Петър Бобев
Телената обеца (6)

6

Още преди залез „Марлин“ пусна котва край островчето. Дървеният кей на пристанището не беше подходящ за такива кораби — строен бе за лодки, за канута, най-много за спортни яхти. Пък и градецът беше малък, почти село, но произвеждаше достатъчно плодове, които бяха нужни за екипажите на петте траулера и хладилния кораб, притежания на акционерното дружество, в ценните книжа на което беше вложил спестяванията си и капитан Джими Хук.

На брега бе отишъл с доплавалата моторница само Бил Адамсон. Задачата, възложена му от капитана, беше да спазари покупката на определеното количество банани, кокосови орехи, ананаси и някои зеленчуци.

Ала той, освен това свари да организира и своето бягство. По-право не само своето, то беше лека работа, но и бягството на Ева.

Нямаше друг избор. Баща й остана непреклонен. А беше и бърз в решенията си. Преди да го усетят, се бе свързал по радиото с ръководството на компанията и бе препоръчал помощника си да замести сваления на брега за лекуване капитан на траулера „Мери“.

Още на другия ден Бил Адамсон трябваше да поеме новия си пост — а то значеше да бъде разделен от Ева.

Ей това не можеше да понесе той — да го откъснат от нея, единствената, заради която още стоеше на тоя кораб и не го напускаше, въпреки че му бе омръзнал.

Както става в тия географски ширини, нощта настъпи скоро след неговото завръщане. Почервеняло, слънцето се потопи до половина в океана. На изток небето притъмня. Притъмняваха и вълните, равни, дълги и тежки. Само острите им гребени, пронизвани от последните лъчи, грееха с розови сияния, докато пъплеха към пясъчния бряг.

После слънцето се гмурна зад хоризонта. И нощта захлупи света с черното си покривало, по което заискриха звездите.

Когато корабът е добре закотвен, екипажът може да си отпочине. Може да си позволи малък отдих също и командният състав. На вахта остана само рулевият, по-право остана да дреме прав в командната рубка.

Навечеряли се, изпушили по една цигара, побъбрили си, моряците побързаха да се приберат в кубрика, за да наваксат в сън недоспаните часове през последните дни. Много труд бяха положили, голям улов бяха събрали. Затова, след като го бяха предали на хладилния кораб, им се полагаше тая заслужена и тъй дълго очаквана почивка.

Бил Адамсон не бързаше да се прибира. Облакътен на левия планшир, той се взираше нетърпеливо в мрака, нататък, където гаснеха една след друга светлините на градеца.

Внезапно нещо профуча покрай главата му като метнат камък и в следния миг се чу удар като изстрел. Рулевият изскочи от рубката стреснат.

— Какво става? — запита Бил.

Оня се наведе, вдигна нещо.

— Летяща риба, мистър. Ударила се в стъклото, едва не го строшила.

Толкова висок полет! Та дотам имаше повече от пет метра.

Отново профуча нещо, само че вече не една, а цяла ескадрила риби прелетяха над палубата, за тяхно щастие, без да се блъснат в мачта или пристройка.

Рулевият, успокоен, се прибра вътре.

Корабът пак утихна.

Най-сетне Бил видя това, което очакваше. С безшумни потапяния на веслата до борда приближи рибарска лодка, заобиколи предпазливо и спря до щорм-трапа, който Бил нарочно не бе прибрал след завръщането си.

Изглежда, и Ева дори от каютата си, през открехнатата врата, бе разбрала какво става. Защото, преди той да се обърне, за да отиде и да почука на прозорчето й, както се бяха уговорили, тя вече стоеше до него. С пътната си чанта в ръка.

— Слизай веднага! — пошепна Бил.

Девойката заслиза послушно по въжената стълба, след което пъргаво стъпи в лодката, зае мястото си. Огледал се още веднъж дали някой не ги е видял, я последва и той. Седна до нея.

Без да чака подкана, рибарят загреба с веслата. Отначало бавно, безшумно, а след това по-бързо, с все по-широк размах.

„Марлин“ взе да изостава в тъмната омара на нощта. И само сигналните му светлини, които се отразяваха в нагънати огнени змийчета във водата, издаваха мястото му.

Едва тогава, почувствували се вече в безопасност, двамата бегълци осъзнаха красотата, която ги обгръщаше. Нощното море гореше, пламтеше, преливаше във всички сияния на синьото и зеленото, подобно на пламъчетата в спиртника. От веслата се оттичаше не обикновена вода, а течен огън, като стопено злато. Край тях, додето стигаше поглед, танцуваха светещите микроорганизми, тъчаха и разнищваха чудновати паяжини с безплътните си избухвания.

Близо до лодката закръжи в зигзаг акула, но каква ли? Изглеждаше доста едра. Зад опашката й се проточваше огнен шлейф, все едно объркала орбитата си подводна комета.

Скоро достигнаха пристана. Разплатиха се, после двамата забързаха към летището. При идването си Бил бе сварил да стори и това — да вземе билети за самолета, поддържащ връзката между острова и сушата, който по разписание трябваше да отлети след около час.

Летището представляваше добре окосена поляна, оградена с бодлив тел да не влиза добитък, имаше и една барака накрая. Проста дървена барака, но окичена с цяла гора от антени за радиовръзка със самолетите и континента. И освен това — с неотменния за такъв аеродрум стълб с нашарения в бяло и червено чувал, който показва посоката на вятъра.

Там сякаш ги попариха с вряла вода. Диспечерът им обясни, че очакваната машина още не е дошла, защото преди излитането й установили някаква нередност в мотора.

— Какво от това! — учуди се той от своя страна, като видя смутените им лица. — Ние тук сме свикнали със закъсненията. Важното е да дойде.

Изглежда, че бе така. Неколцината пътници, които бяха пристигнали преди тях, се излежаваха върху куфарите си, примирени видимо за дълъг престой. Без да роптаят, приели, че това влиза в реда на нещата. А други, направили „каре“, удряха разпалено картите.

— А кога ще дойде? — повтори въпроса си Бил, който се чувствуваше почти виновен, сякаш той бе причинил повредата. — И кога ще отпътуваме ние?

Служителят отмести фуражката си, за да се почеше, и рече:

— Ами… Елате, да речем, след три-четири часа! Дано дотогава…

Няма що, трябваше и те да се примирят.

Бил предложи:

— Я да се поразходим по брега! Какво ще кажеш?

Тя сви с безразличие рамене.

Оставиха малкия си багаж на гардероба и поеха към плажа, очертан от грациозните силуети на строените като балерини кокосови палми.

И както вървяха, по едно време Ева подметна разколебана:

— А дали — тъкмо така?

— Как другояче?

— Ами… като престъпници… Баща ми толкова ме обича… пък аз… пък и ти — оставяш го без помощник…

Бил отвърна гневно:

— Не аз, той се остави без помощник. Кой нареди да ме преместят на „Мери“?

Продължиха да вървят мълчаливо.

Ева не изтрая дълго:

— Добре де! Избягахме. А сетне?

— Сетне — гласът му доби предишната си увереност — ще ида при конкуренцията. Откога ме примамват. Отказвах им, за да съм при теб…

Тя все се колебаеше:

— Примамвали са те, за да създадат трудности на нашето дружество. Но сега, след като си… дезертьор… може и да те отхвърлят.

— Много важно! Ще си намеря друга работа. Аз мога всичко, което кой да е човек може да върши. И да чистя обувки, и да играя на борсата.

— Ще бъде трудно.

— За мен трудно няма. Само да реша веднъж.

Тя се усмихна. Неговата самоувереност, граничеща със самохвалство, неволно й вдъхваше и на нея смелост.

— Има право баща ми. Добро момче — казва, — ама фукльо!

Разсмя се и той. Знаеше си, че е фукльо. Но предпочиташе тая крайност пред другата, в която пък изпадаше приятелят му Хенри — да се вайка винаги. И като че ли тъкмо затуй все да не му върви — особено сред момичетата.

Скоро излязоха от градчето, нагазиха в пясъчната ивица. Пред тях се разбягаха върху изправените си дълги начупени крака пълчища крабове привидения, зашумоляха като сухи листа.

А морето, успокоено, изтласкваше към брега вълна подир вълна, чийто ритмичен грохот при пречупването на пенестите им върхове заглушаваше всеки друг шум. За да се чуват, двамата трябваше да се надвикват. Всъщност това не беше и пяна, то беше огън, пламтящи сияния. Те попълзяваха в неравни светещи пипала по пясъка и при оттеглянето си избродирваха по него вълшебни светещи дантели, блещукащи до новия плисък, който ги размиваше и мигновено ги преобразяваше в нови, съвсем причудливи орнаменти.

Девойката промълви глухо:

— Страх ме е!

Той се наведе към нея:

— Нищо не чувам!

Тя почти извика:

— Страх ме е! Погледна ли света, вдигна ли очи към небето. Вледенявам се пред неговата безкрайност.

Бил стисна съчувствено ръката й.

— Като гледам вселената — продължи тя. — И нас, два атома, запокитени в Нищото. А се мислим център на света. Учените, някои учени, допускат, че във всеки атом, във всяка елементарна частица е включена друга цяла вселена. Пък и нашата може да е елементарна частица на някоя още по-грандиозна вселена.

Бил я прегърна нежно:

— Я какви мисли! Тъкмо сега. Пред прага на щастието… Пък аз, да си призная, много-много нямам вяра на тия хипотези, които се множат всеки ден. Има екологичен взрив, има демографски взрив, има информационен, но като че ли всичките те не могат да се сравнят с взрива на хипотезите. Всеки уважаващ себе си днешен учен се смята задължен да изкове нова оригинална хипотеза.

Внезапно той се обърна:

— Я! Стъпките на дявола!

Ева погледна назад. Техните собствени следи по пясъка сияеха в меки неонови светлини.

За нея в това нямаше нищо свръхестествено — причина бяха същите тези перидинеи — и въпреки това не можеше да откъсне поглед от вълшебното зрелище — от огнената броеница, която бележеше пътя им.

Бил заподскача на място. Винаги й приличаше на хлапак — голям, силен, мъжествен, но с нрав на хлапак.

— Аз вярвам — викаше той. — Вярвам на своя здрав разум, а не на някакви си небиблейски легенди: за Големия Взрив, за Разширяващата се Вселена, за Пулсиращата Вселена, за ужасните Черни Дупки, които като неправдоподобни лами всмукват всяка материя и където пространството и времето придобиват отрицателен знак… Цялата тая митология на двадесетия век…

Тя беше човек на науката и не можеше да се въздържи:

— Всичко това се смята доказано. И то по математичен път. А наука е тъкмо това, което може да се обясни с методите на математиката.

Бил отново я прегърна:

— Ами ако изчисленията на тия учени се окажат неточни; ами ако при съвременното положение на нашите знания те не са в състояние да поставят правилно условията на тая космическа математическа задача? Ако не са установили точно величините, въз основа на които пресмятат крайния резултат? Те все още не знаят каква е средната плътност на материята в космоса, затова едни застъпват схващането за вечно разширяващата се вселена, други за свиваща се, трети за пулсираща…

Изведнъж той се сети нещо:

— Гледай!

И като се наведе, започна да чертае с пръст по пясъка. Скоро пред очите й грейна, сякаш написано с жарава, нейното име:

„ЕВА“

Тъй мило! А в същото време и някак неуместно — подобно на неонова реклама.

Бил продължаваше да пише с огнени букви:

„ОБИЧАМ ТЕ!“

Тя неволно потръпна:

— Не знам, много съм трогната. А едновременно с това ме е срам. От баща ми. Особено така, тая вечер, пред безбрежното море, под звездния свод. Такива нищожества, пък мислим, че вършим кой знае какво.

И се сгуши в прегръдката му:

— Страх ме е! Страх ме е от толкова щастие! Какво ли ни крои съдбата?

Бил я притисна към сърцето си:

— Ева, ела на себе си! Та това ти ли си? Не питам съдбата, а сам си я създавам. Очаква ни щастие, Ева, щастие! Двамата, един до друг.

И се разсмя с бодрия си, вдъхващ оптимизъм глас:

— Тъй ще доживеем до старини. С рояк деца и внуци. А защо не и правнуци? Достатъчно сме млади още! Даже ми става смешно. Дядо Бил, а внуците, цяла дузина, се катерят по колената, по рамената, та и по главата му.

Ева, загледана като хипнотизирана в греещите думи — това странно любовно признание, — искаше да му повярва. Но защо някаква буца, горчива буца засядаше в гърлото й? Защо спираше дъха й?

Пламтящите букви по пясъка, отначало ослепително ярки, постепенно избледняваха, притъмняваха, докато накрая угаснаха съвсем.

Само мокър пясък! И нищо — нищичко друго!

Това ли е всъщност любовта?