Петър Бобев
Телената обеца (2)

2

Тъй се случва понякога — двама приятели се влюбват едновременно в една и съща девойка. Пък може би не само понякога, а за жалост — твърде често.

Бил Адамсон, помощник-капитан на траулера „Марлин“, и Хенри Кларк, пилот на риболовния разузнавателен хидроплан, случайно се издадоха един пред друг, случайно издадоха все още тайната си, несподелена любов към Ева Хук, дъщерята на мистър Джими Хук, капитана на траулера. Любов, срещу която и двамата не бяха почувствували каква да е взаимност, тъй като девойката, добре възпитана и интелигентна, не показваше явно предпочитание нито към единия, нито към другия, а се държеше и с двамата приветливо, но подчертано сдържано.

Бил и Хенри бяха другари от детинство, съседи, разделяни само от една дъсчена ограда, в която бяха отковали една дъска, за да преминават лесно от единия двор в другия. Впоследствие ги поотчуждиха професиите им. Хенри завърши авиационно училище, а Бил — морско. И едва сега, подир неколкогодишна раздяла, се бяха събрали пак — на работа в риболовната компания. Затова не пропускаха случая при най-малката възможност да се срещнат, за да си побъбрят, както някога.

Хенри бе оставил хидроплана да се полюшква на вълните на стотина метра от кораба и бе дошъл дотук с гумената си спасителна лодка. Имаше на разположение половин час. Бил Адамсон пък помоли капитана да го смени през това време на командния мостик, та да поговори с госта си.

В тоя половин час успяха да разкрият какво им тежи на сърцата.

И двамата я бяха видели за пръв път преди месец, когато Ева Хук се качи на бащиния си кораб. Но не на разходка, не за развлечение. Траулерът не е място за развлечение. Току-що завършила институт по хидробиология, тя бе решила тъкмо тук, на място, да събере нужния й материал за дисертацията си. И като че ли се оказа по-заета от всички останали, които работеха на смени, редувани с почивки. Само за нея нямаше определена вахта, нямаше почивка. При всяко изтегляне на трала тя изтичваше първа, за да се зарови сред блестящата пърхаща грамада от риби, за да отбере нужните й образци, да установи вида на улова, средните размери, хидроложките и атмосферни условия. А след това до среднощ и по-късно да прави своите изследвания в приспособената за лаборатория каюта.

Приятелите стояха облакътени на планшира върху траловата палуба. Опрели рамене. Съвсем различни и по външност, и по характер. А може би именно затова — приятели. Хенри Кларк дори сега, възмъжал, си бе останал все тъй слаб, източен, малко поприведен, с нежно, почти момчешко лице под русия, отметнат кичур коса. А Бил Адамсон представляваше пълната му противоположност — с атлетическо тяло, широки плещи, къс, набит врат и некрасиво, но мъжествено, волево лице. Чернокос, а със сини очи.

Цялата палуба беше засипана със седефени рибени люспи, от които лъщяха като пайети и дрехите на рибарите, ботушите, каските, ръкавиците им. Сякаш не съвременни хора, а митични, само че мъжки сирени, брадати, мустакати или небръснати от няколко дни.

Високоговорителят предаваше с досадно бръмчене разговора между траловата палуба и командната рубка.

— Траловата — да слуша!

— Слуша траловата.

— Готов ли е за прибиране тралът?

— Готов!

— Тогава прибирай трала!

Това беше тяхното ежедневие, което не можеше да отклони вниманието им от вълнуващия ги въпрос. Хенри, стиснал до болка парапета, въздъхна:

— Е, а сега? Какво ще правим сега?

Тракането на лебедката, която изтегляше тежката мрежа по слипа, заглуши последните му думи. Ала Бил вече ги бе разбрал по движението на устните и по израза на лицето му.

Той погледна към командата, която прибираше тралните дъски и пълната с едър сафрид торба. Хората си знаеха работата. Скоро пърхащият сребърен поток на уловената риба потече към трюма.

— Какво? Бил се приведе към ухото му. — Няма да се мушкаме с шпаги я! Съвременни дартаняновци!

— А какво? — повтори въпроса си Хенри.

Другият отвърна по същия начин:

— Няма да се хапем като маймунски самци.

И за да надвика скърцането на скрипците, почти извика:

— Имаме ли претенции на културни хора?

Хенри вдигна рамене недоумяващ.

— Тогава ще постъпим като културни хора. И като приятели. Единият трябва да се махне!

— А кой?

Тоя път пък Бил сви широките си рамене:

— И аз не мога, и ти не можеш. Тогава…

Такъв си беше той, съзнаваше го. При най-важните моменти в живота му идваха наум най-причудливи хрумвания, за които той самият после съжаляваше. Човек на поривите, на прибързаните решения.

— Тогава да реши съдбата!… Да теглим жребий… И губещият да се махне… Да не си пречим, да не разваляме приятелството си…

Хенри сякаш не чу. И не отговори. А всъщност беше чул и разбрал приятеля си.

Бил се досети защо мълчеше, припомнил си изведнъж тяхното детинство. Оттогава приятелят му все се смяташе за неудачник.

Имаше си дори такъв израз, все едно девиз: „Ген на неудачника“. Неудачник по наследствена линия. Той сви устни:

— Жребий! Какъвто съм късметлия!

— Ти пак ли? — махна с ръка Бил. — Късмет значи да вярваш в себе си, да опитваш, да се бориш. И да забравяш несполуките, да гониш докрай целта си.

Хенри привидно се овладя:

— Стига с тия проповеди за самоутвърждаване!… Ами нейсе! Виждам, друг избор няма.

И наведе глава:

— Добре де! Но как? Със зарове, с клечки…

Бил се бе загледал надолу, в плискащата се в борда вода. Погледна нататък и Хенри. И видя.

Акула чук!

Уродлива! А в същото време своеобразно красива — олицетворение на зловещата красота. Тъмна сянка, която се стрелкаше в зигзаг край кораба. Някога са смятали, че когато тя се появи така, някой от екипажа ще умре. Какво ли предвещаваше сега? Ако не физическата му смърт, то най-малко край на мечтите му.

Внезапно от далечината се зададе като жива торпила някаква друга риба.

Риба меч!

И връхлетя срещу акулата.

Само че, непремерила добре устрема си, не предвидила повратливостта на противничката си, профуча на сантиметър от нея, без да я засегне.

Намали ход, после се втурна обратно.

Бил я посочи:

— Ето го жребия! Ако победи акулата — печеля аз. Победи ли рибата меч, аз ще се махна, ще се запилея някъде. Няма да ви преча. Съгласен ли си?

Стори му се, че гърлото му пресъхна. И все пак Хенри нямаше друг изход. Трябваше да отговори:

— Добре!

Неволно в сърцето му се промъкна надеждата. При такива схватки, колкото и редки да са, обикновено побеждава мечоносецът. А не беше ли това жертва от страна на приятеля му — благородство, прикрито зад обективната случайност?

Нямаше време да се откаже. Нямаше и сила да откъсне поглед от сражаващите се врагове, следеше със затаен дъх всяко тяхно движение.

Ето, рибата меч налетя повторно, насочила заплашително дългия си нос-оръжие.

Ала и тоя път безуспешно!

Прекалено пъргава се оказа тая акула.

Бил Адамсон също опитваше да се владее, опитваше да изяви твърдостта на характера си, да оправдае с поведението си изказаните преди малко мисли. Но усещаше как сърцето му ускорява все повече ударите си. Не му беше безразлично, съвсем не му беше безразличен изходът от битката, която се водеше долу, в разплисканата синева, битка-облог, залог, в който по неговата приумица беше бъдещото му щастие.

Тогава от рубката се подаде капитан Хук:

— Мистър Кларк, по радиото съобщиха, че идва ураган. Време е да се прибирате!

В същия миг двамата, нарекли се мислено културни съперници, видяха поражението на рибата меч. Отново неуцелила, тя мина толкова близо до неприятелката си, че лявата й гръдна перка сякаш сама се натика в устата й. Дори горе, на борда, се чу щракването на трионените челюсти, след което рибата меч профуча към далечината с отгризана перка, проточила подире си едва доловима розова следа от изтичащата кръв.

Акулата дори не опита да я преследва. Де можеше да се мери с нея в бързината? Тя преглътна малката си твърда плячка и продължи да кръжи наоколо, сякаш нищо не се бе случило.

Бил бе спечелил!

И би трябвало да тържествува. А не можеше, сърцето му се бе свило, неспособно да почувствува радост. Защото си представяше мъката на губещия.

Хенри стоеше приведен, пребледнял, захапал устни, спрял да диша.

После махна с ръка:

— Винаги! Все така! Не върви и не върви…

Въздухът си оставаше все тъй тих, застоял, почти неподвижен, без никакъв полъх на вятър. Но морската повърхност вече подсещаше за бушуващата някъде стихия. Вълните — далечен неин отзвук — нарастваха видимо, почваха да се пукат тук-таме. „Марлин“, удрян в борд, се полюшкваше все по-силно и по-силно. А хидропланът вече подскачаше, надигаше се, пропадаше, клатушкаше се и докосваше водата ту с едното, ту с другото крило.

Без да се обърне, Хенри Кларк пристъпи към щорм-трапа и заслиза към привързаната за него гумена лодка.

Насред път се сети. Обърна се, махна с ръка за сбогом.

— Не ти се сърдя! — извика той. — Аз си отивам. Спазвам облога.

Вече влизаше в лодката, когато довърши:

— Няма да й се обаждам. Не бих понесъл.

Другият не каза нищо. Сякаш буца бе заседнала в гърлото му. Убеден беше, че не е виновен, а се чувствуваше тъй гузен. Като подлец.

Хенри вече гребеше към самолета си. Очите му навярно пак бяха просълзени. Както някога, като дете. И като момче. Винаги когато се почувствуваше безсилен, когато не можеше да се справи с нещо — било то математическа задача или житейска трудност. Затова някои му се подиграваха — плачлив като момиче.

А се оказа мъж. Повечето от познатите им се слисаха, щом научиха, че е станал летец. Плачливият, слабоват Хенри — летец. И то отличен пилот, за когото колегите му твърдяха, че не познава страх. И в авиационното училище, и после. Не го спирали нито буря и мрак, нито мъгла и зимна виелица.

А сега навярно плачеше.

Ето, влезе в машината си, прибра лодката, запали моторите. После се понесе по вълните, разцепвайки запенените им гребенчета, все по-бързо и по-бързо, докато набра достатъчна скорост, когато се откъсна от водата и косо, почти отвесно, в свещ се стрелна към висините.

Направи лупинг — лупинг с хидроплан! И отново — нагоре.

Клетият! Така смяташе да потули мъката, да изсуши сълзите си.

А Бил се изкачи на командната рубка да заеме поста си. Капитанът слезе долу, за да провери как е разпределен в трюма уловът.

Далече на запад, над хоризонта, пропълзя като гигантска космата гъсеница буреносният облак. И бавно запъпли насам — легнал ниско над самата вода, с някакъв зловещ тъмномаслинен оттенък. От време на време долитаха странни звуци — като стонове, като далечен крясък на чайки, като плач на дете. Тежка вълна заудря левия борд с усилващи се тласъци.

Долу, по палубата моряците затваряха люковете, закрепваха мрежите и крановете, завинтваха капаците на илюминаторите, проверяваха спасителните лодки.

Капитан Хук влезе в командната рубка.

— Дано се измъкнем! — почти изпъшка той.

И посегна към машинния телеграф, превъртя ръчката.

Пълен напред!

Моторите във вътрешността на траулера забумтяха, корпусът затрептя. Форщевенът вдигна край себе си като криле две разпенени вълни.

Джими Хук заповяда на рулевия:

— Десет градуса вдясно по компаса!

Онзи повтори заповедта, без да се помръдне:

— Да, десет градуса!

— Дръж така!

— Да, така държа, капитане!

Тогава отново се обърна към помощника си:

— Разчитам на теб, Бил. Аз ще сляза да си почина малко. Види се, ще танцуваме здраво. При нужда ще ме викаш, нали?

В отговор Бил изкозирува.

Капитанът се спусна пъргаво, необичайно пъргаво за годините си по трапа. Преди да си отдъхне, трябваше да провери навечеряли ли са се момчетата, прибрали ли са се в спалните помещения на носовия отсек.

Помощникът му се увлече в задълженията си: да следи ехолота и зададения курс, да слуша радиосигналите от брега и от други кораби, да сверява координатите. Бягайки от бурята, те се приближаваха към брега. А там са най-големите опасности за моряка, там имаше коварни плитчини, на които никой не би желал да заседне.

Смрачи се съвсем. А облачната космата гъсеница над хоризонта сякаш стоеше на едно място. Но вече не и гъсеница, а някакъв огнен звяр, по чийто гръб току припламваха далечни сияния. Както когато гладиш козината на котка в тъмна нощ. Там стихията вилнееше. И мълниите следваха една подир друга, почти неразличими, слели се в една. Ясно, разминали се бяха с бурята. По тъмносиньото небе заблещукаха едри звезди. Изглеждаха толкова ниски, че ха протегнеш ръка, и ще ги докоснеш.

Тук все още беше спокойно. Не се чуваше дори далечният им тътен. Само дето вълните не преставаха да нарастват, да подмятат траулера така, както бързаше да им се измъкне, в тромаво килово люлеене, при което кърмата понякога увисваше над зиналата зад нея пропаст и винтът забучаваше с вой в празното.

При едно случайно обръщане Бил видя Ева Хук. Загърната в мушамата си, с вдигната яка. В тъмнината не различи лицето й. Но беше тя, на борда нямаше друга жена. Стоеше на мостика, хванала се здраво в парапета, вперила поглед към корабния нос, където просветваха в малки фойерверки удрящите се в него огнени медузи и грейналите по кипналите гребени пиросоми.

Проверил още веднъж курса, хвърлил поглед към компаса, Бил излезе навън.

Ева вдигна към него очи:

— Отървахме ли се?

Той кимна:

— Май че…

И млъкна. Замълча и тя.

Но не след дълго обърна към него лице:

— Кога си отиде Хенри? И защо не се обади?

Бил измънка:

— Когато съобщиха за урагана.

Тя поклати глава:

— И не намери поне една минута да се сбогува?

Бил рядко се смущаваше. Имаше достатъчно воля и вяра в правотата си. Ненапразно някои го смятаха за „фукльо“. Всъщност по-добре фукльо, отколкото мижитурка.

А сега се чувствуваше като мижитурка.

— Трябваше… — почти заекна той.

Толкова неудобно. Противно.

Да каже или да не казва?

— Защо не се обади? — повтори въпроса си девойката.

Няма как, трябваше да даде отговор! Трябваше! Не можеше да я лъже, тъкмо нея не можеше…

И промълви:

— Той вече няма да идва при нас.

— Какво?

— Длъжен беше да се махне.

— Къде да се махне? Защо? От кого?

Ех, колко трудно било това, което доскоро му се струваше тъй логично и приемливо!

— За да не те среща вече.

И видя в мрака учудения й поглед.

— Какво съм му сторила, та не иска да ме среща?

Тоя разпит! Сякаш следовател. Тя правеше ли се, че не се досеща? По челото му неволно изби пот.

— Защото… Защото е влюбен в теб.

Длъжен беше да й каже това. Ако искаше да се смята почтен, да се уважава.

Тя пристъпи напред:

— Маха се, защото ме обича! Нещо не разбирам…

— Ех, не за това. Така определи жребият.

Блесналите й очи помръкнаха:

— Жребий! Какъв жребий?

След дълго колебание Бил отговори:

— Ева, не се сърди! Ще ти кажа всичко. Обичаме те и двамата. А сме приятели… За да не си пречим… Теглихме жребий. Хенри загуби…

Той чу задъханото й дишане:

— Жребий! Разигравали сте ме на лотария, така ли? Без да питате мен?

Гласът й беше не само гневен, но и озлобен, обжарен от обидата.

Тогава Бил забеляза чудото. Косата й засвети, грейна в меко виолетово сияние. Като бензинови горелки заискриха пламъчетата и по върховете на мачтите, по крановете, по радиоантената.

Огньовете на свети Елм! Слаби електрични изпразвания пред буря. Обяснимо природно явление, на което някога са приписвали чудодейна сила. Вярвали, че така свети Елм обещава на изпадналите в беда моряци закрилата си.

Щеше ли да защити и него сега?

А колко хубава изглеждаше така Ева! С тая огнена корона около главата, все едно нимбата на Мадоната.

Внезапно девойката се обърна, готова да се спусне по трапа. Но той неволно посегна, та я хвана за ръката. Сякаш винаги знаеше какво да стори.

— Ева, почакай!

Тя се спря.

— Почакай! Съзнавам, едва сега го осъзнах. Нечестно е било. Виждам, че сме те обидили, че сме те засегнали жестоко.

Едва изрече последните думи:

— Затова… и аз… ще си ида… Ще се махна… Девойката изкачи обратно стъпалото. Изправи се пред него:

— Слушай…

В тоя миг една необичайно голяма вълна разлюля кораба. Ева, застанала, без да се държи за никаква опора, залитна.

Ала Бил превари, хвана я навреме. Задържа я в прегръдката си повече, отколкото бе нужно, за да се изправи тя.

И чу тихия й шепот; почти разплакана от обида, от щастие, от надежда:

— Не, не си отивай!