Петър Бобев
Телената обеца (19)

19

Телената Обеца бързаше нататък, към своя риф. С всички сили. А знаеше ли защо? Досещаше ли се какво ще търси там?

От кървящата рана на окото подире й се процеждаше струйка розов дим, която примамваше една след друга безброй акули: малки — безобидни и големи — безспорно опасни, особено сега, така изтощена след жестокото изпитание с въдицата на Бил Адамсон.

За щастие все още не се осмеляваха, все още само я следваха — разколебани, раздвоени между събудената от мириса на кръвта алчност и боязънта пред нейната свирепост. Защото движенията й отново бяха придобили предишната си пъргавина и увереност, които съвсем не издаваха ранено или умиращо животно.

Тоя ден океанът гъмжеше от живот. Източваха се пасажи риби, покрай които друг път тя не би отминавала тъй безучастно. Плаваха, сякаш политнали с плоските си коруби и криловидни лапи, едри костенурки. Пулсираха в кристални шествия искрящи във всички багри на дъгата медузи.

Ето и мантата, хлъзнала се към дълбините с черните си криле-плавници, следвана от детето си, като две странни хвърчила: едно огромно и друго по-малко. Изглежда, побояли се бяха от задалата се акулска шайка и гледаха да се отклонят от пътя й.

А Телената Обеца не спираше. Напротив, ускоряваше ход, усещайки преследвачите, които, вече попрестрашили се, опитваха да я догонят.

По едно време й се прищя да се скрие зад китовата акула, но тозчас се отказа. Каква защита можеше да очаква от тоя тромав великан — все едно безчувствена скала сред морето?

Виж, тия биха могли да помогнат!

Делфинското стадо се носеше насам с крясъци и подвиквания, с пъргави скокове и безшумни, изящни гмурвания.

Но усетили необичайното акулско струпване, и те свърнаха встрани, предпочетоха да не се задяват с тях. Едно е да си поиграеш, да помъчиш една самотна акула, съвсем друго — да се справиш с такава многочислена глутница.

От пътя им бягаха, пръсваха се уплашени орляци летящи риби с вечно преследващите ги корифени и риби платноходи. Профуча, без да спре, друга риба меч; отскочи стресната друга риба трион.

Животът продължаваше, ще речеш, неизменен сред тоя разплискан син блясък, в тая безбрежна неспокойна стихия, стъкленопрозрачна и в същото време замрежена с огрения от проникналите слънчеви лъчи планктон.

Животът продължаваше. И щеше да продължава. А Телената Обеца се чувствуваше така, като че ли за нея повече няма място в тоя свят.

Най-силните, най-дръзките врагове вече опитваха да се изравнят с нея, щракаха челюсти — всякакви акули: сини, бели, чернопери, мако, пясъчни, лисици, та и такива от нейния вид — акули чук. Всички до една настървени да заръфат плътта й, да заситят глада си с нейното месо.

Дали беше обречена да загине тъкмо тук, тъкмо пред спасителния риф?

Спасението й дойде най-изненадващо, и то от тия, от които най не бе го очаквала. Несъзнателно и нежелано, то се знае.

Косатките, ведно с Еднооката, усетили богатия улов, се понесоха натам, като подвикваха доволни бойните си призиви.

Наближиха, започнаха да се гмуркат и да гонят всяка своята жертва.

Акулите се стреснаха пред тоя задружен пристъп, от тия превъзхождащи ги хищници, разбъркаха реда си, забравиха целта си и хукнаха да се отървават — коя където свари.

Телената Обеца навлезе в рифа, залъкатуши из проломите между кораловите грамади, подплашвайки пъстрите тукашни рибки, които мигом се шмугваха в укритията си.

Дръпна се в бърлогата си старият дебелобърнест групер, изтегли се заднишком в своята дупка злобно озъбената мурена; вдигна прикриващия входа му камък изведнъж побледнелият октопод; наежиха се облегналите се като в ложа върху скалния корниз лангусти, чието присъствие издаваха неприбраните им дълги мустаци; намъкнал се набързо в дома си, омарът захлопна като врата отвора му с голямата си щипка.

Акулата чук намери това, което диреше — тесния проход под кораловия масив, през който минаваше водното течение.

Наистина, не знаеше къде да се скрие в такава беда. Да проплува толкова път сред такива опасности… Дали беше само подсъзнателен нагон или…

Тя навлезе вътре, колкото бе възможно по-навътре, и притихна. Течението, пораждано от стичащите се обратно в морето водни маси от налитащите между скалните улеи вълни, и тоя път щеше да промива хрилете й, и тоя път щеше да поддържа живота й, докато раните спряха да кървят, докато заздравееха и престанеха да примамват насам кръжащите наоколо възбудени нейни сродници.

Дали го съзнаваше, или постъпваше така по унаследения от далечните прадеди опит, наричан инстинкт?

Но каквото и да бъдеше, тя щеше да остане тук, докато отмине всяка заплаха. За глада не се тревожеше, свикнала бе да гладува — щеше да изтрае и сега.

Щеше да стои упорито толкова, колкото се налагаше.

А после отново щеше да поеме своя път из синия простор без почивка, в неуморно движение, с вечно незаситен стомах…

Макар и тъй осакатена…

Жизнеността й напираше във всеки неин мускул, във всяка нейна клетка — въпреки недъга й, какво от това, че е с едно око; въпреки досадните паразити и болезнените шипове на скатовете; въпреки глада; въпреки ужаса от дебнещите навред врагове.

Щеше да живее…