Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Islands in the Stream, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2010)

Издание:

Ърнест Хемингуей. Острови на течението.

Първо издание

Редактор: Илка Атанасова

Художник: Б.‍ Икономов

Худ. редактор: П.‍ Добрев

Технич. редактор: Н.‍ Панайотов

Коректори: К.‍ Цонкова, А.‍ Байкушева

Издателство на Отечествения фронт, София, 1972

История

  1. — Добавяне

8

През нощта Томас Хъдсън се събуди и се вслуша в равномерното дишане на момчетата. Под светлината на месеца ги видя как спят. Спеше и Роджър, унесен в дълбок, почти спокоен сън.

Бащата беше щастлив, че синовете му са при него и не искаше да мисли изобщо за заминаването им. Още преди да дойдат, той беше вкусил от щастието, а и отдавна се беше научил да живее и да твори, без самотата да му тежи като непоносимо бреме, но пристигането на момчетата беше разрушило защитните му навици на живот, които си беше създал. Сега обаче беше свикнал с тяхното нарушение. Навиците, които правеха живота му приятен, се изразяваха в това, че работеше усърдно, че вършеше всичко в определени часове, че подреждаше нещата си на места, че ги поддържаше грижливо, че изчакваше търпеливо да стане време за ядене и почерпка, че четеше нови книги и препрочиташе не малко стари. В този сбор от навици всекидневникът, когато пристигаше навреме, съставляваше събитие, а когато не идваше навреме, неполучаването му се превръщаше в източник на огорчение. Томас Хъдсън беше овладял много от хитрините, които се прилагат от самотниците, за да се спасят от самотата и дори да я забравят, и си беше изработил правила и утвърдил навици, които спазваше съзнателно или несъзнателно. Ала откакто момчетата му гостуваха, изпитваше голямо облекчение, че не е принуден да прибягва до тези хитрини, правила й навици.

Все пак щеше да бъде тежко — размишляваше той, — когато щеше да му се наложи да започне всичко отново. Знаеше как ще протекат нещата. През част от деня щеше да изпитва задоволство, че къщата е безлюдна, че може да остане насаме с мислите си и книгите, без да бъде принуден да слуша чужд брътвеж; да гледа неща, без да е нужно да разговаря за тях; да работи мъжки, без да прекъсва. Ала после — добре знаеше — щеше да се обади гласът на самотата. Трите момчета бяха заели значителна част от съществото му, която щеше да остане празна, когато си отидеха, и той съзнаваше, че именно тогава за известно време ще му бъде най-тежко.

Животът му беше изграден върху здравите основи на работата и всекидневието на Гълфстрийма и на острова, затова неговият ритъм щеше постепенно да се възстанови. Хитрините, порядките, навиците, бяха предназначени за борба със самотата, но Томас Хъдсън беше оголил съвършено ново кътче на уязвимост, където щеше да нахлуе самотата, щом си отидеха момчетата. Ала не можеше да я предотврати с нищо. По-късно тя щеше да настъпи и понеже беше неизбежна, нямаше смисъл да се тревожи отсега.

Случи се много лъчезарно, безметежно лято. Всичко, което би могло да вземе лош обрат, беше завършило добре. Томас Хъдсън нямаше предвид ефектни събития като боя на Роджър с непознатия на кея, който можеше да има съдбоносни последици, нито премеждието на Дейвид с акулата, а най-различни дреболии, които бяха приключили благополучно. Щастието често се представя като нещо много скучно, но причината за това е — разсъждаваше той, докато лежеше буден, — че понякога глупците са много честити, а умните са в състояние да причинят и причиняват нещастие на себе си и на околните. Томас Хъдсън никога не бе намирал щастието за скучно. Винаги то му се беше струвало по-възбудително от всичко друго, а за хората, които бяха способни да го изживеят, то не отстъпваше по сила на скръбта. Кой знае дали тоя извод беше правилен, той обаче го приемаше за правилен отдавна и това лято се радваха на щастието от един месец и вече нощем бленуваше за това щастие, преди още то да беше отлетяло.

Знаеше какво означава да живееш сам и беше разбрал, какво означава да живееш с човек, когото обичаш и който те обича. Всякога беше обичал децата си, ала никога по-рано не беше си давал сметка колко много ги обича и колко е зле, че не живее с тях. Желаеше те да са постоянно с него и майката на Том да е още негова жена. Но после си казваше, че пожеланието е толкова абсурдно, колкото мечтата да притежава всички богатства на света и да ги използува колкото се може по-разумно, да достигне рисунките на Леонардо и картините на Питер Бройгел; да има абсолютно вето срещу злото и да бъде в състояние да го разпознава безпогрешно, когато го срещне, както и да го предотвратява със същата лекота, с която се натиска електрическо копче, и на всичко отгоре да бъде непрестанно здрав и да живее вечно без духовен и физически упадък. Това бяха все неща — Томас Хъдсън размишляваше тая нощ — които заслужава човек да ги притежава. Ала не можеше да ги притежава, както и не можеше да задържи децата, или както не могат да се възкресят същества, които човек обича и които са починали или излезли от живота му. Сред всички, неща, които човек би могъл да няма, се срещаха неща, които би могъл да има, и едно от тях беше да съзнава кога е щастлив и да умее да се наслаждава на щастието, докато то е налице. Съществуваха сума неща, които го правеха честит, когато ги притежаваше. Но точно сега през изтеклия месец щастието се олицетворяваше от четирима души и донякъде то не отстъпваше на щастието, с което в миналото го беше дарявало едно-единствено човешко създание. И сега за сега не бяха изникнали поводи за огорчения. Не, не бяха изживели никакви огорчения.

Не се дразнеше дори че сега лежи буден. Спомни си какво изживяваше в миналото, когато не можеше да заспи и нощем лежеше буден, за да размишлява върху причините, поради които се беше лишил от трите си деца, и върху безразсъдното си поведение. Анализираше постъпките, които не можеше да измени, или си въобразяваше, че не може да измени, мяташе се от една съдбоносна грешка в съждението към друга, още по-съдбоносна. Сега приемаше всичко като безвъзвратно минало и беше заглушил угризенията, беше се държал като глупец, а той не обичаше глупците. Ала изживяното се беше заличило, момчетата бяха при него, той ги обичаше и те го обичаха. Щеше да остави нещата да следват своя ход.

В края на краищата децата щяха да си отидат и бащата щеше да се сблъска отново със самотата. Но тя щеше да бъде период на изчакване, докато се върнат. Ако останеше Роджър да работи и да му прави компания, би се справил по-леко. На Роджър обаче не можеше да разчита, защото никой не знаеше кога и какво ще му хрумне. Сещайки се за Роджър, той се усмихна. После го съжали, но се упрекна, че постъпва нечестно и че Роджър не може да понася съжаленията, затова престана да го съжалява, и като се вслуша в спокойното дишане на спящите, се унесе.

Повторно се събуди, когато лунната светлина огря лицето му, и отново се сети за Роджър и любовните му увлечения. И той, и Роджър се бяха държали глупаво и зле с жените. Не желаеше да се задълбочава в собствените си глупости, затова се разрови из глупостите на Роджър. „Няма да го съжалявам, тъй че не проявявам нечестност, като се ровя в любовните увлечения на Роджър. Сам изживях немалко увлечения, та не е нечестно да надникна в сърдечното минало на Роджър. Впрочем моето увлечение беше различно, защото обичах истински само една жена, която изгубих. Твърде добре зная защо. Ала престанах да мисля за случилото се и може би ще бъде по-добре да не мисли и за Роджър.“ Тази нощ обаче светликът на месеца както всякога смущаваше съня му и Томас Хъдсън се размисли за Роджър и неговите драматични или комични увлечения.

Спомни си последната жена, по която се беше увлякъл Роджър по времето, когато двамата живееха в Париж. Колко красива и фалшива му се беше видяла тя, когато Роджър я доведе в ателието му! Роджър не съзираше двойствеността й. Тя беше една от поредните му илюзии и той беше впрегнал цялата си голяма дарба да служи предано, за да й угоди, докато бъдат отстранени пречките за брака им. Сетне само за месец прозря измамността й, която долавяха ясно всички, които я познаваха. Навярно беше изживял тежък ден, когато беше открил за първи път заблудата си, но процесът на изтрезняване продължаваше, когато Роджър дойде в ателието на Томас Хъдсън. Той поразгледа картините, направи някоя и друга уместна критична забележка, после неочаквано вметна:

— Казах на Ейрз, че няма да се оженя за нея.

— Хм. Изненада ли се?

— Не особено. Не мина без обяснения. Тя е двулико същество!

— Нима? В какво отношение?

— Във всяко отношение. В каквато и посока да я разрежеш.

— Мислех, че я харесваш.

— Не. Помъчих се да я харесвам. Но успях само в началото. Бях влюбен в нея.

— Какво значи „влюбен“?

— Би трябвало да знаеш.

— М-да — съгласи се Томас Хъдсън, — би трябвало да зная.

— Ти не я ли харесваш?

— Не. Не можех да я понасям.

— Защо нищо не ми каза?

— Беше ти приятелка. А и не си ме питал.

— Предупредих я. Но сега трябва да изпълня решението си.

— Най-добре ще бъде да се махнеш.

— Не. Тя да се махне.

— Смятах, че така ще бъде по-просто.

— Тоя град е толкова мой, колкото и неин.

— Зная.

— И ти също води такава борба, нали? — запита Роджър.

— Да. Човек не може да спечели ни една от тези схватки. Ала може да се пребори. Защо не смениш чисто и просто quartier[1]?

— Там, където съм, ми е много добре.

— Спомням си формулата: „Je me trouve tras bien ici et ie vous prie de me laisser traèquille[2].“

— Започва с думите: „Je refuse de recevoir ma femme[3]“ — забеляза Роджър — и те се казват на huissier[4]. Но аз не се развеждам. Само се разделям.

— Няма ли да бъде трудно, като я виждаш?

— Не. Така ще се излекувам. Като я виждам и слушам приказките й.

— Какво ще стане с нея?

— Сама ще си изиграе ролята. Толкова пъти е разигравала комедии през последните четири години.

— Пет години — поправи го Томас Хъдсън.

— Не смятам, че първата година разиграваше комедии.

— Ще бъде по-добре да се оттеглиш. Щом не смяташ, че първата година е разигравала комедии, ще бъде по-добре да се махнеш надалече.

— Тя пише неудържими писма. Ако се махна, ще бъде още по-лошо. Не, ще остана тук и ще го ударя на живот. Ще се излекувам без остатък.

След като Роджър се раздели с приятелката си в Париж, удари го на живот, необуздан нощен живот. Сам се подиграваше на себе си, ала вътрешно се гневеше на собственото си безволие и жестоко жигосваше и потискаше дарбата си да бъде предан, която беше най-ценното му качество редом с дарбата да рисува и да пише, както и разните му добри човешки и животински черти. Когато беше гулял, превръщаше се в бреме за всички и най-вече за самия себе си. Съзнаваше падението, мразеше се и изпитваше удоволствие да разтърсва стълбовете на храма. Храмът беше много хубав и здраво изграден и когато такъв храм е издигнат вътре в душата, не е лесно да бъде съборен. Ала Роджър се напрягаше с все сила.

Намери си последователно три приятелки, с ни една от които Томас Хъдсън не можеше да бъде повече от вежлив, като единственото извинение за последните две би могло да бъде, че напомняха първата. Тази първа приятелка се яви веднага, след като Роджър се беше разделил, и представляваше своеобразно обществено падение за него, въпреки че по-късно тя направи блестяща кариера и в леглото, и извън леглото, докопа се до едно от трите или четирите най-големи състояния на Америка, а сетне се ожени за друг богаташ. Носеше името Танис и Томас Хъдсън си спомняше, че Роджър не можеше да го чуе, без да се намръщи. Никой никога не го чу да я назовава по име. Обикновено я наричаше Бичи[5] Велика. Тя беше мургава, с чудесна кожа, и напомняше силно млад, изконтен, безобразно порочен член от рода Ченчи[6]. Имаше морала на прахосмукачка и душата на автоматичен тотализатор при конни надбягвания, стройна снага, миловидно развратно лице. При Роджър се задържа, докато изкачи първото стъпало към възхода си.

Тя беше първата жена, която го изостави, и това така разтърси Роджър, че си намери още две приятелки, които й приличаха много, сякаш произлизаха от едно и също семейство. Той ги заряза и двете, буквално ги заряза, и Томас Хъдсън предполагаше, че това му донесе известно облекчение, макар и не пълно изцеление.

Несъмнено съществуват и по-вежливи и по-нежни начини да изоставиш една жена, с която никога не си се спречквал или карал, под предлог, че отиваш до тоалетната на бар „21“, и да не се върнеш. Ала както Роджър твърдеше, бил уредил сметката направо на касата и изпитвал удоволствие да си представя как я вижда за сетен път седнала на масата в ъгъла сред обстановката, която й прилягала толкова и която обичала толкова.

Втората възнамеряваше да зареже в бар „Щъркел“, където тя обичаше да ходи, но Роджър се беше побоял да не се разсърди мистър Билингсли, от когото се канеше да поиска пари в заем.

— И къде я изостави? — полюбопитствува Томас Хъдсън.

— В „Ел Мароко“. Така вечно ще си спомням, как седи сред нарисуваните по стените зебри. Тя имаше слабост и към „Ел Мароко“ — обясни Роджър, — но ми се струва, че пъпът й беше вързан в „Лисичарника“.

След това Роджър се увлече в една от най-подвеждащите жени, които Томас Хъдсън беше изобщо срещал. Тя представляваше пълна противоположност на последните три Роджърови приятелки тип Ченчи или Борджия от Парк Авеню[7]. Правеше впечатление, като че пращи от здраве, имаше кестенява коса, клоняща към червеникава, дълги стройни бедра, кръшна снага, интелигентно живо лице. Макар да не беше красиво, беше много по-привлекателно от редица други лица. Имаше също хубави очи. Изглеждаше умна, много мила, обаятелна, когато човек се запознаваше за пръв път с нея, но много пиеше. Не беше алкохоличка и пиянството още не беше я белязало. Без алкохол все пак не можеше да живее. Обикновено истинските пияници се познават по очите, на Роджър винаги му личеше кога е пил. А тази жена, Катлийн, имаше хубави бадемови очи, отговарящи на цвета на косата, и ситни приятни лунички около носа и по бузите, признак на здраве и добродушие. Напомняше жена, която упражнява редовно ветроходен спорт или води много здрав живот на открито, жена, която е галеница на щастието. А в действителност беше жена, която пиянствува. Беше тръгнала по необикновен път с неизвестно предназначение и беше повлякла Роджър със себе си.

Ала една утрин той довтаса в ателието, което Томас Хъдсън беше наел в Ню Йорк. Опакото на ръката му беше покрито с изгаряния от цигара. Като че някой беше гасил угарка подир угарка, разтривайки го не в плота на масата, а в ръката му.

— Нощес я прихвана — почна Роджър. — Имаш ли йод? Не исках да ме виждат в аптеката как ме е обезобразила.

— Коя беше?

— Катлийн. Жената със здрава руменина.

— И ти се съгласи?

— Това я забавляваше, а ние сме длъжни да ги забавляваме.

— Твърде зле те е изгорила.

— Не дотам. Ще се махна от Ню Йорк за известно време.

— Където и да отидеш, няма да избягаш от себе си.

— Да, но ще избягам от мнозина, които ме обкръжават сега.

— Къде искаш да отидеш?

— Временно на Запад.

— Географията не е лекарство за твоята болест.

— Не е, ала здравият живот и напрегнатата работа няма да ми навредят. Въздържанието може да не ме излекува, но пиенето още по-малко помага. Това е съвсем сигурно, като ада.

— Тогава бягай от ада. Искаш ли да отидеш в ранчото?

— Имаш ли го още?

— Задържах една част.

— Мога ли да отида там?

— Разбира се. Но там сега до пролетта условията на живот са сурови, а и пролетта не е лека.

— Искам да живея сурово. Ще започна нов живот.

— Колко пъти досега започваш нов живот?

— Прекалено много пъти. Няма защо да ми го навираш под носа!

Ето и сега се канеше да почне отново, ала кой знае какво щеше да излезе и тоя път? Как можеше да си въобразява, че като похабява дарованието си, за да пише по поръчка и по дадени формули, носещи пари, ще намери пътя към истинското майсторство? Всичко, което един художник рисува или един писател пише, съставлява част от упражнението и подготовката за предстоящите му творби. Роджър беше пропилял, похабил или изразходвал дарованието си. Може би имаше още достатъчно физически и нравствени сили, за да започне още веднъж отначало. „Всеки талантлив писател би трябвало да може да напише хубав роман, стига да има честна мисъл“ казваше си Томас Хъдсън. Но през годините, когато Роджър трябваше да упражнява дарованието си, той го бе пилял и никой не знаеше дали не го е изтощил. Без да се говори за основния metier[8]. Как е възможно да се мисли, че може да се пренебрегне, отмине или прозре занаятът, колкото и престорено да е това презрение, и после да се очаква, че занаятът ще бъде послушно оръдие на ръцете или на мозъка, когато дойде време да се прибегне до него? „Занаятът не може да се замени с нищо друго — рече си Томас Хъдсън. — Талантът също не може да бъде заменен с нищо и той трябва да бъде пазен в свещен потир“. Дарованието е част от психиката на човека. То е в сърцето, в главата, във всяка частица на личността. Но и занаятът е също отражение от духовния живот. Той не е само сбор от инструменти, с които човек се научава да борави.

„По-голямо щастие е човек да бъде художник — продължи Томас Хъдсън, — защото разполага с повече помощни средства.“ Художникът има предимството да работи с ръцете и овладеният metier е осезаема действителност. Ала Роджър трябваше да ползува източник, който беше изхабил, затънил, извратил и обезценил, и този източник се намираше в главата му. Но в края на краищата в Роджър се крие нещо изящно, здраво и красиво. „Това е дума, която би трябвало да употребявам крайно предпазливо, ако бях писател“ — забеляза Томас Хъдсън. — Все пак Роджър притежава скрити запаси и ако е в състояние да пропише, както се би на кея, би написал нещо жестоко, но много добро. А ако може да разсъждава така трезво, както разсъждаваше след боя, ще постигне много.

Лунната светлина не огряваше повече главата на Томас Хъдсън и постепенно той престана да мисли за Роджър. Мислите не биха му помогнали. Роджър или щеше да съумее, или нямаше да съумее да напише мечтания роман. Щеше да бъде чудесно, ако сполучеше. „Иска ми се да можех да му помогна. Кой знае дали няма да бъда в състояние да му помогна“ — каза си Томас Хъдсън и с тази мисъл заспа.

Бележки

[1] Квартала (фр.) — Б.‍пр.‍

[2] Тук се чувствувам много добре и ви моля да ме оставите на мира (фр.) — Б.‍пр.‍

[3] Отказвам да приема жена си (фр.) — Б.‍пр.‍

[4] Съдията-изпълнител (фр.) — Б.‍пр.‍

[5] Кучка и в преносен смисъл проститутка. — Б.‍пр.‍

[6] Намек за римската патрицианка Беатриче Ченчи, която в 1598 г.‍ заедно с любовника си и един наемен убиец убила баща си, много богатия, но жесток Франческо Ченчи, за да обсеби богатството му. Била екзекутирана. На нея са посветени една трагедия от Шели, романи от Гуераци и други автори. — Б.‍пр.‍

[7] Прочуто авеню в центъра на Манхатън, където живеят част от най-богатите нюйоркчани. — Б.‍пр.‍

[8] Занаят (фр.) — Б.‍пр.‍