Ърнест Хемингуей
Острови на течението (22)

6

Те се движеха на запад отвътре на рифа с попътен вятър. Резервоарите бяха заредени, ледът беше подреден. В кухнята единият дежурен скубеше и кормеше пилета. Другият почистваш оръжието. Брезентът, който защищаваше мостика на височина до кръста, бе завързан и двете дълги дъски с дванадесетинчови печатни букви, известяващи научната мисия на корабчето, бяха закрепени. Поглеждайки през борда, за да провери дълбочината на водата, Томас Хъдсън видя как в браздата зад кърмата плава кокоша перушина.

— Водя колкото се може по-близо, без да закачиш пясъчните коси! — нареди той на Ара. — Познаваш тоя бряг.

— Познавам го. Не е цвете — потвърди Ара. — Къде ще пуснем котва?

— Иска ми се да претърсим възвишението на Кайо Крус.

— Можем да го претърсим, но не очаквам да намерим нещо. Допускаш ли, че са се застояли там?

— Не. Но там може би има рибари, които са ги видели. Или въглищари.

— Иска ми се да спре тоя вятър — каза Ара. — Да имаме два дни пълно затишие.

— Над Романо вятърът беснее на пристъпи.

— Зная. Но тоя вятър тук духа като че сме в планински проход. Никога няма да ги настигнем, ако се задържи.

— Досега караме добре — забеляза Томас Хъдсън. — Дано имаме щастие. Те са могли да нападнат Лобос и да използуват тамошната радиостанция, за да повикат другата подводница да ги прибере.

— Това показва, че не знаят за близостта на другата подводница.

— Така трябва да е. За десет дни можеха да изминат доста път.

— Ако са искали — рече Ара. — Да спрем разсъжденията, Том. Заболя ме главата. Предпочитам да товаря бензинови варели. Ти размишлявай и ми кажи къде искаш да управлявам.

— Продължавай така и не изпускай от очи тая проклета Минерва. Води достатъчно отсам нея и отвъд пясъчните коси!

— Слушам.

„Предполагаш ли, че радиостанцията й е била повредена, когато подводницата е била улучена? — размисли се Томас Хъдсън. — Трябва да е имала резервен предавател, който са могли да използуват. Но Питърс не го хвана ни веднъж на УВЧ, след като бе засегната. Това обаче не е необходимо доказателство. Нямаме изобщо никакви данни, освен че преди три дни са били видени две гемии в посоката, която следваме. Запитах ли дали на палубата са имали гребни лодки? Не, пропуснах. Но трябва да са имали, защото лейтенантът каза, че са били обикновени бахамски гемии за лов на костенурки, с изключение на навесите от палмови листа.

Колко ли души са? Не знаеш. Има ли ранени? Не знаеш. Как са въоръжени? Знаеш само, че имат един шмайзер. Каква посока държат? Засега я следваме.

Може би ще намерим нещо между Кайо Крус и Мегано — каза си той. — Ще намерим вероятно ята уйлети^[1] и дири от игуани по пясъка към кладенчето.

Добре, това отклонява мисълта ти от някои неща. Какви неща? Няма повече неща. Не, има. Тоя кораб, прислугата му, морето, мръсниците, които преследваш. След това ще видиш животните си, ще слезеш в града, ще се напиеш, както умееш, ще разхлабиш жилите си, а сетне ще се стегнеш за път и ще почнеш наново.

Може би тоя път ще пипнеш тия гадове. Ти не разруши подводницата им, ала помогна донякъде за разрушаването й. Ако успееш да обкръжиш екипажа й, ще бъде извънредно полезно.

Тогава защо обръщаш гръб на всичко? — запита се той. — Защо не си ги представиш като убийци и не изпиташ справедливото чувство, което би трябвало да изпиташ? Защо не гониш и гониш подобно на кон, останал без ездач, който продължава да препуска в надбягването? Защото всички сме убийци — каза си Томас Хъдсън. — Всички: и от едната, и от другата страна, щом стигаме до крайности, и това няма да ни изведе на добро.

Ала ти си длъжен да го извършиш. Ще го извърша — продължи той. — Но няма да се гордея с извършеното. Длъжен съм само да го извърша добре. Не станах наемник, за да извличам удоволствие. Ти дори не си наемник — рече си Томас Хъдсън. — И това влошава още повече нещата.“

— Дай да поема аз — предложи той.

Ара му отстъпи кормилото.

„Не изпускай от очи десния борд. Ала не позволявай да те заслепи слънцето!“

— Ще отида да си взема черните очила. Слушай, Том. Защо не ме оставиш да управлявам и не поставим четирима добри наблюдатели? Изморен си, а не почина никак и на островчето.

— Не ми са потребни четирима наблюдатели. По-късно ще стане нужда.

— Но ти си изморен.

— Не ми се спи. Слушай, ако те се движат нощем близо до брега, ще има да берат ядове. Ще им се наложи да спират за поправки и ние ще ги настигнем.

— Това не е основание да не почиваш никога, Том.

— Не го правя, за да се пъча — обясни Томас Хъдсън.

— На никого не е минавало и през ум такова нещо.

— Какви чувства изпитваш към тия негодници?

— Разчитам, че ще ги настигнем, ще убием едни и ще пленим други.

— Какво мислиш за избиването на островитяните?

— Не мисля, че ние бихме постъпили като тях. Но те са сметнали, че е наложително. Не са ги избили за удоволствие — отговори Ара.

— Ами разстреляният немец?

— Хенри се е заканвал да застреля Питърс неведнъж. И на мене ми се е прищявало да го убия понякога.

— Да — съгласи се Томас Хъдсън. — Това не са необичайни състояния.

— Не си блъскам ума с въпроси, затова и не се тревожа. Защо не си отпуснеш сърцето и не четеш, докато си почиваш, както правеше по-рано?

— Довечера ще спя. След като пуснем котва, ще почета и сетне ще спя. Наваксахме четири дни от преднината им, макар да не личи. Сега трябва да търсим старателно.

— Ще ги открием или ще ги изтикаме в ръцете на други — забеляза Ара. — Не е ли все едно? Ние си имаме своите поводи да се гордеем, но те са по-различни и хората дори не ги подозират.

— Бях забравил това — каза Томас Хъдсън.

— Това е гордост без суета — продължи Ара. — Неуспехът й е брат, лайното — сестра, смъртта — съпруга.

— Трябва да е голяма гордост.

— Голяма е — увери го Ара. — Не бива да забравяш, Том, и не бива да се саморазрушаваш. Всички на кораба изпитват тая гордост, включително и Питърс. Въпреки че не го обичам.

— Благодаря ти за тия думи — отвърна Томас Хъдсън. — Понякога ме наляга отвратително униние.

— Том — продължи Ара, — всеки си има своята гордост. Понякога тя е толкова силна у тебе, че стига до грях. Ние всички извършихме дела, с които би трябвало да се гордеем и за които знаехме, че са невъзможни. Но не допуснахме да ни се замаят главите. Сега обаче, когато взе да нехаеш за себе си, длъжен съм да те замоля да се опомниш. Моля те. Заради нас и заради кораба.

— Кои са тия „нас“.

— Това сме всички дружно.

— О’кей! — рече Томас Хъдсън. — Кажи да ти донесат тъмните очила.

— Том, моля те, разбери!

— Разбирам. Благодаря ти много. Ще се навечерям до преяждане и ще заспя като къпано дете.

Ара не се засмя от шегата, макар да считаше винаги, че смешните неща разсмиват.

— Опитай се, Том — наблегна той.