Ърнест Хемингуей
Острови на течението (9)

9

Щом слънцето го събуди, Томас Хъдсън слезе на плажа, поплува и се прибра за закуска, преди другите да бяха станали. Еди съобщи, че не очаква да духа вятър и че дори не е изключено да има затишие. Той каза, че съоръженията са в пълна изправност и че е пратил едно момче за стръв.

Томас Хъдсън запита дали е проверил шнуровете, тъй като яхтата не беше излизала доста отдавна на лов за едра риба. Еди отговори, че ги е проверил и че е отстранил всички изгнили шнурове. Добави, че ще трябва да се купят няколко шнура с по тридесет и шест нишки и значително повече шнурове с по двадесет и четири нишки. Томас Хъдсън обеща да ги поръча. Еди беше снадил достатъчно здрав шнур, за да се подменят бракуваните шнурове, и двете макари бяха намотани изцяло. Беше също почистил и наточил големите куки и прегледал всички водачи и вирбели.

— Кога смогна да свършиш толкова работа?

— Нощес осъмнах да ги снаждам. После се залових с новата рибарска мрежа. Тая проклета месечина не ме остави да спя.

— И на тебе ли ти пречи пълнолунието?

— Подлудява ме.

— Еди, смяташ ли, че не е хубаво човек да спи, когато го е огрял месецът?

— Така разправят старите хора. Не зная. Но винаги ме кара да се чувствувам зле.

— Допускаш ли, че днес ще хванем нещо?

— Никой нищо не може да каже. През тоя сезон се намират страхотни едри риби. Около островите Айзък ли възнамерявате да се завъртите?

— Момчетата настояват да отидем там.

— Ще трябва да тръгнем веднага след закуска. Няма да готвя за обед. Ще се задоволите с мидена и картофена салата, бира и сандвичи. Взех шунката, която пристигна с последния рейсов кораб, купих и марули, а можем да използуваме също горчица и чутни^[1]. Нали горчицата не вреди на децата?

— Доколкото зная, не им вреди.

— Като дете никога не съм ял горчица. М-да, а и това чутни си го бива. Опитвали ли сте чутни със сандвичи?

— Не.

— Когато го донесохте първом, не знаех какво представлява и вкусих малко, както се яде мармалад. Дяволски вкусно е. Понякога го прибавям към овесените ядки.

— Няма ли да сготвиш тия дни къри?

— Заръчал съм да ми донесат с рейсовия кораб един агнешки бут. Дваж или веднъж, защото Том и Анди добре си похапват, ще изпечем месо, а каквото остане, ще го сготвя на къри^[2].

— Чудесно! С какво мога да ти помогна в приготовленията?

— С нищо, Том. Събудете ги само. Ще пийнете ли един коктейл? Днес няма да работите. Можете да се почерпите.

— Ще изпия бутилка студена бира със закуската.

— Умна работа. Пресича тая проклета отпусналост.

— Дойде ли Джо?

— Не. Отиде да търси момчето, дето пратихме за стръв. Ще ви сложа да закусите навън.

— Остави. Сам ще си взема закуската.

— Недейте. Качете се да си изпиете бирата и да си прочетете вестника. Готова е вече. Сега ще я донеса.

Закуската се състоеше от говежда кайма каварма с едно яйце отгоре, кафе с мляко и голяма чаша изстуден сок от грейпфрут. Томас Хъдсън не се докосна до кафето и сока, а изпи ледена бутилка бира „Хайнекен“ с кавармата.

— Ще прибера сока в хладилника за децата — каза Еди. — Бирата подхожда тъкмо рано сутрин, нали?

— Както карам, май ще стана пияница, Еди.

— Никога няма да станете пияница. Обичате прекалено много работата си.

— И все пак човек се чувствува ужасно добре, когато си пийне сутрин.

— Дяволски прав сте. Особено питие като тая бира.

— Не бих могъл да пия и да работя едновременно.

— Да, но днес няма да работите и няма за какво да се безпокоите толкова. Допийте си бутилката, за да ви донеса още една.

— Не. Една бутилка ми стига.

Отплуваха в девет часа и се промъкнаха през протока с отлива. Томас Хъдсън управляваше на мостика. Сви към плитчината и се насочи право към морето, където се открояваше тъмната линия на течението. Водата беше толкова спокойна и бистра, че на тридесет разтега се виждаше ясно дъното, различаваха се морските горгонии, полюлявани от течението, дори на четиридесет разтега се съзираше дъното, макар и замъглено. После дълбочината се увеличи, водата стана непрозрачна и яхтата навлезе в тъмната река на Гълфстрийма.

— Вероятно ще имаме великолепен ден, тате — каза Том. — А и течението си го бива.

— Прекрасно е. Погледни как се къдрят въртопчетата по краищата му.

— Не е ли същата вода, която се вижда край плажа срещу нашата къща?

— Понякога, Томи. Сега е отлив и Гълфстриймът се оттегля, през протока на пристанището. Погледни тук край брега, където няма отвор, как течението се връща.

— Там водата изглежда толкова синя, колкото и тук. Коя е причината водата на Гълфстрийма да изглежда така синя?

— Различната плътност на водата. Самата вода е съвършено различна.

— Дълбочината й придава тъмен цвят.

— Само когато се наблюдава отгоре. Понякога планктонът я прави почти лилава.

— Защо?

— Защото към синия цвят се прибавя червеният, струва ми се. Зная например, че Червено море дължи името си на планктона, който му придава наистина червена окраска. Водите му съдържат огромни количества планктон.

— Харесва ли ти Червено море, тате?

— Обикнах го. Беше ужасно горещо, но никъде другаде няма такива вълшебни рифове, а по време на двата мусона гъмжи от риба. И на тебе ще ти хареса, Том.

— Четох две книги на френски за Червено море от мистър дьо Монфрид. Бяха много интересни. Занимавал се с търговия на роби. Не търговия с бели робини, а истинска търговия с роби, каквато е съществувала в миналото. Бил приятел и на мистър Дейвис.

— И аз го познавам — каза бащата. — Да, познавам го.

— Мистър Дейвис ми разказа, че веднъж мистър дьо Монфрид се прибрал в Париж от търговията с роби и когато поискал да отведе някъде една дама, накарал шофьора на таксито да свали чергилото и взел да се направлява по звездите. Да речем мистър дьо Монфрид се намирал на моста Конкорд, а искал да отиде на площад Мадлен. Не казал на шофьора да го откара на площад Мадлен или да пресече площад Конкорд и да продължи по Рю Роял, както бихме постъпили ти и аз, тате. Мистър дьо Монфрид се насочил към площад Мадлен, ориентирайки се по Полярната звезда.

— Не бях чувал тая история — призна Томас Хъдсън, — въпреки че съм слушал куп други небивалици за мистър дьо Монфрид.

— Твърде сложен начин за движение в Париж, не намираш ли? Мистър Дейвис също изявил желание да се посвети на търговията с роби, но изникнала някаква пречка. Не си спомням точно каква. Ха, сетих се. Мистър дьо Монфрид бил изоставил търговията с роби и бил почнал да търгува с опиум. Така беше.

— Не е ли пожелал и мистър Дейвис да търгува с опиум?

— Не, Каза, че предпочел да предостави търговията с опиум на мистър де Куинси^[3] и на мистър Кокто^[4]. Те толкова добре се справяли с тая търговия, че не било честно да им съперничи. Това беше една от ония забележки, които не можах да разбера. Тате, ти ми обясняваш всичко, за което те питам, но това затруднява разговора, понеже има постоянно толкова неща за питане. Запомних все пак някои подробности, които не разбрах, за да те питам по-късно, и тая е една от тях.

— Трябва да си събрал цяла грамада от подобни въпроси?

— Събрал съм стотици, дори хиляди въпроси. На част от тях постепенно сам намирал отговори. За някои обаче се налага да питам. В училище тая година мога да съставя списък на такива въпроси за едно съчинение по английски. Имам няколко страшно подходящи теми за това съчинение.

— Обичаш ли училището, Том?

— Училището е необходимо зло. Едва ли някой го обича. Обичат ли го ония, които са опознали и други неща?

— Не зная. Аз го мразех.

— Нима не обичаше художественото училище?

— Обичах практическите занятия по рисуване, ала не обичах теоретичните предмети.

— Не смятам, че ненавиждам училището — сподели Том.

— Но след като човек е живял с хора от рода на мистър Джойс и мистър Паскен, на тебе и на мистър Дейвис, дружбата с хлапетиите не го задоволява.

— Все пак се забавляваш, нали?

— Разбира се. Имам куп приятели, обичам и някои видове спорт, които не са свързани с хвърлянето и ловенето на топка, а и уча много прилежно. Но, тате, това не е истински живот.

— И аз всякога съм чувствувал същото — призна бащата.

— Но ще гледаш да го разнообразяваш криво-ляво.

— Мъча се. Разнообразявам го, доколкото мога, и се примирявам. Ала понякога е твърде тежко.

Томас Хъдсън погледна назад, където криволичеща диря браздеше спокойното море и двата шнура със стръв се влачеха, като ту потъваха, ту изплаваха в гънката на вълните, порещи гладката повърхност зад кърмата. Дейвид и Андрю седяха на двата риболовни стола и стискаха прътите. Бащата виждаше гърбовете им. Лицата им бяха обърнати назад и дебнеха стръвта. Той изви поглед напред към няколко паламуда, които не скачаха дружно и шумно, а се изхвърляха и падаха във водата един по един или по двойки, без почти да раздвижат повърхността, когато се извисяваха блестящи на слънцето, и се връщаха натежали с главата надолу, за да се гмурнат кажи-речи без плясък.

— Риба! — чу Томас Хъдсън, че извика Том. — Риба! Риба! Задава се. Зад тебе, Дейв. Погледни!

Томас Хъдсън видя грамаден кипеж във водата, ала не съзря рибата. Дейвид стискаше дръжката на пръта в гнездото му и наблюдаваше щипката за шнура на издадената навън греда. Бащата забеляза как въжето се свлече от гредата, образувайки дълга, бавна примка, която се затегна, когато плясна във водата, и след това почна да се изнизва под наклон, прерязвайки повърхността.

— Дръпни въдицата, Дейв. Дръпни въдицата силно! — обади се Еди от стълбището.

— Дръпни куката, Дейв! За бога, дръпни я! — замоли Андрю.

— Трай си! — каза Дейвид. — Ще я обработя първо.

Още не беше опънал шнура и той продължаваше да се развива под същия ъгъл, прътът се огъна, момчето го теглеше назад, докато шнурът се размотаваше. Томас Хъдсън намали скоростта на двигателите, тъй че яхтата се залюшка на едно място.

— За бога, дръпни куката! — настоя Андрю. — Или ме остави аз да я дръпна.

Дейвид само стискаше пръта назад и наблюдаваше как се развива шнурът, без да се измени ъгълът. Освободи обаче спирачката.

— Хвана се риба-меч^[5], тате! — похвали се той, без да откъсва очи. — Видях меча й, когато клъвна.

— Честна дума? — възкликна Андрю. — Браво!

— Мисля, че е време да дръпнеш въдицата — намеси се Роджър, който сега застана до момчето. Той отдели гърба му от стола и затегна ремъците на макарата. — Дръпни вече въдицата, Дейв. Дръпни я здраво!

— Смятате ли, че е нагълтала достатъчно куката? — попита Дейвид. — Не считате ли, че само я държи в устата и плава с нея?

— Мисля, че ще бъде по-добре да я дръпнеш, докато не я е изплюла.

Дейвид изпъна крака, затегна силно спирачката с дясната ръка и се дръпна назад, за да се противопостави на голямата тежест. Дръпна се още веднъж и още веднъж, прътът се изви като лък. Шнурът продължи да се размотава. Напънът му не направи никакво впечатление на рибата.

— Дръпни въдицата пак, Дейв! — посъветва го Роджър. — Да се закачи здраво.

Дейвид се опъна отново с всичката си сила. Шнурът засвистя, прътът се огъна толкова, че момчето едва го задържа.

— Бога ми — извика то разпалено, — смятам, че куката се заби!

— Освободи спирачката! — нареди Роджър. — Том, ти се навъртай и следи шнура!

— Не се отдалечавай и наблюдавай шнура! — повтори бащата. — Как се чувствуваш, Дейв?

— Чудесно, тате — отговори синът. — Божичко, само да можех да хвана тая риба!

Томас Хъдсън завъртя яхтата почти около кърмата й. Шнурът на Дейвид продължаваше да се развива от макарата и Томас Хъдсън следваше посоката на рибата.

— Изтегли шнура и го набери! — препоръча Роджър. — Обработи я, Дейв!

Момчето изтегли шнура и го нави, като се наведе, пак изтегли и нави, навеждайки се отново с равномерността на машина. Намота значителна дължина от шнура на макарата.

— В нашето семейство още никой не е улавял риба-меч — забеляза Андрю.

— Затваряй си човката! — сряза го Дейвид. — Не си навирай носа, дето не ти е работа!

— Няма да го навирам — примири се Андрю. — Откакто рибата налапа въдицата, не правя друго, освен да се моля.

— Смяташ ли, че устата й ще издържи? — прошепна Том на баща си, който стискаше кормилното колело и се взираше в кърмата, наблюдавайки наклона на белия шнур в тъмната вода.

— Надявам се. Дейвид не е достатъчно силен, за да я опъва грубо.

— Готов съм да сторя всичко, само и само да можем да я хванем — разпали се Том. — Всичко. Отказвам се от всичко. Обещавам всичко. Дай му да пийне вода, Анди.

— Донесох му — намеси се Еди. — Не я изпускай, Дейв, момчето ми!

— Не я приближавай повече! — обади се Роджър.

Той беше голям рибар и с Томас Хъдсън се разбираха великолепно на яхтата.

— Ще я обърна с кърмата напред — отзова се Томас Хъдсън и завъртя яхтата много бавно и леко така, че спокойната повърхност почти не се разлюля.

Рибата почна да забива на дълбочина и Томас Хъдсън отдръпна яхтата съвсем бавно, за да облекчи колкото се може повече опъна на шнура. Само докосна леко лоста за обратен ход, кърмата се придвижи бавно към рибата, ъгълът, образуван от шнура, изчезна, върхът на пръта се насочи право надолу, шнурът продължи да се развива със силни поредни тласъци, като при всеки тласък прътът подскачаше в ръцете на Дейвид. Бащата плъзна яхтата много малко напред, за да се обтегне шнурът във водата. Той знаеше как шнурът опъва непоносимо гърба на сина му в това положение, ала трябваше да се забави до крайна мяра развиването на шнура.

— Не мога да затягам повече спирачката, иначе ще се скъса шнурът — съобщи Дейвид. — Какво ще прави рибата, мистър Дейвис?

— Ще продължи да се спуска, докато я спреш — обясни Роджър, — или докато сама се спре. Сетне ще трябва да се опиташ да я измъкнеш.

Шнурът продължаваше да се развива и да се развива. Прътът се огъна, сякаш щеше да се счупи, шнурът се обтегна като струната на виолончело и на макарата не остана голям запас.

— Какво да правя, тате?

— Нищо. Правиш каквото е необходимо.

— Няма ли рибата да стигне до дъното? — полюбопитствува Андрю.

— Тук няма дъно — отговори Роджър.

— Дръж я, Дейви! — намеси се Еди. — Рибата ще се умори и ще излезе на повърхността.

— Тия проклети ремъци ме съсипват — оплака се момчето. — Врязали са се в раменете ми.

— Искаш ли аз да я измъкна? — предложи Андрю.

— Хайде, глупчо! — отвърна Дейвид. — Казах само, че ремъците ми убиват. Но не искам и да зная какво ми убива.

— Виж дали не можеш да приспособиш поясната препаска — извика Томас Хъдсън на Еди. — Ако ремъците са много дълги, завържи я с въже.

Еди пъхна широката възглавничка с памучен пълнеж през малката препаска и я подложи зад гърба на момчето, затягайки токите на ширитите, минаващи през макарата, с дебела връв.

— Така е много по-добре — съобщи Дейвид. — Благодаря ти крайно, Еди.

— Сега можеш да я задържиш и с гърба, и с раменете едновременно — каза Еди.

— Както върви, няма да остане шнур на макарата — забеляза момчето. — Защо продължава да забива надълбоко тая проклетница?

— Том! — провикна се Еди. — Свий малко на северозапад! Струва ми се, че рибата кривна.

Томас Хъдсън завъртя кормилното колело и измести яхтата плавно, бавно, към открито море. Пред носа й се съзираше голямо петно жълти водорасли, на които беше кацнала птица. Водата беше толкова спокойна, толкова синя и бистра, че когато човек погледнеше надолу, се виждаха светлини, които се пречупваха като през призма.

— Рекох ли? — подхвърли Еди на Дейвид. — Макарата спря да се развива.

Момчето не успя да повдигне пръта, ала шнурът престана да се разтърсва в дълбочините. Продължаваше да бъде опънат и на макарата не бяха останали повече от петдесет ярда. Но тя не се развиваше повече. Дейвид държеше рибата и яхтата я следваше. Томас Хъдсън впи очи в едва забележимия наклон на белия шнур дълбоко в модрата вода, докато яхтата се поклащаше и двигателите боботеха така тихо, че не се чуваха.

— Виждаш ли, Дейви, рибата отиде на нужната и дълбочина, а сега плува в необходимата й посока. Съвсем скоро ще изтеглиш част от шнура.

Кафявият гръб на момчето се беше извил, прътът се беше огънал, въжето се движеше бавно във водата, яхтата пъплеше плавно по повърхността, а на четвърт миля под нея плаваше голямата риба. Чайката напусна петното с водорасли и литна към корабчето. Тя закръжа над Томас Хъдсън, който стоеше вторачен на кормилото, после сви към друго петно с жълти водорасли.

— Опитай леко да я набереш! — посъветва Роджър момчето. — Щом я задържа, ще можеш и да я измъкнеш.

— Преден съвсем малко! — извика Еди към мостика.

Томас Хъдсън придвижи яхтата напред колкото се може по-плавно.

Дейвид вдигаше и вдигаше, ала прътът само се огъваше и шнурът се обтягаше. Беше толкова опънат, като че бе завързан за жива котва.

— Не се безпокой! — насърчи го Роджър. — По-късно ще я извлечеш. Иначе как си, Дейви?

— Чудо! — отговори момчето. — С тази препаска през гърба се чувствувам чудесно.

— Мислиш ли, че ще издържиш? — осведоми се Андрю.

— Млък! — разсърди се Дейвид. — Еди, ако обичаш малко водица.

— Къде я сложих? Май съм я разлял?

— Аз ще донеса — слезе Андрю.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Дейв? — запита Том. — Ще се кача на мостика, за да не преча тук.

— Благодаря, Том. Проклетницата с проклетница, защо не мога да я изтегля?

— Рибата е невероятно едра, Дейв — успокои го Роджър. — Не можеш я измъкна насила. Трябва да я водиш и да я принудиш да се предаде.

— Кажете ми какво да правя и аз ще го сторя, ако трябва и да умра. Имам вяра във вас.

— Не говори за смъртта — упрекна го Роджър. — Не обичам такива приказки.

— Не преувеличавам — оправда се момчето. — Говоря сериозно.

Том се качи при баща си на мостика. Двамата наблюдаваха Дейвид, наведен и обвързан с рибата. До него стоеше Роджър, а Еди крепеше стола. Андрю поднесе чашата до устата на брат си. Той отпи една глътка и я изплю.

— Полей малко вода на китките ми, Анди!

— Тате, смяташ ли, че ще се справи с рибата? — попита Том баща си много тихо.

— Рибата е ужасно голяма за него.

— Страхувам се за Дейв — призна синът. — Обичам го и не искам проклетата риба да го умори.

— Ни аз, ни Роджър, ни Еди искаме.

— Трябва да го наблюдаваме. Ако му прилошее, трябва мистър Дейвис или ти да измъкнете рибата.

— Още е далече от прилошаване.

— Не го познаваш, както го познаваме ние. Ще предпочете да умре, но да извлече рибата.

— Не се тревожи, Том.

— Не мога да не се тревожа. Само аз в нашето семейство се тревожа всякога. Надявам се, че с течение на времето ще се излекувам.

— Сега за сега няма основание за тревога.

— Ама, тате, как може момче като Дейвид да хване такава риба? Досега не е ловил нещо по-едро от риба-ветрило^[6] или сериола^[7].

— Рибата ще се умори. В устата й е забита въдица.

— Но тя е чудовищна. И Дейв е завързан за нея, както тя е завързана за него. Не мога просто да повярвам, че Дейвид я хвана, толкова странно ми се вижда. Бих предпочел да я бяхте уловили ти или мистър Дейвис.

— Дейв се справя великолепно.

Яхтата продължаваше да навлиза в открито море, но водната шир оставаше съвсем гладка. Сега се виждаха множество петна с гълфстриймни водорасли^[8], прегорели от слънцето, които се жълтееха в лилавосинята вода. От време на време бавно движещият се опънат бял шнур прорязваше някое петно, та Еди посягаше, за да разчисти водораслите, които увисваха по шнура. Когато Еди се навеждаше над комингса, за да издърпа жълтите водорасли и да ги изхвърли, Томас Хъдсън виждаше набръчкания му червеникавокафяв врат и старата филцова шапка.

— Всъщност — каза Еди на момчето — рибата влачи яхтата, Дейв. Но същевременно там в дълбочините се изтощава.

— Изтощава се, но и мен изтощава — забеляза Дейвид.

— Заболя ли те глава? — запита Еди.

— Не.

— Донеси му шапка! — нареди Роджър.

— Не искам, мистър, Дейвис. Предпочитам да ми полеете главата с вода.

Еди спусна кофа в морето и като загребваше водата с кривачи, намокри главата на юношата, отмествайки, назад косата му.

— Да се обадиш, щом те заболи глава! — нареди той.

— Нищо ми няма — отвърна момчето. — Само ми кажете, мистър Дейвис, какво да правя.

— Провери дали можеш да набереш шнура — отговори Роджър.

Дейвид опита: веднъж, дваж, триж, ала не изтегли рибата и с инч.

— Добре. Пази си силите! — посъветва го Роджър. После се обърна към Еди: — Намокри една шапка и я сложи на главата му! В това безветрие днес е адски жежко.

Еди натопи една шапка с дълга козирка в кофата и я постави на главата на момчето.

— Солената вода влиза в очите ми, мистър Дейвис. Пари.

— Ще я измия със сладка вода — намеси се Еди. — Дайте ми носната си кърпичка, Роджър. Анди, донеси малко ледена вода.

Докато юношата седеше с разкрачени вдървени крака и обтегнато тяло, за да даде отпор на опъването, яхтата продължи да навлиза бавно в открито море. На запад стадо паламуди или дългопери тунци къдреха гладката повърхност. Долетяха рибарки, зовейки се взаимно във въздуха. Ала рибите се скриха и рибарките заплуваха в спокойната вода, за да изчакат завръщането им. Еди изми лицето на момчето, сетне потопи носната кърпичка в чашата с ледена вода и я сложи на врата му. Охлади китките на Дейвид, накрая напои носната кърпичка с ледена вода и я изцеди, притискайки я в тила му.

— Да се обадиш, щом те заболи глава! — настоя Еди. — Това не е отстъпление, а проява на здрав разум. Слънцето припича зверски при затишие.

— Добре се чувствувам — отговори момчето. — Болят ме само раменете и ръцете.

— Това е естествено — съгласи се Еди. — Така ще станеш мъж. Страхуваме се само да не слънчасаш или да не се изкилиш.

— Какво ще прави сега рибата, мистър Дейвис? — попита Дейвид. Гласът му прозвуча дрезгаво.

— Може би точно това, което прави. Или ще почне да се върти, или пък ще излезе на повърхността.

— Просто е безобразие, че от началото заби на дълбочина, та не остана шнур, за да я поразиграем — каза Томас Хъдсън на Роджър.

— Важното е, че Дейв я спря — забеляза Роджър. — Скоро рибата ще измени тактиката си. Тогава ще я обработим. Я провери още веднъж дали можеш я изтегли, Дейв!

Момчето опита, ала не успя.

— Ще се изкачи — успокои го Еди. — Ще видиш. Изведнъж сама ще ти се навре в ръцете, Дейви. Искаш ли да си изплакнеш устата?

Дейвид кимна. Беше стигнал до състояние да пести дъха си.

— Изплюй я! — посъветва го Еди. — Глътни съвсем малко! — Той се обърна към Роджър. — Мина вече час. — Сетне пак към Дейвид: — Наред ли е главата, Дейви?

Момчето направи утвърдителен знак.

— Какво мислиш, тате? — запита Том баща си. — Бива ли го?

— Изглежда твърде добре. Еди няма да допусне да му се случи нещо.

— Предполагам — съгласи се Том. — Иска ми се да свърша някаква полезна работа. Ще приготвя едно питие за Еди.

— Донеси и на мене едно, моля ти се.

— Добре. Ще направя тогава един коктейл и за мистър Дейвис.

— Не вярвам, че ще пожелае да пие.

— Ще го попитам.

— Пробвай още веднъж, Дейви — каза Роджър много спокойно и момчето се напъна с все сила, стискайки ребрата на барабана с двете ръце.

— Измъкна я с инч — съобщи Роджър. — Намотай го и провери пак дали можеш да набереш още.

Сега започна истинският двубой. Досега Дейвид само беше държал рибата, тя се движеше в дълбочините, а яхтата я следваше. Ала сега момчето трябваше да я измъкне, като изправи пръта с освободения шнур и после го наведе бавно, навивайки шнура на макарата.

— Не бързай! — предупреди го Роджър. — Не се увличай. Карай полека-лека!

Момчето се навеждаше напред и опъваше чак до ходилата, като използуваше за лост тялото и цялата си тежест при всяко изтегляне, сетне бързо намотаваше шнура на макарата е дясната ръка, когато отпускаше пръта.

— Дейвид се справя фантастично — похвали го Том. — От малък лови риба, но не подозирах, че е такъв майстор. Винаги се подиграва на себе си, че не го бивало за спортните игри. Я го погледни само!

— Остави игрите! — рече бащата. — Какво каза, Роджър?

— Съвсем малко напред! — извика Роджър.

— Съвсем малко напред! — повтори Томас Хъдсън.

При следното изтегляне, когато яхтата се залюля бавно напред, Дейвид набра повече шнур.

— Нима и ти не обичаш спортните игри, тате? — изненада се Том.

— Обичах ги. Много. Но престанах да ги обичам.

— Харесвам тенис и фехтовка — сподели Том. — Игрите с хвърляне и ловене на топка обаче не ми допадат. Защото израснах в Европа, предполагам. Обзалагам се, че Дейвид би станал превъзходен фехтовач, стига да пожелае, защото има много пъргав ум. Но не иска. Него го влекат само книгите, риболовът, стрелбата и връзването на изкуствени мухи. Стреля по-добре, отколкото Анди стреля в полето. А е и ненадминат в направата на изкуствените мухи. Не ти ли преча, тате, с бръщолевенето си?

— Ни най-малко, Том.

Синът се държеше за парапета на горния мостик и гледаше назад, където стоеше баща му. Томас Хъдсън сложи ръка на рамото му. То беше покрито със сол от морската вода, с която момчетата се бяха заливали взаимно на кърмата, преди да се хване рибата. Солта беше много ситна и бащата я почувствува като микроскопични песъчинки под дланта си.

— Толкова се изнервих, наблюдавайки Дейвид, че бърборя само и само да не мисля за него. Повече от всичко на света ми се иска Дейвид да сполучи да измъкне рибата.

— Тя е дяволски грамадна. Почакай, докато се покаже.

— Видях една подобна риба веднъж, когато излязох с тебе на риболов. Тя блъсна с меча си една голяма скумрия, закачена за стръв. Скумрията отскочи и се освободи от въдицата. Беше така огромна, че дълго време я сънувах. Ще сляза да приготвя коктейлите.

— Няма защо да бързаш — каза бащата.

Долу на въртящия се стол без задна облегалка Дейвид притискаше ходила във фалшборда и опъваше с ръце, гръб, врат и хълбоци, после отпускаше, навиваше шнура и пак опъваше. Малко по малко, инч, два, три на един път, като намотаваше все повече и повече шнур на макарата.

— Как е главата? — запита Еди, който държеше страничните облегалки, за да крепи стола.

Момчето кимна. Еди сложи ръка на главата му и опипа шапката.

— Още е влажна. Справяш се дяволски добре, Дейви. Също като машина.

— Така е по-леко, отколкото да я държа — похвали се момчето с още пресипнал глас.

— Не ще и дума — съгласи се Еди. — Тя отстъпва вече полека-лека. Иначе щеше да ти прекърши гръбнака на две.

— Не се пресилвай! — намеси се Роджър. — Справяш се великолепно, Дейв.

— Ще я измъкнем ли с канджата, щом се покаже? — полюбопитствува Андрю.

— Моля те, не си навирай носа навсякъде. Ще я урочасаш — ядоса се Дейвид.

— Няма да я урочасам.

— Моля те, Анди, престани!

Андрю се покатери на мостика. Носеше шапка с дълга козирка, ала под нея бащата видя, че очите на момчето са влажни. То извърна глава, защото устните му трепереха.

— Нищо лошо ли не му каза? — запита Томас Хъдсън. Андрю отговори с извита глава.

— Ако сега я изтърве, ще мисли, че аз съм я урочасал — сподели той огорчено. — А аз исках само да помогна да бъдем готови.

— Естествено е Дейв да бъде раздразнителен — обясни бащата. — Старае се да бъде внимателен.

— Зная. Той се бори с рибата така юнашки, както би се борил мистър Дейвис. Но ми докривя, задето можа да помисли, че ще я урочасам.

— Мнозина стават раздразнителни, когато хванат голяма риба. А това е първата едра риба, която Дейв улавя.

— Ти и мистър Дейвис сте всякога внимателни.

— И ние не всякога сме били дотам внимателни. Когато се учехме да ловим едра риба, бяхме възбудени, груби, язвителни. Стигахме до крайности.

— Нима?

— Да, така беше. Измъчвахме се и се държахме, сякаш всички са се надигнали срещу нас. Естествено е да се постъпва така. Останалото е проява на дисциплина и здрав разум, когато човек погледне трезво на нещата. Станахме внимателни, защото открихме, че не можем да уловим голяма риба, докато сме груби и възбудени. Или ако хванехме такава риба, не изпитвахме удоволствие. И двамата бяхме ужасно резки, възбудени, озлобени, нетърпими. И не извличахме никаква наслада от лова. Затова сега винаги сме внимателни, когато се борим с рибата. Разговаряхме и разисквахме надълго и нашироко, докато решихме да се владеем, каквото и да се случи.

— И аз ще се владея — зарече се Андрю. — Но понякога Дейв не успява да се овладее. Тате, смяташ ли, че наистина ще хване рибата? Не е ли всичко сън или видение?

— По-добре да не говорим за рибата.

— Пак ли сгреших?

— Не. Ала като че рибата се урочасва, когато се приказва за нея. Това суеверие усвоихме от старите рибари. Не зная откъде е произлязло.

— Тогава ще внимавам.

— Заповядай, тате! — обади се Том, подавайки коктейла отдолу.

Чашата беше обвита в тройна книжна салфетка, притисната с ластиче, за да не се топи бързо ледът.

— Сложих сок от сладки лимони и битер, но не и захар. Така ли го искаш? Или да го сменя?

— Чудесен е? Със сок от кокосови орехи ли го приготви?

— Да. А на Еди поднесох само уиски. Мистър Дейвис не иска нищо. Тук ли ще останеш Анди?

— Не, слизам.

Том се качи, а Андрю слезе.

Като погледна над кърмата, Томас Хъдсън забеляза, че шнурът почна да се наклонява във водата.

— Внимание, Роджър! — предупреди той. — Май се издига!

— Изкачва се! — викна Еди. Той също видя наклона на шнура. — Пази макарата!

Томас Хъдсън погледна барабана на макарата, за да провери колко навит шнур има за маневриране. Барабанът не беше намотан и до четвъртина и щом шнурът засвистя, Томас Хъдсън даде заден ход, извъртайки яхтата рязко към наклона на шнура, който се увеличаваше. Внезапно Еди изрева:

— Назад срещу рибата. Том! Мръсницата излиза. Няма да стигне шнурът, за да завъртим!

— Изправи пръта! — нареди Роджър на Дейвид. — Не го отпускай надолу! — Сетне на Томас Хъдсън. — Пълен назад, Том! Добре. Колкото се може по-назад!

После зад яхтата откъм десния борд гладката повърхност се разкъса, голямата риба се показа, издигна се, блестяща феерия от тъмносиньо и сребро, сякаш извисяването й от глъбините нямаше край, толкова невероятно дълга и грамадна беше тя, когато се стрелна във въздуха, и за миг увисна, преди да падне с плясък, от който изригна висок бял водопад.

— Господи! — възкликна Дейвид. — Видяхте ли я?

— Мечът й е толкова дълъг, колкото аз съм висок! — забеляза Анди, изтръпнал от ужас.

— Приказно хубава е — додаде Том. — Много по-хубава е от рибата, която виждах на сън.

— Продължавай назад към рибата! — заповяда Роджър на Томас Хъдсън. После на Дейвид: — Опитай се да набереш част от шнура, образуващ корем. Рибата се издигна от дълбочините и много шнур виси. Можеш да навиеш една част.

Отдръпвайки рязко яхтата назад, Томас Хъдсън беше спрял развиването на шнура и сега Дейвид повдигаше пръта, навеждаше го, намотаваше. Шнурът идваше на тласъци толкова бързо, колкото момчето успяваше да върти ръчката на макарата.

— Намали! — каза Роджър на Томас Хъдсън. — Не бива да я отминаваме!

— Дяволската риба трябва да тежи барем хиляда фунта — разпали се Еди. — Набери тоя увиснал шнур, Дейви, момчето ми!

Океанът беше гладък, там, където се беше изхвърлила рибата, нямаше нищо, ала кръговете от разкъсаната повърхност продължаваха да се разширяват.

— Видя ли колко вода изтласка, когато скочи? — запита Том баща си. — Като че изригна морето!

— Забеляза ли, Том, как се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, сякаш се катереше? Виждал ли си друг път такива приказни сини и сребристи багри?

— И мечът имаше син цвят — потвърди Том. — Изобщо целият гръб беше син. Дали действително тежи хиляда фунта? — обърна се той към Еди в кокпита.

— Предполагам. Никой не може да определи. Но несъмнено тежи адски много.

— Набери колкото се може повече шнур, Дейв, докато е халтав — настоя Роджър. — Чудесно се справяш.

Момчето отново работеше като машина, намотавайки шнура, който висеше във водата. Яхтата се движеше със заден ход толкова плавно, че едва се долавяше движението й.

— Какво ще прави сега рибата, тате? — осведоми се Том.

Томас Хъдсън наблюдаваше наклона на шнура във водата и се питаше дали няма да бъде по-безопасно да даде съвсем малко преден ход, ала си спомни как веднъж Роджър си беше изпатил с толкова много провиснал шнур. Беше достатъчно рибата да се втурне внезапно, за да изтегли целия шнур от макарата и да го скъса. Затова сега Роджър бързаше да осигури запас. Докато оглеждаше шнура, бащата зърна, че синът му е намотал близо половината макара и продължава да навива.

— Какво ме запита? — обърна се Томас Хъдсън към Том.

— Какво смяташ, че рибата ще прави сега?

— Почакай за миг — каза бащата и се обади на Роджър. — Страхувам се да не я задминем.

— Тогава дай малко напред — съгласи се Роджър.

— Давам малко напред — повтори Томас Хъдсън. Дейвид престана да събира изобилно шнур, ала рибата бе поставена в по-сигурно положение.

Изведнъж шнурът почна пак да се развива. Роджър извика:

— Изключи!

Томас Хъдсън изключи съединителя и остави двигателите на празен ход.

— Изключих — съобщи той.

Роджър се беше надвесил над Дейвид. Момчето се беше обтегнало с разкрачени крака и дърпаше назад пръта, докато шнурът се размотаваше непрестанно.

— Затегни малко спирачката, Дейв! — нареди Роджър. — Ще я принудим да се понапрегне, за да измъкне шнура.

— Да не би да се скъса? — разтревожи се момчето. Ала все пак затегна спирачката.

— Няма да се скъса — успокои го Роджър. — С тая спирачка няма да се скъса.

Шнурът продължаваше да се развива, но прътът се наведе още по-силно и Дейвид се противопоставяше на тегленето с босите си крака, опрени във фалшборда. Изведнъж шнурът престана да се развива.

— Сега можеш да набереш малко — препоръча Роджър. — Сега рибата се върти, и то навътре. Намотай колкото се може повече.

Момчето наведе пръта, нави шнур на макарата, после пак издигна пръта, остави го да се изправи, отпусна го, пак намота. Отново шнурът се набираше великолепно.

— Добре ли се справям?

— Справяш се чудесно — похвали го Еди. — Куката се е забила дълбоко, Дейви. Видях, когато рибата скочи.

След това, когато момчето надигна пръта, шнурът взе да се развива.

— Проклятие! — изруга Дейвид.

— Напротив, прекрасна работа — успокои го Роджър. — Точно това очаквах. Сега рибата върти навън. По-преди се въртеше към тебе и ти набра шнура. Сега рибата пак ще изтегли шнура.

Малко по малко, бавно, като Дейвид задържаше, доколкото шнурът понасяше напрежението, рибата издърпа цялата дължина, която момчето беше току-що намотало. Дори повечко. Сетне момчето я спря.

— Отлично. Почни да я обработваш — каза Роджър спокойно. — Рибата поразшири кръга, но пак го свива.

Сега Томас Хъдсън включваше двигателите само от време на време, колкото да държи рибата зад кърмата. Опитваше се да помогне на сина си чрез яхтата, а грижата за Дейвид и борбата беше предоставил на Роджър. Не виждаше какво друго би могъл и да стори.

При следния кръг рибата изтегли малко шнур. При последния тя пак измъкна шнур. Ала оставаше близо половин макара. Момчето продължаваше да обработва рибата, както беше необходимо, и се вслушваше в препоръките на Роджър. Но умората го смазваше, потта и солената вода бяха образували белезникави петна по кафявия гръб и раменете.

— Минаха вече два часа — съобщи Еди на Роджър. — Как е главата, Дейви?

— Чудесно.

— Не те ли боли?

Момчето поклати глава.

— Я пийни малко вода — предложи Еди.

Дейвид кимна и отпи от чашата, която Андрю допря до устните му.

— Как се чувствуваш, без да криеш, Дейви? — настоя Роджър, като се наведе над него.

— Чудесно. Боли ме само гърбът, краката и ръцете.

Той притвори очи за миг, стискайки пръстена на пръта, а през това време шнурът се развиваше въпреки стегнатата спирачка.

— Не ми се приказва — призна Дейвид.

— Отново можеш да понабереш малко шнур — посъветва Роджър и момчето пак се залови за макарата.

— Дейвид е светец и мъченик — сподели Том с баща си. — Другите момчета не могат да се похвалят с братя като него. Нали не се сърдиш, тате, задето дрънкам? Ужасно загрижен съм.

— Не се стеснявай, говори, Томи. И двамата сме загрижени.

— Винаги е бил възхитителен, знаеш. Не е гений някакъв, нито спортист като Анди. Чисто и просто е възхитителен. Зная, че го обичаш най-много и имаш право, защото е най-добрият от трима ни. Зная също, че ловът няма да му навреди, иначе не би му разрешил. Но без да искам, съм загрижен.

Бащата прегърна сина си с едната ръка, а с другата продължи да управлява кормилното колело, гледайки назад.

— Ще бъде много тежко, Томи, ако накараме Дейвид да се откаже. Роджър и Еди знаят какво трябва да се прави, те го обичат и няма да допуснат да върши неща, които не са по силите му.

— Но, тате, той не знае мярка, повярвай ми. Винаги се залавя с неща, копито надхвърлят силите му.

— Не се съмнявам, че имат вяра в мене, а аз пък имам вяра в Роджър и Еди.

— Добре. Тогава ще се помоля за него.

— Помоли се — съгласи се Томас Хъдсън. — Защо каза, че го обичам най-много?

— Би трябвало да го обичаш.

— Тебе обичам от най-отдавна.

— Да не мислим за мене или за тебе. По-добре да се помолим за Дейви.

— Да се помолим — прие бащата. — Погледни. Хванахме рибата точно по пладне. Сега ще имаме малко сянка. Смятам, че вече ще се получи малко сянка. Ще завъртя яхтата много бавно и ще поставя Дейвид в сянката.

Томас Хъдсън подвикна на Роджър.

— Ако долу всичко е наред, Роджър, ще завия бавно с яхтата, за да сложа Дейв на сянка. Така, както рибата върти, няма значение накъде ще обърнем. Все сме на пътя й.

— Великолепно — отзова се Роджър. — Трябваше сам да се сетя.

— Досега нямаше сянка — рече бащата.

Той завъртя толкова внимателно яхтата около кърмата, че почти не се размота шнур при завоя. Сега главата и раменете на Дейвид попаднаха в сянката, хвърляна от задната част на надстройката. Еди избърса с кърпа врата и раменете на момчето и разтри със спирт гърба и шията му.

— Как си, Дейв? — обади се Том от мостика.

— Чудесно.

— Сега съм по-спокоен за него — призна Том. — В училище едно момче каза, че Дейвид бил мой полубрат, не истински брат, но аз отговорих, че в нашето семейство нямаме полубратя. Иска ми се да не се тревожа толкова, тате.

— Ще ти мине.

— В семейство като нашето все някой трябва да се тревожи — забеляза Том. — Повече не се тревожа за тебе. Сега се тревожа за Дейвид. Май ще бъде по-добре да приготвя две питиета. Мога да се помоля, докато ги наливам. Ще пиеш ли един коктейл, тате?

— На драго сърце.

— Вероятно на Еди е пресъхнало гърлото здравата — подхвърли момчето. — Минаха кажи-речи три часа. И за три часа е изпил само едно питие. Хич не се досетих. Защо предполагаш, че мистър Дейвис няма да приеме един коктейл, тате?

— Смятам, че няма да приеме, докато Дейвид се намира в това затруднено положение.

— Може би сега ще се съгласи, след като Дейв е на сянка. Ще го запитам за всеки случай.

Том слезе.

— Не ми се пие, Томи — чу Томас Хъдсън как Роджър отказа на момчето.

— Цял ден нищо не сте пили, мистър Дейвис — настоя Том.

— Благодаря, Томи. Изпий ти бутилка бира вместо мене — отговори Роджър, сетне извика към кормилото. — Малко напред. Том. Ще бъде по-добре рибата да мине отсам.

— Малко напред — повтори Томас Хъдсън.

Рибата продължаваше да кръжи на дълбочина, ала в посоката, в която беше насочена яхтата. Сега почваше да скъсява кръга. Направлението на рибата и на яхтата съвпадаха. Сега беше по-лесно да се види наклонът на шнура. Беше по-лесно да се види истинският му наклон много по-надълбоко в тъмната вода, защото слънцето остана зад яхтата. Томас Хъдсън се чувствуваше по-сигурен, като се водеше по рибата. Имаха рядко щастие, че денят беше тих, иначе Дейвид никога не би издържал изпитанието, на което се подлагаше, ако трябваше да се пребори с морския великан дори при умерено вълнение. Сега, когато синът му се намираше на сянка и морето продължаваше да бъде спокойно, бащата изпита облекчение.

— Благодаря, Томи — чу Томас Хъдсън гласа на Еди. След това момчето се покатери, носейки обвитата в хартия чаша. Бащата опита коктейла, отпи една глътка и усети прохлада, напоена с остротата на лимон, ароматичния мазен вкус на ангостурата, парливостта на джина и лекотата на ледения сок от кокосови орехи.

— Бива ли го, тате? — запита синът.

От хладилника беше донесъл и бутилка бира, по която се бяха образували студени капчици от слънцето.

— Чудесен е — похвали го бащата. — Сипал си малко повечко джин.

— Налагаше се — обясни Том. — Иначе ледът се стопява много бързо. Трябва да измислим някакви изолатори за чашите, та да не се топи така бързо ледът. Ще измайсторя нещо в училище. Струва ми се, че могат да се направят от корк. Надявам се да ги приготвя за Коледа.

— Погледни Дейв, — каза Томас Хъдсън. Дейвид обработваше, сякаш току-що беше почнала борбата.

— Забележи колко е плосък — рече Том. — Гърдите и гърбът му са еднакви. Като че са слети. Но той има извънредно дълги мускули на ръцете. Еднакво дълги са отпред и отзад. Искам да кажа двуглавите и триглавите мускули. Притежава наистина необикновена конструкция. Странно момче е, но е най-знаменитият брат, какъвто човек може да си представи.

Долу в кокпита Еди пресуши чашата си и пак се зае да трие гърба на Дейвид с кърпата. После избърса гърдите и дългите му ръце.

— Добре ли си, Дейви?

Момчето кимна.

— Слушай — започна Еди, — видях веднъж един зрял мъж, в раменете як като бик, който се изплаши и се отказа посред битката, каквато ти сега водиш с рибата.

Дейвид продължи да се занимава с въдицата.

— Снажен мъжага. Баща ти и Роджър го познават. Изпечен рибар. С въдиците става и ляга. Улови най-голямата дяволска риба, която човек е хващал, но се изплаши и я заряза от болки. Рибата така го измъчи, че я пусна. А ти продължаваш да се бориш юнашки, Дейви.

Момчето не отрони дума. Пестеше си въздуха, като не спираше да движи пръта: навеждаше го, издигаше го, намотаваше.

— Тая проклетница е толкова яка, защото е мъжка — продължаваше Еди. — Ако беше женска, отдавна да се е предала. Я вътрешностите й щяха да се разкъсат, я сърцето й щеше да се пукне, я хайверът й щеше да се пръсне. При тия риби мъжките са най-силни. А при сума други риби женската е по-издръжлива. Ама не и при рибата-меч. Тя е ужасно силна, Дейви. Ти обаче ще я пребориш.

Шнурът почна наново да се развива, за миг Дейвид притвори очи, опъна босите си крака във фалшборда, отпусна гърба срещу пръта и си пое дъх.

— Добре постъпваш — насърчи го Еди. — Ще се напрягаш само когато я обработваш. Рибата сега се върти. Спирачката я задържа и непрестанно я изморява.

Еди извърна глава и погледна надолу. По начина, по който извъртя очите си, Томас Хъдсън отгатна, че поглежда големия месингов часовник на стената в кабината.

— Часът е три и пет, Роджър — съобщи той. — С рибата се разправяш вече три часа и пет минути, Дейви, момчето ми.

Бяха стигнали до фаза, когато Дейвид би трябвало да набира шнура, ала той, напротив, продължаваше да се развива.

— Пак забива — извика Роджър. — Внимавай, Дейви! Виждаш ли добре шнура, Том?

— Виждам го отлично — отвърна Томас Хъдсън.

Сега наклонът беше много стръмен и се виждаше много дълбоко във водата от върха на надстройката.

— Кой знае дали не забива, за да умре — сподели бащата с най-големия си син. — Това ще съсипе Дейв.

Том поклати глава и прехапа устни.

— Задръж каквото можеш, Дейв! — чу Томас Хъдсън че казва Роджър. — Затегни спирачката и остави рибата да се напъва!

Момчето затегна спирачката толкова, че прътът и шнурът едва издържаха, после я блокира, като се обтегна, за да може да поеме колкото се може по-успешно напрежението. Шнурът продължи да се развива все повече и повече, все по-дълбоко и по-дълбоко.

— Когато рибата спре, смятам, че ще се предаде — рече Роджър на Дейвид. — Изключи двигателите, Том.

— Изключени са — отговори Томас Хъдсън. — Струва ми се, че ако дам малко назад, ще поосвободя шнура.

— Окей. Опитай!

— Давам назад — предупреди Томас Хъдсън. Момчето набра малко шнур, когато се отместиха назад, ала не много и шнурът се опъна страхотно. Сега на макарата имаше по-малко шнур, отколкото при най-тревожното положение по-преди.

— Трябва да излезеш, на кърмата, Дейви! — разпореди Роджър. — Освободи леко спирачката, за да измъкнеш дръжката на пръта!

Момчето освободи спирачката.

— Сега пъхни дръжката в гнездото! Еди, дръж го през кръста!

— Божичко, тате! — възкликна Том. — Рибата забива право към дъното.

Дейвид коленичи на ниската кърма, прътът се наклони до толкова, че върхът се озова под водата, дръжката в коженото гнездо стоеше в колана около кръста му. Андрю се вкопчи в краката на брат си, а Роджър коленичи до него и задебна шнура във водата и малкия остатък от шнура на макарата. Той поклати глава към Томас Хъдсън.

Не оставаха повече от двадесет ярда шнур на барабана, Дейвид се беше надвесил, а половината прът се намираше във водата. Шнурът се намали на петнадесет ярда. Намали се на десет ярда. Внезапно престана да се размотава. Момчето продължаваше да виси над кърмата, по-голямата част от пръта беше във водата. Ала шнурът повече не се развиваше.

— Отнеси го пак на стола, Еди! Леко, леко, леко! — заповяда Роджър. — Щом стане възможно, искам да кажа. Дейвид я спря!

Еди помогна на момчето да се върне на риболовния стол, като го държеше през кръста така, че едно внезапно подръпване на рибата да не може да повлече Дейвид в морето. Той го намести на стола, а момчето пъхна дръжката на пръта във висящото гнездо и с разкрачени крака се опъна назад. Повдигна леко рибата.

— Тегли само когато набираш шнура — посъветва го Роджър. — През останалото време нека тя опъва. Помъчи се да си почиваш в промеждутъците, преди да почнеш наново да я обработваш.

— Надвий я, Дейви! — насърчи го Еди. — Непрекъснато имаше надмощие. Само карай бавно и кротко и ще я умориш!

Томас Хъдсън измести яхтата малко напред, за да докара рибата още повече зад кърмата. Сега над кокпита имаше хубава сянка. Яхтата продължаваше да навлиза полека-лека в открито море и никакъв вятър не къдреше повърхността.

— Тате — каза Том на баща си, — погледнах краката на Дейв, докато приготовлявах коктейлите. Кървяха.

— Протрили са се от натискането в дъските.

— Не може ли да се подложи нещо? Една възглавница, за да ги опира в нея?

— Слез да питаш Еди — посъветва го бащата. — Но не смущавай Дейв.

Двубоят навлезе вече в четвъртия час. Яхтата не преставаше да се плъзга към откритото море, Дейвид изтегляше непрекъснато рибата, а Роджър крепеше облегалката на стола. Сега момчето изглеждаше по-бодро, отколкото преди час, но Томас Хъдсън забеляза по петите му кръв, която беше стекла от ходилата. На слънцето тя лъщеше като лак.

— Как са краката ти, Дейви? — запита Еди.

— Не ме болят — отговори Дейвид. — Болят ме дланите, ръцете и гърбът.

— Да подложа ли възглавница под нозете ти?

Момчето поклати глава.

— Ще залепнат за възглавницата. Отдолу са лепкави. Но не ме болят. Честна дума.

Том се върна на мостика и съобщи:

— Протрили са се ходилата му. Ала и ръцете му са зле. Има мехури, които са се пукнали. Уф, тате, закъсахме!

— Дейв се намира в същото положение, в каквото би се озовал, ако трябваше да гребе срещу силно течение, Томи, или ако трябваше да продължи да изкачва планина, или да язди, когато е грохнал от умора.

— Прав си. Но като го наблюдавам и не съм в състояние да направя нищо, сърцето ми се къса, защото ми е брат.

— Зная, Томи. Но има случаи, когато момчетата трябва да се подложат на изпитание, ако искат да станат мъже. Точно в такова положение се намира сега Дейв.

— Така е. Но като гледам краката и ръцете му, не мога да не се разстройвам, тате.

— Ако ти беше хванал рибата, щеше ли да се съгласиш Роджър или аз да я изтеглим?

— Не. Щях да упорствувам до смърт. Но като наблюдава нещата отстрани, човек ги вижда с други очи.

— Длъжни сме да щадим самочувствието на Дейв. И да преценяваме какво е важно за него.

— Съгласен съм — каза Том унило. — За мене обаче той е само Дейв. Бих желал светът да не бъде устроен така в подобни неща да не се случват на братя.

— Аз също — потвърди бащата. — Имаш рядко добре сърце, Томи. Ще ти кажа, че отдавна бих прекъснал двубоя, но зная, че ако Дейвид улови тая риба, в душата му ще се запази за цял живот спомен, който ще му дава силя да се справя с трудностите.

Точно тогава се обади Еди, който погледна зад гърба си в кабината.

— Стана вече четири часът, Роджър. Пийни малко водица, Дейв. Как се чувствуваш?

— Чудесно.

— Сетих се каква полезна работа мога да свърша — рече Том. — Ще приготвя едно питие за Еди. Искаш ли и ти един коктейл, тате?

— Благодаря. Тоя път ще се откажа — отвърна бащата. Том слезе. Томас Хъдсън наблюдаваше как Дейвид се напъваше бавно, отпаднало, ала упорито. Наведен над него, Роджър му шептеше нещо. Еди пък се беше надвесил над кърмата и следеше наклона на шнура във водата. Бащата се помъчи да си представи как изглеждат дълбочините, където плаваше рибата-меч. Естествено, цареше мрак, но вероятно тя виждаше в тъмнината, както конете виждат нощем. Сигурно беше и много студено.

Запита се дали рибата е сама и дали не я придружава друга риба. Не бяха видели втора риба, ала това не доказваше, че рибата е сама. Можеше да има още една риба в мрака и студа.

Запита се също защо рибата спря, когато заби толкова дълбоко последния път. Беше ли достигнала най-голямата дълбочина, която би могла да издържи, както самолет достига своя таван на височина? Или опънат срещу дъгата на пръта, силната спирачка върху шнура и триещото съпротивление на водата я бяха изтощили, та сега плаваше спокойно в избраната посока? Дали не се изкачваше полека-лека, малко по малко, когато Дейвид я теглеше? Не се ли изкачваше послушно, за да облекчи болезненото опъване? Томас Хъдсън си каза, че тази е вероятната причина и че Дейвид ще има да бере още ядове, ако силите на жертвата не са изчерпани.

Том отнесе на Еди бутилката му, той отпи дълга глътка и замоли момчето да я сложи в кутията за стръвта на хлад.

— Там ще ми бъде под ръка — добави той. — Ако продължа да гледам как Дейви се бори с проклетницата, ще се пропия адски.

— Ще ти я донасям, колчем ти се припие — вметна Андрю.

— Не я носи, когато ми се припие — забеляза Еди, — ами когато изрично кажа.

Най-голямото момче се качи при баща си и двамата се вгледаха в Еди, който, наведен над Дейв, се взираше в очите му. Роджър крепеше стола и наблюдаваше шнура.

— Слушай, Дейви — почна Еди, без да откъсва поглед от момчето, — ръцете и краката не са важни. Могат да те болят и да изглеждат зле, но са без значение. Такива ръце и нозе имат всички рибари. Следния път ще заякнат. Как е обаче главата, момче?

— Чудесно — отговори Дейвид.

— Тогава бог да те благослови и не изпускай тая проклетница! Скоро ще ни влезе в ръчичките!

— Дейви — обърна се Роджър към момчето, — искаш ли да я измъкна аз?

Дейвид заклати глава.

— Сега няма да бъде отстъпление. Ще бъде израз на здрав разум. Можем да я извадим аз или баща ти.

— Не се ли справям, както трябва? — докачи се момчето.

— Не, справяш се безупречно.

— Тогава защо трябва да се откажа?

— Защото, те измъчва ужасно, Дейви — обясни Роджър. — Не искам да ти причини болка.

— В проклетата й уста е забита въдицата — потрепера гласът на Дейвид. — Не тя ме измъчва, аз я измъчвам. Мръсница!

— Твоя воля, Дейв — отстъпи Роджър. — Стара проклетница! Дърта проклетница!

— Той плаче — прошепна Андрю, който се качи на мостика и застана до Том и баща си. — Ругае, за да му олекне.

— Стига си плямпал, коннико! — клъцна го Том.

— Малко ме е еня дали ще ме убие проклетата мръсница! — разпали се Дейвид. — Бога ми, не я мразя. Обичам я!

— По-добре млъкни — посъветва го Еди. — Пести си въздуха!

Еди погледна Роджър, ала Роджър сви безпомощно рамене.

— Ако продължаваш така възбудено, ще измъкна пръта от ръцете ти! — закани се Еди.

— Винаги съм възбуден — оправда се момчето. — Но не се издавам, затова никой не подозира. Сега не съм по-зле. Само дето дърдоря повече.

— Добре. Тогава млъквай и карай по-кротко! — придума го Еди. — Успокой, се и ще видиш как ще я докопаме!

— Ще се успокоя — смири се момчето. — Съжалявам за жлъчните думи. Нямам нищо против рибата. Напротив, тя е най-знаменитата риба на света!

— Анди, подай ми шишето с чист спирт! — каза Еди. — Ще освежа раменете и краката му — сподели той с Роджър. — Не смея да го мокря повече с ледената вода, за да не се схванат мускулите му.

Еди погледна в кабината и оповести:

— Точно пет и половина, Роджър.

Сетне се обърна към Дейвид:

— Сега не ти ли, е много горещо, Дейви?

Момчето поклати глава.

— Боях се от обедното слънце, дето припичаше право, над главите — рече Еди. — Сега вече няма никаква опасност за тебе, Дейви. Само карай кротко и ще измъкнеш тая хубостница. Дано я извлечем, преди да се е мръкнало!

Момчето кимна.

— Тате, виждал ли си риба да се бори така отчаяно? — попита Том.

— Виждал съм — отговори бащата.

— Колко пъти?

— Не зная. Томи. В Гълфстрийма се срещат ужасни риби. А има и големи риби, които се предават лесно.

— Защо?

— Предполагам, защото са застарели и затлъстели. Струва ми се, че някои дори са престарели. Затова част от най-големите риби сами си търсят смъртта.

Отдавна не се виждаха наоколо лодки, беше късно следобед, яхтата се намираше далече в открито море между острова и фара на островчето Грейт Айзък.

— Опитай още веднъж, Дейви! — препоръча Роджър. Момчето наведе гръб, изпружи разкрачените си крака и прътът вместо да се задържи неподвижно, бавно се издигна.

— Принуди я да отстъпи — насърчи го Роджър. — Набери тоя шнур и опитай пак!

Момчето повдигна и отново намота шнура.

— Качва се — каза Роджър на Дейвид. — Дръж я стегнато!

Дейвид продължи да работи като машина или по-скоро като много изморено момче, работещо машинално.

— Удари часът — ободри го Роджър. — Рибата се издига. Том, съвсем малко напред. Ще я измъкнем откъм левия борд, стига да успеем.

— Давам съвсем малко напред — пригласи Томас Хъдсън.

— Сега умната! — продължи Роджър. — Ще трябва да я извлечем там, където Еди би могъл да я прихване с манджата и където бихме могли да прехвърлим примката. Аз ще се занимая с водача. Томи, слез да крепиш стола и да следиш да не се заплете шнурът на пръта, когато поема водача. Дръж непрекъснато шнура отпуснат за в случай, че ми се наложи да освободя рибата. Анди, ти ще помагаш на Еди, с каквото можеш. Ще му подадеш примката и бухалката, щом ги поиска.

Рибата се издигаше непрестанно и Дейвид набираше непрекъснато шнура.

— Том, по-добре слез на долното кормило! — извика го Роджър.

— Тъкмо се канех да сляза — отзова се Томас Хъдсън.

— Извинявай тогава — каза Роджър. — Дейви, помни, че ако рибата се изплъзне и се наложи да я освободя, трябва да държиш пръта вдигнат и да бъдеш готов за всичко. Щом хвана водача, отслаби спирачката.

— Навивай шнура на барабана равномерно! — намеси се Еди. — Не бива точно сега да се заплете.

Томас Хъдсън слезе от горния мостик в кокпита и застана пред кормилното колело и приборите. Оттук не можеше да се наблюдава във водата така удобно, както от надстройката, но можеше да се маневрира по-леко в случай на непредвидено усложнение и връзката беше по-лесна. Видя му се странно, когато се озова на една и съща височина със сцената на зрелището, което следеше отвисоко толкова часа. Имаше чувството, че се е преместил от ложа непосредствено до театрална сцена, боксов ринг или състезателна писта. Отгоре всички участвуващи изглеждаха по-едри, по-близки, по-високи, без да бъдат деформирани от разстоянието. Забеляза кървящите ръце на Дейвид и краката му, по които кръвта се беше стекла на струйки, лъщящи като лак; съзря тигелите от препаската, врязали се в гърба на момчето, и долови почти отчаяното му изражение, когато Дейвид извърна лице в последния етап от изтеглянето на плячката. Томас Хъдсън надзърна в кабината: месинговият часовник показваше шест без десет. Сега, когато морето беше съвсем близо, то му се стори различно, понеже го наблюдаваше от сянката, където се виждаше огънатият прът на момчето, белият шнур, наклонен в тъмната вода, и непрекъснатото повдигане и сваляне на пръта. Еди беше коленичил отзад, като стискаше канджата в ръцете си, които бяха покрити с лунички, избили от слънцето, и се взираше в почти лилавата вода, мъчейки се да зърне рибата. Томас Хъдсън забеляза въжените възли около дръжката на канджата и въжето, завързано за буксирния кнехт на кърмата, после пак погледна гърба на Дейвид, изпънатите му крака и дългите ръце, държащи пръта.

— Виждаш ли я, Еди? — обади се Роджър от площадката, където крепеше стола.

— Още не. Набирай мъжката, Дейви!

Момчето продължи да издига, да сваля, да навива. Барабанът, натежал вече от шнура, приемаше по една нова намотка при всяко наклоняване.

Внезапно рибата се дръпна, прътът се огъна към водата, въжето почна да се развива.

— Не. Невъзможно! — изпъшка Дейвид.

— Всичко е възможно — възрази Еди. — Никога не се знае какво ще я прихване.

Но скоро момчето повдигна пръта, напрягайки се под тежестта, и след първото повдигане шнурът взе отново да се ниже така леко и равномерно, както преди.

— Издържа само за миг — забеляза Еди.

С килната назад филцова шапка той се втренчи в прозрачната, тъмнолилава вода.

— Ето я! — извика той.

Томас Хъдсън се плъзна бързо от кормилното колело до кърмата, за да погледне в морето. Рибата се показа в дълбочината зад яхтата. Изглеждаше мъничка и скъсена от разстоянието, ала за краткото време, през което я наблюдаваше, тя растеше непрекъснато. Не така устремно, както наедрява приближаващ се самолет, но със същата неизменност.

Бащата сложи ръка на рамото на сина си и се върна при кормилото. Тогава чу, че Анди казва: „Погледнете я!“ Този път и от кормилното-колело рибата можеше да се види дълбоко във водата зад кърмата. Сега имаше кафяв цвят и беше нараснала значително на дължина и обем.

— Задръж същия ход! — обади се Роджър, без да се обръща назад.

— Задържам същия ход — отвърна Томас Хъдсън.

— Господи, погледнете я! — възкликна Том.

Сега рибата беше наистина огромна, по-голяма от коя да е риба-меч, която Томас Хъдсън беше виждал през живота си. Изглеждаше в цялата си дължина лилавосиня, не кафява. Плаваше бавно и неотклонно в същата посока като яхтата, зад кърмата и отдясно на Дейвид.

— Остави я да се приближи, Дейви! — посъветва го Роджър. — Тъкмо се задава.

— Преден съвсем малко! — нареди Роджър, дебнейки плячката.

— Давам преден съвсем малко — пригласи Томас Хъдсън.

— Навивай макарата! — каза Еди на Дейвид.

Томас Хъдсън забеляза как от водата се подаде вирбелът на водача.

— Още малко напред! — заповяда Роджър.

— Давам още малко напред — повтори Томас Хъдсън. Той наблюдаваше рибата, извъртайки кърмата в посоката, която тя следваше. Вече виждаше цялата й грамадна дължина, големия широк меч отпред, порещата водата перка на широкия гръб и огромната опашка, която се движеше почти незабелязано.

— Още съвсем малко напред! — обади се Роджър. — Давам още съвсем малко напред. Сега водачът стигна до Дейвид.

— Готов ли си, Еди? — запита Роджър.

— Готов съм — отговори Еди.

— Наблюдавай я, Том! — заръча Роджър и като се наведе, хвана кабелния водач.

— Освободи спирачката! — нареди той на Дейвид и почна да издига бавно рибата, държейки и обтягайки тежкия кабел, за да го притегли до канджата.

Рибата се, показа толкова дълга, колкото и широка, наподобяваща грамаден дънер във водата. Дейвид я дебнеше и поглеждаше крадешком върха на пръта, за да се увери, че не се е заплел шнурът. За пръв път от шест часа не усещаше опъване в гърба, раменете и краката. Томас Хъдсън забеляза как мускулите на краката му се свиват и треперят. Еди се наведе встрани с канджата, а Роджър продължи да вдига бавно.

— Трябва да е над хиляда фунта — каза Еди, сетне добави спокойно: — Роджър, въдицата се държи само на един шнец.

— Можеш ли да я стигнеш? — попита Роджър.

— Още не. Тегли леко, много леко!

Роджър продължи да опъва кабела и грамадната риба се издигна постепенно към яхтата.

— Ще се скъса — предупреди Еди. — Държи се като по чудо.

— А сега можеш ли да я стигнеш? — осведоми се Роджър, без да измени гласа си.

— Още не — отговори Еди невъзмутимо.

Роджър повдигна толкова внимателно и плавно, колкото можеше. После внезапно се вдърви, напрежението в кабела изчезна и в ръцете му остана освободеният водач.

Еди се втурна с канджата във водата, скочи в морето, за да се опита да забие канджата в рибата, ако успее да я достигне.

Напразно. Голямата риба увисна в дълбочината, откривайки се подобно на грамадна лилава птица, сетне се придвижи бавно надолу. Видяха я как се спуска, става все по-малка и по-малка, докато се изгуби накрая.

Шапката на Еди плаваше в спокойната вода, той се крепеше за дръжката на канджата, завързана с въже за буксирния кнехт на кърмата. Роджър прегърна Дейвид и Томас Хъдсън видя как раменете на момчето се разтресоха. Ала остави Роджър да се занимава със сина му.

— Спусни стълбата, за да се качи Еди! — нареди той на Том. — Анди, прибери пръта на Дейви! Освободи куката!

Роджър вдигна Дейвид от стола, и го отнесе до леглото откъм десния борд на кокпита, където го положи. Ръцете изостанаха на раменете на момчето, което се просна по очи.

Еди се качи на борда, от мокрите му дрехи се стичаше вода и той взе да се съблича. Андрю прибра шапката му с канджата, а Томас Хъдсън слезе в кабината, за да донесе риза и дочен панталон, на Еди и риза и шорти на Дейвид. С изненада установи, че не го вълнуват други чувства, освен съжаление и любов към Дейвид. Всички останали чувства се бяха изпепелили по време на двубоя.

Когато се върна, синът му лежеше ничком гол, а Роджър го разтриваше със спирт.

— Болят ме раменете и опашката — предупреди момчето. — Моля по-внимателно, мистър Дейвис.

— Болят те, защото са натъртени — забеляза Еди. — Баща ти ще намаже ръцете и краката ти с меркурохром. От него няма да те боли.

— Сложи си тая риза, Дейви — каза бащата, — че ще настинеш! Том, донеси някое от по-леките одеяла за брат си!

Томас Хъдсън намаза с меркурохром местата, където препаската беше протрила гърба на момчето, и му помогна облече ризата.

— Сега ми е по-добре — прошепна момчето с отпаднал глас. — Мога ли да получа един „кок“, тате?

— Кока-кола? Разбира се отговори бащата. — След малко Еди ще ти донесе супа.

— Не съм гладен. Сега засега не бих могъл да ям.

— Ще почакаме — успокои го Томас Хъдсън.

— Зная какво ти е — вметна Андрю, когато донесе кока-колата.

— Никой не знае какво ми е — отвърна брат му, Томас Хъдсън даде на най-голямото момче курса по компаса, за да насочи яхтата към острова.

— Синхронизирай двигателите на триста, Томи! — нареди той. — Ще видим фара, когато се стъмни, и тогава ще коригирам курса.

— Моля те проверявай ме сегиз-тогиз, тате. И на тебе ли ти е тежко като на мене?

— Нищо не можеше да се направи.

— Все пак Еди се опита — каза Том. — Не всеки би скочил в тоя океан подир една риба.

— Размина му се на Еди — забеляза бащата. — Можеше, да си изпати адски, докато се намираше в морето, ако беше забил канджата в рибата.

— Еди щеше да се справи някак си — защити го Том. — Добре ли са синхронизирани моторите?

— Вслушвай се! — посъветва го бащата. — Не се води само по скоростомерите!

Томас Хъдсън отиде при леглото и седна до Дейвид, който се беше завил с лекото одеяло. Еди превързваше ръцете му, а Роджър — краката.

— Здравей, тате! — каза синът, погледна баща си и отмести очи.

— Ужасно съжалявам, Дейви — почна Томас Хъдсън. — Издържа най-хубавата битка, на каквато съм присъствувал. Надмина Роджър и всички други.

— Благодаря ти, тате. По-добре да не говорим за случилото се.

— Искаш ли още нещо, Дейви?

— Още един „кок“.

Бащата намери шише изстудена кока-кола в леда на кутията за стръв и я отвори. Седна до сина си. Дейвид изпи кока-колата с ръката, която Еди беше превързал.

— Бях сготвил малко супа. Сложих я да се стопли съобщи Еди. — Да подгрея ли и малко от лютивия сос, Том? Имаме мидена салата.

— Подгрей го — съгласи се Томас Хъдсън. От закуска не сме яли. А Роджър не е пийнал нищо цял ден.

— Току-що изпих бутилка бира — отговори Роджър.

— Еди — запита Дейвид, — колко би могла да тежи рибата в действителност?

— Над хиляда фунта — отвърна Еди.

— Благодаря ти много, дето скочи в морето — каза момчето. — Много ти благодаря.

— Поврага! Какво друго можех да сторя.

— Тате, дали наистина тежеше хиляда фунта?

— Сигурен съм. Никога не съм виждал по-голяма риба, независимо дали са били риби-меч или макайри.

Слънцето беше залязло, яхтата, тласкана от двигателите, напредваше в спокойното море, като пореше бързо същата вода, в която беше пъплила толкова бавно през изтеклите часове.

Сега и Андрю приседна в края на широкото легло.

— Здравей, коннико! — закачи го Дейвид.

— Ако я беше хванал — рече Андрю, — щеше да станеш, най-прочутото момче на света.

— Не ми трябва да се прочувам. Това е работа за тебе.

— И ние щяхме да се прочуем като твои братя — увери го Андрю. — Говоря сериозно.

— А аз щях да се прочуя като твой приятел — подхвърли Роджър.

— Аз пък, защото управлявах яхтата — обади се Томас Хъдсън. — Еди пък, защото помагаше с канджата.

— Еди щеше да се прочуе всякак — допълни Андрю.

— А Томи щеше да се прочуе, задето приготви толкова коктейли. Докато трая страхотната битка, Томи се грижеше за напитките.

— Ами рибата? Нямаше ли да се прочуе и тя? — полюбопитствува Дейвид.

Сега момчето се беше съвзело. Или поне си беше възвърнало способността да разговаря.

— Тя щеше да се прочуе повече от всички — отговори Андрю. — Щеше да се обезсмърти.

— Надявам се, че нищо лошо не й се е случило — забеляза Дейвид. — Дано се е отървала здрава и читава.

— Сигурен съм, че нищо й няма — потвърди Роджър. — По начина, по който висеше на въдицата и по който се бори, заключавам, че е здрава и читава.

— Друг път ще ви разкажа какво тегло претегли рибата — каза момчето.

— Разкажи сега — подкани го Андрю.

— Сега съм изморен, пък и ще помислите, че съм полудял.

— Разкажи сега. Поне съвсем малко — настоя Андрю.

— И е зная дали няма да бъде по-добре да мълча. Какво мислиш, тате?

— Говори! — посъветва го бащата.

— Добре — съгласи се момчето и затвори плътно очите си. — В най-тежките мигове, когато бях най-изморен, не знаех повече кой е рибата и кой е рибарят.

— Разбирам те — потвърди Роджър.

— И тогава я обикнах повече от всичко на земята.

— Наистина ли я обикна? — обади се Андрю.

— Да, наистина я обикнах.

— Хм — нацупи се Андрю. — Това пък не го разбирам.

— Обикнах я толкова, че когато я видях да се издига, не ми стигнаха сили — призна Дейвид все още с притворени очи. — Единственото, което желаех, беше да я видя отблизо.

— Разбирам — рече Роджър.

— Сега не давам и ръждиво копче, че я изтървах — завърши момчето. — Малко ме е еня за рекордите. Въобразявах си само, че се боря за рекорди. Радвам се, че и тя, и аз сме здрави и читави. Ние не сме неприятели.

— Драго ми е, че ни разказа какво ти е било на душата — добави Томас Хъдсън.

— Много ви благодаря, мистър Дейвис, за думите, които ми казахте в първия миг, когато я изтървах — продължи Дейвид все със затворени очи.

Бащата никога не узна какво беше казал Роджър на сина му.