Петър Бобев
Телената обеца (3)

3

От снощи акулата чук дебнеше делфините. Надяваше се някой стар делфин или пък болен, или пък заплеснал се някъде неопитен младок да поизостане, та да го нападне, да опита щастието си.

Тоя път никой не изостана. Още с мръкването стадото намали ход, събра се почти в куп. Децата се нагласиха до гръбните плавници на майките, а самците ги обкръжиха в защитен обръч, готови да отбият всяка вража атака.

Стръвницата подразбираше, всъщност убедена бе, че не ще успее да разбие тая жива крепост, ала не можеше и да се откаже от намеренията си. Впрочем тя не размисляше, примамваше я насам единствен гладът.

И все не дръзваше да се приближи, само се въртеше недалеч от плячката, на разстояние, което обсадените приемаха за допустимо. Дръзнеше ли да наруши тая невидима граница, рискуваше да предизвика дружния отпор на войнствените пазачи.

Сега делфините наистина спяха. Но спяха особено, по тяхному. Малко под повърхността. За секунди затварят очи, после за секунди ги отварят и отново заспиват, като всяка минута изплуват, за да поемат въздух, след което пак потъват.

При такъв сън не би могла да ги изненада. Все някое око гледа, все някое ухо слухти и по всяко време някое дихало изпраща предупредителния си сигнал, от който страничната й линия затрептява болезнено.

Морето беше непрогледно черно. Или не — не напълно черно, а като нощно небе, обсипано със звезди. Наоколо й палеха и гасяха светлинките си хиляди, милиони еуфазиди, скариди и какви ли не, които през деня потъват в мрачните дълбини. Подобна на грейнала луна, премина огнена медуза. Все едно падащи метеори, се стрелкаха насам-натам светещи калмарчета.

Акулата не ги и поглеждаше. Те бяха нейното обичайно обкръжение. Грижата й беше само да не изпусне спящите делфини.

Малко преди разсъмване стадото им отново пое на път. Стрелна се на изток в лудешка гонитба, повече подобна на игра. Ту един, ту друг, ту трети заподскачаха над вълните, зацвърчаха още по-оглушително.

Убедила се най-сетне, че напразно си губи времето, акулата чук кривна на запад, отказа се да ги следва, прегладняла, понесе се да търси нещо друго, какво да е, което става за ядене. Отгризаният жилав връх от перката на рибата меч безсъмнено не я бе заситил.

Всъщност нали това беше смисълът на съществуването й — ядене и от време на време размножаване. Останалото беше или бягство от по-силните, или сърбеж от паразитите. И всичко това — все в движение, движение без отдих.

Наоколо й, додето долавяше водните трептения страничната й линия, додето подушваше миризмите проточеният улей на ноздрите й, в просветващата синя безбрежност гъмжеше живот.

Ала това, което го биваше за храна, то имаше бързи перки и още отдалеч, усетило със своите сетива нетърпеливото потрепване на гладното й тяло, бягаше презглава да се спасява: едни като рибите тонове — до самата повърхност, други като летящите риби — над повърхността, трети като по-дребните от нея акули — надолу в дълбините.

Не бягаха тия, които не я интересуваха.

Ето, навлезе сред облак от еуфазиди, малките ракообразни животинки, които се носеха из водата подобно на облаците в небето, вече угасили фенерчетата си, станали почти невидими с прозрачните си телца, все едно лека розовата мътилка.

Тя не ги и погледна. Не само защото бяха дребосъци, при това невероятно пъргави. При всяко нейно доближаване отскачаха светкавично в някоя посока, която не можеше да се предвиди.

С тях се справя само синият кит, великанът, който пухтеше наблизо.

Ех, много месо има китът, ама недостижимо, додето е жив. Прекалено голям е и силен. С едно перване на могъщата си опашка може да я прати към дъното за радост на сродниците й.

Той се носеше почти до повърхността с отпусната долна челюст, раззинал уста, подобна на просторна пещера, с която загребваше цели езера вода ведно с блъскащите се там еуфазиди. Само от време на време се обръщаше настрани, а понякога дори на гръб, за да си затвори по-лесно устата, на което пречеше тежката му долна челюст. След това изтласкваше водата с дебелия си език, а дребният му улов оставаше вътре зад мрежата на роговите балени.

Малко по-нататък проточваше надолу неимоверно дългите си пипала физалията, чийто плаващ мехур грееше като опал в преливащи синкави и розови краски. Беше успяла да омотае с тях една малка риба.

Акулата чук едва сдържа алчността си да й отмъкне плячката. Но се отклони навреме. Тия отвратителни пипала пареха, както парят и някои от прилепналите по дъното актинии.

Виж, това става!

Полуметров калмар, кой знае защо зарязал пасажа си, прекоси пътя й.

Опитът, наследен от милиони прадеди, й подсказваше ясно, че ако някой е изостанал, значи е болен или стар, значи е слаб и може безнаказано да бъде уловен.

Тоя път не позна. Калмарът се оказа напълно здрав. Щом я усети, той изтласка водата през фунията си и се метна като стрела напред. Акулата го последва на часа. Ала той беше готов и за това. Отскочи встрани, като мигновено промени цвета си. И се закова на място. Хищницата го захапа, но тутакси разтърси с отвращение уродливата си глава, разбрала — уви, малко късно — хитростта му. Измамникът бе успял да пръсне струйка чернилка по форма, подобна на него самия. И тъкмо тая чернилка бе налапала акулата.

Няма що! Трябваше пак да се лута, пак да търси!

Или не, тоя път — не! Сега трябваше тя да бяга, усетила късно, когато вече я бе видяла, два пъти по-дългата от нея синя акула, която преследваше орляк летящи риби. Коремът й бе почти бял, а гърбът — син. И на тая дълбочина, един-два метра под повърхността, по него трептеше грейналата паяжина на пречупените от вълните слънчеви лъчи.

За щастие не забеляза, или пък се направи, че не е забелязала по-малката си родственица. Кой може да проумее какво става там, в малкия й мозък, под ниското чело, току зад източеното й рило.

Отмина подир летящите риби, които подхвръкваха във въздуха, като продължаваха да се засилват с по-силно развитата долна част на опашните перки — обратно на акулите, при които по-големи са горните дялове. Профучаваха така няколко десетки метра, после, внезапно навеждайки седефено блестящите си гръдни перки-крила, променяха рязко посоката и цопваха там, където преследвачката най-малко очакваше да се спуснат.

Въпреки това акулата чук предпочете да се отдалечи колкото може повече от това опасно съседство.

Когато отново заплува, водата пак бе помръкнала. Но не от залеза. На акулата й се стори много рано за това. Изглежда, небето се бе покрило с облаци. Наистина скоро гладката морска повърхност наподоби обраслата с морски жълъди кожа на китовата акула — живата грамада, кафеникава, нашарена с бели петна като слънчевите зайчета, които допреди малко трепкаха по гърба на синята акула. Тя тъкмо преминаваше безучастно съвсем наблизо. То се знае, безучастно. Първо — защото не се боеше от много по-дребната хищница. И, второ — защото не ламтеше за месото й. Като кита и тя лапаше с огромната си уста по няколко кубически метра вода, за да изсмуче от нея случилите се там ракообразни. Плоската й глава, пред която сновеше тълпа шарени лоцмани, наподобяваше чудовищна жаба с две оченца отстрани, а от ъглите на устата й, под които се спотайваха безброй прилепала, висяха дълги мустаци.

Бавно, лениво, почти величествено, безразлична към целия свят, тя продължи пътя си, изчезна, сякаш се разтвори в мрачината.

Надупчената от дъжда, все едно сипаничава повърхност на водата скоро промени вида си. Дупчиците, издълбавани от отделните капки, се удължаваха надолу, заприличвайки на прозрачни иглички като хилядите зъбчета в устата на китовата акула.

Значи валежът се бе усилил. Водата придоби противен безсолен вкус. Захлади се.

И акулата чук потърси надолу по-вкусни, привични водни пластове.

Тогава срещна рибата луна. Всъщност каква ти риба! Сякаш само глава — и нищо повече. Глава с една висока гръбна и една дълга гръдна перка. Толкова — само туй. Бавна е, ала не става за ядене. С тая дебела грапава кожа — като автомобилната гума, която преди време акулата се бе опитала да схруска.

Затова с недоволен вид я заобиколи.

И отново усети близостта на шумното делфинско стадо. То винаги я караше да бъде нащрек — и когато го следваше с надежда за плячка, и при всяка случайна среща.

Разбра какво правеха. Забавляваха се. Хванали в плен голяма зелена костенурка, те я подмятаха с муцуни над водата. Като топка. Така понякога си играят и с оная акула, която не е успяла навреме да им се изплъзне.

Няма що, трябваше да бяга!

Но спря. Видя ли, чу ли? Някакво мощно тяло пореше вълните, устремило се с пълна скорост срещу делфините. Тъй може да плува само риба меч, най-бързият обитател на океана.

И я позна — същата, на която бе гризнала предната перка. Побесняла от болката на прясната рана или от сърбежа, който й причиняваха безбройните паразити, без да мисли, тя се носеше право към целта си.

И ето, заби меча си в един делфин.

Секунда след това отгоре й връхлетяха другарите му, заблъскаха я настървено с яките си рила в корема. И тя, замаяна, не устоя. Издърпа оръжието си, та се стрелна към дълбините.

Делфините дори не опитаха да я преследват. Знаеха, че не са способни да я догонят. А нещастникът, от чиято рана кръвта пулсираше на утихващи тласъци, вече потъваше. Два самеца се мушнаха под гръдните му плавници и го изнесоха на повърхността да диша.

Дотук стигаха знанията им — че не бива да потъне, да не се удави. Само дето не умееха да спрат кръвоизлива. Държаха го отгоре, а останалите, развълнувани, потресени, се лутаха объркани наоколо.

Мирисът на кръвта подлудяваше акулата чук. Ала предпазливостта й все надделяваше. Не смееше да нападне жертва под закрилата на такава опасна охрана.

Само се въртеше наоколо — все по-неспокойна, все по-нетърпелива.

Наблизо започнаха да се мяркат силуетите на други акули, малки и големи, събрани тук и те от същото примамливо ухание.

Не мина много време и раненият престана да издава призивите си за помощ. Замлъкна съвсем. Ясно, беше мъртъв.

Схванали, че поддръжката им вече е излишна, спасителите го изоставиха. И трупът му бавно взе да потъва към дъното.

Чак тогава акулата чук се престраши.

Но както се оказа, малко подранила.

Защото в мига, когато впи зъби в хълбока му и размърда челюсти да отгризе по-голям залък, отгоре й връхлетяха два побеснели от безпомощен гняв делфина и стовариха тежките си муцуни в корема й. Стори й се, че умира, че са накъсали всичките й органи: черва, стомах, черен дроб. Без да си дава сметка какво прави, тя изплю вкусната си хапка и се гмурна надолу, размахала лудо опашка, на която помагаха и изтласкваните през хрилните й цепнатини струи вода, подобно на реактивен двигател.

Враговете не я оставиха на мира, последваха я, като я оглушаваха с мощните си, нечувани от човешко ухо ултразвукови провиквания.

Един сполучи да захапе опашката й. И понечи да я вдигне, та така в отвесно положение, натежали, вътрешностите й, които не са закрепени в коремните стени, да увиснат като в торба, да притиснат сърцето й, да я обезсилят. Дори да се смачкат.

Ала не можа да я удържи. Опашката се изплъзна от зъбите му.

Акулата отново хукна да се спасява.

Но усети, че други делфини й пресичат пътя отдясно.

Отляво пък чу воя на корабно витло.

Напреде й трета неприятелска група й правеше засада.

О, те са ужасни — тия бързи, схватливи врагове! Трудно може да им избяга акулата, която са си избрали за жертва.

Обезумяла от страх, забравила прекрасните си сетива, с които се оправяше чудесно в тоя враждебен свят, тя кривна назад.

И се озова сред куп риба. Не обикновен рибен пасаж, а плътно, невероятно струпване на пъстри охранени, блъскащи се в ужас скумрии.

Преследвачите й бяха изчезнали, види се, бяха я зарязали. И така, поуспокоена, акулата се залови за неочакваното пиршество. Налапа една риба и я глътна наведнъж, лапна втора.

Чак след третата схвана страшното. Опашката й се заплете в нещо — едновременно и меко, и неподатливо. Като сред жилави водорасли. Метна се уплашена встрани и почувствува също така обезсилени и гръдните си перки.

Размята се бясно, дано се отърве. Нали така се бе отскубвала от водораслите?

Напразно. С всеки скок, с всяко усилие се омотаваше все повече. Беше напълно обезвредена, скована.

Чак сега й стана ясно, че се бе намъкнала в трала, влачен от кораба с виещото витло.

С последно усилие успя да докопа със зъби мрежата. Размята глава. И конците не устояха, накъсаха се. Получи се малка пролука, през която скумриите се втурнаха навън в пърхащ сребрист поток.

Единствена акулата не можа да се измъкне. Не й се удаде да достигне със зъби задържащите перките й бримки на мрежата.

Скоро издънената трална торба се опразни. Остана само акулата, оплетена в недораздраните конци на мрежата, изнемощяла.

Дали нарочно я бяха напъхали тук делфините?