Дан Симънс
Триумфът на Ендимион (8)

8

По времето, когато ставаха всички тези войскови придвижвания, по същото време, по което огромните армади от матовочерни звездни кораби пробиваха дупки във времево-пространствения континуум на космоса, точно в момента, в който великият инквизитор на Църквата беше пратен да се приготви за заминаване на опустошения от Шрайка Марс и ръководителят на Търговския мир пътуваше сам за тайната си среща с нечовешки събеседник в дълбокия космос, аз безпомощно лежах на легло и кръстът и коремът ми бяха разкъсвани от невероятни болки.

Болката е интересно и досадно нещо. Малко неща в живота толкова цялостно и ужасно съсредоточават вниманието ни и в същото време са толкова отегчителни за слушане или четене.

Тази болка бе всепоглъщаща. Бях удивен от начина, по който обсебваше мислите ми. През часовете на мъки, които вече бях преживял и ми предстоеше да преживея, аз се опитвах да се концентрирам върху обкръжението си, да мисля за други неща, да контактувам с хората около себе си, дори да правя прости изчисления, но болката проникваше във всички кътчета на съзнанието ми като стопена стомана в цепнатините на пропукана пота.

В момента смътно съзнавах следното: че се намирам на свят, който инфотермът ми беше определил като Витъс-Грей-Балианъс Б и че болката се бе стоварила отгоре ми, докато вадех вода от кладенец; че докато се гърчех, проснат в праха, жена в синя роба и със сини нокти на пръстите на краката беше повикала други в сини роби и рокли и че тези хора ме бяха отнесли в кирпичената къща, в която продължавах да се боря с болката на меко легло; че в къщата има още няколко души — жена в синя рокля и шалче на главата, по-млад мъж със синя роба и тюрбан, поне две деца, също облечени в синьо; и че тези великодушни хора не само търпят стоновете и оплакванията ми, както и нечленоразделните ми пъшкания, докато се свивах и отпусках от болка, но и че постоянно ми говорят и потупват, че поставят влажни компреси на челото ми, че са ми свалили ботушите, чорапите и жилетката и че продължават успокоително да ми шепнат на мекия си диалект, докато аз се мъча да запазя достойнството си, въпреки яростните пристъпи в кръста и корема ми.

Няколко часа след като ме донесоха в дома си — през прозореца виждах, че синьото небе е избледняло в розова вечер — жената, която ме бе открила край кладенеца, каза:

— Гражданино, помолихме за помощ свещеника от местната мисия и той отиде да доведе лекар от мирската база в Бомбасино. Поради някаква причина в момента всички мирски плъзгачи и други машини са заети, тъй че свещеникът и докторът… ако изобщо дойде доктор… трябва да изминат петдесет разтега по реката, но с малко късмет би трябвало да са тук преди изгрев-слънце.

Не знаех колко е дълъг един разтег и за колко време могат да се изминат петдесет, не знаех дори колко продължава нощта на този свят, но мисълта, че страданията ми могат да свършат беше достатъчна, за да ме накара да се просълзя. Въпреки това промълвих:

— Моля ви, госпожо, не искам мирски лекар.

Жената докосна челото ми с хладните си пръсти.

— Трябва. Тук, в шлюза Ламонд, вече няма медик. Страхуваме се, че без медицинска помощ можете да умрете.

Простенах и се претърколих на другата страна. Болката плъзна по тялото ми като нажежена жица по прекалено тънки капиляри. Мирският лекар незабавно щеше да разбере, че не съм от тази планета и да съобщи за мен на мирската полиция или армия — ако вече не го бе направил „свещеникът от местната мисия“. Тогава със сигурност щяха да ме разпитат и арестуват. Поставената ми от Енея задача щеше да свърши преждевременно и с провал. Когато преди четири и половина стандартни години ме изпращаше на това пътуване, старият поет Мартин Силенъс вдигна тост за мен с чаша шампанско: „За героите“. Само да знаеше колко далеч от действителността са тези две думи. А може и да го знаеше.

Нощта изтече бавно като плъзгането на ледник. На няколко пъти идваха да видят как съм двете жени, друг път децата. Облечени в сини рокли, които можеха да са нощници, те надникваха от тъмния коридор. Тогава не носеха на главите си нищо и забелязах, че русата коса на момиченцето е почти същата като на Енея по време на първата ни среща, когато тя беше почти на дванайсет, а аз на двайсет и осем стандартни години. Момченцето — по-малко от момичето, което вероятно бе негова сестра — изглеждаше особено бледо и главата му беше напълно обръсната. Винаги, когато идваше да ме види, то срамежливо ми помахваше с пръсти. Аз немощно му отвръщах между мъчителните пристъпи, но всеки път, щом отворех очи, за да погледна отново, детето го нямаше.

Изгревът дойде и отмина, без да се появи лекар. Отчаянието ми растеше като прииждащ прилив. Повече не бях в състояние да издържам тази ужасна болка. Инстинктивно разбирах, че ако имаха някакво болкоуспокояващо, любезните хора в този дом отдавна щяха да са ми го дали. Бях прекарал нощта в опити да се сетя за нещо, което съм донесъл със себе си в каяка, но единствените лекарства в аптечката ми бяха дезинфектант и аспирин. Знаех, че аспиринът изобщо няма да ми помогне.

Реших, че мога да почакам още десетина минути. Бяха ми свалили гривната на инфотерма и знаех, че са я оставили върху кирпичена лавица до леглото ми, но не се бях сетил да измервам часовете на нощта с нея. Сега обаче, мъчително протегнах ръка — болката се гърчеше в мен като нажежена жица, — поставих гривната обратно на китката си и прошепнах на корабния инфотерм в нея:

— Все още ли е активирана биомониторната функция?

— Да — отвърна гривната.

— Умирам ли?

— Жизнените признаци не са критични — с обичайния си равен глас каза корабът. — Но изглежда сте в шок. Кръвното налягане е… — Той продължи да дудне техническа информация, докато не му наредих да млъкне.

— Разбра ли какво ми става? — попитах задъхано. Болката последваха вълни на гадене. Отдавна бях изповръщал всичко от стомаха си, но сега отново се превих.

— Не е невъзможно да се касае за пристъп на апендицит — отвърна инфотермът.

— Апендицит… — Човечеството отдавна беше генетично освободено от тези безполезни израстъци. — Имам ли апендикс? — прошепнах на гривната аз. С изгрева в тихата къща бе започнало шумолене на роби и жените на няколко пъти бяха идвали да ме видят.

— Не — каза инфотермът. — Вероятността за това е извънредно малка, освен ако не сте генетично изключение. Шансът е…

— Тишина — изсъсках аз. В стаята влязоха двете жени в сини роби. С тях вървеше друга жена, по-висока, по-слаба и очевидно родена на друга планета. Носеше тъмен гащеризон с кръста и кадуцея на медицинския корпус от мирския флот на лявото рамо.

— Аз съм доктор Молина — представи се жената и отвори малка черна чанта. — Всички плъзгачи в базата са на учебни маневри и трябваше да дойда с фицлодка заедно с младежа, който ме доведе. — Тя постави самозалепващи се диагностични ленти на голите ми гърди и корем. — И не се залъгвайте, че съм изминала целия този път заради вас… един от плъзгачите в базата катастрофира до Кероа Тамбат осемдесет клика южно оттук и трябваше да се погрижа за пострадалия мирски екипаж, докато чакаха да ги евакуират. Нищо сериозно, само натъртвания и един счупен крак. Не искаха да изваждат плъзгача от ученията само заради това. — Лекарката извади от чантата си голям колкото длан уред и провери постъпващата от диагностичните ленти информация. — А ако сте от онези търговци, които се приземиха на космодрума преди няколко седмици — продължи тя, — не си и помисляйте да ми отмъквате лекарства или пари. Пътувам с двама души охрана и те ме чакат отвън. — Жената си сложи слушалки. — Сега ми кажете какво ви е, млади човече?

Поклатих глава и заскърцах със зъби от болката, която точно в този момент разкъсваше кръста ми. Когато най-после бях в състояние, аз отвърнах:

— Не зная, докторе… кръстът ми… и гадене…

Тя не ми обърна внимание, докато наблюдаваше малкия екран. После неочаквано се наведе над мен и натисна лявата страна на корема ми.

— Боли ли?

Едва не изкрещях.

— Да — казах, когато си възвърнах дар словото.

Лекарката кимна и се обърна към жената в синьо, която ме бе спасила.

— Кажете на свещеника, който ме доведе, да донесе по-голямата чанта. Този човек е напълно обезводнен. Трябва да му направим интравенозно вливане. После ще му дам ултраморфин.

Тогава осъзнах онова, което знаех още от дете, докато гледах как майка ми умира от рак — а именно, че отвъд идеологията и амбицията, отвъд мисълта и чувството има само болка. И спасение от нея. В този момент бих направил всичко за тази грубовата, разговорчива лекарка от мирския флот.

— Какво ми има? — попитах, докато тя монтираше банката и системите. — Откъде идва тази болка?

Жената държеше в ръка старомодна спринцовка и я пълнеше от малко шишенце ултраморфин. Даже да ми кажеше, че съм се заразил със смъртоносна болест и че ще умра до края на същия ден, пак щях да съм доволен, стига първо да ми дадеше болкоуспокоителното.

— Бъбречен камък — отвърна д-р Молина.

Трябва да съм проявил някакъв признак на неразбиране, защото тя продължи:

— Малко камъче в бъбрека ви… прекалено голямо, за да премине… навярно е от калций. Имали ли сте затруднения при уриниране напоследък?

Прехвърлих в паметта си цялото пътуване и дните преди него. Не бях пил достатъчно вода и отдавах случайната болка и затруднение на този факт.

— Да, но…

— Бъбречен камък — повтори тя и дезинфектира лявата ми китка. — Малко ще ви заболи. — Лекарката вкара интравенозната игла и я залепи на място. Убождането на иглата напълно се загуби сред хаотичните болки в кръста ми. Известно време тя си поигра със системата и накрая свърза иглата с нея. — Ще подейства след около минута — каза д-р Молина. — Но би трябвало да сложи край на неудобството.

„Неудобство“. Затворих очи, за да не може никой да види сълзите ми на облекчение. Жената, която ме бе открила до кладенеца, хвана ръката ми в дланите си.

Минута по-късно болката започна да отслабва. През целия си живот не бях посрещал нищо друго с такова удоволствие. Сякаш някой беше намалил мощен и ужасен шум и най-после можех да мисля. Когато болката стигна до равнището, известно ми от раните с нож и счупените кости, отново се превърнах в самия себе си. Нея можех да търпя и в същото време да запазя достойнството си. Докато ултраморфинът подейства, жената в синьо галеше китката ми.

— Благодаря ти — казах й през сухите си, напукани устни и стиснах дланта й. — Благодаря и на вас, доктор Молина — обърнах се към мирската лекарка.

Д-р Молина се надвеси над мен и леко ме потупа по бузите.

— Ще заспите за известно време, но първо трябва да ви задам няколко въпроса. Не заспивайте, докато разговаряте с мен.

Немощно кимнах.

— Как се казвате?

— Рол Ендимион. — Осъзнах, че не съм в състояние да я лъжа. Трябва да беше сложила в интравенозната банка наркотик на истината или нещо подобно.

— Откъде сте, Рол Ендимион? — Тя използваше големия колкото длан диагностичен уред като записващо устройство.

— От Хиперион. От континента Аквила. Кланът ми беше…

— Как стигнахте до шлюза Чайлд Ламонд на Витъс-Грей-Балианъс Б, Рол? Да не сте от онези търговци, които миналия месец се спуснаха от товарния кораб на Търговския мир?

— С каяк — чух се да отговарям. Започвах да усещам всичко по различен начин. Изпълваше ме силна топлина, почти неразличима от чувството на облекчение, което ме беше обзело. — Гребах по реката с каяк — избъбрих аз. — През телепортала. Не, не съм от търговците…

— През телепортал ли? — чух да повтаря лекарката с озадачен глас. — Какво искате да кажете с това, че сте дошли през телепортала, Рол Ендимион? Че сте минали под него с лодката си като нас ли? Че просто сте го подминали, докато сте гребали по течението?

— Не — отвърнах аз. — Дойдох през него. От друга планета.

Д-р Молина погледна към жената в синьо и отново се обърна към мен.

— Дошли сте през телепортала от друга планета? Искате да кажете, че той… функционира? Че ви е телепортирал тук?

— Да.

— Откъде? — попита лекарката и измери пулса ми с лявата си ръка.

— От Старата Земя — отговорих аз. — Дойдох от Старата Земя.

За миг се понесох, блажено отпуснат без болка, докато лекарката излезе в коридора да поговори с жените. Чух части от разговора.

— … очевидно е умствено неуравновесен — казваше гласът на д-р Молина. — Не е възможно да е дошъл през… заблудата за Старата Земя… навярно е наркоман от търговците…

— Щастлива съм, че той е… — казваше жената в синята роба. — Ще се грижим за него, докато…

— Свещеникът и един от охраната ще останат тук… — продължи гласът на лекарката. — Когато санитарният плъзгач евакуира пострадалите от Кероа Тамбат, на обратния път за базата ще спрем тук да го вземем… утре или вдругиден… не му позволявайте да си тръгне… военната полиция навярно ще иска да го…

Понесъл се върху издигащия се гребен от блаженство, аз престанах да се боря с течението и се отпуснах в протегнатите ръце на съня.

 

 

Сънувах разговор, който няколко месеца преди това бяхме водили двамата с Енея. Беше хладна лятна вечер във високата пустиня и ние седяхме във вестибюла на заслона и, пиехме чай и гледахме изгрева на звездите. Бяхме разговаряли за Мира, но на всичко лошо, което й разказах за него, Енея отговаряше с нещо хубаво. Накрая се ядосах.

— Виж — казах й, — ти говориш за Мира, като че ли не се опита да те залови и убие. Като че ли мирските кораби не ни преследваха из половината спирален ръкав и не ни обстрелваха на Ренесанс Вектор. Ако не бяха телепортаторите…

— Онзи, който ни преследваше, обстрелваше и се опитваше да ни убие — меко възрази момичето, — не беше Мирът. А само части от него. Мъже и жени, които изпълняваха заповедите на Ватикана или на някой друг.

— Е — уморен и раздразнен отвърнах аз, — достатъчни са и само части от него, за да ни обстрелват и убият… — За миг замълчах. — Какво искаш да кажеш с това „на Ватикана или на някой друг“? Мислиш ли, че има и други, които дават заповеди? Искам да кажа, освен Ватикана?

Енея сви рамене. Движението й бе грациозно, но изключително дразнещо. Един от най-неприятните от не толкова приятните й тийнейджърски навици.

— Има ли и други? — повторих настоятелно, по-остро, отколкото обикновено разговарях с младата си приятелка.

— Винаги има други — тихо отговори Енея. — Имаха основание да се опитват да ме заловят, Рол. Или да ме убият.

В съня си, също както и в действителността, аз оставих чашата си на каменния под на вестибюла и погледнах към момичето.

— Искаш да кажеш, че е трябвало ти… и аз… да бъдем заловени или убити… като зверове! Че те са имали основание?

— Разбира се, че не — отвърна Енея и скръсти ръце пред гърдите си. Чаят вдигаше пара в студения нощен въздух. — Искам да кажа, че Мирът е прав — от своя гледна точка — да използва извънредни мерки, за да се опита да ме спре.

Поклатих глава.

— Не съм те чувал да казваш нещо чак толкова подривно, че да пратят ескадри космически кораби след теб, хлапе. Всъщност, най-подривното и еретично нещо, което съм те чувал да казваш, е, че любовта е основна сила във вселената, също като гравитацията или електромагнетизма. Но това са само…

— Глупости ли? — прекъсна ме Енея.

— Двусмислености — отвърнах аз.

Тя се усмихна и прокара пръсти през късата си коса.

— Рол, приятелю мой, опасност за тях представлява не онова, което говоря. А което върша. На което уча, като правя… като докосвам.

Погледнах към нея. Почти бях забравил всички онези неща за Онази, която учи, вплетени от чичо й Мартин Силенъс в неговия епос „Cantos“. Енея трябваше да стане месията, за който около два века преди това старият поет бе пророкувал в дългата си, объркана поема… или поне така ми бе казал. До този момент не бях забелязал нищо в момичето да предполага месианство, ако не се смяташе пътуването й напред във времето през Сфинкса и невероятното желание на Мира да я залови или убие… да залови и убие и мен, тъй като бях неин пазител по време на трудния път към Старата Земя.

— Не съм те чувал да учиш на нещо, което да е еретично или опасно — почти намусено повторих аз. — И не съм те виждал да правиш нещо, което да представлява заплаха за Мира. — Посочих към нощта, пустинята и далечните осветени сгради на Талиезинското братство и сега — в ултраморфиновия си сън, който бе по-скоро спомен — се видях да правя този жест, сякаш се наблюдавах от мрака извън светлия заслон.

Енея поклати глава и отпи от чая си.

— Ти не виждаш, Рол, но те виждат. Вече са ме определили като вирус. И са прави… за Църквата бих могла да съм тъкмо това. Вирус, като древния HIV на Старата Земя или Червената смърт, която се развихри в Периферията след Падането… Вирус, който прониква във всяка клетка на организма и препрограмира РНК в нея… или поне заразява достатъчно клетки, така че организмът да се разруши… и умре.

В съня си аз се носех над брезентово-каменния заслон на Енея като ястреб в нощта, виех се високо сред непознатите звезди над Старата Земя и ни виждах — момичето и мъжа — седнали под светлината на керосиновата лампа във вестибюла като изгубени души на изгубен свят. И ние бяхме точно такива.

 

 

През следващите два дни болката и съзнанието ме връхлитаха и се изгубваха, сякаш бях лодка сред океана, носеща се по вълните сред бури и после огряна от слънчева светлина. Пиех огромни количества вода, която жените в синьо ми носеха в стъклени чаши. Влачех се до тоалетната и уринирах през филтър, за да се опитам да хвана камъчето, предизвикало ужасните ми мъки. Камъче нямаше. И всеки път се дотътрях обратно до леглото и чаках болката отново да започне. Тя никога не закъсняваше. Дори тогава съзнавах, че героичните приключения не би трябвало да са такива.

Преди да продължи по реката към мястото на катастрофата лекарката ми даде да разбера, че и мирският страж, и местният свещеник имат комуникатори и че ще съобщят в базата, ако предизвиквам каквито и да е проблеми. Д-р Молина ми обясни точно колко сериозно ще стане положението ми, ако се наложи командирът от мирския флот да извади плъзгач от ученията, само за да докара някакъв арестант. Междувременно ми каза да продължавам да пия много вода и да пикая винаги, когато мога. Ако камъчето не излезело, щяла да ме закара в лазарета на ареста и да го разбие със звукови вълни. Тя остави на жената в синьо още четири дози ултраморфин и замина, без да се сбогува. Стражът — лусусианец на средна възраст, два пъти по-тежък от мен, с иглен пистолет в кобура си и с неврален остен на колана си — надникна в стаята, озъби ми се и излезе навън, за да застане пред входната врата.

Ще престана да наричам главата на дома „жената в синьо“. През първите няколко часа страдания за мен тя беше само това — освен моя спасителка, разбира се, — но до следобеда на първия цял ден, който прекарах в дома й, научих, че се нарича Дем Риа, че главният й брачен партньор е другата жена, Дем Лоа, че третият член на тройния им брак е много по-младият мъж Алем Микаил Дем Алем, че момиченцето в къщата е Сее Амбре, дъщеря на Алем от предишен трибрак, че бледото момче без коса — което изглеждаше на около осем стандартни години — се нарича Бин Риа Дем Лоа Алем и е дете от сегашното им партньорство, макар изобщо да не успях да разбера на коя от жените е биологична рожба — и че умира от рак.

— Медицинският старейшина в нашето село… той почина миналия месец и никой не го замести… миналата зима пратихме Бин в собствената ни болница в Кероа Тамбат, но можеха да му направят само радиационна и химиотерапия и да се надяват на най-доброто — седнала онзи следобед до леглото ми, каза Дем Риа. Дем Лоа седеше наблизо на друг стол с права облегалка. Бях попитал за момчето, за да не приказваме за собствените ми проблеми. Сложните роби на жените блестяха в кобалтовосиньо, въпреки че слънчевите лъчи огряваха кирпичените стени зад тях в тъмно и кървавочервено. Дантелени завеси разчленяваха светлината и сенките на сложни негативни пространства. Разговаряхме в промеждутъците между пристъпите ми. Тогава кръстът ме болеше така, сякаш някой ме е ударил с тежка тояга, но това бе съвсем слаба болка в сравнение с нажеженото страдание, когато камъчето се придвижваше. Лекарката беше казала, че болката е добър признак — когато ме боли най-силно, камъчето се движи. И болките като че ли бяха съсредоточени в долната част на стомаха ми. Но д-р Молина също бе казала, че докато го изпикая, могат да минат месеци, ако е достатъчно малко, за да мине от само себе си. Ако са много, бе обяснила тя, камъните трябвало да се разбият или извадят по хирургичен път. Насочих мислите си обратно към здравето на детето, за което говорехме.

— Радиационна и химиотерапия — с отвращение повторих аз. Сякаш Дем Риа беше казала, че медикът е предписал на момчето пиявици и дози живак. Хегемонията бе знаела как да лекува рака, но след Падането повечето познания и техники за генно изменяне бяха забравени. А онова, което не беше забравено, бе прекалено скъпо за обикновените хора, след като Мрежата на световете завинаги беше изчезнала: Търговският мир разнасяше стоки между звездите, но процесът бе бавен, скъп и ограничен. Медицината се беше върнала с няколко века назад. Собствената ми майка бе починала от рак — отказвайки радиационна и химиотерапия след поставяне на диагнозата в мирската клиника „Мурс“.

Но защо да лекуват смъртоносна болест, щом човек можеше да се избави от нея като умре и бъде възкресен от кръстоида? Докато преструктурираше тялото по време на възкресяването, той можеше да лекува дори някои генетично получени болести. А смъртта, както постоянно отбелязваше Църквата, беше също такова тайнство, като самото възкресяване. Днес средният човек можеше да превърне болката и безнадеждността на болестта и смъртта в изкупителната саможертва на Христос. Стига средният човек да носеше кръстоид.

Прочистих гърлото си.

— А… Бин няма… искам да кажа… — Когато момчето ми беше махнало с ръка през нощта, широката му роба се бе разтворила, разкривайки бледи гърди без кръстоид.

Дем Лоа поклати глава. Синята качулка на робата й беше направена от прозрачна, подобна на коприна тъкан.

— Никой от нас още не е приел кръста. Но отец Клифтън ни… убеждава.

Можех само да кимна. Болката в кръста и слабините ми отново се завръщаше като електрически ток през нервите ми.

Трябва да обясня за различните на цвят роби, които носеха гражданите на шлюза Чайлд Ламонд на света Витъс-Грей-Балианъс Б. С мелодичния си шепот Дем Риа ми бе разказала, че малко повече от век преди това повечето от хората, които сега живеели покрай реката, мигрирали тук от недалечната звездна система Ласайл 9352. Тамошната планета, първоначално наречена Горчивина на Сибиату била повторно колонизирана от мирски религиозни фанатици, които я преименували на Неизбежна милост и започнали да покръстват оцелелите след Падането местни общността. Общността на Дем Риа — нежна, философска и наблягаща на сътрудничеството — предпочела отново да мигрира, вместо да се покръсти. Двайсет и седем хиляди души от народа й дали състоянието си и рискували живота си, за да ремонтират древен семенен кораб от времето на Хеджира. В продължение на четирийсет и девет години, прекарани в криогенна сомния, всички — мъже, жени, деца, домашни любимци, добитък — се прехвърлили на недалечния Витъс-Грей-Балианъс Б, чиито обитатели от епохата на Мрежата на световете били измрели след Падането.

Народът на Дем Риа наричал себе си Спирален спектър на Амойет по името на епичната философска симфонична холопоема на Халпъл Амойет. В поемата си той използвал цветовете на спектъра като метафора за човешките ценности и показвал спиралните сближавания, взаимодействия, съдействия и сблъсъци, предизвиквани от тези ценности. Симфонията „Спирален спектър“ била предназначена за изпълнение — музиката, поезията и холосите представлявали философската взаимообвързаност. Дем Риа и Дем Лоа ми обясниха, че тяхното общество заело цветовите значения от Амойет — бяло за чистотата на интелектуалната честност и физическата любов; червено за отдадеността на изкуството, политическата убедителност и физическата смелост; синьо за вглъбените откровения на музиката, математиката, личностната терапия, даващи възможност да помагаш на другите; смарагдовозелено за съзвучието с природата, използването на удобството на техниката и съхраняването на застрашените от изчезване форми на живот; плътночерното за създаването на човешки загадки и така нататък. Трибраковете, ненасилието и другите културни особености се развили отчасти от философията на Амойет и най-вече от изключително сътрудничещото си общество, което народът на Спектъра бил създал на Горчивина на Сибиату.

— Значи отец Клифтън ви убеждава да приемете кръста? — попитах аз, когато болката ме отпусна и отново можех да мисля и говоря.

— Да — потвърди Дем Лоа. Техният трипартньор Алем Микаил Дем Алем беше влязъл в стаята и седеше на кирпичения перваз на прозореца. Той слушаше разговора, но рядко се намесваше.

— И какво мислите по този въпрос? — казах и леко се преместих, за да разпределя равномерно болката в кръста. От няколко часа не бях искал ултраморфин. В момента направо копнеех за болкоуспокоително.

Дем Риа повдигна ръка в сложно движение, което ми напомни за любимия жест на Енея.

— Ако всички ние приемем кръста, малкият Бин Риа Дем Лоа Алем ще получи право на пълно медицинско лечение в мирската база в Бомбасино. Даже да не се излекува от рака… после… Бин ще… се върне при нас. — Тя сведе очи и скри изразителните си ръце в гънките на робата си.

— Те няма да позволят само Бин да приеме кръста — досетих се аз.

— О, не — потвърди Дем Лоа. — Позицията им винаги е била че трябва да се покръсти цялото семейство. Разбираме ги. Това много натъжава отец Клифтън, но той се надява, че ще приемем кръщението на Иисус Христос, преди за Бин да стане прекалено късно.

— Как се отнася момиченцето ви — Сес Амбре — към това да стане преродена християнка? — попитах, като съзнавах колко лични са тези въпроси. Но бях заинтригуван и мисълта за болезненото решение, което им предстоеше, откъсваше ума ми от съвсем реалната ми, но много по-маловажна болка.

— Сес Амбре харесва идеята да влезе в Църквата и да стане пълноправна гражданка на Мира — отвърна Дем Лоа и повдигна лице под меката си, синя качулка. — Тогава ще получи право да постъпи в духовната академия в Бомбасино или Кероа Тамбат и смята, че сред момичетата и момчетата там ще открие много повече интересни брачни перспективи.

Понечих да заговоря, замълчах и накрая все пак казах:

— Но трибракът няма да… искам да кажа, дали Мирът ще позволи…

— Не — отвърна от мястото си до прозореца Алем. Той се намръщи и видях тъгата в сивите му очи. — Църквата не позволява бракове на партньори от един и същи пол или на повече от двама души. Нашето семейство ще бъде унищожено.

Забелязах разменените за миг три погледа и ще запомня завинаги обичта и чувството за загуба в тях.

Дем Риа въздъхна.

— Но това така или иначе не е възможно. Мисля, че отец Клифтън е прав… че сега трябва да го направим заради Бин, а не да чакаме, докато умре от истинската смърт и завинаги да го загубим… а после да влезем в Църквата. Предпочитам в неделя да водя момчето ни на служба и после да се смея заедно с него под слънчевите лъчи, вместо да ходя в катедралата, за да паля свещ в негова памет.

— Защо да е неизбежно? — тихо попитах аз.

Дем Лоа отново направи грациозния си жест.

— Нашето общество зависи от всичките си членове… всички стъпала и съставни части на Спиралата трябва да са на местата си, така че взаимодействието да води към човешки прогрес и морална доброта. Все повече и повече хора от Спектъра изоставят цветовете си и се присъединяват към Мира. Центърът няма да издържи.

Дем Риа ме докосна по предмишницата, сякаш за да подчертае следващите си думи.

— Мирът по никакъв начин не ни принуждава — промълви тя. Прелестният й диалект се издигаше и спускаше като шумоленето на вятъра сред дантелените завеси зад нея. — Ние уважаваме факта, че пазят лекарствата и чудото на възкресяването за онези, които се присъединят към тях… — Дем Риа замълча.

— Но е трудно — прибави Дем Лоа. Плавният й глас внезапно беше станал дрезгав.

Алем Микаил Дем Алем се изправи и се приближи, за да коленичи между двете жени. Той с безкрайна нежност докосна китката на Дем Лоа. После прегърна Дем Риа. За миг тримата се откъснаха от света, заобиколени от собствената си обич и мъка.

И тогава болката отново се завърна като яростно копие в кръста и слабините ми, разкъсвайки ме като лазер. Простенах.

Тримата се разделиха с грациозни, решителни движения. Дем Риа отиде да донесе следващата ултраморфинова инжекция.

 

 

Сънят започваше също като преди — летях в нощта над аризонската пустиня и гледах надолу към Енея и самия себе си във вестибюла на нейния заслон, — но този път разговорът излизаше далеч извън спомените за действителните думи, които бяхме разменили онази вечер.

— Защо да си вирус? — питах тийнейджърката до себе си аз. — Възможно ли е нещо, на което си учила, да е заплаха за такава огромна сила като Мира?

Енея гледаше към пустинния мрак и вдишваше уханието на цъфтящите през нощта растения. Когато заговори, тя не обърна очи към мен.

— Знаеш ли каква е основната грешка в „Песните“ на чичо Мартин, Рол?

— Не — отвърнах аз. През последните няколко години Енея ми беше показвала някои грешки, пропуски или неверни предположения и по време на пътуването си до Старата Земя заедно бяхме открили още няколко.

— Тя е двойна — тихо продължи момичето. Някъде в пустинната нощ се обади ястреб. — Първо, той смяташе, че Техноцентърът е разказал на баща ми.

— За това, че тъкмо те са отвлекли Земята ли?

— За всичко — поклати глава Енея. — А Ъмон е излъгал киборга на Джон Кийтс.

— Защо? — учудих се аз. — Нали са се готвели да го унищожат?

Девойката погледна към мен.

— Но майка ми е присъствала на разговора. И Техноцентърът е знаел, че ще го предаде на стария поет.

Бавно кимнах.

— И че той ще го изложи като истина в епичната поема, която е пишел — прибавих. — Но защо им е било да лъжат за…

— Втората му грешка е по-фина и сериозна — без да повишава глас ме прекъсна тя. Зад планините на север и запад все още се просветляваха бледи отблясъци. — Чичо Мартин е смятал Техноцентъра за враг на човечеството.

Оставих чашата си на каменния под.

— Защо това да е грешка? — попитах. — Не е ли наистина така?

Когато Енея не отговори, аз повдигнах ръка и разперих петте си пръста.

— Първо, според „Песните“ Техноцентърът е бил действителната сила зад нападението срещу Хегемонията, довело до Падането на телепорталите. Не прокудените… а Техноцентърът. Църквата го отрича, обявява за виновни прокудените. Да не би да искаш да кажеш, че Църквата е права, а старият поет греши?

— Не — отвърна Енея. — Техноцентърът организира нападението.

— Милиарди убити — напомних аз, като едва не се изплюх от ярост. — Хегемонията била унищожена. Мрежата също. Векторните връзки прекъснали…

— Техноцентърът не е прекъснал векторните връзки — тихо ме поправи тя.

— Добре. — Поех си дъх. — Направила го е някаква тайнствена сила… да речем твоите Лъвове, Тигри и Мечки. Но пак е резултат от нападението на Техноцентъра.

Енея кимна и си наля още чай.

Свих палец и докоснах показалеца си.

— Второ, Техноцентърът не е ли използвал телепортаторите като някаква космическа пиявица, за да изсмуква човешки неврални мрежи за проклетия си Абсолютен интелект? Всеки път, когато са се телепортирали, хората са били… използвани… от тези проклети независими интелекти. Прав ли съм?

— Прав си — съгласи се Енея.

— Трето — продължих аз, като свих показалец и докоснах средния си пръст, — в поемата Рахил — дъщерята на поклонника Сол Уайнтрауб, която се върнала от бъдещето с Гробниците на времето — разказала за някакво предстоящо време, в което… — промених интонацията на гласа си и цитирах: — … „бушуваше последната война между създадения от Техноцентъра АИ и човешкия дух“. Това грешка ли е?

— Не.

— Четири — казах, като започвах да се чувствам глупаво с това броене на пръсти, но бях достатъчно ядосан, за да продължа, — Техноцентърът не е ли признал на баща ти, че го е създал… че е създал киборга на Джон Кийтс… просто като капан за… как го наричаха?… за състрадателния компонент на човешкия Абсолютен интелект, който трябвало да се появи някъде в бъдещето?

— Така са заявили те — съгласи се Енея и отпи от чая си. Изглеждаше почти развеселена. Това още повече ме ядоса.

— Пето — свих последния си пръст така, че дясната ми ръка се превърна в юмрук. — Нима Техноцентърът и Мирът — по дяволите, Техноцентърът заповядва на Мира — не се опитаха да те заловят и убият на Хиперион, Ренесанс Вектор, Божия горичка… в половината спирален ръкав?

— Да — тихо отвърна тя.

— И нима Техноцентърът — яростно продължих аз, забравил за броенето и за факта, че разговаряме за грешките на стария поет, — не създаде онази жена… онова нещо… заради което бедният А. Бетик загуби ръката си на Божия горичка, а ти щеше да загубиш главата си, ако не се беше намесил Шрайка? — Наистина разтърсих юмрук, толкова бях бесен. — Нима шибаният Техноцентър не се опита да убие и мен, както и теб, и навярно щеше да ни убие, ако бяхме достатъчно глупави, че да се върнем в космоса на Мира?

Енея кимна.

Почти се задъхвах и се чувствах така, като че ли току-що съм спринтирал петдесет метра.

— Е? — неубедително попитах аз и отпуснах юмрук.

Енея ме докосна по коляното. Както винаги, допирът й имаше въздействието на електрически удар.

— Рол, не съм казала, че Техноцентърът е вършил добрини. Казах просто, че чичо Мартин е допуснал грешка, обрисувайки го като враг на човечеството.

— Но ако всички тези факти са верни… — Озадачен, поклатих глава.

— Елементи на Техноцентъра са атакували Мрежата преди Падането — заговори Енея. — От посещението на баща ми при Ъмон знаем, че Техноцентърът не е бил единодушен в много от решенията си.

— Но… — започнах аз.

— Използвали са нашите неврални мрежи за проекта си за създаване на АИ — каза тя, — но няма никакви свидетелства, че това по някакъв начин е навредило на хората.

Тези думи едва не ме накараха да зяпна. Повръщаше ми се от мисълта, че онези проклети ИИ са използвали човешките мозъци като неврални балони за шибания си проект.

— Те не са имали право!

— Не, разбира се — съгласи се Енея. — Трябвало е да искат разрешение. Ти какво би им отговорил?

— Щях да им отговоря да си го начукат — отвърнах и веднага осъзнах абсурдността на израза по отношение на самостоятелни интелекти.

Енея отново се усмихна.

— Навярно си спомняш, че повече от хиляда години и ние сме използвали тяхната умствена енергия за собствените си цели. Струва ми се, че не сме искали разрешение от предците им, когато сме създали първите силиконови ИИ… или първия магнитен балон и РНК-същностите.

Ядосано махнах с ръка.

— Това е друго.

— Разбира се — отвърна Енея. — Групата от ИИ, която се нарича Абсолютните, е създавала проблеми на човечеството в миналото, ще продължи и за в бъдеще — освен всичко друго, ще се опита да убие и нас двамата с теб, — но тя е само една част от Техноцентъра.

Поклатих глава.

— Не разбирам, хлапе — вече по-меко признах аз. — Наистина ли искаш да кажеш, че има добри и лоши ИИ? Не си ли спомняш, че те наистина са обмисляли дали да не унищожат човешката раса? И че пак могат да го направят ако им се изпречим на пътя? Това според мен ги прави врагове на човечеството.

Енея отново ме докосна по коляното. Тъмните й очи бяха сериозни.

— Не забравяй, Рол, че самото човечество също за малко не е унищожило човешката раса. Капиталистите и Комунистите са били готови да вдигнат Земята във въздуха когато е била единствената обитавана от нас планета. И то за какво?

— Да — неуверено отвърнах аз, — но…

— Църквата също е готова да унищожи прокудените дори в този момент. Геноцид… с мащаби, каквито расата ни никога досега не е виждала.

— Църквата… и много други… не смятат прокудените за човешки същества — възразих аз.

— Глупости — изръмжа Енея. — Разбира се, че са. Еволюирали са от общ земен произход, също като Техноцентъра. И трите раси са сираци сред бурята.

— И трите раси… — повторих аз. — Иисусе Христе, Енея, да не би да включваш Техноцентъра в определението си за човечеството?

— Ние сме ги създали — тихо каза тя. — В началото сме използвали човешка РНК, за да увеличим мощността им… интелекта им. Имали сме роботи. Те са създали киборги от човешка ДНК и ИИ личности. В момента ни управлява човешка институция, която триумфира и изисква цялата власт заради вярата си и връзката си с Бог… с човешкия Абсолютен интелект. Управляван от Абсолютните, навярно Техноцентърът е в подобно положение.

Можех само да зяпна момичето. Не разбирах.

Енея постави и другата си ръка на коляното ми. През конопената тъкан на панталона си усетих силните й пръсти.

— Рол, спомняш ли си какво е казал на втория киборг на Кийтс ИИ Ъмон? Това е предадено вярно в „Песните“. Ъмон е говорел в нещо като дзен коани… или поне така е превел разговора чичо Мартин.

Затворих очи, за да си припомня тази част от епичната поема. Откакто с Баба се редувахме да я рецитираме край лагерния огън бе минало много време.

Енея изрече думите в момента, в които започваха да се оформят в паметта ми.

— Ъмон казал на втория киборг на Кийтс:

„[Трябва да разбереш/

Кийтс/

че единственият ни шанс

бе да създадем хибрид/

Син Човешки/

Син на Машината\

И да направим това убежище толкова привлекателно/

че бягащото Състрадание

да не помисли за друг дом/\

Едно съзнание вече толкова божествено/

колкото човечеството беше предполагало през трийсет

поколения\

въображение което може да обхване

пространството и времето\

И предполагайки така/

и свързвайки/

създава връзка между световете/

която може да позволи

на този свят да съществува

и за двамата]“

Потърках брадичката си и се замислих. Нощният вятър раздвижваше брезентовите гънки на входа на заслона и донасяше от пустинята сладки ухания. Непознати звезди висяха над старите земни планини на хоризонта.

— Предполага се, че Състраданието е бягащият елемент от човешкия АИ — бавно казах аз, сякаш решавах словесна загадка. — Част от нашето еволюирало в бъдещето съзнание, върнало се назад във времето.

Енея ме погледна.

— Хибридът е бил киборгът на Джон Кийтс — продължих аз. — Син Човешки и Син на Машината.

— Не — тихо възрази Енея. — Това е втората грешка на чичо Мартин. Киборгите на Кийтс не са създадени, за да станат убежище за Състраданието през тази епоха. Създадени са, за да станат инструмента за това сливане на Техноцентъра и човечеството. С други думи, да имат дете.

Погледнах към ръцете на момичето на коляното ми.

— Значи ти си съзнанието „… толкова божествено, колкото човечеството беше предполагало през трийсет поколения“?

Енея сви рамене.

— И имаш „… въображение, което може да обхване пространството и времето“?

— Всички човешки същества го имат — отвърна тя. — Просто в сънищата и във въображението си аз мога да виждам неща, които наистина ще се сбъднат. Помниш ли когато ти казах, че си спомням бъдещето?

— Да.

— Е, в момента си спомням, че след няколко месеца ти ще сънуваш този разговор, докато лежиш на легло — в ужасни болки, страхувам се — на свят със сложно име, в дом, чиито обитатели са облечени в синьо.

— Какво?

— Няма значение. Когато се случи, ще разбереш. Всички невероятни неща стават логични, когато вероятностните вълни съвпаднат в събитие.

— Енея — чух се да изричам, докато летях на още по-високи кръгове над пустинния заслон и гледах момичето и самия себе си долу, — кажи ми каква е тайната ти… тайната, която те прави този месия, „тази връзка между два свята“.

— Добре, Рол, обич моя — отвърна тя и внезапно я видях като зряла жена в мига, преди да се издигна прекалено нависоко, за да мога да различавам подробности или да чувам отделни думи над шума на вятъра по крилете на съня ми. — Ще ти я кажа. Слушай.