Петър Бобев
Телената обеца (17)

17

Телената Обеца се плъзгаше почти под повърхността с леки поклащания на опашката, подала над водата само гръбната си перка. Все още неогладняла, преситена от онзиденшното пиршество върху задушения от кракена кашалот.

Плуваше, за да не потъне; плуваше, за да диша. Плуваше… Плуваше…

Нямаше покой! Дори и сита, с тъпо доволство от пълния стомах, беше длъжна да се движи — един вечен скитник из моретата.

Ала не се отпускаше. Следеше всичко, що става край нея. Ти може да си преял и от това — доволен, но другият, врагът, най-често е гладен. Ситост не значи безгрижие. И сит, и гладен — винаги нащрек!

Ето, пак трябваше да се бяга!

По усилващия се плисък, по издаваните звуци личеше, че насам се носи с пълна скорост стадо косатки. Дали Еднооката помнеше убийцата на детето й или не?

Защо кучето не забравя кой го е ритнал, защо слонът не забравя кой го е стрелял, а косатката да забравя? Нали се смята, че тя е по-интелигентна и от кучето, и от слона?

Всъщност то нямаше значение. И без това убийство двата рода бяха във вечна война, откак съществуваха редом.

Най-сигурно беше надолу. Косатките не могат да се гмуркат колкото кашалотите.

Тя наведе глава и заби натам, сякаш се хлъзна, разперила гръдните перки.

Светът отново притъмня. За нея тая смяна на мрак и светлина беше съвсем естествена, най-обикновена, съвсем привична. И тъмнината, и налягането, и студът, и срещаните твари: светещи и невидими.

Нали затова беше страничната й линия — да вижда и невидимите?

Опитала да я последва донякъде, Еднооката скоро се отказа и изплува обратно за въздух.

В същия миг, когато трябваше да си отдъхне от напрежението, от страха пред безпощадната отмъстителка, Телената Обеца усети новата заплаха.

Отляво я нападаше друг враг — определи го на часа — обикновена бяла акула. Всъщност не толкова обикновена и не толкова бяла. Гърбът й беше тъмен, даже черен. Само коремът й от това, от тая съпоставка, изглеждаше светъл. С размери поне два пъти колкото Телената Обеца. Не от най-големите, но достатъчно голяма, за да я нагълта цяла по обичая си, без да прибягва до едрите си трионени зъби.

Акулата чук размаха с ужас опашната перка. Надолу, още по-надолу, в по-стръмно спускане! Знаеше, че неприятелката й и поради обема, и поради устройството на тялото си не беше способна на това.

И все пак я настигаше, не изоставаше. Изглежда, съвсем бе прегладняла. Та нали и Телената Обеца си оставаше акула, не умееше като делфините, като кашалотите да се гмурка отвесно с главата надолу.

Тя се щураше в паника ту вляво, ту вдясно — дано я заблуди.

Напразно! Преследвачката се въртеше над нея, около нея, в безкрайни невидими орбити, като че ли така, с тоя подобен на ритуал пред кърваво жертвоприношение танц, опитваше да я замае, направо да я лиши от воля за съпротива, да я хипнотизира. Под устата й висяха десетина прилепала, които й придаваха вид на безчувствен дългобрад жрец палач.

Телената Обеца чуваше скърцането на огромните зъби, маховете на мощната опашка, клокота на промиващата хрилете вода.

Още малко, още миг…

Насочила всичките си сетива към нападателката, едва не се натика сама в глътката на пресрещналата я исполинска акула, Ужаса на бездната.

Отскочи светкавично, доколкото й бе възможно, надясно. Остави бялата акула, неуспяла поради тромавостта си навреме да се отклони от взетата посока, да връхлети срещу още по-страховитото чудовище.

Телената Обеца не дочака изхода на борбата. А той не можеше да бъде друг — обикновената бяла акула или щеше да избяга, или да бъде изядена. А и едното, и другото не я засягаха. Засягаше я само това, че и двата врага, улисани един с друг, я бяха забравили.

Тя заплува бързо към брега. Пак се бе отървала.

Нали това е животът: ежечасно, ежеминутно откопчване от дебнещата на всяка крачка гибел? Видяна и невидяна, осъзната и неосъзната. До някой фатален пропуск…

Наближи шелфа. Морското дъно се надигна рязко нагоре, после неусетно продължи да изплитнява.

И там, в грейналия на слънцето син блясък, улови очертанията на литналия като надиплено одеяло скат.

Той я усети. Но не толкова навреме, че да избяга. Преди да се зарие по обичая си в пясъка, тя се втурна да го захапе.

Не че беше гладна, съвсем не. Само от стръвта да убива, разбудена при вида на една от редовните й жертви. Както ситата котка продължава да лови мишки ей така, по навик ли или по заложен в кръвта й от далечните предци инстинкт?

И видя — от другата страна нападаше Счупения Трион. Какво го бе раздразнило отново толкова, че да се вчепква в подобна безсмислена за него схватка?

Връхлетя и с останалата част от триона нанесе дълга рана в плоското тяло на Раздвоения Шип. Не смъртоносна наистина, но нали попречи на акулата? Излъгана от болезнения гърч на жертвата си, тя не свари да го захапе, където трябва, за главата, а впи челюсти в страничния му плавник.

В следния миг скатът замахна с опашка. Телената Обеца усети как от мощния удар двойният му шип се впи в източената й глава, почти до окото.

И додето се опомни, плячката се изплъзна със сръчно извъртане, като остави между зъбите й парче от тялото си, а до окото й — прекършен, единия си шип.

Избяга, скри се зад някакъв корал.

Разочарована, гневна, Телената Обеца свърна към открито море.

Все още в плитководието пътят й премина покрай цяла гора водорасли. Всъщност не и гора, а подводна непроходима джунгла, която гъмжеше от живот. Пърхаха всевъзможни по форма и окраска морски кончета, стрелкаха се морски игли, провираха се бодливи скорпени, пълзяха охлюви и плужеци, прелитаха на орляци, чувствувайки се в безопасност, морски пеперуди.

А това?

Свряла се в гъсталака, незабележима за окото, рибата луна пасеше бавно и съсредоточено сочната зеленина. Тук можеше да бъде съвсем спокойна, можеше да разчита не само на своята сила и негодното за ядене месо, а и на непревзимаемата си крепост от преплетени жилави водорасли.

После дъното хлътна стръмно надолу. И Телената Обеца се видя принудена да изчака отминаването на караулещата по тая граница шайка баракуди. Не че се боеше много от тях, но все пак — предпазливостта й бе вродена. Понякога роднините й проявяват нечувана дързост, понякога се показват жалки страхливци.

Когато достигна вдадения в морето скалист нос, подаде глава над водата. Откъм хоризонта, където след преминалия дъжд сияеше разкошна дъга, прииждаха натегнали лениви вълни, сякаш още недостатъчно разсънени, и сърдито, с кипящи гейзери се бъхтеха в облепените с морски жълъди каменни грамади. Сетне протягаха дълги запенени пипала в пролуките между скалите, все едно умалени фиорди, където водата се плискаше и клокочеше сред довлечените празни и изпотрошени мидени черупки.

Продължи.

И скоро се вряза в някаква безцветна пихтия. Ако беше гладна, би позаситила тук глада си, защото се бе озовала сред брачния празник на малки калмари, като прозрачно желе, в което се виждаха само черни точки — очите им.

Замаяни в любовния си унес, те сякаш не я забелязаха, не се пръснаха както обикновено, та трябваше тя с мъка да си пробие път.

Заплува навътре. Тоя път попадна сред стадо медузи, преливащи във всички отсенки на седефа, пулсиращи отмерено, без да й обръщат внимание. Медуза до медуза, докъдето стига поглед.

Скоро и това разкошно шествие свърши.

Тогава Телената Обеца усети приближаващите косатки.

Какво ли бяха харесали тук? Докога щяха да се мотаят все край нея?

Ето, една се втурна насам, вирнала над водата острия си плавник.

Пак Еднооката!

Нямаше ли най-сетне да я остави на мира?

Акулата заби надолу. Колкото може по-дълбоко!

И отново искрящият син ден се превърна в черна нощ.

Отново се бе спасила… Спасила се!

А това! По-малка ли беше тая заплаха?

Насреща й изскочи като изстреляна ракета Многоръкия. И преди тя да съобрази, та да промени посоката, метна отгоре й дългото си пипало. Въоръжените с остри нокти вендузи се впиха в плътта й.

Това може би щеше да бъде краят?…

Ако Кривата Челюст не бе отгризал навремето втората тентакула, чието предназначение беше точно такова — да се впие в другата й страна, да я обезсили съвсем.

Сега така, еднорък, кракенът не успя да я задържи. Жертвата му, само мускули и сила, се развъртя бясно, запремята се. И изведнъж се отскубна от впитите в кожата смукала.

Макар с разранената кожа, окървавена, но жива, Телената Обеца се устреми обратно нагоре.

За малко щеше да се блъсне в излегналата се на повърхността манта, Продупчената — огромна, годна да покрие с плоското си тяло десет акули като Телената Обеца.

Стресната, сепната в дрямката си, тя не прецени. Допусна, че нападат детето й, и в пословичната си майчина самоотверженост се хвърли срещу предполагаемия враг.

Лоцманите й, много по-съобразителни от нея, успяха да се шмугнат мигновено в устата й.

Подскочи на височина два-три метра — каква ли сила притежаваше, за да стори това — и се стовари с цялата си тежест върху неочаквалата такъв прием акула.

Коравата й перка улучи полузабития шип на ската, със силата си го дозаби съвсем, така, че той се подаде от другата страна на главата й.

Зашеметена, ужасена пред новата опасност, Телената Обеца шибна с опашка и хукна отново да се спасява. Отново да запази живота си.

Навред мразена, отвред преследвана — и като хищница, и като плячка.