Ърнест Хемингуей
Острови на течението (12)

12

На следния ден вятърът стихна. Роджър и момчетата плуваха край плажа, а Томас Хъдсън работеше на горната веранда. Еди сметна, че от солената вода краката на Дейвид няма да пострадат, ако се превържат след плуването. Затова всички влязоха в морето. Томас Хъдсън поглеждаше от време на време надолу и ги наблюдаваше, докато рисуваше. Сети се за Роджър и девойката и се разсея, та се опита да не мисли. Не можеше все пак да не сравнява момичето с майката на Том, когато я беше срещнал за пръв път. Ала толкова други момичета й приличаха и му напомняха за нея. Той продължи да работи. Беше уверен, че скоро ще зърне девойката и че ще има възможност да я вижда често. По всичко личеше. Да, тя се отличаваше с красота и привлекателност. Беше много лошо, че му напомняше майката на Том. Ала нищо не можеше да стори. И по-рано неведнъж му се беше случвало да изживява подобни усещания. Затова продължи да рисува.

Предугаждаше, че картината ще стане сполучлива. Другата с рибата във водата щеше наистина да го затрудни. „Може би трябваше да почна с нея. Не, по-добре да завърша първо тази. Ще мога да работя върху нея, след като си отидат.“

— Дай да те пренеса, Дейви! — чу Томас Хъдсън гласа на Роджър. — За да не влезе сух пясък в раните.

— Добре — съгласи се момчето. — Чакайте най-напред да измия и двата крака в морето.

Роджър го изнесе на плажа и го сложи на един стол до входа към океана. Когато минаваха под верандата на път за стола, бащата чу как синът му запита:

— Очаквате ли, че тя ще дойде, мистър Дейвис?

— Не зная — отговори Роджър. — Надявам се.

— Намирате ли, че е красива, мистър Дейвис?

— Хубава е.

— Допаднахме й май. Мистър Дейвис, какво прави едно момиче като нея?

— Не зная. Не съм я питал.

— Том е влюбен в нея. И Анди също.

— А ти?

— Не зная. Не съм влюбчив като тях. Все пак бих желал да я видя още веднъж. Мистър Дейвис, нали не е фльорца?

— Не зная. Няма вид на уличница. Защо?

— Томи каза, че е влюбен в нея, но че вероятно тя е фльорца и половина. А Анди каза, че малко го било еня дали е фльорца или не е.

— Няма вид на развратница.

— А ония мъже с нея не са ли страшни хапльовци?

— Не ще и дума.

— Какво правят такива мъже?

— Ще я попитаме, когато дойде.

— Смятате ли, че ще дойде?

— Да — увери го Роджър. — Ако бях на твое място, не бих се тревожил.

— Тревожат се Томи и Анди. Аз съм влюбен в друга. Разказах ви вече.

— Спомням си. Това момиче й прилича — каза Роджър.

— Навярно я е видяла в киното и се мъчи да изглежда като нея — обясни Дейвид.

Томас Хъдсън продължи да работи.

Роджър превързваше краката на Дейвид, когато тя се зададе, вървейки по плажа. Беше боса и по бански костюм, над който имаше пола от същия плат. Носеше плажна чанта. На Томас Хъдсън му стана приятно, когато видя, че краката й са толкова хубави, колкото и лицето и гърдите, които беше забелязал под пуловера. Имаше хубави ръце и цялата беше обгоряла. Не носеше грим, освен на устните, устата й беше хубава и той би желал да я зърне без червило.

— Здравейте! — поздрави тя. — Закъснях ли?

— Не — отговори Роджър. — Влизахме да плуваме, но аз пак ще вляза.

Роджър беше изнесъл стола до края на плажа и Томас Хъдсън видя как тя се наведе над краката на Дейвид и забеляза извитите нагоре къдрици на тила й, когато тежестта на косата падна напред. Къдриците се откроиха сребристи на слънцето върху кафявата основа на кожата.

— Какво си пострадал? — полюбопитствува тя. — Бедните крачета!

— Протрих ги, когато изтеглях една риба — обясни момчето.

— Колко голяма беше?

— Не зная. Изплъзна се.

— Ужасно много съжалявам.

— Минала работа. Никой вече не се сеща за нея.

— Уместно ли е да плуваш с такива крака?

Роджър мажеше наранените места с меркурохром. Раните изглеждаха добре и чисти, но месото беше малко набъбнало от солената вода.

— Еди каза, че плуването ще помогне.

— Кой е Еди?

— Готвачът ни.

— Готвачът ви същевременно и лекар ли ви е?

— Той разбира от тия неща — обясни Дейвид. — Мистър Дейвис също каза, че мога да плувам.

— Какво друго казва мистър Дейвис? — обърна се девойката към Роджър.

— Каза, че се радва да ви види.

— Много мило. Лудуваха ли момчетата нощес?

— Не особено — отговори Роджър. — Играхме покер, после аз четох и си легнах.

— Кой спечели на покера?

— Анди и Еди — каза Дейвид. — Вие какво правихте?

— Играхме табла.

— Спахте ли добре? — осведоми се Роджър.

— Да. А вие?

— Чудесно — отвърна той.

— От нас само Томи играе табла — обясни Дейвид. — Научи го оня хубостник, който се оказа педераст.

— Нима? Каква неприятна история!

— Начинът, по който я разправя Томи, не я прави чак толкова неприятна. Не се е случило нищо лошо.

— Намирам, че педерастите са ужасно неприятни — призна девойката. — Горките хора!

— Историята все пак е твърде забавна — продължи Дейвид. — Защото оня хубостник, който научи Томи да играе табла, се запретнал да му обяснява какво представляват педерастите и да разказва за старите гърци, за Дамон^[1] и Финтий, за Давид и Йонатан^[2]. Сещате се по такъв начин, както в училище обясняват за рибите, хайвера им или за пчеличките, които оплождат цветния прашец, и така нататък. А Томи го запитал дали е чел една книга от Жид. Как се казваше, мистър Дейвис? Не „Коридон“. Другата? С Оскар Уайлд?

— „Si le grain ne meurt^[3]“ — отговори Роджър.

— Това е твърде безнравствена книга, която Томи отнесъл в училище, за да я чете на момчетата. Естествено, те не я разбирали на френски, но Томи я превеждал. Много части от нея са убийствено скучни, но става твърде безнравствена, когато мистър Жид отива в Африка.

— Чела съм я — каза девойката.

— Отлично! — възкликна Дейвид. — Сещате се тогава какво имам предвид. И ето, хубостникът, който научи Томи да играе табла и се оказа педераст, се смаял ужасно, когато Томи му заговорил за тая книга, ала същевременно бил облекчен, защото вече можел да прескочи разните обяснения за пчеличките и цветенцата и рекъл: „Радвам се много, че си запознат“ или нещо подобно, а Томи му отговорил точно с тези думи, запомнил съм ги хубаво: „Мистър Едуардс, изпитвам само академичен интерес към хомосексуализма. Благодаря ви много, задето ме научихте да играя табла, и позволете ми да ви кажа сбогом!“ По онова време Томи имаше превъзходни обноски — добави Дейвид. — Тъкмо се беше завърнал от Франция, където беше живял с татко, и се отличаваше с изтънчени обноски.

— И ти ли си живял във Франция?

— Ние всички сме живели във Франция, кой повече, кой по-малко. Но само Томи помни подробности. Изобщо Томи има най-добра памет. И много вярна. А вие, живели ли сте във Франция?

— Дълго време.

— Там ли сте учили?

— Да. В околностите на Париж.

— Почакайте, докато дойде Том — каза Дейвид. — Той познава Париж и околностите му така, както аз познавам тук рифа. Или плитчините. Кой знае дори дали ги познавам толкова добре, колкото Томи познава Париж.

Сега девойката седеше в сянката на верандата и наблюдаваше как белият пясък се стича между пръстите на краката й.

— Разкажи ми за рифа и плитчините — замоли тя.

— Ще бъде по-добре да ви ги покажа — предложи Дейвид. — Ще ви откарам с лодка до плитчините и ще ловим риба под водата, ако искате. Това е единственият начин да опознаете рифа.

— Ще дойда с удоволствие.

— Кои са на яхтата? — запита Роджър.

— Хора. Няма да ви харесат. Изглеждаха много мили.

— Държите ли да говорим за тях?

— Не.

— Сблъскахте се вече с упорития. Той е и най-богатият, ала и най-досадният. Не можем ли да не се занимаваме с тях? До един са добри, и чудесни, и убийствено скучни.

Зададе се Том, следван от Андрю. Бяха плували в долния край на плажа и щом, излизайки от морето, съзряха девойката до стола на Дейвид, припнаха по твърдия пясък. Андрю изостана запъхтян.

— Не можеш ли да ме изчакаш! — разсърди се той.

— Извинявай, Анди! — рече Том. — Добро утро! — поздрави той. — Доста ви чакахме, и накрая влязохме в морето.

— Прощавайте, задето закъснях.

— Не сте закъснели. Ние всички пак ще влезем да се къпем.

— Аз ще остана — заяви Дейвид. — Влезте вие сега. Май се поувлякох в приказките.

— Не трябва да се плашите от насрещното подводно течение — успокои Том девойката. — Дъното има постепенен продължителен наклон.

— Ами акулите и баракудите^[4]?

— Акулите идват само нощем — обясни Роджър. — А баракудите никога не ни безпокоят. Могат да се блъснат в човек само ако водата е много мътна или тинеста.

— Ако видят, че нещо блести и не знаят какво е, могат да се нахвърлят — додаде Дейвид. — Иначе не нападат хора в бистра вода. Когато плуваме, почти винаги наоколо ни има баракуди.

— Можете да забележите как се стрелкат над пясъка покрай вас — намеси се Том. — Те са много любопитни. Но всякога избягват човека.

— Ако сте хванали риба под водата — обади се Дейвид — и сте я нанизали на тел или я държите в мрежа, баракудите се втурват подир рибата и могат да ви блъснат случайно, защото са много устремни.

— Или ако плувате сред ято кефали или голямо стадо сардина — продължи Том, — баракудите могат да се ударят във вас, когато се врязват в стадото.

— Ще плувате между Томи и мене — предложи Анди. — Така нищо няма да ви се случи.

Вълните се разбиваха с грохот в плажа. Брегобегачите и пръстеновидните дъждосвирци подтичваха припряно по твърдия влажен пясък, щом водата се оттегляше, преди да се е стоварила нова вълна.

— Мислите ли, че е уместно да плуваме при толкова бурно море и лоша видимост?

— Разбира се — рече Дейвид. — Само ще внимавате къде стъпвате, преди да се отпуснете да плувате. Във всеки случай, много е бурно, за да се е сврял в пясъка някой дазиатис^[5].

— Мистър Дейвис и аз ще ви пазим — успокои я Том.

— Аз ще ви пазя — обади се Анди.

— Ако се блъснете в някаква риба в прибоя, вероятно ще са малки помпано^[6] — продължи Дейвид. — Те идват при прилив, за да се хранят с водни бълхи. Във водата са страшно красиви, при това са любопитни и дружелюбни.

— Имам чувството, че ще плувам в аквариум — засмя се девойката.

— Анди ще ви научи как да изпускате въздуха от дробовете, за да се задържите на дълбочина — допълни Дейвид. — А Том ще ви покаже как да се пазите от мурените.

— Недей я плаши, Дейв! — упрекна го Том. — Не сме световни шампиони на подводния риболов като тебе. Ама тъкмо защото е цар под водата, мис Бруус…

— Одри!

— Одри — поправи се Том и замлъкна.

— Какво искаше да ми кажеш, Томи?

— Не помня — смънка Том. — Я да влезем да поплуваме.

Томас Хъдсън поработи още известно време. Сетне слезе, седна до Дейвид и заследи четиримата в прибоя. Девойката плуваше без шапка, тя плуваше и се гмуркаше с гъвкавостта на тюлен. Като плувец отстъпваше на Роджър само по физическа сила. Когато къпещите се излязоха на плажа и се запътиха към къщата по твърдия пясък, мократа й коса висеше назад, опъната от челото, и очертаваше истинската форма на главата й. Томас Хъдсън си каза, че никога не е виждал по-красиво лице и по-изящно тяло. Освен едно лице и едно тяло. Освен най-красивото лице и най-изящното тяло. „Не мисли за тях! — упрекна се той. — Любувай се само на тая девойка и радвай се, че е тук!“

— Как беше? — запита я Томас Хъдсън.

— Прелестно — усмихна му се тя, сетне се обърна към Дейвид. — Изобщо не видях никакви риби.

— Едва ли бихте ги видели в такъв разпенен прибой — обясни Дейвид. — Освен ако се блъснете в тях.

Девойката седна на пясъка и сключи ръце около колената. Косата й висеше мокра на раменете; двете момчета се настаниха до гостенката. Роджър легна на пясъка срещу нея и опря чело в скръстените си ръце. Томас Хъдсън отвори вратата с жалузи и се качи на верандата, за да рисува. Стори му се, че така ще бъде най-добре за него.

Долу на пясъка, където Томас Хъдсън повече не наблюдаваше дружината, девойката се загледа в Роджър.

— Тъжен ли сте? — полюбопитствува тя.

— Не.

— Замислен?

— Може би малко. Не зная.

— В ден като днешния не заслужава изобщо да се мисли.

— Съгласен съм. Няма да мисля. Мога ли да наблюдавам вълните?

— Вълните са волни.

— Искате ли да влезем още веднъж?

— По-късно.

— Кой ви е учил да плувате?

— Вие.

Роджър повдигна глава и се взря.

— Не си ли спомняте плажа на Кап д’Антиб? Малкия плаж. Не Илен Рок^[7]. Наблюдавах ви как скачате в морето при Илен Рок.

— За какъв дявол сте дошли тук и как е истинското ви име?

— Дойдох да ви видя — отвърна тя. — И предполагам, че името ми е Одри Бруус.

— Да си ходим ли, мистър Дейвис? — попита Том.

Роджър не му отговори.

— Как е истинското ви име?

— Наричах се Одри Рейбърн.

— И защо дойдохте да ме видите?

— Защото исках. Сгрешила ли съм?

— Май че не — каза Роджър. — Кой ви съобщи, че съм тук?

— Един отвратителен мъж, с когото се срещнах на един прием в Ню Йорк. Сбили сте се с него тук. Разправяше, че сте станали бараба.

— Здравата го избарабих! — процеди Роджър, гледайки към морето.

— Разправяше още куп нелепости. Ни една особено ласкава.

— С кого бяхте в Антиб?

— С мама и Дик Рейбърн. Сега спомняте ли си?

Роджър седна и я изгледа. После се приближи до девойката, прегърна я и я целуна.

— Да пукна, ако те познаех! — възкликна той.

— Имах ли право да дойда? — запита тя.

— Сладка хлапачка! — разнежи се Роджър. — Ти ли си наистина?

— Трябва ли да го доказвам? Не ми ли вярвате?

— Не помня никакви тайни белези.

— Сега харесвате ли ме?

— Сега те обичам.

— Не можеше да очаквате вечно да приличам на жребче. Спомняте ли си, когато ми казахте в Отьой, че съм приличала на жребче, и аз се разплаках?

— Това беше комплимент. Казах ти, че приличаш на жребче от Тениел^[8] в „Алиса в страната на чудесата“.

— А пък аз се разплаках.

— Мистър Дейвис — обади се Анди — и Одри, ние момчетата ще отидем за кока-кола. Искате ли да ви донесем и на вас?

— Аз не искам, Анди. А ти, малката?

— Аз искам.

— Ела, Дейв!

— Няма да дойда. Искам да слушам!

— Понякога си страшен ръб! — ухапа го Том.

— Донесете и на мене една кока-кола! — заръча Дейвид. — Продължавайте, мистър Дейвис. Все едно, че ме няма.

— Ти не ни пречиш, Дейв — каза девойката.

— Но къде отиде и защо си Одри Бруус?

— Историята е малко сложна.

— Допускам, че е сложна.

— Накрая майка ми се омъжи за един човек по име Бруус.

— Познавах го.

— На мене ми харесваше.

— Нямам мнение. Но защо си Одри?

— Това е второто ми кръстно име. Избрах го, защото не харесвах името на майка си.

— А аз не харесвах майка ти.

— И аз не я харесвах. Харесвах Дик Рейбърн и харесвах Бил Бруус, а бях влюбена в тебе и бях влюбена в Томас Хъдсън. Той също не ме позна, нали?

— Не зная. Той е особен и не би се издал. Според него все пак приличаш на майката на Томи.

— Бих желала наистина да й приличам.

— Дяволски много й приличаш.

— Наистина й приличаш — намеси се Дейвид. — Поне дотолкова разбирам. Извинявай, Одри. Би трябвало да си трая и да се махна.

— Не си била влюбена в мене, нито си била влюбена в Том.

— Наистина. Бях влюбена. Ти не можеш да знаеш.

— Къде е майка ти сега?

— Омъжи се за един човек по име Джефри Таунзенд и живее в Лондон.

— Продължава ли да взема наркотици?

— Естествено. И още е красива.

— Наистина ли?

— Да. Наистина е красива. Това не е плод на дъщино благоговение.

— Навремето проявяваше голямо дъщино благоговение.

— Да, проявявах. Молех се за всички. От всичко се разстройвах. Всеки първи петък от месеца постех за мама: дано божието милосърдие я озари и я дари с блажена кончина. Нямате представа, Роджър, как съм се молила и за вас.

— Бих желал молитвите ти да ми бяха помогнали малко повече — пошегува се Роджър.

— И аз бих желала.

— Нямаш право да твърдиш това, Одри. Не можеш да знаеш кога молитвите ще помогнат — обади се Дейвид. — Не искам да кажа, че мистър Дейвис се нуждае от молитви. Имам предвид молитвите изобщо.

— Благодаря, Дейв — рече Роджър. — Какво стана с Бруус?

— Умря. Не помните ли?

— Не. Помня, че почина Дик Рейбърн.

— Има си хас да не помните!

— Да, помня.

Върнаха се Том и Андрю с бутилки кока-кола и Андрю подаде по едно изстудено шише на девойката и на Дейвид.

— Благодаря — каза тя. — Чудесна е така, както е изстудена.

— Одри — вметна Том, — сега си спомних за тебе. Ти идваше в ателието с мистър Рейбърн. Никога не отронваше ни дума. Ти и аз, татко и мистър Рейбърн ходехме на цирк и на конни състезания. Но тогава не беше толкова хубава.

— Сигурен съм, че е била — противопостави се Роджър. — Попитай баща си!

— Съжалявам, че мистър Рейбърн почина — продължи Том. — Спомням си много добре, когато загина. Беше убит от шейна, която изхвръкна от пистата за бобслей на един завой и се стовари върху зрителите. Преди това се беше поболял много тежко и с татко ходихме да го видим. След като оздравя, отиде на бобслейни състезания, макар да не трябваше да ходи. Не се случихме там, когато загина. Извинявай, Одри, ако този спомен те разстройва.

— Той беше мил човек — отговори Одри. — Споменът не ме разстройва. Нещастието се случи толкова отдавна.

— Спомняш ли си някого от нас двамата? — полюбопитствува Анди.

— Как ще си спомня, коннико? Още не сме били родени! — сгълча го Дейвид.

— Как можех да зная — оправда се Анди. — Нищо не си спомням за Франция. Не вярвам и ти да помниш много нещо.

— Аз и не претендирам. Томи помни Франция вместо нас. Един ден и аз ще помня тоя остров. Мога да си спомня и всяка таткова картина, която съм виждал.

— Спомняш ли си конните състезания? — запита Одри Том.

— Всички състезания, на които съм ходил.

— Понякога и аз ги посещавах — сподели девойката, — в Лоншан, и в Отьой, и в Сен Клу. Заседнали са някъде дълбоко в тила ми.

— Спомням си тила ти — закачи я Том. — И косата ти, която стигаше до кръста. Тогава седях два реда над тебе, за да виждам по-добре. Беше сив ден, каквито са повечето дни през есента, когато въздухът изглежда изпълнен със синкав дим. Намирахме се на горната трибуна точно срещу канавката с вода, а отляво оставаха канавката с палисадата и каменната стена. Финалът беше откъм нашата страна, ямата с вода се намираше откъм вътрешния паркур. Заставах постоянно над тебе или зад тебе, за да виждам по-добре, освен когато слизахме край бариерата.

— Тогава ти ми се струваше много смешно хлапе.

— Допускам, че съм бил смешен. Но ти никога не ми говореше. Навярно, защото бях толкова малък. Не беше ли все пак Отьой хубав хиподрум?

— Чудесен е. Там бях миналата година.

— Може би ще го посетим това лято, Томи — вметна Дейвид. — И вие ли ходехте с нея на конни състезания, мистър Дейвис?

— Не — отговори Роджър. — Аз бях само неин учител по плуване.

— Вие бяхте моят герой.

— А татко не беше ли вашият герой? — полюбопитствува Лндрю.

— Беше, естествено. Ала не можех да му посвещавам изцяло мечтите си, защото беше женен. Когато се разведе с майката на Том, написах му писмо. С пламенни думи изразих готовността си да заема мястото на майката на Том, доколкото бих била в състояние да го сторя. Не изпратих обаче писмото, защото той се ожени за майката на Дейви и Анди.

— Безспорно, отношенията между хората са сложни — заключи Том.

— Разкажете ни още нещо за Париж — замоли Дейвид. — Трябва да научим колкото се може повече неща, понеже скоро ще ходим там.

— Спомняш ли си как слизахме при оградата, Одри, и как, след като конете преминаваха последните препятствия, се устремяваха право към нас, ставайки все по-големи и по-големи, а копитата им тътнеха в тревата, когато профучаваха.

— И колко студено беше и как се трупахме около големите braziers, за да се постоплим и изядем сандвичите си от бюфета!

— Обичах есента — продължи Том. — Прибирахме се в къщи с карета, открита карета, спомняш ли си? Покрай Булонската гора и после покрай Сена, точно когато се стъмваше и запалените сухи листа миришеха, а влекачи мъкнеха шлепове по реката.

— Действително ли си спомняш ясно всичко това? Ти беше ужасно малък.

— Помня всеки мост на реката от Сюрен до Шарантон — заяви Том.

— Невъзможно.

— Не мога да изброя имената им. Но те са се запечатали в паметта ми.

— Не вярвам, че можеш да ся ги спомниш всичките. А и част от реката е грозна, грозни са и много от мостовете.

— Така е. Но аз живях там дълго време, след като се запознах с тебе, и татко обичаше да се разхожда по целия бряг на реката. И в грозните, и в красивите му части. Неведнъж съм ловил риба с приятели.

— Наистина ли си ловил риба в Сена?

— Наистина.

— Ловеше ли и татко ти риба?

— Не особено много. Понякога ловеше риба при Шарантон. Но много обичаше да се разхожда, след като привършваше работата си. Затова се разхождахме, докато аз капвах от умора, и тогава се прибирахме с автобуса. А когато имахме пари, наемахме такси или файтон.

— Трябва да сте имали пари, когато ходехме на конни състезания.

— Струва ми се, че онази година имахме — отговори Том. — Не си спомням. Понякога имахме, понякога нямахме.

— Ние пък имахме всякога пари — рече Одри. — Мама никога не се омъжваше за някого, ако нямаше купища пари.

— Богата ли си, Одри? — полюбопитствува Томи.

— Не — отвърна девойката. — Баща ми пилееше парите и изгуби състоянието си, след като се ожени за мама, а ни един от пастроците ми не се погрижи да ме обезпечи материално.

— Не са ти нужни пари — обади се Андрю.

— Защо не останеш да живееш при нас? — попита Том. — Ще бъде знаменито.

— Звучи примамливо. Но трябва да си осигуря препитание.

— Заминаваме за Париж — каза Андрю. — Ще дойдеш с нас. Ще бъде приказно. Ще отидем двамата да разгледаме разните arrondissements.

— Трябва да си помисля — отговори Одри.

— Искаш ли да ти приготвя един коктейл, за да се решиш по-лесно? — предложи Дейвид. — В книгите на мистър Дейвис все така постъпват.

— Не ме упойвайте с алкохол.

— Това е любимата хитрина на търговците на бели робини — вметна Том. — А когато жертвите дойдат на себе си, те са вече в Буенос Айрес.

— Трябва да им дават нещо страхотно силно — забеляза Дейвид. — Пътят е твърде дълъг.

— Не мисля, че има нещо по-силно от коктейла „мартини“, който приготовлява мистър Дейвис — каза Андрю. — Пригответе й едно мартини, мистър Дейвис, моля ви. — Сетне той се обърна към девойката. — Искаш ли, Одри?

— Да, ако не е много далече обедът.

Роджър отиде да приготви коктейлите, а Том стана и се намести до девойката. Андрю седеше в краката й.

— Според мене не трябва да приемаш коктейла, Одри! — каза той. — Това е първата отстъпка. Спомни си: ce n’est que le premier pas qui coute^[9].

Горе на верандата Томас Хъдсън продължаваше да рисува. Не можеше да не слуша, ала не беше погледнал надолу ни веднъж, откакто плувците се бяха прибрали от морето. С мъка се сдържаше в черупката на работата, която си беше изградил за защита, и си повтаряше, че ако не работи сега, може да я изгуби. После си каза, че ще дойде време за рисуване, когато гостите си отидат. Но той знаеше, че и сега трябва да продължава да работи, ако държи да не се лиши от увереността, която беше постигнал чрез работата. „Ще рисувам точно толкова, колкото бих рисувал, ако не бяха тук — реши той. — После ще прибера нещата си и ще сляза. Да вървят по дяволите спомените за Рейбърн или за миналото, или за каквото и да е!“ Ала още докато работеше, почувствува как се промъква самотата. Момчетата щяха да си заминат през идната седмица. „Работи! — насърчи се той. — Стегни се и поддържай навиците си, защото скоро ще ти потрябват!“

Щом свърши работата, Томас Хъдсън слезе при компанията, но мисълта му още беше погълната от рисуването.

— Здравейте! — поздрави той девойката, после отмести очи от нея и отново я погледна.

— Без да искам ви слушах — почна той. — Или ви подслушвах. Радвам се, че сме стари приятели.

— И аз се радвам. Знаехте ли това?

— Може би — отговори той. — Хайде да обядваме! Изсъхнахте ли, Одри?

— Ще се преоблека в банята. Имам блузка и полата към банския костюм.

— Кажи на Джоузеф и на Еди, че сме готови! — заръча Томас Хъдсън на Том. — Ще ви покажа къде е банята, Одри.

Роджър влезе в къщи.

— Струва ми се, че не трябваше да прониквам у вас под лъжливи предлози — каза девойката.

— Не сте проникнали под такива предлози.

— Предполагате ли, че бих могла да му помогна.

— Да. Той трябва да се запретне мъжки на работа, за да спаси душата си. Не разбирам твърде от души. Но той похаби своята, когато попадна за първи път в Калифорния.

— Сега обаче се кани да напише роман. Голям роман.

— Откъде научихте?

— Прочетох в един вестник. Ако не се лъжа, дописка на Чоли Никърброкър.

— Щом е така, трябва да е вярно — съгласи се Томас Хъдсън.

— Действително ли вярвате, че бих могла да му помогна?

— Да.

— Съществуват известни усложнения.

— Винаги съществуват усложнения.

— Да ви кажа ли сега какви са?

— Недейте. По-добре се преоблечете, вчешете се и заповядайте горе. Той би могъл да срещне друга жена, докато ви чака.

— Не бяхте такъв в миналото. Намирах, че сте най-милият човек на света.

— Съжалявам ужасно, Одри. И се радвам, че сте тук.

— Ние сме стари приятели, нали?

— Разбира се. Преоблечете се, докарайте се и елате горе.

Той отмести очи от девойката и тя затвори вратата на банята. Неочаквано го обзе непонятна пустота. Почувствува как щастието от лятото почна да се оттегля така, както морето се оттегля в плитчините и отливът почва да напира през протока, водещ към океана. Той погледна към морето и ивицата на плажа, и забеляза, че отливът беше настъпил и морските птици шареха чевръсто по наклона на новия влажен пясък. Вълните на прибоя отслабваха и се оттегляха. Той хвърли продължителен поглед към брега и се прибра в къщи.