Ърнест Хемингуей
Острови на течението (31)

15

Заседнаха в тинята на пясъчно дъно, което трябваше да бъде отбелязано с веха. Отливът продължаваше, вятърът духаше бясно, водата беше кална. Отпред се виждаше среден зелен остров, който изглеждаше хлътнал ниско във водата, вляво имаше разпилени малки островчета. Вляво и вдясно почваха да се оголват плитчини при оттеглянето на морето. Томас Хъдсън наблюдаваше как ята дъждосвирци сноват и шетат из плитковините, за да търсят храна.

Антонио свали лодката и с Ара спусна една носова котва и две леки кърмови котви.

— Не смяташ ли, че трябва да пуснем още една котва на носа? — запита Томас Хъдсън Антонио.

— Не, Том. Не смятам.

— Ако се засили вятърът, може да ни тласне срещу прилива.

— Не очаквам, Том. Но може.

— Я да спуснем една малка котва откъм наветрената страна и да преместим голямата котва по към подветрената страна. Тогава няма да берем ядове.

— Добре — съгласи се Антонио. — Предпочитам да направим това, вместо да заседнем повторно на лошо място.

— Ба — рече Томас Хъдсън — Случвало ни се е и друг път.

— Все пак най-добре ще бъде да спуснем котвите.

— Съгласен съм. Затова предложих да спуснете още една малка котва и да преместите голямата.

— Слушам, Том — каза Антонио.

— Ара обича да вдига котви.

— Никой не обича да вдига котви.

— Ара обича.

Антонио се усмихна и добави:

— Кой знае? Във всеки случай съм съгласен с тебе.

— Всякога стигаме до съгласие рано или късно.

— Но не бива да допускаме това да става, когато е много късно.

Томас Хъдсън наблюдаваше маневрата и гледаше към зеления остров, който сега почваше да потъмнява, тъй като оттеглящата се вода разголваше корените на мангровите. „Немците могат да се намират в залива откъм южната страна на тоя остров — размисли се той. — Вятърът ще духа до два-три часа през нощта и те могат да се опитат да излязат и да минат през единия от двата протока на светло, щом почне приливът. После ще прекосят големия като езеро залив, където няма да имат неприятности през цялата нощ. Ще им помогнат фаровете и добрият проход, за да излязат в далечния край. Всичко ще зависи от вятъра.“

Откакто бяха заседнали, Томас Хъдсън се чувствуваше като осъден, получил отсрочка. При засядането беше усетил силния удар върху кораба, сякаш бяха ударили него самия. Отгатна, че дъното не е скалисто по сътресението в ръцете и ходилата си. Ала почувствува засядането като рана. Сетне се промъкна чувството за отложено изпълнение, свързано с получена рана. Още имаше чувството, че е сънувал лош сън и че премеждието е изживял и по-рано. Но то не беше се случило по същия начин и сега, когато яхтата беше заседнала, беше получил временна отсрочка. Знаеше, че е само отсрочка, ала си беше отдъхнал.

На мостика се качи Ара и доложи:

— Има здраво задържащо дъно, Том. Завързахме яко спомагателните котви с въже за голямата котва. Щом оберем пея, ще се освободим бързо. Закрепихме с въжета и двете кърмови котви.

— Видях. Благодаря ви.

— Не се ядосвай, Том. Гадовете могат да са зад оня другия остров.

— Не се ядосвам. Но се бавим.

— Нашето не е като да се блъснеш с кола или да потопиш параход. Само сме заседнали и изчакваме прилива.

— Зная.

— И двете кормилни колела са здрави. Яхтата само се е завряла в калта до задника.

— Зная. Аз я заврях.

— Ще се измъкне така леко, както се завря.

— Дума да не става.

— Том, загрижен ли си за нещо?

— За какво ще бъда загрижен?

— Зная ли? Загрижих се само да не би да си загрижен.

— Да вървят в ада грижите! — каза Томас Хъдсън. — Слез с Хил. Погрижи се всички да се нахранят и да се развеселят. После ще отидем да претърсим острова. Само това ще ни бъде работата.

— Мога да отида с Уили още сега. Не ми се яде.

— Не. Ще отида по-късно аз с Уили и Питърс.

— Мене няма ли да ме вземеш?

— Не. Питърс знае немски. Не му казвай, че ще дойде. Само го събуди и му дай да пие достатъчно кафе.

— Защо да не дойда и аз?

— Много е малка лодката.

Хил му остави големия бинокъл и слезе с Ара. Томас Хъдсън огледа внимателно острова с бинокъла и установи, че мангровите са много високи, за да види какво се крие във вътрешността му. Мангровите се смесваха постепенно с други дървета и увеличаваха още повече преградата, затова в далечния край на подковообразния залив не се забелязваше някаква мачта. От големия бинокъл го заболяха очите и той го прибра в калъфа, закачи каишката му на една кука и го сложи на стойката за гранати.

Беше доволен, че отново е сам на мостика и че късата отсрочка му позволява да си отдъхне. Наблюдаваше как дъждосвирците ситнят из плитчините и си спомни как ги ловеше с увлечение като момче. Сега не го привличаха повече и дори не изпитваше желание да ги бие. Спомни си как тогава ги дебнеше с баща си в гюмето на някоя пясъчна коса с ламаринени профили и как птиците идваха, щом настъпваше отливът и оголваше плитчините, и как той подмамваше с подсвирване ятото, докато дъждосвирците кръжаха. Свирнята беше тъжна и сега той привлече с нея едно ято. Ала птиците се разгънаха като ветрило над заседналия кораб и се отдалечиха, за да си търсят храна.

Той огледа небосклона с големия бинокъл и не съзря никаква гемия. „Може би са я вкарали през новия проток във вътрешния залив — каза си той. — Би било хубаво други да са ги уловили. Сега не можем да ги хванем без бой. Те няма да се предадат на една малка моторница.“

Беше мислил толкова дълго с главите на немците, че се чувствуваше изморен. „Наистина се уморих — помисли си Томас Хъдсън. — Зная какво трябва да правя, решението е просто. Военната служба е великолепно нещо. Чудя се какво бих правил без нея, откакто загина Том. Би могъл да рисуваш — рече си той. — Или би могъл да вършиш нещо друго полезно. Може би, но военната служба е по-просто разрешение.

Тя е полезна — размисли се той. — Не се настройвай враждебно. Тя ти помага да се съвземеш. Ние всички се стремим към това. Един господ знае какво ще се получи по-нататък. Преследвахме тия типове съвсем добре и сега ще си позволим десет минути отдих, а сетне ще продължим. Поврага със «съвсем добре» — укори се сам. — Преследвахме ги много добре!“

— Няма ли да ядеш, Том? — подвикна Ара.

— Не съм гладен, драги — отговори Томас Хъдсън. — Подай ми шишето със студен чай, което е при леда!

Ара го подаде, Томас Хъдсън го пое и се облегна в ъгъла на мостика. Отпи от бутилката и се взря в големия остров пред него. Сега корените на мангровите се виждаха изцяло и островът изглеждаше като на кокили. Тогава отляво се зададе ято фламинги. Те летяха ниско над водата и представляваха красива гледка на слънчевата светлина. Дългите им шии бяха извити надолу, неугледните крака бяха изпънати назад, тялото беше неподвижно, розово-черните криле се размахваха и ги носеха към тинестата плитковина, която се виждаше отпред и вдясно. Томас Хъдсън ги наблюдаваше и се възхищаваше от завърнатите им черно-бели клюнове и от розовия облак, който те образуваха в небето и който заличаваше подробностите, като все пак всяка отделна птица го омайваше. Когато достигнаха зеления остров, той видя как птиците внезапно свиха вдясно, вместо да прелетят над острова.

— Ара! — извика Томас Хъдсън.

Ара се качи при него и каза:

— Заповядай, Том.

— Приготви три „бебета“ с по шест пълнителя и ги постави в лодката с дванайсет гранати и средната превързочна чанта. Прати ми Уили, моля те!

Фламингите бяха кацнали в плитковината далече вдясно и се хранеха чевръсто. Томас Хъдсън ги наблюдаваше, когато Уили се обади:

— Погледни тия дяволски фламинги!

— Изплашиха се, когато летяха над острова. Повече от сигурен съм, че откъм вътрешната му страна се намира гемията или друга лодка. Искаш ли да дойдеш с мен, Уили?

— Искам.

— Свършихте ли кльопането?

— Осъденият яде на провала.

— Тогава помогни на Ара.

— Ще дойде ли Ара с нас?

— Вземам Питърс, защото говори немски.

— Не можем ли да вземем Ара вместо него? Не искам да участвувам в бой с Питърс.

— Питърс би могъл да води преговори, за да не се стига до бой. Слушай, Уили. Нужни ми са пленници, а не искам да бъде убит и лоцманът.

— Поставяш куп условия, Том, когато те са осмина или деветима, а ние ще бъдем трима. Я имат, я нямат лоцман.

— Знаем, че имат.

— Я не се фукай толкова!

— Попитах те, дали искаш да дойдеш.

— Ще дойда — отговори Уили. — Само че тоя Питърс…

— Питърс ще се сражава. Прати Антонио и Хенри, ако обичаш.

— Смяташ ли, че са там? — осведоми се Антонио.

— Повече от сигурен съм.

— Мога ли да дойда с вас, Том? — предложи Хенри.

— Не. Лодката побира само трима души. Ако се случи нещо с нас, опитайте се да надупчите гемията с пукалата, „50“, щом понечи да се измъкне, когато почне приливът. След това ще я намерите в дългия залив. Ще бъде повредена. Вероятно няма да бъде в състояние дори да се измъкне. Хванете един пленник, ако можете, и го отведете на Кайо Франсес за разпит.

— Не бих ли могъл да дойда вместо Питърс? — попита Хенри.

— Не, Хенри. Съжалявам. Но той говори немски. Имаш добър екипаж — обърна се Томас Хъдсън към Антонио. — Ако всичко мине благополучно, ще оставя Уили и Питърс на борда на гемията с каквото заварим там и ще докарам един пленник с лодката.

— Последният ни пленник не живя дълго.

— Ще се постарая да доведа годен, силен и здрав пленник. Слез да провериш дали всичко е готово! Искам да наблюдавам фламингите още малко.

Той застана на мостика и задебна фламингите. „Чарът им не е в цвета — замисли се Томас Хъдсън. — Не е в черното върху бледорозовото. А в размерите и в обстоятелството, че са грозни в подробностите и все пак са извратено красиви. Трябва да са много стар вид, от най-ранните периоди на еволюцията.“

Не ги наблюдаваше с бинокъла, понеже сега не се нуждаеше от подробности. Търсеше възрозовото петно на сивкавокафявия фон. Бяха дошли още две други ята и плитчините преливаха в такива багри, каквито той не би дръзнал да нарисува. „Или бих се осмелил да ги нарисувам и бих ги нарисувал — каза си той. — Приятно е да се наблюдават фламинги, преди човек да тръгне на поход. Ала по-добре да не оставям момчетата да се вълнуват или мъдруват много-много.“

Томас Хъдсън слезе от мостика и заповяда:

— Хил, качи се да наблюдаваш острова с бинокъла! Хенри, ако чуеш стрелба и после се зададе гемията иззад острова, стреляй право в проклетия й нос! Всички да стоят на пост и да следят с бинокли дали са останали живи фрицове! Можете да ги гоните до дупка. Запушете пробойните в нашата лодка и я използувайте! Гемията също има лодка. Закърпете и нея, за да я ползувате, стига да не сме я надупчили прекалено!

Антонио попита:

— Има ли други заповеди?

— Прочистете си червата и облекчете стомасите си! Скоро ще се върнем. Заповядайте, вие двамата господа копелета. Да вървим!

— Баба ми винаги твърдеше, че не съм копеле — обади се Питърс. — Разправяше, че съм бил най-сладкото и най-законното бебе в нашия край.

— И моята майка твърдеше, че не съм копеле — пригласи му Уили. — Къде да седнем, Том?

— Лодката балансира най-добре, когато ти си на носа. Но ако предпочиташ мога аз да заема носа.

— Управлявай я ти — каза Уили. — Най-после и за тебе кораб по мярка.

— Изкарах голямата печалба — пошегува се Томас Хъдсън. — Провървя ми. Моля, мистър Питърс.

— Щастлив съм да се кача на борда, адмирале! — рече Питърс.

— На слука! — пожела Хенри.

— Амин! — отвърна Уили.

Двигателят забоботи и те се насочиха към очертанието на острова, което сега изглеждаше още по-легнало във водата, тъй като го наблюдаваха от ниско.

— Ще се прилепя до гемията и ще се прехвърлим на борда й, без да се обаждаме.

Двамината, единият в средата, другият на носа, кимнаха с глава.

— Препашете джепането! Пука ни, че иде се вижда! — нареди Томас Хъдсън.

— Че къде ли можем и да го скрием? — забеляза Питърс. — Сега се накичих като мулетата на баба ми.

— Тогава бъди муле. То е дяволски хубаво животно.

— Том, трябва ли да помня оная дивотия за лоцмана?

— Помни я, но да ти сече умът.

— Прието — каза Питърс. — Всичко ни е ясно и преясно.

— По-добре да си траем — предложи Томас Хъдсън. — Тримата ще се качим на борда едновременно и ако са под палубата, Питърс ще ги покани на швабски да излязат с вдигнати ръце. Трябва да престанем да разговаряме, иначе могат да чуят гласовете ни много преди пърпоренето на извънбордния мотор.

— Какво ще правим, ако не излязат?

— Уили ще хвърли една граната.

— Ами ако са на палубата?

— Ще пометем палубата според отседите си. Аз — кърмата, Питърс — средата, ти носа.

— Ще хвърля ли тогава и граната?

— Разбира се. Нужни ни са ранени, които бихме могли да спасим. Затова взех превързочната чанта.

— Аз пък помислих, че е за нас.

— И за нас. Сега стига сте пиукали! Ясно ли е?

— По-ясно от лайно — отговори Уили.

— Тапи за задници няма ли? — запита Питърс.

— Отзарана ги пуснаха от самолета. Ти не получи ли твоята?

— Не. Но баба ми винаги разправяше, че съм бил бебето с най-ленивия стомах в целия Юг. Една от пелените ми била дори отнесена в Смитсъновия^[1] институт на Конфедерацията.

— Престани с тия дрънканици! — прекъсна го Уили, навеждайки се назад, за да не говори високо. — Нападението по видело ли ще извършим, Том?

— Още сега.

— Лошо ми се пише — рече Уили. — Попаднал съм сред катили и копелдаци.

— Спри, Уили, и се приготви за бой!

Уили кимна с глава и се взря със здравото си око в зеления остров, който сякаш се надигаше на пръсти с кафявочервените корени на мангровите.

Направи една-единствена забележка, преди да заобиколят носа.

— По тия корени има хубави стриди.

Томас Хъдсън кимна.