Петър Бобев
Телената обеца (11)

11

И последната рана, тая от рибата меч, вече бе зараснала. Ненапълно, но нали не кървеше, нали не примамваше насам другите хищници?

Въпреки това акулата чук все не смееше да напусне рифа, а щом усетеше близостта на друга акула, безразлично малка или голяма, бързаше да се натика в скривалището си, в тунела под кораловия храст.

А докато ловецът се крие, докато мисли само за отстъпление, рядко му се удава да хване плячка. Затова и сега Телената Обеца пак обикаляше из близката околност със свит корем, прегладняла, ожесточена.

Огряната от слънцето плитчина гъмжеше от живот. Сред кораловите струпвания от най-различни цветове и форми — такива, каквито никое човешко въображение не може да си представи — сновяха безброй пъстри риби, на орляци на орляци, които прелитаха насам-натам ту като розови, ту като сини, ту като зелени облачета. Носеха се навред, само пред акулата изчезваха, все едно се стопяваха в синевата. Усещаха, че е гладна.

Не бягаха само рибите и скаридите санитари. Тях всички ги познават по шарките. И не ги закачат. Знаят си, че ще им потрябват, че няма кой друг да ги избавя от досадните червеи и ракообразни паразити.

Ето на, и мурената, скрила плоското си змиевидно тяло в скалната пукнатина, бе раззинала покорно уста — и то каква уста: грозна, заплашителна, с остри закривени зъби, между които се навираха и пощеха венците й от впитите пиявички две риби мухи.

Коралите са също така животни, само дето не стават за ядене. С тях се гощават риби папагали, морски плужеци и бодливи офиури, подобни на изтръгнати коренища. Отделните индивиди в тия чудновати колонии, същински цветчета с мърдащи венчелистчета, сега се бяха свили, превърнати на пъпки, които щяха да разцъфнат отново през следната нощ.

Бягаха не само кораловите риби, бягаха повечето живи твари. Ето, малка пясъчна площадка, засипана с разхвърляни мидени черупки! Значи наблизо живее октопод. Но къде ли?

Ясно къде! Успял бе и той да се свре в дупката си и отвътре, от тъмния й отвор, се взираше ококореното му око.

Не би могла да го достигне.

Телената Обеца продължи плавния си път с леко размахана опашка.

А тоя, виж, не бягаше.

Огромен групер, на дължина колкото нея, но няколко пъти по-дебел, подал се наполовина от бърлогата си, гледаше да се възползува от суматохата при нейната поява.

Една подплашена риба, съсредоточила цялото си внимание към акулата, мина близо до него, на не повече от една крачка.

В тоя миг дебелите му бърни се поотвориха леко, всмукнаха силно водата и рибата изчезна между тях.

След тая удача ловецът отново се отпусна безжизнено. Само големите му очи продължиха да шарят на всички посоки да не пропуснат следващата жертва.

По пясъка под нея застиваха неподвижни раци пустинници, намъкнали голите си коремчета в чужди раковини, и безброй крабове, маскирали се кой както може. Едни — прикачили по гърбовете си мидени черупки, други — стръкове водорасли, трети — цели актинии. Всъщност актиниите не им служеха за камуфлаж, а като отбранителни оръжия. Малцина биха се приближили толкова, че да проверят действието на парливите им пипала.

Не се бояха от нея и дългоиглестите ежове, сред чиито бодли се спотайваха риби мухи. От това съжителство имаха полза и покровителите, защото тия риби ги чистеха от досадните водни бълхи, паразитните рачета.

Не можеха да ги опазят от морските звезди, които ги намираха, където и да се заврат. Чупеха един по един шиповете им, после ги обгръщаха с изхвърлените си навън стомахчета и ги смилаха, без да ги гълтат.

По техния път, при бавното им настъпление, заподскачаха миди гребенчета, като рязко захлопваха черупките си и така успяваха да им се изплъзнат. За жалост невинаги…

Телената Обеца усети близостта на Раздвоения Шип, големия скат. Но на часа се отказа от обзелото я желание да го нападне. Той благоразумно се бе намъкнал в тясна пролука под един коралов шубрак, където хищник не би могъл да проникне. От пясъка, с който се бе зарил, се подаваше само подобният на двувърха вилица назъбен шип.

По-нататък пък Счупеният Трион, който бе прекършил оръжието си в тялото на косатката, ровеше по дъното с остатъка му, за да изрови някой краб или охлюв — каквото и да е животинче, което става за ядене.

Щом я видя, той прекъсна занятието си и се приготви за отбрана. Но макар и така осакатен, съвсем не беше безопасен. И акулата, напоследък все по-предпазлива, предпочете да го заобиколи, защото в същото време забеляза друга, по-достъпна плячка.

Пред дупката на скрилия се октопод бе дошъл друг негов събрат. И променяше цвета си: ту зелен, ту кафяв, ту червен. И се издуваше, пъчеше се, напъваше се да изглежда по-голям и по-страшен, отколкото беше в действителност. Най-вероятно — негов съсед, завидял му на удобното жилище. Чуждият дом е винаги по-хубав и той искаше да му го отнеме в честен двубой.

Домовладелецът най-сетне не изтрая. Засегнатото му честолюбие и чувството за собственост го изкараха навън, за да приеме боя. Излетя и се хвърли срещу нахалника. Сплетоха се пипала, заогъваха се; запремятаха се двете вчепкани тела, затъркаляха се по пясъка.

В тоя миг Телената Обеца налетя. Но преди нея върху им падна сянката й. А те виждат не само с очите си. И клетките по кожата им различават светло от тъмно. В следващата секунда двамата противника се отблъснаха един от друг и хукнаха да се спасяват кой където може.

Когато акулата доплува до полесражението, те вече надничаха от укритията си, сигурни в своята недостъпност. Само примигваха бързо-бързо и неуспокоени, продължаваха да сменят камуфлажа си.

Водата беше размътена, подобно на снежна виелица, от безброй ситни медузки и рибешки личинки, и червеи, и скариди, и едноклетъчни водорасли.

Сред тях проплува едра медуза — бавно, тържествено, като ту свиваше, те разпъваше кристалната си камбана. Спокойна, самоуверена. Уви, само наглед. Всъщност не съвсем спокойна. Вътре в камбанката се бяха настанили някакви ракообразни животинки, които упорито, настойчиво изгризваха пипалата й.

Сега това пък какво е?

Рояк риби ежове!

Щом я зърнаха, те в миг се скупчиха, издуха се, разпериха шипове, превърнаха се в опасно бодливо кълбо. Вече бяха недосегаеми.

Но чакай! Не всички. Една се мотаеше навън. Защо ли — болна ли бе или по-несъобразителна?

Хищницата не се колеба дълго. Спусна се и я налапа. Не размисли. Пък и да бе мислила — всъщност каква е нейната способност за логически изводи?

Налапа я, приготви се да я глътне.

Чак тогава проумя фаталната си грешка. Ето затова обикновено тия риби не се крият. Знаят силата си, уповават се на оръжието си.

Тъкмо това оръжие влезе в действие сега. Привидно беззащитната жертва мигновено набъбна, наежи се, заседна в готовия да я погълне хранопровод. И продължи да се издува — все повече и повече.

Акулата чук усети как притокът на вода към хрилете й пресеква, усети първите признаци на недостига от кислород.

Сякаш полудя. Размята се, зашиба с опашка, заблъска устата си в острите корали — дано успее да изчовърка впилата се в гърлото й бодлива топка, дано успее да продупчи тялото й. Инстинктивно се досещаше, че ако го пробие, нагълтаната вода ще се излее и топката ще се смали, ще стане безвредна.

Но все безуспешно.

Само разкървяваше повече разкъсаните си устни, само набиваше по-дълбоко иглите на малкия си мъчител.

Мирисът на кръвта отново събра край нея цяла орда акули.

Първа се появи Щърбата, разнозъбата акула. Дребна и обикновено безопасна за нея. Въпреки това с някаква неясна надежда тя продължи да кръжи наоколо.

После доплува Дългата Опашка, акулата лисица, с опашна перка, чийто горен дял на дължина достигаше колкото тялото й. Виж, от тая трябваше да се пази, защото беше дръзка до безразсъдство!

В зловещия хоровод на смъртта се включиха още няколко пясъчни акули, няколко акули бавачки. Замотаваха я в главозамайващите си невидими плетеници.

Но сега несъмнено трябваше да бяга!

Макар и полузадушена от нарастващата буца в гърлото, Телената Обеца подуши идването на Белязаната, голямата тигрова акула.

И хукна да се спасява.

Сгреши. Хищниците, всички, малки и големи, се втурват да догонят тоя, който бяга. Непреодолим инстинкт.

Първа я захапа Дългата Опашка. Гризна си парченце месо и Щърбата.

Навярно това щеше да бъде краят, защото уверена, разгонваща всички пред себе си, подире й се устреми Белязаната.

Тогава дойде спасението! Колко много зависи от случайността всеки на тоя свят!

Нападнаха ги делфините.

Защо? Кой ги бе докарал? От какви подбуди?

Как можеше да си обясни всичко това една глупава акула?

Тя зърна само как се пръснаха настървените за месото й сродници, как изчезнаха от рифа.

Остана единствена тя. С кървящи рани, обезумяла от ужас, още неопомнила се.

А делфините не се колебаха много. Такъв е заветът на дедите им, неугасимата вечна вражда между техния род и акулите. На какво се дължи тя? Дали на някаква съзнателна преценка или неясно предчувствие, че рано или късно всеки от тях, когато се разболее, когато бъде ранен или остарее, завършва дните си в тия ненаситни, щракащи челюсти.

Щом я уловиха в своите ултразвукови локатори, те вкупом се втурнаха към нея. Нямаха обичай да кръжат и дълго да проучват. Не, те нападаха направо, тъй като още отдалеч знаеха кой е срещу тях и как трябва да действуват.

Връхлетяха като торпеда, все едно атакуващи риби меч. Наистина нямаха мечове, с които да я намушкат, но й стигаха само твърдите им муцуни, които блъскаха с достатъчна сила, та да я зашеметят, да натъртят и мускулите, и вътрешностите й.

Един по-силен удар улучи стомаха й, притисна го, сви го. И предизвиканият спазъм изхвърли обратно през хранопровода съдържанието си. А какво е съдържанието на един празен стомах? Смилателен сок. Той обгърна рибата еж, наруши хода на рефлексите й. И тя, задавена от него, изплю нагълтаната вода, смали се мигновено, превърна се на предишната малка рибка с прибрани игли. И излетя навън обезсилена.

Така се спаси и тя, спаси и врага си.

Нахлулият през отпушената уста воден поток обля хрилете на Телената Обеца, освежи ги, изми просмукалите ги отровни газове, отдаде им кислорода си.

Изведнъж почувствувала прилив на жизненост, тя се гмурна надолу. Не само да избяга от безпощадните си неприятели, но и в движение да пречисти още по-добре хрилете си.

Един делфин посегна да я задържи, като я захапа за лявата гръдна перка.

И сгреши. Оказа се, че и делфините понякога грешат.

Много близо мина неговият плавник до устата й, която щракна само веднъж и го преполови.

Изненадан, сгърчен от болка, той я пусна и се стрелна нагоре за въздух.

Телената Обеца не го и погледна, не погледна въобще дали някой я преследва или не.

Размахала кривата си опашка, нагънала мощното си тяло, тя се носеше на зигзаг сред кораловите шубраци, в най-тесните им пролуки, така че преследвачите й да не я догонят, както бяха в непобедима глутница.

И без да се двоуми много-много, се шмугна в старото си скривалище с такава скорост, че едва опази очите си да не ги издерат острите варовикови ръбове.

Най-сетне спря — повече не можеше.

Беше в безопасност.

Нека се гмуркат отгоре делфините, нека след тях дойдат и акулите!

Никой нямаше да се добере до нея.

Няма що, налагаше й се да остане в това убежище-затвор още дълго време, докато и новите рани заздравеят.