Ърнест Хемингуей
Острови на течението (20)

4

Той не се отдели от Кормилото цялата нощ и край него стоя до полунощ Ара, а след това — Хенри. Плуваха в бурно море с напречни вълни.

„Управлявам, сякаш яздя кон надолу по стръмнина — размисли с Томас Хъдсън. — Непрекъснато се спускам и от време на време пресичам склона. Само че морето образува безброй ридове и тук е насечено като неплодородна местност, силно засегната от ерозията.“

— Кажи нещо! — подкани той Ара.

— Какво, Том?

— Какво да е.

— Питърс пак не можа да хване Гуантанамо. Съсипа станцията. Новата голяма станция.

— Зная — рече Томас Хъдсън и се помъчи да клати яхтата, колкото се може по-малко, яхайки склона на хълма. — Изгорил е нещо, което не е в състояние да поправи.

— Сега слуша предаванията — добави Ара. — Уили го държи буден.

— А кой държи Уили буден?

— Сам се държи — обясни Ара. — Справя се с безсънието не по-зле от тебе.

— Ами ти как се справяш?

— Мога да издържа цялата нощ, ако пожелаеш. Искаш ли да поема кормилото?

— Не. Няма какво друго да правя.

— Том, много ли ти тежи?

— Не зная. Ти как би се чувствувал?

— Няма смисъл да говорим — каза Ара. — Искаш ли меха с вино?

— Не. Донеси ми шише студен чай и провери Питърс и Уили. Провери всичко!

Ара слезе, Томас Хъдсън остана сам с нощта и морето, продължавайки да го яха като кон, който препуска по нанадолнището на пресечена местност.

Дойде Хенри с бутилката студен чай.

— Как си, Том? — попита той.

— Отлично.

— Питърс хвана полицейското управление в Маями със старата станция. Всичките патрулни коли. Уили иска да им се обади. Но му рекох, че не бива.

— Правилно.

— На УВЧ Питърс улови нещо изломотено на немски. Казва, че било далеч при техните „волфпаки“^[1].

— Тогава не е могъл да го разбере.

— Много весела нощ, Том.

— Не е чак толкова весела.

— Не зная. Дрънкам си хей така. Дай ми курса, за да поема кормилото, а ти слез долу.

— Вписа ли го Питърс във вахтения дневник?

— Естествено.

— Кажи на Хуан да ми съобщи координатите и да ги даде на Питърс, за да ги впише! Кога чухте швабското ломотене?

— Когато се качвах.

— Предай на Хуан да определи координатите и да ги впише точно.

— Слушам, Том.

— Как са останалите свободни от наряд?

— Спят. Хил също.

— Извадете картата и Питърс да нанесе координатите.

— Искаш ли я?

— Зная дяволски добре къде сме.

— Да, Том — съгласи се Хенри. — И по-спокойно, ако можеш.

Качи се Хенри, ала Томас Хъдсън не се чувствуваше разположен да разговаря. Хенри застана до него на мостика, като се разкрачи, за да се крепи срещу клатенето. Подир час извести:

— Том, виждам светлина. Приблизително на двадесет градуса вдясно от носа ни.

— Правилно.

Когато стигна напреко на светлината, Томас Хъдсън смени посоката и откритото море остана зад кърмата.

— Сега свърнахме към дома за зоб — каза той на Хенри. — Вече сме в протока. Събуди Хуан и му кажи да дойде тук! И отваряй си добре очите! Закъсня с фара!

— Извинявай, Том. Ще отида да събудя Хуан. Искаш ли вахта от четворица?

— Не, докато се развидели — отговори Томас Хъдсън. — Ще дам команда.

„Те може да са пресекли плитчините — замисли се Томас Хъдсън. — Не смятам все пак, че са ги минали. Не биха се решили нощем, а денем плитчините биха се сторили опасни на дълбоководни моряци. Навярно са свили там, където аз свих. После са пресекли удобно по пътя, който следваме, и са се добрали до най-високата част от кубинския бряг, която се е показала. Те не възнамеряват да влизат в пристанище, затова ще се движат по посока на вятъра. Ще избягнат да се приближат до Конфитес, понеже знаят, че там има радиостанция. Но им се налага да си набавят храна и вода. Всъщност ще бъде най-добре да се опитат да се доберат колкото се може по-близо до Хавана, за да излязат на суша някъде около Бакуранао и оттам да проникнат във вътрешността. Ще телеграфирам от Конфитес. Няма да питам полковника какво да правя. Това ще ни върже ръцете, ако той отсъствува. Ще му съобщя какво е положението и какво възнамерявам да правя. Той може да вземе мерки. Гуантанамо също, Камагуей — също, Ла Фе — също, и ФБР — също, та дано след седмица се получи нещо.

— Поврага! — възкликна той. — През тая седмица ще ги настигна. Трябва да са спрели за вода и за да сготвят плячката си, преди животните да са измрели от глад и да са се разложили. Много е вероятно да се движат само през нощта и да се укриват през деня. Логично е. Така бих постъпил, ако бях на тяхно място. Постарай се да разсъждаваш като интелигентен германски моряк, изправен пред проблемите, които затрудняват тоя командир на подводница!

— Той действително е изправен пред проблеми — каза си Томас Хъдсън. — И най-трудният за него е, че сме по петите му, а той не подозира дори съществуванието ни. Ние не му се струваме опасни. Смята ни за безобидни.

— Не гледай на нещата така кръвожадно! — упрекна се Томас Хъдсън. — Смъртта няма да възкреси мъртвите. Послужи си с мозъка и се радвай, че имаш цел и добри помощници, за да я осъществиш.“

— Хуан — запита той, — какво виждаш, момчето ми?

— Само гаден океан.

— Вие, господа, виждате ли нещо?

— Гадно нищо — отговори Хил.

— А моят гаден тумбак вижда кафе. Но то не се приближава ни най-малко — вметна Ара.

— Виждам земя — обади се Хенри.

Той зърна в същия миг ниско квадратно петно, сякаш някой беше размазал с палец бледо мастило върху светлеещото се небе.

— Това е отвъд Романо — каза Томас Хъдсън. — Благодаря ти, Хенри. Сега, момчета, слезте да пиете кафе и пратете четирима други отчаяни наблюдатели да позяпат забавни чудесии.

— Искаш ли кафе, Том? — попита Ара.

— Не. Ще пия чай, когато се свари.

— Носихме вахта само два-три часа — противопостави се Хил. — Не е нужно да ни освобождаваш, Том.

— Слизайте да пиете кафе и дайте възможност и на другите отчаяни смелчаци да се прославят.

— Том, нали предполагаше, че са отишли на Лобос.

— Предполагах, но после ми дойде друг акъл.

Слязоха четиримата и се качиха заместниците им.

— Господа — нареди Томас Хъдсън, — поделете си четирите посоки на света. Има ли кафе долу?

— Колкото искаш — отвърна помощникът му. — И чай. Машините работят безупречно и в яхтата не прониква повече вода, отколкото би могло да се очаква при вълни срещу течението.

— Как е Питърс?

— Пи от собственото си уиски нощес. Бутилката с агънце на етикета. Но остана буден. Уили го държеше буден, като пиеше от уискито му — докладва помощник-капитанът.

— Трябва да налеем бензин в Конфитес и да приберем каквото има оставено за нас.

— Товаренето ще се извърши на бърза ръка, а аз ще заколя прасето, ще го одера и ще го изчистя — каза помощникът. — Ще дам четвъртината на радистите, за да ми помогнат, но ще го нарежа на борда. Ти ще поспиш малко, докато товарим. Искаш ли да поема кормилото?

— Не. Трябва само да пратя три радиограми от Конфитес, а докато вие товарите, ще поспя. После ще продължим.

— Към къщи ли?

— Естествено. Немците могат да се укриват от нас за известно време, но не могат да ни се изплъзнат. По-късно ще говорим. Как са момчетата?

— Знаеш ги. Ще говорим по-късно. Свий малко навътре, Том. С помощта на насрещното течение ще скъсиш пътя.

— Загубихме ли много от клатенето?

— Не особено. Но бордовите вълни бяха зверски — забеляза помощникът.

— Ya lo creo. Има си хас — потвърди Томас Хъдсън.

— Тия трябва да са именно от оная подводница, която се беше завъртяла насам. Сигурно е оная, за която нашите твърдяха, че са я потопили. Сега подводниците минават отвъд Ла Гуайра над Кингстън и пресичат пътя на всички петролоносачи. Следователно и тия са спадали към вълчите глутници.

— Затова понякога се завъртат и насам.

— Да, за наша беда.

— И за тяхна.

— Затова ще ги преследваме с ум и разум.

— Дано почнем веднъж — каза Томас Хъдсън. — Но ние изобщо не сме се бавили.

— Имам чувството, че пипаме бавно.

— Така е — съгласи се помощникът. — Но гледай да поспиш в Конфитес и ти обещавам, че всичко ще тръгне по-бързо, отколкото си очаквал.