Петър Бобев
Телената обеца (1)

1

Никой не би я сбъркал — истинска акула чук, една от хилядите, от стотиците хиляди, които кръстосват океани и морета. Нито дребна на ръст, нито от най-големите — на дължина горе-долу четири метра, с мощно мускулесто тяло, на гърба сиво-кафяво, а отдолу белезникаво, тласкано без почивка от неуморната несиметрична опашка. Погледната отгоре, акулата имаше съвсем странен вид, направо уродлив за някой сухоземен обитател, но за природата — безсъмнено целесъобразен. Тя бе наподобила огромна буква „Т“. Главата й, с особена белезникава рисунка отгоре, беше неправдоподобно източена встрани и поставена напреки на тялото й, все едно желязната част на чук, ако щете, и на наковалня, в двата края на която блестяха съвсем не намясто златистожълтите й очи, големи, защитени с дебели мигачи, на пръв поглед напълно безизразни, а всъщност излъчващи някаква сатанинска злост.

По грапавата й кожа бяха успели да се впият, особено в гънките на разперените й предни перки, почти неподвижни, като крилете на реактивен самолет, безброй морски жълъди и смучещи рачета — риби-въшки.

Жълъдите я използуваха като превозно средство, докато рачетата смучеха непрекъснато телесните й сокове. Но и едните, и другите й причиняваха такъв сърбеж, че тя усещаше непреодолима нужда да се чеше във всеки срещнат твърд предмет: било то коралов риф, обикновена скала, та дори и кораб. Не можеха да я отърват от това мъчение нито увисналите покрай устата й, все едно рядка огърлица, седем-осем охранени риби прилепала, нито стрелкащите се пред нея дузина риби лоцмани, които от време на време напускаха строя си, за да се стрелнат и да изчоплят от кожата й някой неуспял да се прикрепи добре паразит.

Затова акулата ги търпеше, затова допускаше да се мотаят пред носа й ивичесто нашарените лоцмани, затова влачеше със себе си окачените прилепала, които само така, с нейна помощ, можеха да промиват хрилете си.

Та нали все за същото, заради тия хриле, с които и тя, и те дишаха, и акулата чук беше принудена да бъде в непрекъснато движение. Спреше ли, и щеше да се задуши; спреше ли, и щеше тозчас да потъне към дъното. Защото, лишено от плавателен мехур, тялото й беше по-тежко от водата.

Длъжна беше, осъдена от рождение да не спира, да плува, един вечен скитник, един прокълнат Ахасфер, който щеше да намери покой едва след смъртта си.

Наоколо — само вода, нейната родна стихия, нейната вселена — вода нагоре, тънък воден слой, през който се процеждаше неясното бледозеленикаво зарево; вода отдолу, откъдето бликаше на вълни тъмният мрак на дълбините, черно-син като мастило и за учудване, прозрачен като кристал; вода на всички страни: отпред, отзад, вляво, вдясно, накъдето се губеше, сякаш се стопяваше в далечината, искрящата, все едно жива синева, прорязвана с безшумните светкавици на сияещите във всички отсенки на лазура отблясъци на далечните слънчеви лъчи.

Една неземна, неправдоподобна красота!

Но акулата чук беше лишена от дарбата да възприема красотата. Защото очите й не са способни да различават цветовете — само тъмно и светло, сянка и форма.

Тя се носеше плавно сред тая своя вселена в някакво царствено величие, като размахваше сякаш без никакво усилие опашка, по-право струеше, течеше, докато в същото време главата й, тоя безобразен придатък към грациозното тяло, се колебаеше ту вляво, ту вдясно.

Всъщност съвсем не беше сама. Не само тя и придружителите, използвачите й: лоцмани, прилепала, рачета. Цялата тая синя вселена, която сияеше край нея, гъмжеше от живот. Преминаваха в стройни колони рибните пасажи. Метално блестящи риби тонове и златисти дорада гонеха дъгоцветните летящи риби, които бързаха нагоре към повърхността, за да се стрелнат над нея в невинаги успешните си опити за спасение извън своята родна среда; пърхаха с крачета неизброими множества скариди и подобни на тях животинки, бели, жълти, червени, които някъде се сблъскваха тъй плътно, че замътваха водата; под прелестните медузи се спотайваха в безопасност от безчислените си неприятели дребни, наскоро излюпени рибки.

Акулата примираше от глад. Коремът й се бе сгърчил, хлътнал дълбоко към гръбнака. Че можеше ли да каже някой от колко дни не е яла? Не, тя съвсем не беше такава ненаситница, както си мислят някои, но кой може да издържи толкова дълго, без да яде?

А тоновете, дорадата, летящите риби бяха недостъпни за нея, прекалено бързи и пъргави. Колкото пъти опиташе да догони някоя от тях, винаги изоставаше по-сламена. Не й подхождаха и ракообразните, еуфазидите; с тях се хранят мустакатите китове, като ги прецеждат през балените си; не можеха да я заситят и рибешките дребосъци, нито медузите, които всъщност са само вода.

По-далеч от нея, скрити зад изумрудената завеса на водата, плуваха безброй други твари, живи късове месо. По-бавни рибни стада, които издаваха съществуването си с най-различни звуци, когато се хранеха, когато се размножаваха, когато се пръскаха пред връхлетял враг. Но както тя усещаше близостта им, така и те със своя усет разбираха, че е гладна, и предпочитаха да не й се мяркат пред очите.

Такава беше нейната орис — винаги в движение и почти винаги гладна. Осъдена да не спира, да не почива, а все да търси храна — каква да е храна.

И да бяга. Толкова много други хищници ламтят за нейното месо. Не би я пропуснал преминалият кашалот, не биха я оставили на мира играещите в далечината делфини. Впрочем не да я изядат, а да й отмъстят за отмъкваните понякога от нея делфинчета и ранени или болни техни другари. В бясната си ярост би я намушкала, без да се поколебае, понесла се като ракета, рибата меч.

И все пак най-опасни си оставаха нейните собствени сродници. Като човека и акулата обикновено става жертва на себеподобните си.

Ето и сега тя усещаше близостта на Белязаната, огромната тигрова акула с грозен белег от нечии други зъби точно зад хрилните отвори, която днес не й обръщаше особено внимание, увлечена и тя да дебне засега по-леснодостъпната плячка.

Малко по-далеч плуваха три сини акули, не по-безопасни от тигровата, от които друг път тозчас би избягала. Друг път, не сега. Сега всички имаха обща цел.

Като че ли най-наблизо се луташе насам-натам Дългата Опашка, младата акула лисица, чийто прякор се бе вмъкнал в паметта на морските обитатели безспорно не като понятие, а като зрителен отпечатък от неимоверно удължената горна част на опашната й перка, достигаща на дължина, кажи-речи, колкото цялото й тяло. Когато пораснеше достатъчно, тя щеше да се окаже достоен противник и на петте си съседки, ала сега все още не представляваше кой знае каква опасност. Напротив, цялото й същество, всичките й мускулчета, мирисът на страха, отделян от кожата й, издаваха с какво усилие си налагаше да продължи пътя си редом с тая натрапена дружина.

Пък не само тя. Още десетина други акули от всякакви видове по-наблизо и по-далеч, но без да изостават, следваха проточената във водата диря — дъха на прясна кръв, пред който никоя хищница не може да устои.

Акулата чук, изглежда, гладувала най-дълго от всички, едва сдържаше дивия си порив да връхлети срещу жертвата си и да впие зъби в тялото й. Дори понякога неволно щракваше челюсти, представяйки си как ги забива във въображаемата плът, но тозчас ги отваряше, раздразнена от болката, която при това празно щракване й причиняваха десетината набодени в устата й шипове на отдавна нагълтани от нея или случайно успели да се спасят бодлоопашати скатове. Ноздрите й, като тънка бразда отпред по цялата дължина на главата, най-чувствителното й сетиво, все едно стереообоняние, определяха с идеална точност местоположението на плячката.

Очите й безсъмнено не биха могли да я видят. Слухът й също се оказваше безсилен. Почти глуха, тя имаше един съвършен уред, наречен от учените „странична линия“, с който долавяше всяко трепване на водата, всяка поява на живо същество от десетки, от стотици метри разстояние. Ще речеш, по едно удължено ухо, изтеглено от главата до опашката.

Сведенията, постъпващи от двете странични линии, отдавна й показваха, че спазва правилната посока — плуващото почти до повърхността стадо едри делфини косатки с дълги, щръкнали като сърп или коса гръбни плавници.

На една от тях предстоеше да ражда. Ей това изчакваха преследвачките. Косатките са опасни противници, с пряко нападение дебнещите ги хищнички нямаха никакви изгледи за победа. Но те разчитаха на някаква случайност.

И Случайността дойде!

Кой ли я усети пръв? Дали акулите или косатките? Сетивата и на едните, и на другите бяха еднакво приспособени за обитаваната от тях среда — водата.

От дълбините изплуваше, сякаш изригнала от подводен вулкан скала, огромно, могъщо туловище. Страничната линия на акулата чук усети тласъците на опашката му като болезнени удари.

Задаваше се Ужасът на бездната, един от оцелелите до днес, а преди милиони години безчислени чудовищни кархародони — страшилище, способно на един залък да нагълта жертва, много по-голяма от акулата чук, пред която бяга всичко живо, на което дори кашалотът отстъпва пътя.

Зловещият ескорт на косатките разбърка реда си, изпаднал в паника пред новата стръвница. Акулата чук вече се гласеше да кривне встрани, за да избегне смъртоносната среща, когато усети намерението на косатките.

Единствени те не помислиха за отстъпление. Не по-миролюбиви от другите, при това къде-къде по-разсъдливи, по-задружни, готови да се пожертвуват, ако трябва, но да спасят родилката, косатките промениха строя си. Самките обкръжиха сгърчената в родилни болки своя посестрима, а самците, приближили се колкото е нужно един до друг, се устремиха надолу, размахали мощните си опашни плавници, решени да пресрещнат и да спрат насред път опасния враг.

Водните пластове затрептяха от техните ултразвуци, с които като прожектори опипваха мрака, та по отразеното ехо да определят точното местоположение, посоката и скоростта на заплахата, докато в същото време със скърцане на зъби и с подвиквания поддържаха връзката помежду си.

Акулата чук не видя как започна битката, как се разгоря. Непрозрачна беше водата на дълбините за слабото й зрение. Но водните колебания, доловени от страничната й линия, мирисът на гняв и бойна стръв у сражаващите се, дъхът от кръвта на първите рани й подсказваха съвсем нагледно каква драма се разиграваше дълбоко под нея в синия мрак.

Косатките, които с яките си зъби разкъсват тюлени, моржове, та и цели китове, тоя път, срещу такъв огромен, брониран с непробиваема кожа противник, бяха принудени да възприемат бойните похвати на по-малките си сродници — делфините. Те и не опитаха да хапят, да ръфат, да гризат, съсредоточили ултразвуковите си снопове върху целта, почти оглушили я с тях, те връхлитаха срещу й и я блъскаха с глави в слабините. Тия удари ехтяха като гръмотевици, с тия удари опитваха да наранят, да разкъсат вътрешностите й. Понякога, все по-рядко, се чуваше тракването на празно на гигантските акулски зъби и гневният плисък на кривата й опашка.

Враговете й се оказаха по-пъргави от нея и по-съобразителни. Въпреки всичко тя не се отказваше от набелязаната цел — нагоре, към родилката. Ужасът на бездната винаги напада самоуверено, направо, без да кръжи наоколо както другите, по-дребните си сродници.

Самците косатки побесняха, зачестиха атаките си. И в настървението си забравиха обичайното си благоразумие.

Тоя път акулските челюсти проскърцаха другояче. Бяха захапали жива плът, бяха прегризали мускули и сухожилия, бяха начупили кости.

Загубили един от другарите си, косатките налетяха още по-яростно. Ускорили ударите си, те опитваха и да раздерат перките на противницата си.

Напусто!

Помъкнал ги като едри прилепала, ужасният кархародон продължи нагоре.

Тогава, при тая развръзка, не изтраяха и самките. Те изоставиха другарката си сама и се стрелнаха в помощ на неуспелите мъжкари.

Чак сега, при новото подкрепление, Ужасът на бездната като че ли се поколеба, закръжи на място, опитвайки да отръска от себе си досадниците, които му пречеха да достигне набелязаната плячка.

Ей този миг бяха изчаквали останалите, още непобягнали акули. В настъпилата суматоха те се стрелнаха напред. Новороденото косатче, бебе наистина, но на големина колкото самата акула чук, бе излетяло от майчината си утроба и подтиквано към повърхността от изнемощялата си майка, посягаше да направи първото си вдишване.

И последно…

Защото акулата чук, изпреварила другите, впи челюсти в корема му, разтърси глава като захапало куче и изряза от него огромен къс кърваво месо.

Тогава отгоре й връхлетя измамената родилка, връхлетя с такава ярост, в такъв отчаян порив, че хищницата не устоя. Едва зърнала черния й гръб и своеобразното по форма бяло петно на корема й, тя не свари да глътне тъй дълго очакваната хапка. Изплю я неволно, после наведе плоската си глава като хоризонтален рул на подводница и потъна в дълбините, сподирена от цялата акулска глутница, изгубила изведнъж охотата си за кръв и месо пред устрема на освирепялата косатка.

Лоцманите й, които се бяха пръснали безредно, пак я догониха, пак се понесоха напреде й. А прилепалата въобще не бяха и помисляли да се откачват от нея.

Едва успя да долови, че нападателката й беше едноока. Кой знае къде, при каква битка и кой враг бе разкъсал окото й, на чието място сега личеше само един грозен белег, слят с бялата шарка над него. Затова, изглежда, не бе успяла да предотврати подлото покушение, по някаква случайност насочено към сляпата й страна.

Еднооката не я преследва дълго, а тозчас свърна обратно да помогне някак на ранената си рожба, чиито писукания ставаха все по-слаби, все по-отпаднали.

Така акулата чук, озовала се съвсем близо до ожесточената битка, успя да види самоотвержено налитащите косатки, успя да зърне в синята мъглявина размазаното очертание, наподобило буреносен облак, на чудовищния кархародон. Всъщност не го видя, по-право опипа го със страничната си линия. И тозчас си даде сметка за големината му, за мощта му, за огромната уста, за страшните трионени зъби, всеки от тях три пъти по-дълъг от нейните. И мигом кривна встрани, обезумяла от ужас.

А побеснелите от безсилен гняв защитници не спираха да нанасят като тарани своите тежки удари с плоските си глави, изподрани от грапавата кожа на врага, изпохапани от огромните му зъби.

Акулата чук вече се бе отдалечила достатъчно, когато разбра, че Ужасът на бездната отстъпва, не устоял пред себеотрицанието и сплотеността на противниците си. Може би изморен, може би наранен, а най-вероятно успял да нагълта някоя по-безразсъдна косатка и позаситил глада си, успял и тоя път да вземе полагащия му се данък като властелин на дълбините.

Акулата чук отново се понесе сред синята безкрайност във вечното си движение, без никакъв отдих.

И отново — гладна…

И отново докарана до лудост от гложденето на досадните си паразити…