Петър Бобев
Телената обеца (18)

18

Бил Адамсон стоеше до щурвала, леко разкрачен за по-голяма устойчивост, по-право леко подпрян на повредената си протеза. И гледаше напред с безизразно лице, сякаш не се вълнуваше от нищо, привидно невъзмутим, направо безчувствен като машина. Един биоробот с единственото предназначение — да лови акули.

А в действителност в сърцето му бушуваше буря, оная същата, оттогава, когато взе съдбовното си решение — буря, която все не утихваше. Всяка болка, казват, претръпва накрая, а тази като че ли повече се разгаряше, стягаше гърдите му, лишаваше го от въздух.

Правилно ли бе постъпил — това беше въпросът, който не му даваше мира. Израз на неговата нравственост ли беше? Или на обичайното му тщеславие? Толкова куци хора са живели и живеят по света, без да страдат от подобно чувство за непълноценност. Защото по-жалко е да си инвалид в ума, отколкото в крака. Филип Македонски, Тамерлан, Талейран, Байрон. И хиляди, милиони други, равностойни участници в пълнокръвния живот. Защо само той трябваше да се погребе жив? С това живуркане между кръчмата и морето всъщност беше погребан жив. Човек без цел, без идеал не е човек, а труп.

Беше разпънал мрежите край Птичия остров. И му се налагаше да ги изтегли колкото може по-рано, преди другите да са изгризали улова му. Но дори и така не се връщаше с празни ръце. Често акулите, които бяха изяли омотаните в мрежите свои сроднички, сами се оплитаха на тяхно място.

Морето като че ли дишаше. Закръглени водни хълмове, по които се къдреха други, по-ситни вълни, пъплеха насам, надигаха се, надигаха и катера му, спадаха и пак се издуваха, подобно гърдите на задрямало чудовище с набръчкана атлазена кожа. Тъй лъскава и тъй блестяща, че слънчевите отражения от трепкащите кристални дипли заслепяваха очите.

Високо в небето, позабулено от разкъсаната облачност, сякаш плаващи в синевата айсберги, прелитаха фрегати, албатроси и кой знае какви други птици.

Край него, подплашени от бумтежа на мотора, изхвърчаха цели ескадрили летящи риби, дребни и едри, от най-различни видове, профучаваха над водата по няколко десетки метри, разперили искрящите си като скъпоценности гръдни перки, докосваха водата, засилваха се повторно с опашки и пак се подемаха във въздуха.

Пък може би не ги плашеше толкова грохотът на двигателя, а бързите сенки, които ги следваха под повърхността: корифени, акули, риби платноходи.

Внезапно пред кораба залудува стадо делфини. Пъргави, силни, неукротими, те заподскачаха над водата с отлично съгласувани, изящни салта. Изскачаха над повърхността, прелитаха във въздуха и се гмурваха обратно без никакъв плясък, с такова съвършенство, с така премерени движения, на които би завидял всеки акробат.

Напоследък Бил не ги обичаше, защото плашеха плячката му. И гледаше всякак да ги пропъди. Тоя път ги остави, продължи пътя си редом с тоя жизнерадостен ескорт.

После делфините се отклониха, втурнаха се нейде на запад, кой ги знае къде, по техните си делфински работи. Изчезнаха и летящите риби.

Върху искрящата повърхност остана да се носи само неговият катер, разплискал две пенести вълни с форщевена си и проточил подире си кипнала бяла опашка от пяна.

Ниско над морето прелетя самолет. И кой знае защо — стори му се, че е Хенри.

Но отхвърли това допускане. Сега Хенри трябваше да се намира далеч оттук, да проследява рибните пасажи за траулера на капитан Хук.

Капитан Хук… Ева Хук…

От болка едва не извика, беше прехапал устната си.

Хидропланът вече бе отминал напред, превърнал се в бързо смаляваща се черна точка. Навярно и неговата цел беше Птичия остров.

В тоя миг усетът му на моряк, някакво шесто чувство, както го наричат, го накара да извърне поглед вдясно.

И видя устремената към кораба му бяла диря — сякаш бойна торпила.

— Стоп, машина! — изкрещя той отгоре, като в същото време превъртя бързо щурвала.

Във военния флот това е една от маневрите за отклоняване от нападението на подводница. С тая маневра и той се надяваше да избегне угрозата.

— Слушам, кеп! — отвърна отдолу Наполеон. — Стоп, машина!

Моторът претрака и угасна. Напразно.

В последната секунда стрелналата се насам жива торпила се блъсна в борда. Блъсна се с такава сила, че катерът се разлюля и Бил Адамсон едва свари да се задържи прав, стискащ ръкохватките на кормилното колело.

Всичко му беше ясно.

Не беше торпила, не беше снаряд, а обикновена риба меч. Тя достига огромна скорост, над сто километра в час, и ударът й при такъв устрем и при нейното тегло, често над триста килограма, може да създаде безброй неприятности на изпречилия се по пътя й малък кораб или лодка.

Оказа се, че е Отгризаната Перка. Навярно не нарочно бе предприела това безсмислено нападение, много по-правдоподобно изглеждаше в преследване на друга плячка да не бе премерила добре посоката си. Повредената перка при такава бързина е годна да причини и по-голямо отклонение.

Но каквато и да бе причината — станалото бе станало!

От трюма изскочи черният Наполеон и запелтечи задъхан:

— Пробойна… Пробойна в корпуса…

Излишно бе да обяснява кой е сторил това. Риби меч са пробивали и по-яки морски съдове, не само дървени, ами и с дебела медна обшивка.

Бил Адамсон се спусна долу и изруга.

Че каква е била тая сила бе!

Вътре стърчеше не само дългото острие на нападателката, през разкъртената дупка се бе намъкнала и цялата й глава, бе се заклещила там и не мърдаше. Само го гледаше едновременно злобно, едновременно уплашено, едновременно безчувствено.

Ала не стоеше неподвижно. Напротив, опитваше се да се отскубне от капана, в който я бе натикала безразсъдната й ярост. А така, ако това й се удадеше, през пробива водата щеше да нахлуе и да потопи катера.

Бил изскочи на палубата с канджа в ръка. Трябваше да я убие, за да не се мята повече, за да не се измъкне. Убита, главата й щеше да остане като запушалка на дупката.

И видя първата акула, която се нахвърли върху обезсилената пленница и отръфа къс от гърба й. Появи се втора, трета…

Конвулсивните плясъци на рибешката опашка привличаха морските месоядци. И мирисът на кръв. Като сиви призраци те изникваха от разплисканата синева и почваха да се мятат наоколо в някакъв демоничен танц, блъскаха се, избутваха се, захапваха още тръпнещата плът на жертвата и с настървени тръскания на главите гризяха къс след къс.

Бил започна да удря с канджата. То се знае, напразно. Няма сила, която да обуздае опиянената от кръв акула.

После извика на помощника си:

— Приготвяй кръпката!

Кръпката е опъната на дървена рамка кожа, която се поставя отвън върху пробива, та водното налягане да я притисне плътно към корпуса.

Но се сети:

— Пали мотора! И пълен напред!

А той завъртя руля обратно, натам, откъдето идваха. Катерът се нуждаеше от сериозен ремонт, който не можеше да бъде извършен с подръчни средства на Птичия остров.

Не мина много време, и негърът се провикна:

— Има тек!

Бил слезе долу. Наистина през устата на мъртвата риба, както от чучур на парков фонтан, цъцреше вода. Акулите бяха изгризали тялото й до главата, наравно с борда. И водата се прецеждаше навътре от срязания й хранопровод през устата.

— Остава само помпата! — вдигна рамене Бил.

Механикът се залови тозчас да изхвърля през борда плискащата се по дъното локва, а Бил отново излезе на палубата.

За живота им нямаше опасност, спасителната лодка беше здрава, но ако потънеше, язък за катера. Глътнал бе всичките му спестявания.

Насреща им се зададе друга рибарска лодка. И кормчията, сложил ръце пред устата като рупор, се провикна отдалеч:

— Ей, Бил! Чуваш ли?

— Чувам.

— Видяхме твоята… Оная… С обецата…

Бил постави ръце зад ушите да чуе по-добре:

— Къде? Казвай! По-силно…

И дочу ясно:

— Навърта се пред Стридения залив… Пред савака… Чака оная, ранената, дето захапа Тим…

Разминаха се. Хората бързаха, работа ги чакаше. Имаха да хранят семейство, жени, деца.

Но и това, което му съобщиха, стигаше.

Нямаше да я изпусне! Макар с пробита лодка. Друг път я му се удаде такава сгода, я не. Пък главата на Отгризаната Перка се бе зацепила добре, запушваше как да е пробойната. А и акулите, дето сновяха наоколо, щом се убедиха, че не могат да захапят нищо повече, защото бордът пречеше, почнаха да се разотиват.

И той свърна нататък, към залива.

Моторът пухтеше с все сила, пухтеше и Наполеон над ръчната помпа, която изхвърляше навън процедената вода.

Толкова изпитания бе издържал тоя катер, та от това ли щеше да се стресне?

Щеше да издържи. Твърдоглав като сегашния си стопанин.

В омарата на далечината вече се мярна Стридения залив, когато Телената Обеца сама дойде при него. Подала гръбната си перка над водата, тя приближи бързо до катера и завря нос в това, което бе останало от рибата меч в пробойната, без да подозира заплахата, на която се излагаше, без да съзнава, че на два метра над нея дебнеше заклетият й враг, този, когото бе осакатила и който се бе заканил да й отмъсти, както отмъщаваше на цялото й племе.

Бил Адамсон най-първо посегна към харпуна, на чийто край беше прикрепил въже с поплавък, но се поколеба. Ами ако не попаднеше, където трябва? Ами ако не пробиеше твърдата й кожа? Ами ако дори ранена все пак успееше да се откопчи от зъбците и да избяга?

Избра другото — по-простото, което е винаги по-сигурно. Наниза на яката стоманена въдица къс от определената за обяд корифена и я пусна извън борда, точно пред носа на душещата тъкмо там хищница.

Не бе очаквал, че тя ще клъвне тъй лесно.

В следната секунда и стръвта, и куката потънаха в акулската уста.

Ловецът тозчас дръпна въжето, дръпна го с все сила, та да се забие по-дълбоко. Ала нямаше нужда. Усетила нещо нередно, Телената Обеца се гмурна надолу, опъна връвта и сама натика докрай острието в небцето си.

Ако Бил не бе изучил тъй добре навиците на сродничките й, ако не бе взел най-якото въже, ако не го бе прикачил, както трябва, за скрипеца, тя щеше да го изтръгне от пръстите му и да офейка. Човешки ръце не могат да издържат срещу силата на разлютена акула.

Видяла, че по-надолу не може, уловената хищница излетя обратно, изскочи над водата, направи невероятно салто, заподскача, запремята се. Зъбите й заскърцаха настървено в безуспешни опити да прегризат веригата, на която бе прикачена въдицата.

Нека се дърпа! Нека беснее!

Така зъбецът на куката хлътваше все по-навътре.

Чакал толкова време, отмъстителят би могъл да изчака още няколко минути, докато беснеещата акула се набеснееше.

Понякога коремът й се бялваше и в края на нацепената й уста се виждаше как се люшка останалата последна бримка от теления шев, с който кокът на „Марлин“ бе опитал за затвори ненаситните челюсти.

Нямаше грешка! Беше тя — същата, която търсеше.

И която най-сетне бе намерил.

Постепенно яростта й утихваше, скоковете й ставаха по-редки и по-меки. Вече не лудуваше, а само плуваше напред-назад, докъдето й позволяваше въдицата, и то не толкова да се освободи, колкото да не се задуши без движение.

Дошъл бе моментът!

Бил Адамсон се обърна към помощника си: — Навивай!

Наполеон, почувствувал и той, че това, което предстои, е много по-важно, заряза помпата и стисна яко дръжката на скрипеца, завъртя я бавно.

Въжето почна да се намотава и да притегля плячката все по-близо до борда.

Тя отново освирепя. Тоя път обаче за по-кратко време. По-скоро се укроти, като че ли се остави безволево куката с неподдаващата се на зъбите й верига да я води.

Само когато силата на скрипеца измъкна главата й над водата и взе да изтегля нагоре и тялото й, когато усети във въздуха и гръдните си перки, тя направи последен опит за съпротива. Размята се, заусуква се.

Уви, много късно!

Безпощадното въже, намотавано бавно на макарата, я издигаше упорито, настойчиво, в някакво зловещо, неестествено възнесение.

Увисналите по гърдите й прилепала, объркани от това необичайно поведение на повелителката си, подушили нещо нередно, избързаха да се спасяват. Отпускаха се едно след друго и цопваха във водата, където след кратко суетене насам-натам, като не успяваха да намерят друг подходящ превоз, прилепваха към корпуса на катера. Все някой трябваше да ги носи.

Ето, Телената Обеца увисна цяла на куката!

Бил се натъкми да я посрещне с канджата, та да я придърпа на палубата.

А това? Провидението ли беше? Или всевластната Случайност?

Както обикаляше покрай брега със стадото си в дирене на каква да е плячка: тюлен, делфин или по-едра риба, Еднооката усети безпомощността на акулата.

Дали я позна, дали си спомни какво зло й бе причинила?

Или налетя ей така, от вродената си ненавист към целия акулски род?

Тя се засили и посегна със скок във въздуха да захапе главата й.

Само не предвиди поведението на Бил, който не възнамеряваше да отстъпва другиму насладата от толкова жадуваната разплата.

— Марш, негоднице! — изръмжа той и я прасна с канджата.

За огромното й туловище ударът не беше силен, но затова пък достатъчен да я смути, да наруши последователността на рефлексите й.

Тя едва свари да захапе края на източената акулска глава и да го отгризе ведно с окото.

После кой знае защо — дали задоволила злобата си или смутена от човешкото присъствие — хукна да догони глутницата си.

В това време Наполеон бе извъртял лебедката и уловената акула се пльосна върху палубата, като отново размаха освирепяла опашката си.

Видял я в това положение, тъй безпомощна, с окървавена глава, направо окаяна, Бил неволно усети нещо, което не бе и подозирал.

Не беше жал, въобще не беше в състояние да изпитва жал към тая отвратителна твар, а нещо друго, съвсем противно, някакво задавящо гадене под лъжичката.

Озлобението му, което стягаше глътката му, което го душеше допреди миг, като че ли изведнъж се разтопи, просмука се, изчезна нанякъде.

Ако беше друга акула, не тъкмо тая, навярно нямаше да изпита подобно чувство. Другите бяха уловът му, бройки, средство за препитание.

В неговото съзнание тая се бе загнездила като личност. Не някаква примитивна риба, на едно от ниските стъпала на еволюцията, жива мелачка за месо, а — враг. Личен враг, когото диреше тъй отдавна и когото най-сетне бе сразил.

И го виждаше в нозете си — обезформен, осакатен като него.

Толкова бе чакал тоя миг. А сега?

Погнусен, разочарован, че не може да преживее доволството от тъй очакваното отмъщение, Бил приклекна и като се пазеше от някоя неочаквана нейна хватка, сръчно измъкна яката въдица от устата й.

После се обърна към негъра:

— А сега да я изхвърлим обратно!

Наполеон го гледаше опулен:

— Ама… нали…

— Бутай!

Вдигнал рамене, помощникът му грабна другия прът и така въоръжени, двамата изтикаха полумъртвото страшилище.

Тежкото тяло се подхлъзна при първата по-висока вълна и цопна във водата.

Отначало почна да потъва, почти безчувствено. После замахна веднъж с опашка, замахна повторно. Силите му в родната стихия се възвръщаха бързо.

И така, с все по-мощни тласъци на опашката, Телената Обеца заби надолу в дълбините, сякаш се разтвори в синята бездна.