Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хиперион (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rise of Endymion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 54 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Издание:

Дан Симънс. Триумфът на Ендимион

Американска, I издание

Превод: Крум Бъчваров

Редактор: Вихра Манова

Художествено оформление на корицата „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 45

История

  1. — Корекция
  2. — Оправяне на кавички (Мандор)
  3. — Добавяне
  4. — Корекция

Част трета

22

На Хиперион, на сто светлинни години към центъра на галактиката от събитията и хората на Тян Шан, забравен старец се надигна от сън в продължителна криогенна сомния и бавно осъзна къде се намира. Намираше се на гравитолегло, заобиколено от животоподдържащи модули, забили човки в него като хищни птици, и безброй тръби и кабели, които го хранеха, подлагаха кръвта му на детоксикация, стимулираха бъбреците му, вкарваха му антибиотици, за да предотвратят инфекции, наблюдаваха жизнените му показатели и изобщо унижаваха тялото и достойнството му, за да го съживят и задържат жив.

— О, мамка му — изхриптя старецът. — За безкрайно старите събуждането е шибана, проклета, лайняна, педерастка буря от кошмари. Бих платил милион марки, ако можех просто да се изправя от леглото и да отида да се изпикая.

— Добро утро и на вас, г. Силенъс — каза жената-андроид, която следеше жизнените признаци на стария поет на носещ се във въздуха биомонитор. — Днес изглеждате в добро настроение.

— Проклети да са всички синьокожи брантии — измърмори Мартин Силенъс. — Къде са ми зъбите?

— Още не са ви пораснали, г. Силенъс — отвърна андроидът. Казваше се А. Радик и беше на малко повече от три века… по-малко от една трета от възрастта на древната човешка мумия на гравитолеглото.

— Няма и нужда — каза старецът. — Няма да остана буден достатъчно време. Колко дълго бях в сомния?

— Две години, три месеца и осем дни — отвърна А. Радик.

Мартин Силенъс погледна към синьото небе над кулата му. Брезентовият покрив на този последен етаж от каменната кула бе свален. Тъмно, лазурно синьо. Косата светлина на ранна утрин или късен следобед. Искрене и прелитане на сияйни паяжини, които все още не са осветили крехките си половинметрови криле на пеперуда.

— Какъв сезон сме? — успя да попита Силенъс.

— Късна пролет — каза женският андроид. В кръглата стая влизаха и излизаха други синьокожи слуги на стария поет, заети с неясни задачи. Само А. Радик наблюдаваше последните етапи на съживяването на поета от сомнията.

— Колко време мина от тръгването им? — Нямаше нужда да конкретизира кои са тези „те“. А. Радик знаеше, че старият поет има предвид не само Рол Ендимион, последният посетител в техния изоставен университетски град, но и момичето Енея — което Силенъс бе познавал три века по-рано и което все още се надяваше някой ден отново да види.

— Девет години, осем месеца, една седмица и един ден — отвърна А. Радик. — Стандартни, разбира се.

— Хггрхх — изсумтя старецът и продължи да гледа към небето. Слънчевите лъчи се процеждаха през брезента, навит на изток, осветяваха южната стена на каменната кула и не падаха директно върху него, но светлината все пак беше достатъчно силна, за да предизвика сълзи в древните му очи. — Превърнал съм се в създание на мрака — измърмори той. — Като Дракула. Надигам се от шибания си гроб на всеки няколко години, за да проверя света на живите.

— Да, г. Силенъс — съгласи се А. Радик и направи няколко промени на контролното табло.

— Млъквай, брантийо — изръмжа поетът.

— Да, г. Силенъс.

Старецът изпъшка.

— Колко време остава, докато мога да седна в гравитостола си, Радик?

Андроидът прехапа устни.

— Още два дни, г. Силенъс. Може би два и половина.

— О, дяволите да го вземат — измърмори Мартин Силенъс. — С всеки следващ път възстановяването става все по-бавно. Някой ден изобщо няма да се събудя… машинарията няма да успее да ме върне обратно.

— Да, г. Силенъс — съгласи се андроидът. — Всеки следващ студен сън оказва все по-силно въздействие на системите ви. Съживяващата и животоподдържаща апаратура е доста стара. Истината е, че няма да преживеете още много събуждания.

— О, я млъквай — изръмжа поетът. — Ти си песимистична, мрачна дърта кучка.

— Да, г. Силенъс.

— От колко време си с мен, Радик?

— От двеста четирийсет и една години, единайсет месеца и деветнайсет дни — каза андроидът. — Стандартни.

— И още не си се научила да правиш хубаво кафе.

— Да, г. Силенъс.

— Но все пак си включила кафеника, нали така?

— Да, г. Силенъс. Според обичайните ви инструкции.

— Добре, мамицата му — рече старият поет.

— Но вие няма да сте в състояние да поемате течности през устата поне още дванайсет часа, г. Силенъс — съобщи А. Радик.

— Арррггххх! — изхриптя старецът.

— Да, г. Силенъс.

Няколко минути по-късно, по време на които старецът като че ли отново се беше унесъл в сън, Мартин Силенъс каза:

— Някаква вест от момчето или детето?

— Не, сър — отвърна А. Радик. — Но пък, разбира се, в последно време ние имаме достъп само до вътрешносистемната мирска комуникационна мрежа. А като цяло новите им кодове са доста добри.

— Не се ли носи мълва за тях?

— Поне на нас не ни е известно, г. Силенъс — каза андроидът. — В момента Мирът е в хаос… в много системи е избухнала революция, имат проблеми със своя кръстоносен поход срещу прокудените в Периферията, в границите на Мира постоянно се придвижват бойни и транспортни кораби… говори се и за вирусната зараза, макар и само в изключително предпазливи кодирани съобщения.

— Заразата — повтори Мартин Силенъс и се усмихна с беззъбата си уста. — Детето, предполагам.

— Напълно възможно, г. Силенъс — отвърна А. Радик, — макар че е напълно възможно да се разпространява и действителна вирусна зараза на онези светове, които…

— Не — прекъсна я поетът, като поклати глава прекалено силно за състоянието си. — Енея е. И нейното учение. Разпространява се като пекинската треска. Ти не си спомняш пекинската треска, нали, Радик?

— Не, сър — потвърди жената, като свърши с проверката си на жизнените му признаци и превключи модула на автоматично управление. — Това е било преди моето време. И преди времето на който и да е друг. Освен вас, сър.

При други обстоятелства поетът би избълвал някоя мръсотия, но сега само кимна.

— Зная. Аз съм природна аномалия. Дайте своите два гроша и влезте в шатрата… за да видите най-стария човек в галактиката… да видите мумията, която ходи и говори… нещо като… да видите отвратителното създание, което отказва да умре. Странен съм, нали, А. Радик?

— Да, г. Силенъс.

Поетът изсумтя.

— Е, недей да храниш излишни надежди, синя жено. Няма да се гътна, докато не получа вест от Рол и Енея. Трябва да довърша „Песните“, а няма да науча края им, докато те не ми го предоставят. Как мога да измисля нещо, преди да съм видял какво ще направят?

— Точно така, г. Силенъс.

— Не ме иронизирай, синьо създание.

— Да, г. Силенъс.

— Почти преди десет години момчето… Рол… ме попита какви са заповедите му. Казах му… да спаси детето Енея… да събори Мира… да унищожи властта на Църквата… и да върне Земята обратно оттам, където е отишла, мамицата й. Обеща, че ще го направи. Разбира се, тогава двамата се бяхме напили като тараби.

— Да, г. Силенъс.

— Е? — рече поетът.

— Какво „е“, сър? — попита А. Радик.

— Е, има ли някакъв признак да е направил нещо от нещата, които обеща, Радик?

— От мирските предавания отпреди девет години и осем месеца ни е известно, че е избягал от Хиперион с кораба на Консула — отвърна андроидът. — Можем да се надяваме, че детето Енея все още е в безопасност.

— Да, да — измърмори Силенъс и немощно махна с ръка, — но Мирът съборен ли е?

— Поне ние не сме забелязали такова нещо, г. Силенъс — каза Радик. — Вече ви споменах за някои проблеми, освен това чуждопланетните преродени туристи на Хиперион понамаляха, но…

— И педерастката Църква все още е в бизнеса със зомбита, така ли? — вече с по-силен глас попита поетът.

— Църквата продължава възхода си — потвърди А. Радик. — С всяка следваща година все повече хора от мочурищата и планините приемат кръстоида.

— Да вървят по дяволите — изпъшка старецът. — Предполагам, че и Земята не се е върнала на мястото си.

— Не сме чували за такова невероятно събитие — отвърна андроидът. — Разбира се, както споменах, в последно време електронната ни подслушвателна апаратура се ограничава само до вътрешносистемните комуникации и тъй като корабът на Консула замина с г. Ендимион и г. Енея почти преди десет години, възможностите ни за дешифриране не са…

— Добре, добре — прекъсна я поетът. Гласът му отново звучеше ужасно уморено. — Сложи ме да седна на гравитостола.

— Страхувам се, че това ще стане най-малко след два дни — внимателно каза андроидът.

— Скапана работа — въздъхна древната фигура, носеща се сред тръби и сензорни кабели. — Можеш ли да ме приближиш до прозореца, Радик? Моля те. Искам да видя пролетните чалмови дървета и руините на този стар град.

— Да, г. Силенъс — каза жената-андроид, искрено зарадвана, че е в състояние да направи още нещо за стареца, освен да поддържа функциите на тялото му.

Мартин Силенъс гледа през прозореца в продължение на цял час, като се бореше с пристъпите на болка и ужасната сънливост, която го теглеше обратно към състояние на сомния. Светлината беше утринна. По аудиоимплантите си чу птича песен. Старият поет си мислеше за малката си осиновена племенница, за детето, което бе решило да се нарече Енея… мислеше си за скъпата си приятелка Брон Ламиа, майката на Енея… за това колко дълго бяха врагове, колко се бяха мразили по време на последното велико поклонение на Шрайка преди толкова време… за историите, които си бяха разказали и за нещата, които бяха видели… за Шрайка в Долината на Гробниците на времето, за червените му, пламтящи очи… за учения… как ли се казваше? Сол… Сол и малкото му повито в пелени изчадие, което се връщаше назад във времето… и за войника… Касад… така беше… полковник Касад. Старият поет никога не беше давал и пукната пара за военните… всички бяха идиоти… но Касад бе разказал интересна история, беше водил интересен живот… другият свещеник, Ленар Хойт, педант и задник, но първият… онзи с тъжните очи и кожения дневник… Пол Дюре… за този човек си струваше да се пише…

Мартин Силенъс постепенно отново потъна в сън. Светлината на утрото го огряваше, очертаваше безбройните бръчки и прозрачната, пергаментова плът, под която се виждаха сините му, слабо пулсиращи вени. Не сънува… но част от ума му вече нахвърляше следващите части на безкрайните му „Песни“.

 

 

Сержант Грегориъс не преувеличаваше. По време на последната битка на своя кораб „Рафаил“ отец-капитан де Соя бе получил ужасни обгаряния и умираше.

Сержантът ни беше отвел в храма. Постройката бе странна, също както и тази среща: отвън имаше голяма, гола каменна плоча, гладък монолит — Енея спомена, че е донесен от първия храм на Нефритения император на Старата Земя, — докато в херметично затворения двор на самия кънтящ храм каменен парапет заобикаляше скала, която представляваше действителния връх на Тай Шан, свещения Велик връх на Средното царство. В задната част на огромния храм имаше малки стаи за сън и хранене на поклонниците и в една от тях открихме отец-капитан де Соя и другите двама оцелели. Освен Грегориъс и умиращия де Соя, имаше още двама мъже — Карел Шан, офицер по оръжейните системи, сега ужасно обгорен и в безсъзнание, и Хоуган Либлър, представен от сержанта като „бивш“ заместник-командир на „Рафаил“. Либлър беше в най-добро състояние от четиримата — лявата му подлакътница бе счупена и сега носеше шина, но нямаше обгаряния или натъртвания, — ала слабият мъж беше мълчалив и затворен, сякаш бе в шок или размишляваше за нещо.

Енея незабавно насочи вниманието си към капитан Федерико де Соя.

Свещеникът-капитан лежеше на един от неудобните поклоннически нарове, или съблечен до кръста от Грегориъс, или загубил горната част на униформата си по време на битката. Панталоните му бяха в дрипи. Ходилата му бяха боси. Единственото място на тялото, където не бе получил ужасно обгаряне, беше паразитният кръстоид на гърдите му — здрав и отвратително розов. Косата на де Соя беше изгоряла и лицето му бе покрито с рани от пръски разтопен метал и радиация, но можех да видя, че е поразителен човек, най-вече заради влажните му, тъжни кафяви очи, непомътени въпреки болката, която трябва да го измъчваше в този момент. Някой беше намазал с крем против изгаряне, временно болкоуспокоително и течен дезинфектант всички видими части от тялото на умиращия отец-капитан — и бе започнал стандартно интравенозно вливане с помощта на средствата от аптечката на спасителната лодка, — но това нямаше да промени крайния изход. И преди бях виждал такива изгаряния, не всички от сражения с космически кораби. По време на битките на Ледения шелф трима мои приятели бяха умрели за часове, тъй като не успяхме да ги евакуираме. Крясъците им бяха ужасни, дори непоносими.

Отец-капитан де Соя не крещеше. Можех да видя, че се напряга да не извика от болка, но мълчеше и очите му бяха съсредоточени единствено към ужасното усилие да запази мълчание, докато Енея коленичи до него.

Отначало не я позна.

— Бетц? — промълви той. — Командир Арджайл? Не… ти загина на поста си. Другите също… Пол Дениш… Илайджа се опитваше да освободи задната лодка… младите войници, когато десният борд беше пробит… но изглеждаш… позната.

Енея понечи да хване ръката му, видя, че три от пръстите на де Соя липсват и отпусна длан на окървавеното одеяло до него.

— Отец-капитан — съвсем тихо каза тя.

— Енея — каза де Соя. Тъмните му очи за първи път наистина погледнаха към нея. — Ти си детето… преследвах те толкова много месеци… видях те, когато излезе от Сфинкса. Невероятно дете. Толкова се радвам, че си оцеляла. — Погледът му се премести към мен. — Ти си Рол Ендимион. Чел съм досието ти от планетарната гвардия. Едва не те заловихме на Mare Infinitum. — Погълна го пристъп на болка и свещеникът-капитан затвори очи, като прехапа обгорената си и окървавена долна устна. След миг вдигна клепачи и ми каза: — Пазя нещо твое. Лична вещ на „Рафаил“. Светата служба ми позволи да го запазя, след като приключи разследването си. Сержант Грегориъс ще ти го даде, когато умра.

Кимнах, без да имам представа за какво говори.

— Отец-капитан де Соя — промълви Енея. — Федерико… можеш ли да ме чуваш и разбираш?

— Да — прошепна той. — Болкоуспокоителните… отказах на сержант Грегориъс… не исках завинаги да потъна в съня си. Няма лесно да се предам. — Болката се завърна. Виждах, че големи участъци по шията и гърдите на де Соя са напукани като обгорели люспи. По одеялата под него се стичаха гной и телесни течности. Мъжът затвори очи, докато пристъпът на болка отмине — този път му отне повече време. Спомних си как се бях присвивал от незначителната в сравнение с неговите болка от бъбречния камък и се опитах да си представя мъките му. Не успях.

— Отец-капитан — каза Енея, — има начин да оцелеете…

Де Соя силно поклати глава, въпреки болката, която трябва да му причиняваше движението. Забелязах, че лявото му ухо се е превърнало във въглен. Част от него се отчупи върху възглавницата пред очите ми.

— Не! — извика той. — Казах на Грегориъс… никакво частично възкресение… идиот, безполов идиот… — Иззад овъглените му зъби се разнесе кашлица, която можеше да е смях. — Преживях достатъчно като свещеник. И без това… уморен… уморен от… — Почернелите остатъци от пръстите на дясната му ръка се повдигнаха към розовия двоен кръст на гърдите му. — Нека това нещо умре заедно с мен.

Енея кимна.

— Нямах предвид да се преродите, отец-капитан. Имам предвид да живеете. Да бъдете излекуван.

Де Соя се опита да премигне, но клепачите му бяха разкъсани.

— Не и като затворник на Мира… — успя да изрече той. Въздухът му стигаше само толкова, колкото да говори всеки път, щом издишаше. — Ще… ме… екзекутират. Аз… дезертирах. Убих много невинни… мъже… жени… в защита на… приятелите си.

Енея се наведе по-близо към него, за да срещне погледа му.

— Отец-капитан, Мирът продължава да преследва и нас. Но ние имаме кораб. На него има автохирург.

Сержант Грегориъс пристъпи напред от стената, на която изтощено се облягаше. Мъжът на име Карел Шан все още бе в безсъзнание. Хоуг Либлър, очевидно потънал в някакво свое страдание, не реагира.

Енея трябваше да повтори, за да може де Соя да я разбере.

— Кораб? — рече той. — Древният хегемонийски кораб, с който избягахте ли? Не е въоръжен, нали?

— Не — потвърди тя. — И никога не е бил.

Де Соя отново поклати глава.

— Трябва да ни… се нахвърлиха петдесет… кораба от архангелски клас. Няколко… още… са там. Няма начин… да стигнете… до каквато и да е… точка на прехвърляне… преди… — Отец-капитанът затвори разкъсаните си клепачи, докато болката го поглъщаше. Този път очевидно едва не го отнесе. Той се върна сякаш от някакво далечно място.

— Всичко е наред — прошепна Енея. — Аз ще се погрижа за това. Вие ще сте в автохирурга. Но ще трябва да направите нещо.

Отец-капитан де Соя изглеждаше прекалено изтощен, за да говори, но помръдна глава, за да я изслуша.

— Трябва да се откажете от кръстоида — каза Енея. — Трябва да отхвърлите този вид безсмъртие.

Почернелите устни на капитана се отдръпнаха от зъбите.

— С радост… — изхриптя той. — Но съжалявам… не може… щом веднъж го приемеш… не можеш… да се откажеш… от кръстоида.

— Да — промълви Енея, — може. Ако решите да го направите, аз мога да го сваля. Нашият автохирург е стар. Той няма да е в състояние да ви излекува, докато кръстоидният паразит е в тялото ви. На борда на кораба нямаме възкресителна ясла…

Де Соя протегна длан към нея. Покритата му с люспи двупръста ръка силно стисна ръкава на термоякето й.

— Няма значение… няма значение дали ще умра… махни го. Махни го. Ще умра като истински… католик… отново… ако ти… можеш да ми помогнеш… да се избавя… от него. — Той почти извика последните думи.

Енея се обърна към сержанта.

— Имате ли някаква чаша?

— В аптечката има чаша — изтътна гигантът и се пресегна. — Но нямаме вода…

— Аз нося — каза приятелката ми и свали херметично затворената бутилка от колана си.

Очаквах вино, но когато напуснахме Храма, висящ във въздуха безброй часове по-рано, взехме със себе си само вода. Енея не си направи труда да търси тампон със спирт или стерилен скалпел. Тя ме повика да се приближа, свали ловджийския нож от колана ми и прокара острието по три от пръстите си с бързо движение, което ме накара да потръпна. Потече кръв. Енея потопи пръстите си в прозрачната пластмасова чаша само за миг и във водата започнаха да се вихрят тъмночервени течения.

— Изпийте това — каза на отец-капитан де Соя тя, като помогна на умиращия мъж да повдигне глава.

Той отпи, закашля се, после отново отпи. Очите му бяха затворени, когато Енея го отпусна обратно на окървавената възглавница.

— Кръстоидът ще изчезне след двайсет и четири часа — промълви приятелката ми.

Отец-капитан де Соя издаде същия хриптящ звук.

— Но аз ще съм мъртъв до един час.

— След петнайсет минути ще бъдете в автохирурга — отвърна Енея и докосна оцелялата му ръка. — Сега спете… но не умирайте в ръцете ми, Федерико де Соя… не умирайте в ръцете ми. Имаме да си говорим за много неща. И трябва да ми… да ни… направите една огромна услуга.

Сержант Грегориъс се приближи до нея.

— Г. Енея… — каза той, замълча, потътри крака, после пак започна: — Г. Енея, мога ли и аз да пия от тази… вода?

Енея го погледна.

— Да, сержант… но ако веднъж пиете, никога повече няма да можете да носите кръстоид. Никога. Няма да има възкресяване. Има и други… странични ефекти.

Грегориъс махна с ръка.

— Вече десет години следвам своя капитан. Ще го последвам и сега. — Гигантът дълбоко отпи от възрозовата вода.

Очите на де Соя бяха затворени и аз бях решил, че е заспал или е изпаднал в безсъзнание от болката, но той отново ги отвори и каза на Грегориъс:

— Сержант, моля ви, донесете на г. Ендимион вързопа, който взехме от спасителната лодка.

— Да, капитане — отвърна гигантът и започна да рови из купчината останки в ъгъла на стаята. После ми подаде запечатана тръба, малко по-дълга от метър.

Погледнах към отец-капитана. Де Соя сякаш се носеше между делириум и шок.

— Ще го отворя, когато той се възстанови — казах на сержанта аз.

Грегориъс кимна, отнесе чашата на Карел Шан и изсипа малко вода в зейналата уста на изпадналия в безсъзнание мъж.

— Карел може да умре преди да пристигне корабът ви — рече сержантът и вдигна поглед. — Или корабът има два автохирурга?

— Не — отвърна Енея, — но автохирургът ни има три отделения. Вие също можете да излекувате раните си.

Грегориъс сви рамене. Той се приближи до мъжа на име Либлър и му подаде чашата. Слабият офицер само погледна към нея.

— Навярно по-късно — обади се Енея.

Грегориъс кимна и й върна чашата.

— Заместник-командирът беше затворник на кораба ни — съобщи той. — Шпионин. Враг на капитана. Въпреки това отец-капитанът рискува живота си, за да измъкне Либлър от карцера… тогава получи изгарянията си. Мисля че Хоуг не разбира какво точно се е случило.

Либлър вдигна поглед към него.

— Разбирам — тихо каза той. — Просто не мога да разбера.

Енея се изправи.

— Рол, надявам се, че не си загубил комуникатора си.

Потърсих в джобовете си и няколко секунди по-късно извадих комуникационния дисков дневник.

— Ще изляза навън и ще пратя визуално теснолъчево съобщение — обявих аз. — Ще използвам жака на пластокостюма. Някакви инструкции за кораба?

— Кажи му да побърза — отвърна Енея.

 

 

Беше сложно да пренесем на кораба де Соя, който бе в полусъзнание, и Карел Шан, който беше в безсъзнание. Те нямаха космически костюми, а навън почти нямаше въздух. Сержант Грегориъс ни каза, че е използвал надуваем балон, за да ги довлече от спасителната лодка в храма на Нефритения император, но самият балон се бе спукал. Имах петнайсетина минути, за да помисля върху проблема, преди корабът да се спусне на електромагнитните си тласкачи и на синята си ядрена опашка, затова когато пристигна, му наредих да се приземи точно пред херметичния шлюз на храма, да спусне ескалаторна рампа до вратата и да затвори пространството наоколо в сдържащото си поле. После само трябваше да донесем гравитоносилките от автохирурга и да прехвърлим мъжете върху тях, без да ги нараняваме прекалено много. Шан остана в безсъзнание, но кожата на де Соя се лющеше, докато го премествахме върху носилката. Отец-капитанът се размърда и отвори очи, но не извика.

След месеците, прекарани на Тян Шан, вътрешността на кораба на Консула все още ми беше позната, но като често сънуван сън за къща, в която много отдавна съм живял. След като вкарахме в автохирурга де Соя и Шан, ми се струваше странно да стоя както някога на килима в холоямката до древното пиано „Стенуей“, заедно с А. Бетик и Енея, но и заедно с обгорения гигант, който продължаваше да стиска автоматичната си пушка, и с бившия заместник-командир, безмълвно замислен на стълбите.

— Автохирургът приключи диагностиката — съобщи корабът. — Наличието на кръстообразните паразитни възли засега прави лечението невъзможно. Да прекратя ли процедурата или да започна криогенна сомния?

— Криогенна сомния — отвърна Енея. — Автохирургът би трябвало да е в състояние да започне лечението след двайсет и четири часа. Моля те дотогава да поддържащ живота им в студен сън.

— Ясно — рече корабът. И после: — Г. Енея? Г. Ендимион?

— Да — откликнах аз.

— Известно ли ви е, че съм следен от широкообхватни сензори още от мига, в който напуснах третата луна? В момента насам пътуват поне трийсет и седем мирски бойни кораба. Един вече е в орбита около планетата, друг току-що възприе изключително необичайната тактика да се прехвърли в гравитационния кладенец на системата.

— Добре — отвърна Енея. — Не се тревожи за това.

— Струва ми се, че възнамеряват да ни пресрещнат и унищожат — каза корабът. — И могат да го направят преди да напуснем атмосферата.

— Знаем — въздъхна тя. — Повтарям ти, недей да се тревожиш за това.

— Ясно — отсече корабът с най-деловия тон, с който някога го бях чувал да говори. — Цел?

— Цепнатината шест километра на изток от Хсуан-кунг Ссу — отвърна Енея. — На изток от Храма, висящ във въздуха. Бързо. — Тя погледна към хронометъра на китката си. — Но лети ниско, Кораб. В облачните пластове.

— Във фосгеновите облаци или в облаците от водни частици? — попита корабът.

— Колкото е възможно по-ниско — каза приятелката ми. — Освен ако фосгеновите облаци не представляват проблем за теб.

— Разбира се, че не — заяви корабът. — Бихте ли желали да поема курс през киселинното море? За мирския дълбочинен радар това няма да е от значение, но може да се направи само с малко повече време и…

— Не — прекъсна го Енея, — просто през облаците.

По сфероекрана в холоямката видяхме, че корабът се издига от Скалата на самоубийците и се спуска десет километра надолу през сивите, а после и в зелените облаци. Щеше да стигне до цепнатината за минути.

После всички седнахме на стъпалата в холоямката. Осъзнах, че продължавам да стискам запечатаната тръба, която ми беше дал де Соя. Започнах да я въртя в ръцете си.

— Хайде, отворете я — каза сержант Грегориъс. Огромният мъж бавно сваляше външните пластове на обезобразената си бойна броня. Вътрешните бяха стопени с лазерно копие. Страхувах се от гледката на гърдите и лявата му ръка.

Колебаех се. Бях казал, че ще изчакам отец-капитанът да се възстанови.

— Хайде — повтори Грегориъс. — Капитанът от девет години чака да ви върне това.

Нямах представа какво може да е. Откъде би могъл този човек да знае, че някой ден ще се срещнем? Нямах никакви вещи… как можеше да е запазил нещо мое, за да ми го върне?

Счупих печата и погледнах вътре. Някаква плътно навита материя. Постепенно започнал да се досещам, аз я извадих навън и я разгънах на пода.

Енея радостно се засмя.

— Боже мой — каза тя. — Не съм виждала това нито в един от сънищата си за сегашното време. Прекрасно!

Беше хокинговото килимче… летящия килим, отнесъл ни с Енея от Долината на Гробниците на времето почти десет години по-рано. Бях го загубил… трябваха ми една-две секунди, за да си спомня. Бях го загубил на Mare Infinitum девет години преди това, когато мирският лейтенант, с когото се биех, извади нож, намушка ме и ме изхвърли от килимчето в морето. Какво се бе случило после? Хората на лейтенанта на морската платформа по погрешка го бяха убили с облак иглички, мъртвецът беше паднал в лилавото море и хокинговото килимче бе продължило да лети… не, спомних си, че някой на платформата го беше хванал.

— Как се е озовало в отец-капитана? — попитах аз и разбрах отговора веднага, щом произнесох въпроса. По онова време де Соя бе наш неуморен преследвач.

Грегориъс кимна.

— Отец-капитанът го използва, за да установи вашата кръв и ДНК. Ето как получихме досието ви от Хиперион. Ако имахме космически костюми, щях да използвам проклетото нещо, за да се измъкнем от тази безвъздушна планина.

— Искате да кажете, че работи ли? — Набрах нишките за полет. Хокинговото килимче — по-одрипавяло, отколкото си го спомнях — се издигна десет сантиметра над пода. — Проклет да съм!

— Приближаваме се към цепнатината с координатите, които ми дадохте — разнесе се гласът на кораба.

Сфероекранът в холоямката се проясни и показа хребета Йо-кунг, покрай който летяхме. Ние намалихме скоростта и увиснахме на сто метра от него. Бяхме се върнали до същата гориста долина, в която корабът ме беше спуснал преди повече от три месеца. Само че сега зелената цепнатина бе пълна с хора. Видях Тео, Ломо, мнозина други от Храма, висящ във въздуха. Корабът се снижи, увисна и зачака нарежданията ни.

— Спусни ескалатора — каза Енея. — Остави ги да се качат на борда.

— Мога ли да ви напомня — обади се корабът, — че имам кабини за сомния и животоподдържащи системи най-много за шестима души при продължително междузвездно прехвърляне? Там има поне петдесет души и…

— Спусни ескалатора и остави всички да се качат на борда — заповяда Енея. — Незабавно.

Корабът безмълвно се подчини. Тео поведе групата нагоре по рампата и по спиралните стълби, където ги очаквахме ние.

Тук бяха повечето от онези, които бяха останали в Храма, висящ във въздуха: мнозина от монасите, Тромо Трочи от Дому, бившият войник Гяло Тондуп, Ломо Дондруп — с радост видяхме, че парапланерът му го е върнал обратно жив и здрав, а от усмивките и прегръдките му разбрахме, че радостта е взаимна — игуменът Кемпо Нга Уанг Таши, Чим Дин, Джигме Таринг, Куку и Кей, Джордж и Джит-ме, братът на Далай лама Лабсанг, зидарите Вики и Ким, надзирателят Тсипон Шакабра, Римси Кипуп — не толкова кисел, колкото винаги — и майсторите Харуюки и Кенширо, както и специалистите по бамбука Войтек и Януш, дори кметът на Йо-кунг Чарлз Чи-кяп Кемпо. Но Далай лама го нямаше. Липсваше и Дорье Фамо.

— Рахил се върна да ги доведе — каза Тео, последната, качила се на борда. — Далай лама настоя да е последен, а Свинята остана да му прави компания, докато дойде време за заминаване. Но трябваше вече да са тук. Тъкмо се канех да се върна по перваза и да проверя…

Енея поклати глава.

— Всички ще отидем.

Нямаше как всички да седнат. Хора се качваха и слизаха по стълбите, стояха на библиотечното равнище, качваха се до спалнята в носа на кораба, за да погледнат навън през прозрачните стени, докато други бяха на равнището за сомния и долу в двигателното отделение.

— Да вървим, Кораб — нареди Енея. — Към Храма, висящ във въздуха. Приближи се директно.

За кораба директното приближаване представляваше само изхвърляне на пламък от тласкачите, издигане на петнайсет клика в атмосферата и после вертикално спускане. Целият процес отне трийсетина секунди, но докато вътрешното сдържащо поле не позволяваше да се превърнем на каша, гледката през прозрачните стени на върха трябва да беше дезориентираща за онези горе. Ние с Енея, А. Бетик и Тео наблюдавахме от холоямката и дори малкото, което видяхме, ме накара да се вкопча в парапета. Спуснахме се по-ниско и увиснахме петдесет метра над храмовия комплекс.

— О, господи — възкликна Тео.

Бяхме видели, че в облаците под нас потъва мъж. Нямаше възможност да го спасим.

— Кой беше това? — попита Тео.

— Кораб — обади се Енея. — Пусни повторението и увеличи образа.

Карл Линга Уилям Ейхеджи, телохранителят на Далай лама.

Секунди по-късно от павилиона за Правилна медитация на най-високата платформа се появиха няколко фигури.

— По дяволите — гласно казах аз. Създанието Немес носеше Далай лама в едната си ръка и го издигаше над ръба на платформата. Зад нея бяха двамата й близнаци. После от сенките излязоха Рахил и Дорье Фамо.

Енея стисна ръката ми.

— Рол, искаш ли да излезеш навън заедно с мен?

Тя беше активирала балкона зад „Стенуея“, но знаех, че няма предвид само това.

— Разбира се — отвърнах аз, като си мислех: „Това ли е смъртта й? Това ли е видяла, още преди да се роди? Това ли е и моята смърт?“ — Разбира се, че ще дойда.

А. Бетик и Тео понечиха да излязат на балкона заедно с нас.

— Не — спря ги Енея. — Моля ви. — Тя хвана за миг ръката на андроида. — Можеш да гледаш всичко отвътре, приятелю.

— Предпочитам да съм с вас, г. Енея — настоя А. Бетик.

Енея кимна.

— Но това се отнася само до нас с Рол.

Андроидът сведе глава и се върна пред сфероекрана в хлоямката. Никой от останалите десетки хора в библиотеката и на спиралните стълби не каза нито дума. Корабът мълчеше. Излязох на балкона с приятелката си.

Немес продължаваше да държи момчето над бездната. Бяхме двайсет метра над нея и близнаците й. Разсеяно се зачудих колко нависоко могат да скачат.

— Хей! — извика Енея.

Немес вдигна поглед. Спомних си, че погледът й ми действаше така, все едно, че ме зяпат кухи очни орбити. В очите й нямаше нищо човешко.

— Пусни го — каза Енея.

Немес се усмихна и пусна Далай лама, като в последния момент го хвана с лявата си ръка.

— Внимавай какво искаш, дете — рече бледото създание.

— Пусни него и жените и аз ще сляза долу — каза Енея.

Немес сви рамене.

— И без това няма да избягаш оттук — отвърна тя. Не повишаваше глас, но отлично се чуваше над пропастта.

— Пусни ги и аз ще сляза долу — повтори Енея.

Немес сви рамене, но запрати Далай лама в отсрещната част на платформата като нежелан вързоп хартия.

Рахил изтича при момчето, видя, че е наранено и окървавено, но живо, взе го на ръце и разярено се обърна към Немес и близнаците й.

— НЕ! — извика Енея. Никога не я бях чувал да крещи така. И аз, и Рахил замръзнахме на място.

— Рахил — отново спокойно каза Енея, — моля те, доведи Негово светейшество и Дорье Фамо на кораба. — Тонът й бе любезен, но повелителен и аз не бих могъл да му устоя. Рахил също.

Енея даде заповед и корабът се спусна по-ниско, после опъна стълба от балкона. Приятелката ми тръгна надолу. Побързах да я последвам. Стъпихме на платформата от кедър бонзай… бях помагал за реденето на всички дъски… и Рахил поведе детето и старицата нагоре по стълбата покрай нас. Енея докосна Рахил по главата. Стълбището се изтегли обратно и отново се превърна в балкон. Тео и А. Бетик излязоха, за да застанат до Рахил и Дорье Фамо. Някой беше внесъл окървавеното дете в кораба.

Стояхме на два метра от Радамант Немес. Близнаците й се приближиха и застанаха от двете страни на създанието.

— Така не сме всички — каза Немес. — Къде е твоят… а, ето го.

Шрайка изплува от сенките на павилиона. Казвам „изплува“, защото макар че се движеше, не го виждах да върви.

Свивах и разпусках юмруци. Не бях подготвен за този сблъсък. На кораба бях съблякъл термоякето си, но все още носех глупавия пластокостюм и катераческите ремъци макар че по-голямата част от екипировката ми остана горе. Ремъците и многобройните пластове на костюма щяха да забавят движенията ми.

„Да забавят движенията ми ли?“ — помислих си аз. Бях виждал как се бие Немес. Или по-скоро, не я бях виждал. Когато се бяха сражавали с Шрайка на Божия горичка, бях зърнал замъгленост, после експлозии и накрая нищо. Тя можеше да обезглави Енея и да изкорми мен, още преди да успея да свия юмруци.

„Юмруци.“ Корабът не беше въоръжен, но автоматичната пушка на сержант Грегориъс все още бе на библиотечното равнище. Първото нещо, на което ни бяха научили в планетарната гвардия, беше никога да не се бием с юмруци, щом можем да отмъкнем отнякъде оръжие.

Огледах се. Платформата бе гола, нямаше дори парапет, който да разбия, за да си осигуря тояга. Тази сграда беше прекалено здраво построена, за да разбия каквото и да е.

Погледнах към склона от лявата ни страна. Не се виждаха отронени камъни. В цепнатините все още имаше няколко пикела, знаех го — бяхме ги използвали, когато строяхме това равнище и павилиона, а после не успяхме да намерим време да ги свалим, — но те бяха забити прекалено дълбоко, за да ги изтегля и използвам като оръжие, макар че Немес навярно щеше да е в състояние да го направи с един пръст. А и каква полза от пикел срещу това чудовище?

Тук не можех да открия каквото и да е оръжие. Щях да умра с голи ръце. Надявах се, че ще успея да нанеса един удар, преди тя да ме повали… или поне да успея да замахна.

Енея и Немес се гледаха. Немес хвърли само бегъл поглед към Шрайка от дясната й страна. Тя каза:

— Знаеш, че няма да те предам на Мира, нали, кучко?

— Да — отвърна Енея. Тя отвръщаше на погледа на чудовището с твърда напрегнатост.

Немес се усмихна.

— Но вярваш, че онова твое бодливо създание пак ще те спаси.

— Не — каза Енея.

— Добре — рече Немес. — Защото няма да успее. — Тя кимна към близнаците си.

Сега вече зная имената им — Сцила и Бриарей. Зная и какво видях после.

Не би трябвало да съм в състояние да го видя, защото и трите създания Немес едновременно се фазоизместиха. Трябваше да зърна само хромирана замъгленост, после хаос и накрая нищо… но Енея протегна ръка и ме докосна по тила, усетих електрическото пропукване, както винаги, щом кожата й докоснеше моята, и внезапно светлината се промени — по-дълбока, по-тъмна — и въздухът наоколо стана гъст като вода. Осъзнах, че сърцето ми сякаш е престанало да тупти и че не мигам, нито пък си поемам въздух. Но тогава това ми се стори маловажно.

Гласът на Енея се разнесе по комуникационните влакна на пластокостюма ми… или навярно говореше направо чрез докосването си до тила ми. Не знаех. „Ние не можем да се фазоизместим заедно с тях, за да се бием — каза тя. — Това е злоупотреба с енергията на Празнотата, Която Обвързва. Но аз мога да направя така, че да ги виждаме.“

А онова, което видяхме, беше невероятно.

По заповед на Немес Сцила и Бриарей се хвърлиха към Шрайка, докато хиперионският демон вдигна четирите си ръце и се метна по посока на Немес — само, за да бъде пресрещнат от близнаците й. Въпреки ускореното ни виждане — корабът висеше замръзнал във въздуха, нашите приятели на балкона бяха вкаменени като немигащи статуи, някаква птичка над скалния склон бе замръзнала в плътния въздух като насекомо в кехлибар, — внезапното движение на Шрайка и двата клонинга беше прекалено бързо, за да успявам да го следя.

Зърнах страхотен сблъсък само на метър от Немес, която се беше превърнала в сребърно изображение на самата себе си и дори не трепваше. Бриарей нанесе удар, който би разцепил кораба ни надве. Той завибрира по покритата с шипове шия на Шрайка със звука на земетресение и после Сцила изрита краката му изпод него. Шрайка падна, но не и преди две от ръцете му да сграбчат Сцила и острите като бръсначи пръсти на другите две да потънат дълбоко в Бриарей.

Близнаците на Немес като че ли с радост посрещнаха прегръдката му и с тракащи зъби и размахани ръце се хвърлиха върху политналия към пода Шрайк. Можех да видя изпънатите ръбове на дланите им и напомнящите им на гилотини подлакътници, още по-остри от шиповете и остриетата на Шрайка.

Тримата яростно се удряха и хапеха, като се затъркаляха по платформата, вдигнаха трески от кедър бонзай на три метра във въздуха и се блъснаха в скалния склон. След миг и тримата бяха на крака. Огромните челюсти на Шрайка се стегнаха около шията на Бриарей. В същото време Сцила замахна към една от четирите му ръце, огъна я назад и като че ли я счупи в ставата. Все още захапал близнака й в челюстите си — огромните зъби мелеха и се мъчеха да се придвижат към главата на сребърната фигура, — Шрайка се завъртя, за да се обърне към Сцила, но в този момент и двамата клонинги стиснаха в ръце покрития му с шипове и тръни череп и започнаха да го огъват назад. Очаквах да чуя шията му да изхрущява и да видя как главата му се отделя от тялото.

Вместо това Немес някак си им нареди „Сега! Направете го!“ и без каквото и да е колебание, двете създания се метнаха към ръба на платформата. Видях какво искат да направят — да хвърлят Шрайка в бездната, също както бяха сторили с телохранителя на Далай лама.

Навярно Шрайка също го разбра, защото блъсна двете хромирани тела към себе си и шиповете на гърдите и тръните на китките му дълбоко потънаха в силовите полета около съпротивляващите се клонинги. Тримата се въртяха, падаха и скачаха на крака като някаква обезумяла, трисъставна износена играчка берсерк, включена на свръх-бързо движение, докато накрая Шрайка, заедно с ритащите и дращещи с ръце набучени на шиповете му фигури, се блъсна в якия кедров парапет, разкъса го, сякаш бе от мокър картон и полетя в бездната, без да престава да се бие.

Двамата с Енея наблюдавахме как високата сребриста фигура с проблясващи шипове и по-дребните сребърни фигури с размахващи се крайници падат ли падат, стават все по-малки, потъват в облаците и изчезват в тях. Знаех, че онези, които гледат от кораба, няма да видят нищо друго, освен внезапното изчезване на трите създания и после счупения парапет и опустялата платформа, на която бяхме останали само Немес и ние с Енея. Сребърната статуя, която беше Радамант Немес, обърна безликата си глава към нас.

Светлината се промени. Вятърът отново задуха. Въздухът стана по-рядък. Усетих, че сърцето ми изведнъж започва да бие… силно да тупти… и бързо запремигвах.

Немес отново бе в човешкото си тяло.

— И така — каза на Енея тя, — ще довършим ли този малък фарс?

— Да — отвърна приятелката ми.

Немес се усмихна и се опита да се фазоизмести.

Не се случи нищо. Създанието се намръщи и като че ли се съсредоточи. Пак нищо.

— Не мога да ти попреча да се фазоизместиш — обади се Енея. — Но други могат… и го направиха.

Немес изглеждаше раздразнена за миг, но после се засмя.

— Онези, които ме създадоха, след малко ще се погрижат за това, но не искам да чакам толкова дълго и няма нужда да се фазоизмествам, за да те убия, кучко.

— Вярно е — съгласи се Енея. Беше запазила самообладание по време на ужасната битка и твърдо стоеше с леко раздалечени крака и със спокойно отпуснати отстрани ръце.

Немес показа ситните си зъби, но виждах, че те се удължават и стават по-остри, сякаш израстваха от венците и челюстта й. Бяха поне три реда.

Тя вдигна ръцете си и дългите й нокти пораснаха с още десет сантиметра, за да се превърнат в блестящи шипове.

Създанието протегна надолу тези остри нокти и свали кожата и плътта на дясната си подлакътница, разкривайки някакъв метален ендоскелет, който имаше цвят на стомана, но изглеждаше безкрайно по-остър.

— Сега — каза тя и пристъпи към Енея.

Застанах помежду им.

— Не — отсякох аз и вдигнах юмруци като боксьор, готов за бой.

Немес показа всичките си безброй зъби.