Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Islands in the Stream, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2010)

Издание:

Ърнест Хемингуей. Острови на течението.

Първо издание

Редактор: Илка Атанасова

Художник: Б.‍ Икономов

Худ. редактор: П.‍ Добрев

Технич. редактор: Н.‍ Панайотов

Коректори: К.‍ Цонкова, А.‍ Байкушева

Издателство на Отечествения фронт, София, 1972

История

  1. — Добавяне

10

Тая нощ в дълбокото затишие, преди да се надигне вятърът, Томас Хъдсън седеше в креслото и се опитваше да чете. Другите спяха, ала той чувствуваше, че няма да може да заспи, та реши да почете, докато го налегне сънят. Не успя обаче да се съсредоточи и се размисли върху изтеклия ден. Запрехвърля преживяното от начало докрай и му се стори, че децата с изключение на Том се бяха откъснали много от баща си или че бащата се беше откъснал много от синовете си.

Дейвид се беше сприятелил с Роджър. Томас Хъдсън желаеше момчето да извлече колкото се може по-голяма полза от Роджър, защото в часове на действие писателят разкриваше красивата, здравата си страна, докато във всекидневния живот и в творчеството си разголваше некрасивата, нездравата си страна. За бащата Дейвид беше винаги загадка достойна за обич. Но Роджър се погаждаше по-добре с юношата, отколкото Томас Хъдсън. Бащата се радваше на това взаимно разбирателство и въпреки това тая нощ се почувствува някак изоставен.

Томас Хъдсън не харесваше и поведението на Андрю, макар да съзнаваше, че синът му е още дете и не бива да го кори. Всъщност момчето не беше извършило нищо лошо и се беше държало много добре. Ала в Андрю се криеше нещо, което не вдъхваше доверие.

„Какъв жалък и себичен начин да съдиш същества, които обичаш! — упрекна се Томас Хъдсън. — Защо не си припомниш деня като цяло, без да го анализираш и да го дробиш на късчета? Я върви да си легнеш — подкани се той — и се постарай да заспиш! Прати всичко по дяволите! А утре сутринта ще подновиш ритъма на живота си. Момчетата няма да бъдат още дълго при тебе. Помъчи се да им осигуриш повече щастливи мигове. Погрижих се — оправда се Томас Хъдсън. — Погрижих се и за момчетата; и за Роджър. Но и ти получи много щастие — додаде той. — Да, вярно е. Днес все пак някои неща ме изплашиха. — После добави: В действителност всеки ден могат да се открият поводи за безпокойство. Върви си, лягай и дано заспиш! Помни, че желаеш и утре всички да бъдат щастливи!“

През нощта духна буен югозападен вятър, който понамаля призори. Палмите се наклоняваха, капаците на прозорците се блъскаха, хартии хвърчаха, прибоят заливаше плажа.

Роджър беше излязъл, когато Томас Хъдсън слезе, за да закуси сам. Момчетата още спяха. Той се зае с писмата, донесение рейсовия кораб, който веднъж в седмицата доставяше от континента лед, месо, пресни зеленчуци, бензин и други продукти. Вятърът напираше толкова, силно, че когато Томас Хъдсън сложи на масата едно писмо, наложи се да го затисне с кафената чаша, за да не хвръкне.

— Да затворя ли вратата? — попита Джоузеф.

— Не. Само ако вятърът почне да събаря предметите.

— Мистър Роджър отиде да се поразходи по плажа — съобщи прислужникът. — Запъти се към края на острова.

Томас Хъдсън продължи да чете писмата.

— Заповядайте вестника — добави Джоузеф. — Току-що го изгладих с ютията, за да се изправят гънките на рулото.

— Благодаря ти, Джоузеф.

— Мистър Том, вярно ли е онуй за рибата? Дето ми разправи Еди?

— Какво ти разправи?

— Колко голяма била и как избягала тъкмо когато щял да я закачи с канджата. — Вярно е.

— Язък! Ако не беше пристигнал рейсовият кораб, нямаше да остана да пренасям лед и бакалия, щях да дойда с вас. Щях да скоча подир рибата, за да я хвана с канджата.

— Еди се хвърли.

— Това не ми каза — смънка прислужникът.

— Моля, налей ми още кафе, Джоузеф, и дай ми още една асимина[1] — рече Томас Хъдсън. Чувствуваше се гладен, а и вятърът подсилваше апетита му. — Не донесе ли рейсовият кораб и бекон?

— Мисля, че имаме и бекон — отговори прислужникът. — Добре си похапвате таз заран.

— Замоли Еди да дойде!

— Еди отиде да му превържат окото.

— Какво му е на окото?

— Ударили го с юмрук.

Томас Хъдсън се десети за повода на сбиването.

— Другаде ударен ли е?

— Били са го яката — обясни Джоузеф. — Защото не му вярвали в разните барове. Никой няма да хване вяра на историята, дето я разправя. Много жалко.

— Къде се е бил?

— Навсякъде. Навсякъде, където не повярвали на приказките му. Сега никой повече не му вярва. Нощес хората заявяваха, че не му вярват, без дори да знаят за какво става дума, само и само за да го дразнят. Трябва да се е бил с всички побойници на острова. Довечера, толкова съм уверен, колкото че сега ви виждам да закусвате, ще дойдат нехранимайковци чак от Мидъл Кий, за да го предизвикат. Сега на строежа в Мидъл Кий се намират неколцина страхотни побойници.

— Ще бъде по-добре да го придружи мистър Дейвис — забеляза Томас Хъдсън.

— Уха! — грейна лицето на прислужника. — „Тая нощ ще падне голяма веселба.“

Томас Хъдсън изпи кафето, изяде изстудената асимина, върху която изстиска сока на един сладък лимон, и след това четири резена бекон, които донесе Джоузеф.

— Личи, че ви се услажда яденето — вметна прислужникът. — Драго ми е, като ви гледам с каква охота се храните.

— Аз изобщо си похапвам.

— Чат-пат.

Джоузеф наля още една чаша кафе и Томас Хъдсън я отнесе на писалищната си маса, защото искаше да отговори на двете писма, които възнамеряваше да изпрати с пощенския кораб.

— Прескочи до Еди и му кажи да приготви списъка на нещата, които трябва да поръчаме! — нареди той на прислужника. — Сетне донеси списъка, за да го прегледам! Има ли кафе за мистър Роджър?

— Той вече пи кафе.

Томас Хъдсън написа двете писма на работната си маса на горния етаж. Дойде Еди със списъка на продуктите за идната седмица, които трябваше да достави рейсовият кораб. Изглеждаше твърде зле. Лечението не беше облекчило окото му, устата и бузите бяха подпухнали. Подуто беше и едното му ухо. Разкъсаните устни бяха намазани с меркурохром, чийто ярък цвят придаваше по-скоро комичен вид на лицето му.

— Нощес се изложих — изфъфли Еди. — Смятам, че не съм пропуснал нищо в списъка, Том.

— Защо не се прибереш в къщи, за да си починеш, докато ти мине?

— В къщи се чувствувам още по-зле — обясни Еди. — Довечера ще си легна рано.

— Престани да се биеш заради рибата! — посъветва го Томас Хъдсън. — Безсмислено е!

— Ще ви послушам — процеди Еди през своите разцепени и подути устни, намазани с червен мехлем. — Очаквах, че истината ще възтържествува и правдата ще победи, но все по-нови и нови неверници смазваха истината и я тръшваха на задника й.

— Джоузеф каза, че си се бил с мнозина.

— Докато някой ме отведе у дома — призна Еди. — Май че беше Бени Добродушния. Той и стражарят не допуснаха да ме премажат от бой.

— Нима не си пребит?

— Бит съм, но не съм пребит. Поврага, трябваше да присъствувате на побоищата, Том!

— Радвам се, че не съм присъствувал. Опита ли се някой наистина да те пребие?

— Не допускам. Искаха само да ми докажат, че не съм прав. Но стражарят ми повярва.

— Нима?

— Да. Тон и Боби. Само те ми повярваха. Стражарят ги предупреди, че ще арестува всеки, който ме удари пръв. Отзарана ме пита дали е имало някой да посегне пръв на мене. Отговорих, че все аз пръв съм налитал на бой. Случи се лоша нощ за истината и правдата, Том. Съвсем лоша нощ.

— Сериозно ли искаш да сготвиш обеда?

— Защо да не искам? — отвърна Еди. — От рейсовия кораб получихме пържоли. Само крехчина. Трябва да ги видите. Смятам да сготвя и картофено пюре, пикантен сос и перуански бял боб. За салата ще имаме маруля и пресен грейпфрут. Момчетата обичат пай, а от консервираните къпинови малини, дето ни донесоха, ще стане чудесен пай. От рейсовия кораб взех и сладолед, за да гарнирам пая. Какво ще кажете? Иска ми се да поугоя нашия славен Дейвид.

— Какво възнамеряваше да правиш, когато скочи с канджата във водата?

— Възнамерявах да забия канджата точно под перката и тя щеше да умъртви рибата, щом се опъне въжето. После веднага щях да побягна, за да се прибера на яхтата.

— Как изглеждаше рибата под водата?

— Беше широка колкото лодка, Том. Цялата лилава, окото й ми се стори голямо колкото ръката ви. Беше черна, а коремът имаше сребрист цвят. Мечът изглеждаше ужасен. Като скочих, рибата тъкмо свиваше бавно надолу, ама не успях да я настигна, защото ми попречи дългата дръжка на канджата. Беше много лека и остана на повърхността. Тъй че скочих напусто.

— Рибата погледна ли те?

— Май че не. Не й беше до гледане, нехаеше за всичко.

— Смяташ ли, че беше изморена?

— Смятам, че силите й се бяха изчерпали. Готова беше да се предаде.

— Никога повече няма да видим такова чудо.

— Да. До края на живота си. Вече се убедих, че никога няма да накарам хората да ми повярват.

— Ще нарисувам рибата за Дейвид.

— Тогава я нарисувайте точно такава, каквато беше. Не я изопачавайте, както изкълчвате някои неща, когато рисувате.

— Ще я нарисувам по-точно, отколкото би изглеждала на снимка.

— Виж такива картини ми допадат.

— Ще бъде ужасно трудно да се нарисува подводната част.

— Ще прилича ли на оная картина с водните вихрушки в бара на Боби?

— Не, ще бъде различна, ала се надявам, че ще стане и по-хубава. Днес ще нахвърля скиците.

— Картината с водните вихрушки ми харесва — допълни Еди. — Боби е луд по нея и може да накара всекиго, който я загледа да повярва, че наистина е имало толкова много водни вихрушки. Но ще бъде адски хубаво да се нарисува картина с рибата във водата.

— Надявам се, че ще успея — каза Томас Хъдсън.

— Не бихте ли могли да нарисувате рибата както подскача във водата?

— Смятам, че бих могъл.

— Нарисувайте тогава две картини, Том. Едната как рибата се е изхвърлила, другата как Роджър я измъква с водача, Дейвид седи на риболовния стол, а аз стоя на кърмата. После бихме могли да снемем картините.

— Ще почна със скиците.

— Ако речете да ме питате за нещо, ще ме намерите в кухнята. Още ли спят момчетата?

— И трите.

— Поврага! Откак изтървахме рибата, не искам и да зная за нищо. Но ще трябва да сготвя вкусни гозби.

— Да имаше сега една пиявица за отока на окото ти!

— Поврага! Малко ме е еня за окото! Виждам отлично.

— Ще оставя момчетата да се наспят хубаво.

— Щом станат, Джо да ме извика, за да им донеса закуската. Ако се събудят много късно, няма да им давам много ядене, за да не си развалят обеда. Видяхте ли какво месо получихме?

— Не.

— Бива си го. Скъпичко е, ама си струва парите, Том. Такова месо никой на острова не е ял през живота си. Чудя се какви са тия говеда, дето дават такова месо.

— Трупът им е нисък, стига кажи-речи до земята — поясни Томас Хъдсън. — И е почти толкова широк, колкото и дълъг.

— Бога ми, трябва да са здравата угоени — продължи Еди — Ще ми се да ги видя как изглеждат живи. Тук никой не коли крава, докато не посталяса от недояждане. Месото нагарча. Тук хората ще си глътнат езика, ако вкусят месо като онуй, дето го купуваме. Няма да познаят какво е. Май ще се поболеят.

— Трябва да довърша тия писма — извини се Томас Хъдсън.

— Прощавайте, Том.

След като приключи с кореспонденцията, отговаряйки на още две делови писма, които възнамеряваше да отложи за следния рейс, провери списъка на продуктите за идната неделя и написа чек за седмичните доставки, прибавяйки неизменните десет процента мито върху всички стоки, внасяни от континента, Томас Хъдсън слезе на държавния пристан, където рейсовият кораб товареше стоки. Капитанът приемаше поръчки от островитяните за галантерия, лекарства, кинкалерия, резервни части и какви ли не стоки, които се доставяха от материка. Корабът товареше живи лангусти и миди, а на палубата бяха струпани мидени черупки и празни бензинови и нафтови варели. Туземците стояха на опашка в силния вятър и си чакаха реда, за да влязат в кабината.

— Беше ли всичко наред, Том? — обърна се капитан Ралф от прозореца на каютата към Томас Хъдсън. — Хей, я излез от кабината, човече! Ще влезеш, когато ти дойде редът! — скара се той на един едър негър със сламена шапка. — Наложи се да заменя едно-друго. Как е месото?

— Еди каза, че било великолепно.

— Радвам се. Подай ми писмата и списъка. Навън духа свирепо. Искам да се измъкна със следващия отлив. Извинявай, че съм толкова зает.

— Ще се видим през горната седмица, Ралф. Няма да те бавя повече. Благодаря ти много, драги.

— Ще се постарая да ти доставя всичко идната неделя. Пари трябват ли ти?

— Не. Останаха от миналата седмица.

— Имам пари достатъчно, стига да ти трябват. Окей. Сега е твой ред, Луушиъс. Какво ти е притрябвало? За какво ще си трошиш сега парите?

Томас Хъдсън се върна по кея, където чернокожите се кикотеха, когато вятърът запретваше басмените рокли на девойките и жените, сетне продължи по Кораловия път до „Понсе де Леон“.

— Том — пресрещна го мистър Боби, — влизай и сядай! За бога, къде потъна? Току-що изметохме, тъй че барът официално е отворен. Влез, за да използуваш най-хубавата част от деня.

— Прекалено рано е.

— Де-де. Имам чудесна вносна бира. Получихме и бира „Кучешка глава“. — Той бръкна в качето с лед, отвори бутилка пилзенско пиво и я подаде на Томас Хъдсън. — Не ти трябва чаша, нали? Подложи си това, пък после ще решиш дали да люснеш или не един коктейл.

 

— Няма да мога да работя.

— Кой ще ти държи сметка? Както караш, май се преуморяваш. Помисли и за себе си, Том. Само веднъж се живее на тоя свят. Не можеш да рисуваш непрекъснато, я!

— Вчера излязохме с яхтата, та не работих.

Томас Хъдсън се вгледа в голямото платно с водните вихрушки, което висеше на стената в дъното на бара. „Картината е хубава — каза си Томас Хъдсън. — Вложих цялото си умение, което съм постигнал досега.“

— Трябваше да я закача по-нависоко — обясни Боби. — Нощес един господин се разпали и понечи да се качи в лодката. Предупредих го, че ще му струва десет хиляди долара, ако промуши крака си през платното. Същото му рече и стражарят. На стражаря му текна една идея за картина, която ще поиска да му нарисуваш, за да я закачи в дома си.

— Каква е тая идея?

— Не я каза. Похвали се само, че имал една много ценна идея, която искал да сподели с тебе.

Томас Хъдсън разгледа платното отблизо. Забеляза тук-таме повреди.

— Бога ми, сигурно ще издържи — заяви гордо Боби. — Снощи един господин изрева и запрати пълна чаша с бира срещу стълба на една от водните вихрушки, за да го пречупи. Не личи дори, че е бил ударен. Даже не се нащърби. Бирата се стече по картината, сякаш беше вода. Бога ми, Том, здравата си я изпипал.

— И все пак няма да издържи безкрайно.

— Бога ми, още не съм забелязал нещо да й е навредило. Но ще я закача на още по-високо. Снощният господин ме ядоса.

Боби подаде на Томас Хъдсън нова бутилка ледена пилзенска бира.

— Том, искам да ти кажа, че крайно съжалявам за рибата. Знаем се с Еди от деца и никога не съм го чувал да лъже. За нещо важно, имам предвид. Искам да кажа, ако го замолиш да ти каже истината.

— Чудовищна история. Не ми се ще да разказвам на никого за случилото се.

— Прав си — съгласи се Боби. — Исках само да знаеш колко много съжалявам. Защо не си допиеш бирата, за да ти приготвя едно питие. Не искам да си разваляме настроението толкова от рано. Какво ще те ободри?

— Чувствувам се достатъчно бодър. Каня се да работя днес следобед, затова не искам да ми натежава главата.

— Щом си рекъл. Ако не сполуча да те склоня, все ще дойде някой друг, когото ще кандърдисам. Погледни оная дяволска яхта. Трябва да е била зверски раздрусана, докато мине през течението, щом гази толкова плитко.

Томас Хъдсън хвърли едно око през отворената врата и зърна красива бяла яхта, напомняща плаващ дворец, която навлизаше в протока. Беше от типа яхти, които се наемат в пристанищата на континента, за да се отиде до островите Флорида Кийз. При тих ден като вчерашния и спокойно гладко море би могла да прекоси Гълфстрийма, ала днес трябва да е била здравата клатена поради ниската си водолиния и високите надстройки. Томас Хъдсън се изненада, че изобщо е успяла да премине през плитчините в такова вълнение.

Яхтата-дворец навлезе малко по-нататък в пристанището, за да хвърли котва. Томас Хъдсън и Боби я наблюдаваха от рамката на вратата. Цялата в бяло и месинг, а и хората, които се мяркаха по палубата, бяха облечени в бяло.

— Клиенти — подметна мистър Боби. — Дано са свестни. Не сме имали истински големи яхти, откакто приключи сезонът за лов на тунец.

— Коя е?

— Никога по-рано не съм я виждал. Хубава яхта все пак. Само че не е построена, за да прекосява Гълфстрийма.

— Вероятно е тръгнала в полунощ, когато морето беше тихо, и бурята я е застигнала по пътя.

— Така ще е — съгласи се Боби. — Сигурно се е клатила и е трещяла здравата. Вятърът шиба, не се шегува. Нейсе, скоро ще разберем кого е докарала. Том, момчето ми, дай да ти приготвя нещо. Разстройваш ме, като не пиеш.

— Добре, налей ми един джин с тоник.

— Нямам тоник. Последната каса я отнесе Джо у вас.

— Тогава едно уиски сауър[2].

— С ирландско уиски и без захар — каза Боби. — Ще приготвя три коктейла. Ето че се задава и Роджър.

Томас Хъдсън видя приятеля си през отворената врата.

Влезе Роджър. Беше бос, носеше избелели дочени панталони и стара моряшка фланелка, която се беше свила от прането. Когато се наведе напред и се облакъти на тезгяха, очертаха се играещите мускули на гърба му. В дрезгавата светлина на бара кожата му изглеждаше много тъмна, а косата беше излиняла от солта и слънцето.

— Децата още спят — обърна се той към Томас Хъдсън. — Някой е бил Еди. Видя ли го?

— Нощес Еди се би де с кого свари — обясни Боби. — Ама не беше бог знае какъв бой.

— Не искам Еди да пострада — каза Роджър.

— Не пострада много сериозно, Роджър — увери го Боби. — Той се черпеше и се биеше с хората, които не искаха да му повярват. Ама от никого не пострада.

— Безпокоя се за Дейвид — сподели Роджър с Томас Хъдсън. — Не трябваше да го оставяме да се бори сам с рибата.

— Предполагам, че се е съвзел — отговори бащата — Спеше здраво. Но отговорността е моя. Аз трябваше да прекратя лова.

— Не. Ти си довери на мене.

— Отговорността се носи от бащата — настоя Томас Хъдсън. — А аз я прехвърлих на тебе, макар да нямах право. Тая отговорност не бива да се стоварва върху други.

— Но аз я поех — противопостави се Роджър. — Не смятах, че ще му навреди. И Еди беше на същото мнение.

— Така е — съгласи се Томас Хъдсън. — И аз не смятах. Залагах на съвсем друго.

— И аз залагах — призна Роджър. — Но сега чувствувам, че съм действувал себично и ми тежи адски.

— Бащата съм аз — рече Томас Хъдсън. — Грешката беше моя.

— Проклета риба — намеси се Боби, като им подаде по едно уиски сауър и постави третото пред себе си. — Да пием за още по-голяма риба.

— Не — възрази Роджър. — Не искам изобщо да виждам по-голяма риба.

— Какво те прихвана, Роджър? — изненада се Боби.

— Нищо ми няма — отвърна Роджър.

— Ще нарисувам две картини с рибата за Дейвид.

— Ще бъде чудесно. Мислиш ли, че ще успееш?

— Може би, ако ми потръгне. Представям си я и смятам, че ще съумея да я нарисувам.

— Ще се справиш великолепно. Ти се справяш с всичко. Кои ли са пътниците на тая яхта?

— Хе, Роджър, тръгнал си да разхождаш угризенията си из целия остров.

— Бос — прекъсна го Роджър.

— Току-що и аз донесох угризенията си тук, като първо минах покрай рейсовия кораб на капитан Ралф.

— Аз не успях да прогоня моите угризения и сигурно няма да се опитвам да ги удавя в алкохола — забеляза Роджър. — Това питие все пак е страшно вкусно, Боби?

— Да — потвърди Боби. — Ще ти приготвя още един коктейл. Прати по дяволите проклетите угризения.

— Не биваше да рискувам с едно дете — сподели Роджър. — Още повече чуждо дете.

— Зависи за какво си рискувал.

— Не, не зависи. Човек не трябва да рискува с деца.

— Зная. Зная за какво рискувах. Съвсем не заради рибата рискувах.

— Безспорно — съгласи се Роджър. — Ала именно затова не биваше да рискуваш. Изобщо не трябваше да допускаш да се стига до такава развръзка.

— Ще му мине, като се наспи. Ще видиш. Той е много твърдо момче.

— Той е моят приказен герой — разпали се Роджър.

— Това е несравнимо по-добре, отколкото когато правеше от себе си приказен герой.

— Не съм ли прав? — защити се Роджър. — Той е и твой герой.

— Прав си — призна Томас Хъдсън. — Герой е и за двама ни.

— Роджър — намеси се Боби, — ти и Том не сте ли роднини?

— Защо?

— Рекох, че сте рода. Няма голяма разлика помежду ви.

— Благодаря — каза Томас Хъдсън. — Благодари му и ти, Роджър.

— Благодаря ти много, Боби — пригласи Роджър. — Наистина ли намираш, че приличам на тая кръстоска от човек и художник?

— Като че сте братовчеди, а и момчетата приличат на двама ви.

— Не сме роднини — обясни Томас Хъдсън. — Живели сме само в един и същи град и сме вършили едни и същи грешки.

— Сипи му тогава пепел! — рече мистър Боби. — Пийте и зарежете приказките за угризения! Хич не им е мястото в бара по това време от деня. Слушал съм изповеди на угризения и от негри, и от помощник-капитани на товарни кораби, и от готвачи на яхти, и от милионери, и от милионерски жени, и от големи контрабандисти на ром, и от бакали, и от еднооки ловни на костенурки, и от галфони, и от какви ли не. Да вървят по дяволите утринните угризения. Силният вятър е тъкмо време за пиене. Край на угризенията. Угризенията са вече отживяла работа. Откакто се яви радиото, всички слушат Би Би Си, та няма място и време за угризения.

— И ти ли слушаш радио, Боби?

— Само Биг Бен. Останалото ми досажда.

— Боби — възхити се Роджър, — ти си знаменит добряк!

— Ами. Ех, не мога да отрека, че ми е мило, като те гледам как се ободри.

— Да, ободрих се — призна Роджър. — Що за хора очакваш да слязат от тази яхта?

— Клиенти. Дайте да пийнем още по едно, та да бъда готов да ги посрещна, независимо кои са.

Докато Боби изстискваше сладките лимони и приготовляваше коктейлите, Роджър каза на Томас Хъдсън:

— Не исках да ти развалям настроението заради Дейвид.

— Не го развали.

— Чини ми се, че го поразвалих. Нейсе, било каквото било. Беше много уместна хапливата ти забележка, че правя от себе си приказен герой.

— Не е в нрава ми да правя хапливи забележки.

— По отношение на мене можеш да ги правиш. Лошото е, че в живота дяволски дълго време не срещнах нещо просто, а аз непрекъснато се стремя към простото.

— Сега ще пропишеш правдиво, просто и добре. Нека това бъде началото.

— Ами ако сам не съм правдив, прост и добър? Мислиш ли, че бих се справил?

— Пиши каквото ти е на душата, но пиши правдиво.

— Ще трябва да постигна по-голяма задълбоченост, Том.

— Ще я постигнеш. Спомни си последния път, когато се видяхме, преди да се срещнем това лято. Ти беше в Ню Йорк с оная фльорца, която гасеше фасовете.

— Тя се самоуби.

— Кога?

— Докато бях в планините. Преди да отида в Калифорния, за да напиша оня сценарий.

— Жалко.

— Тя си беше отдавна набила в главата да се самоубие — обясни Роджър. — Радвам се, че се разделих навреме.

— Ти никога не би се самоубил.

— Кой знае — провлече Роджър. — Самоубийството ми се виждаше много логично.

— Една от причините, поради които не би се самоубил, би била, че щеше да дадеш безобразен пример на момчетата. Как би го изживял Дейв?

— Предполагам, че би ме разбрал. Впрочем, влезе ли ти веднъж мухата в главата, много-много не мислиш за примери.

— Сега говориш нелепости.

Боби плъзна коктейлите на тезгяха.

— Роджър, мелиш ги едни, дето и на мене ми развалят настроението. Вярно е, че ми плащат, за да слушам какво ли не, както думат някои. Ама не искам да чувам такива приказки от приятелите си. Престани, Роджър!

— Престанах.

— Добре. Ха, наздраве! — каза Боби. — Имахме тук един господин от Ню Йорк, който отседна в хотела, но прекарваше по-голямата част от деня в бара, за да пие. Където седне, където стане, все разправяше, че ще се самоубие. Половин зима додява на всички ни. Стражарят го предупреди, че самоубийството е противозаконно деяние. Опитах се да склоня стражаря да го предупреди, че е забранено от закона дори да се говори за самоубийство, но той каза, че трябвало да се посъветва с началствата в Несо. След време хората дотолкова свикнаха с дрънканиците на чужденеца, че мнозина пияници взеха да му правят компания. И ето веднъж той се заприказва с Големия Хари и му повери, че се кани да се самоубие, та търси дружина.

— Те разгеле, намерихме се! — рече му Големия Хари. — Таман аз съм човекът, дето ти трябва.

И Големия Хари му предложи да отидат в Ню Йорк, да се натряскат, докато ги държат краката, сетне да се хвърлят от най-високата постройка право в забвението. Май Големия Хари си представяше, че „забвението“ е нещо като предградие. Навярно населено с ирландци.

Господинът-самоубиец посрещна благосклонно хрумването и двоицата говореха за него всеки ден. Явиха се и други кандидати, които предложиха като първа стъпка да отидат до Несо. Големия Хари настояваше обаче за Ню Йорк и накрая заяви на господина-самоубиец, че повече не може да издържа и че е решил да сложи край на живота си.

Наложи се Големия Хари да отиде няколко дни на лов за лангусти, които му поръча капитан Ралф, и докато отсъствуваше, господинът-самоубиец почна да пие на провала. После вземаше някакъв амоняк, произвеждан в Съединените щати, от който като че поизтрезняваше, и пак го удряше на пиянство. Ама всичко се трупаше в организма му.

По онова време всички му викахме „мистър Самоубиец“, та му рекох:

— Мистър Самоубиец, ще бъде по-добре да престанете, иначе няма да доживеете, за да стигнете до забвението.

— Аз вече го стигам — отвърна ми той. — Вече съм на път към забвението. Запътил съм се към него. Ето ти за напитките. Взех окончателно решение.

— Заповядайте рестото! — отговорих.

— Не искам ресто. Задръж го за Големия Хари. Да се почерпи, преди да ме настигне.

Тогава се юрна навън и от пристана на Джони Блек се хвърли в протока по време на отлива. Случи се тъмна нощ без месечина и никой не го видя повече, докато подир два дни морето не изхвърли трупа му на горния нос. Оная нощ всички го търсиха къде ли не. Предполагам, че си беше ударил главата в някой стар бетонен блок и отливът го бе отнесъл. Големия Хари се прибра и го жали, докато изпи рестото. То беше остатък от една двайсетдоларова банкнота. Тогава Големия Хари ми каза:

— Ако ме питаш, Боби, мистър Самоубиец беше смахнат!

Точно така излезе, защото когато дойде един от близките му, обясни на управителя на острова, че мистър Самоубиец страдал от някаква болест, наречена маниакално-депресивна психоза. Чувал ли си я, Роджър?

— Нито съм я чувал, нито искам да я чуя.

— Те така те харесвам! — възкликна мистър Боби. — С това проклето забвение шега не бива!

— Майната му на забвението! — допълни Роджър.

Бележки

[1] Овощно дърво (Asiminia triloba), отглеждано в Южните Съединени щати, чийто продълговат жълтеникав месест плод е сладникав и има вкус на банан. — Б.‍пр.‍

[2] Коктейл, приготвен от уиски, сок от обикновен или сладък лимон, битер и газирана вода. — Б.‍пр.‍