Ърнест Хемингуей
Острови на течението (26)

10

В лодката тримата увиха с мушамите си los niños. Това бяха автомати Томпсън в калъфи от овча кожа. Калъфите беше скроил и ушил Ара, макар че не беше шивач, а Томас Хъдсън беше импрегнирал стриганата вълна със защитно масло, намирисващо леко на карбол. Автоматите с овчите им калъфи висяха като в люлки в помещението под мостика, затова баските ги бяха нарекли „бебетата“.

— Дай ни една манерка с вода — каза Томас Хъдсън на помощника си.

Когато Антонио я донесе, тежка и студена със завинтена широка капачка, Томас Хъдсън я подаде на Уили, който я намести отпред. Ара обичаше да управлява извънбордния мотор и седна на кърмата. Томас Хъдсън зае средата, а Уили се сви на носа.

Ара насочи лодката право към островчето и Томас Хъдсън наблюдаваше как облаците се трупат над сушата.

Когато достигнаха плитка вода, Томас Хъдсън видя сивкавите черупки на мидите, които се подаваха, над пясъка. Ара се наведе напред и попита:

— Плажа ли ще претърсиш, Том?

— Май ще бъде по-добре да го претърсим, докато не е заваляло.

Ара изкара лодката на брега, като наклони мотора точно при последния тласък. Течението беше подкопало, пясъка и очертало малък улей на носа и той вмъкна лодката, врязвайки я в пясъка.

— Пак сме на твърда земя — забеляза Уили. — Как се казва тоя калтак?

— Антон.

— Не е ли Антон Гранде, или Антон Чико, или Антон Ел Каброн^[1]?

— Само Антон. Ще тръгнеш към оня нос на изток и след това ще продължиш. Ще дойдем да те приберем. Аз ще проверя набързо тоя плаж тук, а Ара ще остави лодката някъде отвъд следващия нос и ще огледа всичко отпреде си. Аз ще го взема с лодката и ще се върнем за тебе.

Уили уви бебето си в мушамата и го метна на рамо.

— Ако открия фрицове, мога ли да ги убия?

— Полковникът разреши да избием всички освен един — обясни Томас Хъдсън. — Помъчи се да запазиш един свестен.

— Ще проверя коефициентите им за интелигентност, преди да открия огън.

— Провери първо собствения си коефициент.

— Моят е дяволски нисък, иначе нямаше да бъда тук — процеди Уили и тръгна.

Закрачи презрително, като оглеждаше плажа и брега вред себе си извънредно старателно.

Томас Хъдсън обясни на Ара на испански какво да прави и отблъсна лодката. Сетне тръгна по плажа с „бебето“ под ръка, чувствувайки пясъка между босите си пръсти. Пред него лодката заобиколи носа.

Изпитваше задоволство, че е слязъл на брега, закрачи бързо-бързо, като оглеждаше все пак внимателно. Плажът беше приятен и Томас Хъдсън не се измъчваше от лоши предчувствия, каквито го бяха споходили рано сутринта в морето.

Отзарана беше мрачно — замисли се той. — Виновно беше може би затишието. Пред себе си виждаше как се трупат облаците. Ала времето още не беше почнало да се разваля. Сега в огнения пек нямаше ни папатаци, ни комари. Отпреде си Томас Хъдсън съзря висока бяла чапла, застанала в плитката вода с грациозна глава, шия и клюн. Тя не литна, когато Ара мина край нея с лодката.

„Трябва да претърсим острова старателно, макар да не очаквам, че ще намерим тук нещо — размисли се Томас Хъдсън. — Днес те нямат вятър, тъй че нищо не губим, а ще извършим престъпление, ако ги отминем. Защо не зная нещо повече за тях? — каза си той. — Аз съм виновен. Трябваше да отида да огледам направената колиба и следите. Задоволих се да разпитам Уили и Ара. Те и двамата са наистина добри. Но трябваше сам да отида.

Това се дължи на отвращението, което изпитвам при мисълта за среща с тях — продължи той. — Но това е мой дълг, аз искам да ги намеря и ще ги намеря. И все пак изпитвам странното чувство, че и те, и ние сме в килия за осъдени на смърт. Мразят ли се взаимно хора, който се намират в килия за осъдени на смърт? Не допускам, че се мразят, освен ако са ненормални.“

Точно тогава чаплата се изхвърли и отлетя по-нататък. Тя използува големите си криле като спирачка, направи, няколко тромави крачки и кацна. „Съжалявам, че я подплаших“ — каза си Томас Хъдсън.

Той провери целия плаж, издигащ се над морското равнище при прилив. Не откри други следи, освен двойните дири на костенурка. Тя беше оставила широка следа до морето и обратно, като беше изровила тинеста дупка там, където бе лежала.

„Нямам време да копая за яйца — рече си Томас Хъдсън. — Облаците почнаха да потъмняват и да напредват. — Ако немците са били насам, сигурно са щели да изровят яйцата.“

Той погледна напред, ала не съзря лодката, защото се издаваше друг заоблен нос.

Томас Хъдсън закрачи по ивицата, където пясъкът беше набит от влагата на прилива, и забеляза как раците-отшелници мъкнат черупките си и пясъчните раци пълзят по брега към водата. Отдясно в плитък ръкав се сивееше стадо кефали, чиято сянка играеше върху пясъчното дъно, когато се движеха. Той съгледа и сянката на много едра баракуда, дебнеща кефалите, сетне видя самия хищник, дълъг, блед, сив, привидно неподвижен. Продължи да върви, скоро отмина рибите и отново настигна чаплата.

„Ще се опитам да мина край нея, без да я подплаша“ — каза си той. — Ала точно когато почти се изравни с чаплата, в стадото кефали настъпи смут, от водата заизскачаха риби с големи очи, тъпи муцуни, сребристи на слънцето, но не и красиви. Томас Хъдсън се обърна да ги погледне и се помъчи да зърне баракудата, която се беше врязала в стадото. Не откри хищника, видя само дивото мятане на подплашените кефали. После стадото наново се скупчи в сива подвижна пихтия, а когато Томас Хъдсън изви глава, чаплата беше отлетяла. Той я съзря как размахва бели криле над зелената вода, пред него оставаше само жълтият пясъчен плаж и тъмното очертание на дърветата от носа. Облаците бяха почнали да почерняват зад Романо и той ускори крачката, за да заобиколи носа и да излезе при оставената от Ара лодка.

Бързият вървеж го възбуди и Томас Хъдсън си помисли, че наоколо не може да има никакви фрицове. „Не бих се възбудил, ако наблизо се спотайваха фрицове. Кой знае — продължи той. — Може би щях да се възбудя дори и да се мамех.“

В края на носа имаше ивица блестящ бял пясък и той си каза: „Иска ми се да полегна тук. Мястото е добро. — След това съгледа лодката в дъното на дългия плаж и се сепна: — Поврага, сега не му е времето. Довечера ще спя и ще се любя с гумения дюшек или с палубата. Да, бих могъл да се любя с палубата! Достатъчно отдавна сме свързани неразделно, за да се оженим. Навярно се носят вече какви ли не слухове за мене и за нея — рече си той. — Би трябвало да се оженя. А аз само се разхождам и стоя на палубата. Що за отношение! И освен това, да разливаш студен чай отгоре й! Това не е кавалерско. За какво я пазиш? За да умреш ли на нея? Сигурно тя ще оцени жеста. Разхождай се, стой и умри на нея. Отнасяй се много нежно с нея! Но ще свършиш много по-полезна работа, ако престанеш да фантазираш, ако огледаш тоя плаж и догониш Ара.“

Той закрачи по пясъка, мъчейки се да не мисли за нищо и само да наблюдава. Знаеше дълга си много добре и никога не беше се опитвал да го заобиколи. Ала днес беше слязъл на брега, когато можеше да прати другиго, който щеше да се справи не по-малко добре. За беда, когато оставаше на борда и съгледвачите се връщаха с празни ръце, той се чувствуваше виновен. Сега се взираше наляво и надясно. Но не можеше да се въздържи да не мисли.

„Кой знае на какъв огън се пече Уили — размисли се Томас Хъдсън. — А може би Ара се е натъкнал на нещо. Ако бях на мястото на фрицовете, зная дяволски добре къде бих излязъл. Там е първото добро място. Те биха могли да го отминат и да продължат направо. Или биха могли да се промъкнат между Паредон и Крус. Ала не очаквам да са се промъкнали, защото биха могли да ги видят от фара. Нощем пък никога не биха могли да проникнат там, независимо дали имат или нямат водач. Смятам, че са продължили. Може би ще ги намерим на Кожо. А можем и да ги намерим точно зад този остров. Там има друго островче, което ще трябва да претърсим. Не бива да забравям, че те се водят винаги по картата. Или те биха се водили, освен ако са отвлекли някой местен рибар. Не забелязах дим от въглищари. Както и да е, доволен съм, че ще претърсим острова, преди да е заваляло.

Харесва ми преследването — призна си той. — Ала не ми харесва завършъкът му.“

Томас Хъдсън отблъсна лодката и стъпи в нея, като изми пясъка от краката си, преди да влезе. Сложи „бебето“ в мушамата си така, че да му бъде под ръка, и запали двигателя. За разлика от Ара, той не проявяваше слабост към извънбордния мотор и не можеше да го запали, без да си спомни продухването и смученето на тръбите за горивото, късото съединение на свещите и останалите прищевки на малкия престъпник. Ара, напротив, никога не срещаше неприятности с двигателя. А когато моторът отказваше да работи, любуваше му се, както шахматист се възхищава от блестящ ход на своя противник.

Томас Хъдсън управляваше покрай брега, но Ара беше избързал напред и не се виждаше. Трябва да е наполовина път до Уили — заключи Томас Хъдсън. — Ала когато го откри, той беше спрял при залива с мангровите, където свършваше пясъкът и почваше зеленият гъстак на дърветата във водата с оголени корени, напомнящи преплетени кафяви мачтови въжета.

После забеляза, че над мангровите стърчи мачтата. Подаваше се само върхът й. Ара беше залегнал зад малка дюна така, че да има добър обзор.

Хъдсън усети по главата си тръпки, каквито човек изпитва, когато срещу него внезапно изскочи бясно препускаща кола, навлязла в обратната половина на пътя. Ара чу мотора, обърна глава и му махна.

Баскът, облечен със стара моряшка фланела, се качи в лодката, носейки на рамо с цевта напред увитото в мушамата му „бебе“. Изглеждаше доволен.

— Карай докъдето можеш в протока — каза той. — Ще отидем да приберем Уили.

— Не е ли една от гемиите?

— Да — отговори Ара. — Но съм сигурен, че е изоставена. Том, ще вали.

— Видя ли нещо?

— Нищо.

— И аз нищо.

— Приятен остров. Намерих стара пътека за кладенчето. Но не е била използувана.

— Вода има и откъм страната на Уили.

— Ето го и Уили.

Уили седеше на пясъка с изпънати крака и с „бебе“ на коленете. Томас Хъдсън насочи лодката към него. Уили ги погледна, черната му коса беше паднала на челото и беше мокра от потта, здравото му око бе синьо и зло.

— Къде се завеяхте бе, заплеси? — пресрещна ги той.

— Кога са били тук, Уили?

— Вчера, ако се съди по лайната — обясни той. — Или казано по-прилично: по изпражненията.

— Колко души са?

— Осем са дрискали изпражнения и трима са цвъкали борбонки.

— Какво друго?

— Взели са водач или лоцман, или дявол знае какъв. Водачът, когото бяха отвлекли, явно беше рибар, беше си построил колиба от палмови листа и бе солил филе от баракуда на едно скеле, за да я продаде по-късно на китаеца, който я изкупуваше за китайските бакали, продаващи сушената риба в магазините си като треска. Ако се съдеше по скелето, рибарят беше осолил и изсушил значително количество риба.

— Сега фрицовете плюскандо голямо треска — обясни Уили.

— Що за говор е това?

— Мой собствен — отвърна Уили. — Тук всеки си говори на свой език, кой на баскски, кой на друго. Имаш ли нещо против?

— Карай по-нататък!

— Тук спандо едно огненал — продължи Уили. Плюскандо прасок. Всичко домъкнандо от Кайо Клане. Мистър Фриц не харесвандо консерви или икономисвандо консерви.

— Престани с тая диария и говори направо!

— Но старо маса Хъдсън ще губаядо цял следобед поради голямо порой и бясно вятър. Може малко да се вслушандо в Уили, най-велико съгледвач на пампасите. Уили ще разказвандо посвоему.

— Престани!

— Слушай, Том. Кой намери на два пъти фрицовете?

— Какво представлява гемията?

— Гемии и двете еднакво. Пълно с изгнили дъски. Едно паднало на кърмата.

— Блъснали са я в нещо, когато са идвали насам по тъмно.

— Предполагам. Спирам с диарията. Заминали са на запад. Осем души и един водач. Може би са девет души, ако капитанът поради големите отговорности не е можел да дриска, както понякога се случва с нашия вожд, когато се изправи пред затруднения. А сега заваля. Гемията, която са изоставили, е усмърдяна и одрискана от свине, кокошки и оня другар, когото погребахме. Има още един ранен хубостник, но не изглежда да е зле, ако се съди по превръзката.

— Гнойна ли е?

— М-да. Но чиста гной. Искаш ли да прегледаш всичко или ще се довериш на думите ми?

— Доверявам се напълно на думите ти, но искам и сам да видя.

Томас Хъдсън прегледа всичко: следите, огъня, където бяха спали и готвили, превръзката, храстите, които бяха използували за клозет, дирята, която беше оставила гемията, когато я бяха извлекли на брега. Заваля силно, надигнаха се първите пристъпи на шквала.

— Облечете мушамите и приберете под тях „бебетата“ — каза Ара. — Трябва да ги догоня довечера на всяка цена.

— Ще ти помогна — обади се Уили. — Дишаме във вратовете им, Том.

— Пред себе си имат ужасно много суша, а ги придружава и човек, познаващ тия краища.

— Продължавай да си мислиш така. Какво може да знае той, което не знаем и ние?

— Сигурно куп неща.

— Да върви по дяволите! Ще се измия на кърмата със сапун, бога ми. Искам да почувствувам сладката вода и сапуна.

Сега валеше така проливно, че корабът почти не се забелязваше, когато заобиколиха носа. Шквалът напираше към океана и беше толкова силен, а дъждът толкова пороен, че да се опитват да видят яхтата, беше все едно да се опитват да видят предмет през струите на водопад. „При такъв порой цистерните на кораба ще се напълнят съвсем лесно — каза си Томас Хъдсън. — Навярно водата вече е потекла от крановете в кухнята и на носа.“

— От колко дни не беше валяло, Том? — попита Уили.

— Трябва да проверим в бордовия дневник. Вероятно над петдесет.

— Като че са почнали проклетите мусони — каза Уили. — Дайте ми една картуна, за да изтребвам водата.

— Пази калъфа на „бебето“ сух!

— Прикладът е между краката ми, а дулото под лявата ми мишница — обясни Уили. — Никога не е бил на по-хубаво място. Подай ми кратуната!

На кърмата всички се къпеха голи. Насапунисваха се, като заставаха ту на единия, ту на другия крак, обръщаха гръб на дъжда, докато се сапунисваха, сетне пак се извръщаха към него. Телата им бяха кафяви, но изглеждаха бели в странната светлина. Томас Хъдсън се сети за картината с къпещите се на Сезан, ала си каза, че би желал тази картина да бъде нарисувана от Ейкинз^[2]. След това съобрази, че би трябвало сам да я нарисува с кораба на фона на бялата пяна от ревящия прибой, който се втурваше през сивата завеса, с черните ивици на новия шквал и проблясъците на слънцето, което превръщаше за къс миг дъжда в сребро и озаряваше къпещите се на кърмата.

Той прилепи лодката, Ара подхвърли въже и те се прибраха на яхтата.