Ърнест Хемингуей
Острови на течението (36)

20

Той чу — как избухна гранатата зад малкото възвишение. После не се чу ни взрив, ни стрелба.

Томас Хъдсън се отпусна тежко зад кормилното колело и се вгледа в тънкия дим на гранатата, който вятърът отнасяше.

— Ще подкарам кораба веднага, щом се зададе лодката — каза той на Хил.

Почувствува, че Антонио го прегърна, и чу, че предлага:

— Том, ти си легни. Аз ще поема кораба.

— Добре — съгласи се той и хвърли сетен поглед на тесния проток със зелени брегове. Водата беше кафява, но бистра и сега приливът струеше силно.

Хил и Антонио му помогнаха да легне на палубата. После Антонио застана на кормилото. Той даде малко заден ход за да задържи яхтата срещу течението, и Томас Хъдсън усети приспивния ритъм — на големите двигатели.

— Освободи малко турникета — замоли той Хил.

— Ще донеса гумения дюшек — предложи Хил.

— Предпочитам да лежа на палубата — отговори Томас Хъдсън. — Мисля, че ще бъде по-добре да не се движа много.

— Сложи възглавницата под главата му! — заповяда Антонио, който се взираше надолу по протока.

Подир малко той добави:

— Те ни махат, Том.

Томас Хъдсън почувствува как моторите забръмчаха и корабът се плъзна напред.

— Пусни котва, веднага, щом излезем от протока!

— Слушам, Том. Не говори!

Дойде Хенри и пое кормилото и контролните прибора, когато спуснаха котва. Сега бяха отново в открито море. Томас Хъдсън усети как корабът се полюлява от вятъра.

— Тук има много вода. Том — съобщи Хенри.

— Зная. Целият път до Кайбариен и двата протока са чисти и добре маркирани.

— Моля те, не говори, Том. Само лежи спокойно.

— Нека Хил ми донесе едно леко одеяло.

— Ще отида да донеса. Дано не те боли много, Томи.

— Боли — отговори Томас Хъдсън. — Но не прекалено много. Не боли повече от болката на ония, които ти и аз застреляхме.

— Ето го и Уили — извести Хенри.

— Ах, ти рожбо писана! — обади се Уили. — Не говори! Намерихме, четирима от фрицовете с водача им. Това е било главното ядро. Сетне намерихме още един, когото Ара застреля по погрешка. Ужасно много му тежи, защото ти искаше толкова много да заловим пленник. Сега реве, та му казах да остане долу. Просто се увлече, както би се увлякъл всеки.

— Защо хвърлихте гранатата?

— Едно място ми се стори подозрително. Не говори, Том!

— Трябва да се върнете, за да обезвредите потопената гемия.

— Веднага ще отидем и ще претърсим и другия бряг. Как ми се иска да имахме бързоходна лодка. Томи, тия дяволски пожарогасители бият осемдесет и три милиметровите минохвъргачки.

— Нямат същата далекобойност.

— За какъв дявол ни е притрябвала далекобойност? Тоя Хил ги хвърляше като в баскетболен кош.

— Хайде, тръгвайте!

— Много ли ти е лошо, Томи?

— Доста.

— Смяташ ли, че ще издържиш?

— Ще се опитам.

— Лежи съвършено неподвижен. Не мърдай за нищо!

Те отдавна не се движеха, ала на Томас Хъдсън се струваше, че плуват отдавна. Той лежеше на гръб под сянката на навеса, който Антонио приспособи. Хил и Джордж развързаха брезента откъм наветрената страна и вятърът милваше ранения с освежаваща нежна ласка. Не беше така силен като вчера, но вееше непрекъснато от изток, и облаците бяха високи и тънки. Небето беше синьото небе от източната част на острова, където пасатите духаха най-силно. Томас Хъдсън лежеше и го наблюдаваше, мъчейки се да потисне болката. Не позволи на Хенри да му направи подкожна инжекция с морфин, защото си каза, че може да му се наложи още да размишлява. Знаеше, че може да си бие инжекция по всяко време и по-късно.

Той лежеше под лекото одеяло с превръзки на трите рани. Хил ги беше поръсил със сулфамид, когато ги беше превързал, и Томас Хъдсън виждаше сулфамид, разпилян като захар по палубата около кормилното колело, където беше получил първа помощ. Когато свалиха брезента, за да има по-голямо проветрение, той забеляза трите малки дупки, през които бяха минали куршумите, както и други дупки вляво и вдясно. Съзря и следите от парчетата граната.

Докато Томас Хъдсън лежеше, Хил го наблюдаваше и не откъсваше очи от изрусялата му от солта коса и посивялото лице над лекото одеяло. Хил беше простоват момък. Но беше голям атлет, почти толкова силен, колкото Ара, и ако е могъл да хвърля фалцови топки, щял е да стане превъзходен бейзболист. Имаше ръката на големите хвъргачи. Томас Хъдсън го погледна и се усмихна, спомняйки си гранатите. Продължи да се усмихва, като гледаше Хил и дългите мускули на ръцете му.

— Трябвало е да станеш бейзболен хвъргач — забеляза тон и гласът му прозвуча странно.

— Не владеех замаха си.

— Днес го владееше.

— Може би по-рано не е било толкова необходимо да го владея — засмя се Хил. — Искаш ли малко вода, за да разквасиш устата си, Том? Само кимни с глава.

Томас Хъдсън разтърси глава и погледна към езерото, образувано от вътрешния проход. Сега се виждаха бели зайчета. Ала това бяха вълничките на добрия попътен вятър, а отвъд тях се съзираха сините хълмове на Туригуаньо.

„Така ще трябва да постъпим — замисли се Томас Хъдсън. — Ще се насочим към Сентрал или към съседното селище. Може би там има лекар. Не, много късен сезон е. Но могат да докарат със самолет добър хирург. Там всички са услужливи. По-добре да мина без лекар, отколкото да попадна в ръцете на лош хирург. Мога да лежа неподвижно, докато дойдат да ме пренесат. Ще трябва да се нагълтам със сулфамид. Но не бива да пия вода. Не се тревожи, момче — насърчи се сам. — Целият ти живот води към тази развръзка. Защо Ара не се сдържа да не убива оня гад? Щяхме да разполагаме с доказателство, че сме свършили добра работа. «Добра работа» е пресилено. Ще бъде по-правилно да кажа «полезна работа». Ех, че ад щеше да бъде, ако те имаха нашата огнева мощ! Те трябва да са измъкнали другите вехи, за да ни вкарат в тоя проток. Ако бяхме хванали пленника, може би щеше да се окаже някой глупак и да ни даде никакви сведения. Все пак щеше да бъде от полза да го бяхме уловили. Сега не свършихме много полезна работа. М-да, не свършихме. Поне ще обезвредим онази стара гемия.

Помисли си за времето след войната, когато наново ще рисуваш. Има толкова много красиви неща за рисуване, че ако рисуваш така, както умееш в действителност, и не се поддаваш на увлечения, ще осъществиш истинското си призвание. Сега можеш да рисуваш морето по-добре от всички стига да пожелаеш и да не се разсейваш. Сега обмисли добре какво ще предприемеш. Трябва да се бориш за живота си. Но животът струва малко в сравнение с делото на човека. Единствената му стойност се състои в това, че ти е необходим. Дръж се здраво. Сега удари час да играеш голяма игра. Играй я, без да се осланяш на случайността. Кръвта ти винаги се е съсирвала бързо, затова можеш да изиграеш още една голяма игра. Ние не сме лумпенпролетариатът. Ние сме елитът и се сражаваме по своя добра воля.“

— Том, искаш ли малко вода? — попита пак Хил.

Томас Хъдсън поклати глава.

„Три проклети куршума са в състояние да пратят по дяволите доброто рисуване и да сложат край на всичко. Защо тия жалки безумци допуснаха грешката с избиването на островитяните? Можеха да се предадат и щяха да се спасят. Кой ли беше фрицът, който искаше да се предаде, когато Ара стреля? Може би е бил като момъка, когото бяха разстреляли на оня остров. Защо трябваше да бъдат такива фанатици? Ние преследвахме добре и всякога се сражавахме. Но смятам, че не сме фанатици.“

После Томас Хъдсън дочу бръмченето на извънбордния мотор. От мястото, където лежеше, не можеше да види как лодката се прибра. Дойдоха Ара и Уили. От Ара се стичаше пот и двамата бяха изподраскани от храстите.

— Съжалявам, Том — каза Ара.

— Майната му! — отговори Томас Хъдсън.

— Да си измъкнем първом задника оттук — обади се Уили, — па ще ти докладвам. Ара, слез да обереш жетвата и прати Антонио на кормилото!

— Ще отидем в Сентрал. Ще стане по-бързо.

— Умно — одобри Уили. — Сега не говори, а аз да разказвам, Том!

Той спря, сложи леко ръка на челото му, посегна под одеялото и опипа пулса му внимателно, но много предпазливо.

— Не умирай, рожбо писана! — рече той. — Стискай зъби и не мърдай!

— Роджър — прошепна Томас Хъдсън.

— При — първия огън са били убити трима — обясни Уили. Вятърът духаше откъм Уили и Томас Хъдсън чувствуваше как потта му мирише кисело, клепачът на изкуственото око беше подут и увиснал отново, цялата пластична хирургия, на лицето беше побеляла. Томас Хъдсън лежеше съвсем неподвижно и го слушаше.

— Имали са само два шмайзера, но са ги използували умело. Първият пожарогасител на Хил ги е улучил, а оръдията са ги надробили. Антонио също ги е наръсил. Хенри умее наистина да борави с оръдията.

— Той винаги е умеел.

— Искам да кажа при такава жега. Обезвредихме и гемията, а сега приливът е много висок. С.‍ Ара прерязахме всички кабели, но оставихме взрива. Сега тя е наред. Ще нанеса на картата къде се намират другите фрицове.

Котвата бе вдигната и моторите затътнаха.

— Не се справихме добре, нали? — забеляза Томас Хъдсън.

— Надхитриха ни. Но ние имахме огнево надмощие. И те не се справиха особено добре. Не казвай нищо на Ара за пленника. И без това се чувствува достатъчно виновен. Той се оправдава с факта, че е натиснал спусъка, преди да съобрази, че фрицът се предава.

Корабът се насочи към сините хълмове, увеличавайки постепенно скоростта си.

— Томи — каза Уили, — обичам те, рожбо писана. Не умирай!

Томас Хъдсън го погледна, без да мръдне глава.

— Помъчи се да разбереш, ако не е много трудно.

Томас Хъдсън го погледна. Сега се чувствуваше много далече-далече и не го вълнуваха повече никакви проблеми. Усещаше как корабът увеличава скоростта си и как трептенето на машините нежно гали раменете му, опиращи в твърдите дъски. Изви очи нагоре към небето, което винаги беше обичал, сведе ги към голямата лагуна, която — сега беше съвсем сигурен — никога нямаше да нарисува, измести се леко, за да понамали болката. „Сега двигателите работят на около три хиляди оборота — помисли си той — и тласъците им проникват през палубата право в мене.“

— Струва ми се, че разбирам, Уили — провлече той.

— Поврага! — каза Уили. — Ти никога не разбираш хората, които те обичат.