето какво трябва да направим всички ние: да продължим да подкрепяме удвоените усилия на Църквата. Г. Албедо?

Сивият мъж отново заговори:

— Представете си настъпващата чума като горски пожар на богат на кислород свят. Той ще помете всичко пред себе си, ако не го задържим и угасим. Първото ни усилие трябва да бъде насочено към изсичането на сухите дървета и храсти — лесно възпламенимите материали, — които не са жизненоважни за живата гора.

— Нехристияните — промълви Пели Коняни.

— Точно така — потвърди съветник Албедо.

— Ето защо е трябвало да бъдат унищожени — каза великият инквизитор. — Всички онези хиляди на „Сайгон Мару“. Всички онези милиони. Всички онези милиарди.

Папа Урбан XVI вдигна ръка, този път за да даде знак за тишина, а не за благословия.

— Не унищожени! — строго го поправи той. — Не е отнет дори и един-единствен живот, било то на християнин или нехристиянин.

Присъстващите в параклиса объркано се спогледаха.

— Вярно е — каза съветник Албедо.

— Но те бяха безжизнени… — започна великият инквизитор и после внезапно замълча. — Моите най-дълбоки извинения, Ваше светейшество — обърна се той към папата.

Негово светейшество поклати глава.

— Няма нужда от извинения, Джон Доменико. Тук става дума за емоционални въпроси. Моля ви, обяснете, г. Албедо.

— Да, Ваше светейшество — кимна мъжът в сиво. — Хората на борда на „Сайгон Мару“ бяха безжизнени, Ваше високопреосвещенство, но не мъртви. Техноцентърът… хуманистките елементи в Техноцентъра… разработиха метод за привеждане на човешките същества във временно равновесие, стаза между живота и смъртта…

— Нещо като криогенната сомния ли? — попита Арон, който имаше богат опит в пътуването с хокингов двигател.

Албедо поклати глава.

— Много по-сложен. И не толкова вреден. През последните седем години ние обработихме седем милиарда човешки същества. През следващото стандартно десетилетие — или още по-скоро — трябва да обработим още около четирийсет и два милиарда. В Периферията има много светове, на които нехристияните са мнозинство. Същото се отнася дори за космоса на Мира.

— Да ги обработите ли? — попита Пели Коняни.

Албедо мрачно се усмихна.

— Мирският флот обявява даден свят за поставен под карантина, без да знае действителната причина за действията си. Роботизирани кораби на Техноцентъра пристигат в орбита и помитат с нашата стаза-апаратура обитаемите райони. Cor Unum осигурява корабите, средствата и персонала. Opus Dei използва товарни кораби, за да транспортира телата в стаза…

— Защо ги транспортирате? — попита великият инквизитор. — Защо просто не ги оставяте на родните им светове?

Отговори му Негово светейшество.

— Трябва да бъдат скрити на място, на което Енея не е в състояние да ги намери, Джон Доменико. Трябва да бъдат внимателно… нежно… защитени от пагубно въздействие, докато опасността не премине.

Великият инквизитор покорно сведе глава в знак, че разбира.

— Има още нещо — продължи съветник Албедо. — Моят елемент от Техноцентъра създаде… вид войници… чиято единствена работа е да открият и заловят тази Енея, преди да успее да разпространи смъртоносната си зараза. Първият беше активиран преди четири години и се нарича Радамант Немес. Тези ловци/преследвачи са само неколцина, но са оборудвани така, че да се справят с всички пречки, които им поставят измамните елементи на Техноцентъра… Дори с Шрайка.

— Шрайка се контролира от Абсолютните и други измамни елементи на Техноцентъра, така ли? — попита отец Фарел. Мъжът се обаждаше за първи път.

— Така смятаме — отвърна кардинал Лурдъсами. — Демонът очевидно е в съюз с Енея… помага й да разпространява заразата. Освен това Абсолютните явно са открили начин да отварят за нея някои телепортали. Опасявам се, че Дяволът се е сдобил със слава… и съюзници… в нашата епоха.

Албедо вдигна пръст.

— Трябва да подчертая, че дори Немес и другите ни ловци/преследвачи са опасни… както и всички останали толкова ужасно целеустремени създания. Щом детето бъде заловено, тези киборги ще бъдат унищожени. Единствено невероятната опасност, която представлява чумата Енея оправдава съществуването им.

— Свети отче — молитвено сключил ръце, каза Кензо Исозаки, — какво друго можем да направим?

— Да се молим — отвърна Негово светейшество. Тъмните му очи бяха извори на болка и отговорност. — Да се молим и подкрепяме нашата Света майка Църквата в усилията й да спаси човечеството.

— Кръстоносният поход срещу прокудените ще продължи — каза кардинал Лурдъсами. — Ще ги държим на разстояние колкото можем по-дълго.

— За тази цел — прибави съветник Албедо, — Техноцентърът създаде гидеоновия двигател и разработва нови технологии за защита на човечеството.

— Ние ще продължим да търсим момичето… всъщност, вече млада жена, струва ми се — каза Лурдъсами. — И ако я заловим, ще я изолираме.

— Ами ако не я заловим, Ваше високопреосвещенство? — попита великият инквизитор кардинал Мустафа.

Лурдъсами не отговори.

— Трябва да се молим — повтори Негово светейшество. — Трябва да молим Христос за помощ в този момент на огромна опасност за нашата Църква и за нашата човешка раса. Всеки от нас трябва да направи всичко възможно и да иска от себе си още повече. Трябва да се молим и за душите на всички наши братя и сестри во Христе — особено за душата на детето Енея, което неволно води собствения си вид към такава опасност.

— Амин — пропя монсиньор Лукас Оди.

После, когато другите в малкия параклис коленичиха и сведоха глави, Негово светейшество папа Урбан XVI се изправи, приближи се до олтара и започна месата на благодарността.