Петър Бобев
Телената обеца (9)

9

Акулата с обецата, или по-право Телената Обеца, както я отличаваха другите морски обитатели, отново кръстосваше морските простори. Отново както преди — понякога недояла, понякога преситена. Но като че ли най-често гладна. Веднъж преследвач, друг път преследвана. И като че ли по-често преследвана. Прекалено много са по-едрите от нея хищници, прекалено ненаситни са. Особено кашалотите и косатките. Тя може да изтрайва по цели седмици без храна, те — не. За да поддържат постоянна телесната си температура, трябва често да ядат, непрекъснато да ядат. Ами кракените, ами гигантските бели акули, ами хорските мрежи…

Пък и жертвите не се оставят покорно да бъдат схрускани. И тях природата е надарила с оръжия за отбрана: отровни шипове, носове-мечове или триони, черупки, бързи плавници.

Наистина, как ли може да се оцелее в тая борба!

А тя оцеляваше. Оцелял бе целият й род в продължение на стотици милиони години — все така, на границата между гладната смърт и преяждането, между гонитбата и бягството.

В една непрестанна битка, в постоянен страх и мъка.

Мъка от празния стомах, мъка от недостиг на кислород, мъка от стържещите я паразити, от спъващите устрема й прилепала.

Все неспокойна, все нащрек — без минута отдих!

А това пък какво е?

Забърза нататък. Откри, че е пак рибата луна. От разочарование, разгневена, посегна да я захапе. Ала оная вече я бе усетила. Заподскача бясно над водата, после се гмурна надолу. И бързо, неподозирано бързо за тромавото й, сякаш недовършено тяло, потъна в синята бездна.

Тогава съвсем ненадейно акулата зърна пресяклата пътя й зелена костенурка, която се напрягаше да догони стадото си, от което кой знае защо се бе отделила.

Виж, това си заслужаваше гонитбата!

Телената Обеца се втурна към костенурката, но тя не я изчака кротко, а размаха още по-припряно превърнатите в плавници лапи, все едно крила на птица, литнала във водния лазур. На сушата тя е непохватна, бавна, направо безпомощно жалка. Ала тук, във втората си родина, би могла да се състезава по скорост с много от враговете си.

Би могла — ако не беше голямото прилепало, което се бе настанило на най-неподходящото място, под лапата й. И то така, че да й пречи най-много.

Акулата, днес много по-бърза от нея, я догони, готова да сгризе разперената лапа. В уплахата си костенурката се извърна и посегна да захапе с острия си клюн нападателката.

Това се оказа пагубната й грешка.

В следния миг главата й, срязана като от гилотина, потъна в акулската глътка.

Но и така, без глава, тя не се предаде. Не забравили последната заповед от липсващия вече мозък, плавниците й продължиха да гребат със същия ритъм. Само че, останали без водач, който да им сочи вярната посока, те помъкнаха обезглавеното тяло към дълбините.

Единствено прилепалото се досети за безнадеждното й положение. Откъсна се от нея и се лепна до събратята си върху гърдите на победителката, повечето от които бяха постъпили по същия начин — прилепалата предпочитат победителите.

Хищницата се спусна подир сигурната си плячка. Ала въпреки помощта на хоризонталния си рул — плоската глава не можа да се гмурне тъй, почти отвесно. Зарея се надолу в стръмна спирала, като не я изпускаше от страничната си линия.

А защо ли й трябваше?

Като че ли повече от злоба — да гони, да догонва, да ръфа, каквото и да е, само да ръфа.

Притъмняваше бързо. И додето се усети, тя се озова сред мрака на морската бездна. Всъщност това съвсем не я тревожеше. Тя се оправяше къде-къде по-добре с другите си сетива, отколкото с очите.

А то не беше и пълен мрак. В чернилката на водните слоеве прелитаха безброй светещи твари. Ето, отмина с плавни извивки дълбоководна змиорка с грейнала примамка на опашката. От пътя й отскочиха едри скариди огнехвъргачки, които изцъркаха подире си пламтящи облачета. Кой знае защо отделил се от дъното, се луташе въдичар, уродлива риба с подобно на въгленче пискюлче на челото. Проплува в изящен танц огнена медуза. Профучаха ято калмари „вълшебни лампички“. Заизвиваха се искрящи във всички цветове на дъгата червеи, подгонени от някакви гротескни риби с фенерчета под очите. Заблещукаха милиарди луминесциращи микроорганизми.

Сякаш се бе озовала над някакъв подводен вулкан. Но това тя знаеше — над вулкана водата ври, а тия тук всичките бяха безопасни за нея. Опасни бяха онези, които не светеха, които се примъкваха подло, невидими зад мъждукащото множество, готови да я сграбчат в дългите си пипала или да я налапат в бездънните си уста.

Впрочем какво диреше тук? Навярно вече бе забравила (та каква е нейната памет!), щом като вече бе изпуснала от сетивата си потъващата костенурка, скрила се зад шумовата завеса на щракащите скариди, на калмарските водни ракети и рибешките челюсти.

Акулата чук вирна глава и почна да се издига към повърхността. Все пак там намираше най-често прехраната си.

Мракът взе да посинява, водата просветваше все повече и повече, докато накрая се превърна в течен изумруд.

Тогава тя долови приближаването на някакво гигантско тяло. Из дълбините изплува друго чудовище, което премина далеч от нея, така че да не го види, изскочи над водата, по-право подскочи и се пльосна обратно с грохот.

Телената Обеца вече не се съмняваше кое е пък това чудовище. Осемметрова манта, нещо като скат, само че огромен и за разлика от дребните си роднини напуснал дъното, за да полети волно в океана.

Тази риба не е опасна, ако не я закачаш. Като китовата акула, като баленовите китове и тя се храни с планктон и дребна риба. Чудно, великаните на морето засищат глада си с такава микроскопична плячка.

Наистина не е опасна. Но и няма много врагове. Месото й е жилаво, безвкусно като рибата луна. При това е много силна, изключително силна. Удря с плавниците-криле, подмята се и се стоварва с цялата си тежест върху нападателя, та малцина се решават да се задяват с нея.

Акулата заплува нататък повече от любопитство. Това качество, присъщо на цялото й семейство, понякога принася полза, но много по-често — беда.

Проснала се на повърхността, подобна на гумен сал, мантата мърдаше само „рогата“ си — двата месести израстъка, с които вкарва храната в устата си. Редом с нея се излежаваше и детето й, доста по-дребно, но съвсем еднакво с нея по форма, като подражаваше на всяко нейно движение. Пред устата и на майката, и на детето се стрелкаше гъмжило пъстри лоцмани, а по коремите им висяха прикачени множество прилепала.

Мантата е самоотвержена майка — нещо рядко срещано сред рибите. При най-слаба заплаха за рожбата й налита дръзко, направо яростно, безразсъдно. А това представляваше още един от доводите акулата да не ги закача.

Освен всичко друго някъде отдалече се задаваше стадо косатки. По игривите им подскоци тя се досещаше, че са сити. Но знаеше, че дори и сити, няма да я оставят на мира, ако я срещнат. Между нейния род и техния съществува наследствена, вечна вражда.

И обърна назад.

Само че в морето няма покой, никога няма покой. Ето, съвсем наблизо се водеше друга битка. Риба меч бе нанизала на острието си едра корифена, която, макар и смъртно прободена, все не се предаваше. Мяташе се лудо, тръшкаше се, опитваше да се отскубне от безпощадното оръжие на врага си.

Акулата позна — Отгризаната Перка!

Но защо ли бе нападнала едрата корифена? Та тя е беззъба, не може да я изяде, не може да я глътне.

Пък акулата може…

Замаяна от мириса на прясната кръв, тя се стрелна нататък. Достигна ги тъкмо когато жертвата успя да се откопчи и с последни усилия понечи да избяга.

Къде ли?

Направо в устата на Телената Обеца, която само щракна челюсти и я нагълта.

После, доволна, позаситила се с тая неочаквана и тъй лесно придобита плячка, сви настрана.

Ала Отгризаната Перка не я остави да ликува дълго. Гневна както винаги, раздразнена от впитите в хрилете й ракообразни паразити, от несръчните си движения поради липсващата перка, от нагло отнетия й улов, тя се спусна с пълна скорост подир похитителката.

Акулата я видя, когато онази вече връхлиташе. Чудна риба! Особено очите й — покрити с неподвижна костна бленда, сякаш не очи, а едри морски жълъди, от чиито бели черупчици се виждаха сините животинчета. Риба без люспи, с грапава кожа, по гърба червеникаво-синя, синкава на корема с прикачените към него прилепала и със сини плавници.

В следващия миг Телената Обеца се отдръпна и насоченият срещу й меч профуча край нея, без да я засегне. Ясно, с липсващата перка остроносата риба трудно спазваше посоката.

Въпреки това не се отказа. Упорита беше, настойчива, до глупост. Врътна се за повторна атака.

С нов пъргав отскок акулата и тоя път се отърва. И хукна обратно. Скри се зад мантата, която също се бе разтревожила от близостта на косатките. Още по-разтревожени от нея, лоцманите й се намъкнаха в устата й — под сигурна закрила.

И Отгризаната Перка, непремерила устрема си, заби оръжието си в плоското тяло на мантата. Проби го така, че върхът му се подаде от другата страна.

Възползувала се от случая, Телената Обеца се втурна надолу.

Ала и тоя път безуспешно.

Побесняла от гняв, от болка и от тревога за рожбата си, мантата се разлудува, заподскача над водата в недотам точни опити да зашемети врага с оглушителните плясъци на огромното си туловище.

Само че рибата меч излезе по-пъргава. Успя да измъкне невредимо острието си и да се втурне пак подир Телената Обеца. В такива изблици на лудост имаше само един нагон — да преследва, да мушка, да сече.

И какъвто ненадминат спринтьор беше, скоро я настигна.

Тоя път, виж, не сгреши. Заби меча си в гърба й. После, вярна на инстинкта си, тозчас се дръпна да го извади.

И така, задоволила злобата си, се обърна и изчезна в синевата.

Пък може и да се бе уплашила от косатките, които бяха нападнали мантата — само че не да я разкъсат, а да се позабавляват с нея, както преяли тюлени си играят с уловената риба.

Удряха я с чела, подмятаха я над водата, преобръщаха я. И опиянени от това рядко удоволствие, съвсем не обърнаха внимание нито на рибата меч, нито на ранената акула.

Единствена Еднооката не участвуваше в общото развлечение. Наистина, тя вече не носеше върху главата си трупчето на мъртвата си рожба, отдавна проумяла какво е станало, примирена с непоправимото, ала за дълго беше изгубила жизнерадостта и игривостта, тъй свойствени на нейния род. Без Еднооката да съзнава, може би майчината мъка още дълго щеше да стяга сърцето й, щеше да я отчуждава от дружките й, които като че ли разбираха какво става в душата й, като че ли й съчувствуваха. Страшилища за всичко живо в океана, помежду си те живееха в най-топла дружба, както обикновено бива сред хищниците.

За мантата това съвсем не приличаше на игра, за нея то си оставаше сражение на живот и смърт. Тя можеше да понесе грубите им тласъци, но детето й нямаше нейната издръжливост.

Заради него побесня, заради него напрегна цялата си мощ, само заради него зашиба с плавници. А ударите й бяха тежки, в състояние да строшат някой гръбнак, дори на по-едър противник.

Затова косатките скоро се отказаха от намеренията си и продължиха по своя път — някои от тях с болезнени натъртвания по главите и хълбоците.

В обратната посока пък забърза Телената Обеца, като ръсеше подире си розови облачета от новата рана. Бързаше към познатото си укритие в рифа, където щеше да се спотайва, докато и тоя път кръвотечението спре, та да не примамва опасните й сродници.

Само че тя дали и тоя път щеше да се добере до него?