Петър Бобев
Телената обеца (16)

16

Сватбата на Ева Хук и Хенри Кларк беше почти уговорена. Девойката, огорчена и донейде обидена от постъпката на доскорошния си любим, отстъпи пред увещанията на баща си.

А капитан Хук взе това решение едва след като научи, че годеникът на дъщеря му получава наследство от свой братовчед, загинал при автомобилна злополука. Неголямо наследство наистина, но достатъчно да му осигури известно материално благополучие — едно скромно предприятие за производство на ръкавици с осигурена клиентела.

Макар и неохотно, Хенри даде съгласие да се откаже от досегашната си работа, да пожертвува увлечението си единствено заради Ева. Това беше категоричното условие на баща й.

Хенри току-що се бе върнал от полет и докато изчакваше механиците да проверят машината му, посегна към един от струпаните на масата вестници.

Прелисти го небрежно, нямаше обичай да се рови из пресата, хвърли поглед върху това-онова заглавие, от ония, отпечатаните с най-тлъсти букви.

Безинтересни!

И случайно зърна нещо, написано с по-дребен шрифт:

„Нещастието с Морския гладиатор“.

Всичко, свързано с морето, го засягаше, при това и бе слушал за тоя чудак, който само с един нож лице срещу лице се сражавал с акули.

Зачете надолу.

Произшествието беше описано от провинциалния дописник доста точно и без присъщите за такъв род дописки сензационни подробности.

Само дето не бе споменал името на спасителя.

Въпреки това Хенри усети как се разтуптя сърцето му. Предчувствие ли, досетливост ли? Бе сигурен кой може да направи това. Само той, никой друг!

И без да се размисля много, поддал се на първия порив, посегна към телефонната слушалка, набра номера на Ева.

От другия край се обади не тя, а баща й:

— Няма я! Излезе.

И бързо запита:

— За какво я търсите, Хенри? Много сте развълнуван.

Запитаният отвърна:

— Да, развълнуван съм. Ето, чуйте какво пише в един вестник!

И му прочете цялата статия.

Особено наблегна върху следния израз:

„В настаналата суматоха само един не загубва присъствие на духа — един ловец на акули с протеза на крака, известен като безнадежден пияница, скача във водата.“

Слушалката му заглъхна, сякаш връзката се бе прекъснала. Но не, не беше. Чуваше се задъханото дишане на оня от другия край на жицата.

Хенри натърти:

— Това е той, само той! С протеза. И с неговата дързост. Ето къде се е крил досега.

Капитан Хук най-сетне си бе възвърнал способността да говори:

— А вие? Какво мислите да правите вие?

— Да съобщя на Ева и да го намерим.

Гласът оттатък пак замълча, преди да постави рязко въпроса си:

— Всъщност вие обичате ли я?

Беше неговият ред да се учуди:

— Нима още се съмнявате?

— А не знаете ли, че така, като го намерите, ще я загубите?

В тона на младия човек прозвуча тъжна нотка:

— Знам, разбира се. Но знам и друго — тя още обича него.

— Ако не научи, ще го забрави съвсем.

Изглежда, Хенри го бе премислял отдавна, затова го изрече наведнъж:

— Любов — това означава да желаеш щастието на любимия. Дори ако трябва да пожертвуваш личното си щастие.

Много трудно вървеше тоя телефонен диалог.

Капитан Хук, преглъщайки, промълви:

— Уважавам благородството ви, та нали тъкмо затова искам да станете неин съпруг. Но… Всяко нещо с мяра. Прекаленото благородство граничи с…

— Искате да кажете — с глупостта?

— Не, но с наивността. А наивността има смисъл на неумение за преценка на действителността. Ето това искам сега от вас, реална преценка… Добре, ще й кажете… Добре, ще го намерите… И какво? Смятате ли, че ще я направите щастлива? С един куц човек… И най-важното, спомнете си репортажа: „Известен като безнадежден пияница“… Нима ще допуснете Ева да се омъжи за пияница?

Разколебан, Хенри отвърна:

— С нея той ще престане да пие. Отскоро пие.

— Вярвате ли?

— Сигурен съм!

А съвсем не беше сигурен. И за по-голяма убедителност добави:

— Аз го познавам от дете. Той е човек с воля. И доблест.

— Не оспорвам качествата му. Познавам го и аз. И го уважавам най-много именно заради бягството му от Ева. Той е джентълмен. Ако бях на негово място, аз също така…

— Тогава? — прекъсна го Хенри. — Защо се противите?

— Заради нейното добро. Пък и заради вас. Защото ви обикнах като син.

Хенри направи нов опит:

— Ако скрия това от нея, което е все едно да я излъжа, и вие ще престанете да ме уважавате. Не само тя, ако научи…

Ново мълчание в слушалката.

След това още по-глух глас:

— Млади момко, уважавам приятелските ви чувства, уважавам почтеността ви. Но на първо място поставям бъдещето на дъщеря си. Бил сам е виновен за нещастието си, неговата безразсъдна самонадеяност. Той е почтен човек, но човек, който е склонен към афекти… И най-важното сега — пропил се е…

— Ще се откаже, сигурен съм!

— Отде да знам при неговия непостоянен характер какво може да му хрумне утре. И не желая да рискувам. Той сам взе решението си, защо искате вие да го променяте? Да разстройвате и него, и Ева…

Хенри Кларк схващаше, че не може да сломи упоритостта на капитана. При това дълбоко в душата си, с разума, с логиката си беше съгласен с него. Съзнаваше, че е прав.

Като последен опит той почти изпъшка:

— Аз съм длъжен, чувате ли? Длъжен съм! Иначе не само тя, иначе и аз не бих се уважавал…

Слушалката онемя отново. Всъщност ненапълно. Долови се някакъв неясен разговор — далечен и приглушен, — сякаш се бяха оплели линиите.

После се чу гласът на Ева, най-сладкият глас на света:

— Хенри, разкажи ми всичко! Неволно подслушах думите на татко. Току-що влизах… А той не ме бе забелязал…

Хенри усети, че дъхът му спира. Трябваше да й го каже — все едно да натисне спусъка на опряния в слепоочието му пистолет.

— Открих го! — пошепна той.

Тя вече се бе досетила, но за да бъде напълно сигурна, запита:

— Кой? Кой?

— Допускам, че е Бил. И знам къде ще го намерим.

Девойката не успя да овладее радостното си вълнение:

— Как разбра?

Наложи се и на нея да прочете вестникарското съобщение.

Едва го изслушала, тя отсече:

— Да не губим време! Да тръгваме!

Хенри предполагаше, че ще стане така. Преглътна мъката си, наистина каква жестока мъка, и рече:

— Идвам да те взема.

Изкара колата от гаража и се отправи към дома й.

Тя го чакаше пред входа.

Без никаква излишна дума, изчакал я само да седне до него, той натисна педала и се понесе към самолета.

Там двамата се прехвърлиха в хидроплана.

Пилотът запали моторите. Витлата забучаха и корпусът се хлъзна по повърхността все по-бързо и с все по-осезаемо подрусване от насрещните вълни, както се тресе колесарът на обикновен самолет при излитане от неравна писта.

Изведнъж друсането престана. Машината, отлепила се от водата, почна плавно да набира височина.

Летището се смали, отдалечи се. Заедно с него се смаляваха и очертанията на бреговата линия, постройките, разпенените вериги на вълните, които пъплеха към белите плажове.

Навела се до ухото му, Ева запита:

— Защо направи това? Ти, ти. Нали знаеш какво означава то?

— Защото те обичам — той преглътна мъчително. — Не мога иначе…

Едва сдържаше сълзите си. Беше убеден, че така погубва щастието си. И мнозина щяха да го нарекат глупак. Но дори и глупак, не беше способен да постъпи по друг начин. Имаше такъв герой, литературен герой. У Достоевски. Смятали го идиот.

За да не заплаче, заговори. Тези издайнически сълзи! Винаги! Трябваше да говори какво и да е. Даже глупости. Сега те подхождаха на ролята, която по своя воля си бе избрал.

Нека бъде идиот! Но почтен, с чиста съвест. Не подъл мъдрец…

— Как мислиш, Ева? Ние човеци ли сме? И не трябва ли да се различаваме по нещичко поне от животните? Учените настояват, че наследственото вещество у човека и шимпанзето, деветдесет и девет процента, е едно и също. Само на един процент се дължи разликата ни.

Тя беше биолог, нима можеше да не го знае? Но какво отношение имаше то в сегашния случай?

Сякаш прочел въпроса й, Хенри добави:

— Във физиологичните процеси няма разлика. Но в психичните? Тъкмо там сме длъжни да докажем, че не сме животни. Два маймунски самеца ще се сбият, двама приятели ще се разберат по човешки.

Адамовата му ябълка подскачаше от мъчителни преглъщания, краката му потреперваха върху педалите, пръстите му стискаха щурвала до счупване, очите му по навик следяха навигационните прибори. Ала мисълта му оставаше все при нея.

— Има ли еволюция в природата? Едноклетъчни, мешести, червеи, риби, земноводни, влечуги, бозайници. Все качествени скокове. И накрая — човекът. Разумът. Случаен ли е тоя ход? Дали няма някаква закономерност? Все по-нагоре. Към човечност. Към нещо над човечността. Присъщо на тоя вид „хомо“, в какъвто ще еволюира сегашният недостатъчно разумен „хомо сапиенс“. Вярвам, убеден съм, човекът е създаден от тоя всемирен закон на еволюцията, за да коригира своята майка — природата, — да надмогне първичните нагони, които тя е заложила в неговата същност, в тия деветдесет и девет процента ДНК…

Пилотът у него действуваше почти машинално.

Ръцете му отпуснаха напред щурвала, хидропланът се наклони, насочи се уверено надолу. Земята, вълните, морските съдове почнаха да се издуват, да нарастват.

Ето Стридения залив! Ето и пристанището!

Машината се приводни с възможно най-лек плисък, после с намалени обороти на витлата приближи към брега.

Още щом стъпиха на сушата, двамата наеха такси и тръгнаха към болницата да разпитат ранения Тим — Морския Тарзан.

Лекарите ги допуснаха за малко до леглото му. Нямаше опасност от усложнения след мозъчното сътресение. А хирурзите бяха успели да закърпят добре срязаните мускули и сухожилия. Само че се налагаше да остане още няколко седмици на лечение, до пълното им зарастване.

— Бил ли? — сви устни той. — Малко знам за него. Само от кръчмата… Пие, много пие… Някаква голяма мъка… Но човек… И сред пияниците има истински човеци… Понякога по-често, отколкото сред трезвениците… Говоря така не само защото на него дължа живота си…

— С какво се занимава? — не успя да сдържи въпроса си Ева. — От какво се издържа?

— От акули. Лови ги, продава ги. Затова са му прикачили прякора Акулския Бил… Не само за пари, то вече от тоя лов много не се печели. Повече за отмъщение — тъй дума той.

— Къде да го търсим?

— Или в кръчмата, или в морето. Никъде другаде.

Нямаше какво повече да научат от него, пък и определените от лекаря минути изтичаха, затова се сбогуваха и си тръгнаха.

На вратата Хенри се обърна:

— А вие? Какво ще правите после?

Оня се усмихна виновно:

— Пак същото! Друго не съм научил. А ще подиря и Бил. Може с него да измъдрим нещо по-свястно. И за мен, й за него…

Притежателят на пивницата също не можа да им съобщи нещо определено:

— Наминете край пристанището! Там навярно ще знаят накъде се е отправил. Той мълчи, ала помощникът му е бъбрив.

На кея завариха няколко рибари, които кърпеха мрежите си, изподрани от коралите.

— Трябва ни Акулския Бил — рече Хенри Кларк.

Ония спряха работата си:

— А защо ви е?

— Негови приятели сме.

Това наистина ги учуди. Тия двама елегантно облечени хора, от съвсем друг свят — негови приятели!

Най-старият поклати глава:

— Не е за вярване, простете! Та той е тъй различен от вас.

— Че кое е тъй различно?

Друг промърмори през захапаната лула:

— Всичко. Като почнем от дрехите…

— Какви са неговите дрехи?

Трети, съвсем млад, почти момче (тук рибарите тръгват на лов още като деца), предвари другарите си:

— От акулска кожа. И панталоните, и якето. И каскетът. И ботушите.

Веднъж почнал, не можеше да спре:

— Бастонът му от акулски прешлени. Маже ботушите си с акулска мас. От акулска мас си вари сапун. Яде суров акулски дроб…

Да не остане по-назад, друг притури:

— Казват, бръснел се с акулски зъб. Готвел си супа от акулски перки — затуй бил толкова силен.

Видял, че вече прекаляват, най-старият пак се обади:

— Не ги слушайте, мистър! Рибарски басни, нали знаете? За всички ловци на акули бърборят такива врели-некипели. Даже може да ви издрънкат, че плаща на кръчмаря със златни пръстени, дето ги вади от стомасите на уловените акули. Останали там от изядените хора…

Хенри отдавна се досещаше, че го подмятат, без да подозират, че познава морето не по-зле от тях.

— Край на дяволиите! — рече той. — А сега сериозно ми кажете къде да го намерим!

Старият посочи неопределено:

— В морето!

Друг взе да обяснява:

— Заранта Наполеон каза…

Пак му замириса на задявка:

— Какъв Наполеон?

— Негърът, механикът му… Рече, че отиват към Птичия остров. Там заложил мрежите.

Хенри вдигна ръка:

— Е, това вече е нещо! Благодаря ви!

И поведе Ева за ръка:

— Ще го преварим! Ще го изчакаме там. Тоя път няма да ни се изплъзне.

Качиха се отново на самолета, сподирени от учудените погледи на рибарите, и след кратко засилване по водата отново се вдигнаха във въздуха.

Птичият остров се намираше на петдесетина мили оттук. Скоро щяха да бъдат там, много преди този, когото толкова отдавна търсеха. Тя — с несдържана радост, той — с тъпа болка в гърдите. И насила потискано чувство на недоволство от себе си, от своята почтеност. И от своя късмет — защо тъкмо той трябваше да прочете съобщението във вестника? Ако не го бе забелязал, всичко щеше да протече другояче…

За добро ли беше това? Или…

Отдолу океанът блестеше с разкошните си оттенъци — от бледата резеда в пясъчните плитчини през всички преходи на зеленото, светло и тъмно, до мрачното синило на дълбините, отгоре, от високото наподобил многоцветна географска карта. Само с една разлика, една, но най-съществена. На картата всичко е неподвижно, сковано, а тук то живееше, отсенките се преливаха една в друга, променяха се не само от дебелината на водните слоеве, а и от теченията, от облаците, от изгрева и залеза; тук вълните пъплеха, заоблени хълмове, сякаш мускули под атлазената кожа на невиждан гигант; тук летяха птици, тук сновяха насам-натам кораби и лодки, които оставяха подире си бели дири като опашати звезди; тук се мярваха стада делфини или косатки, избликваха фонтаните на издишващи китове, с една дума — виждаше се животът, в неговата родна стихия, люлката, където се е зародил и където навярно най-късно ще изчезне, когато планетата ни почне да умира — от естествени, космични причини или вследствие на човешкото безумие.

Някои от тия морски съдове, отгоре като малки орехови черупки, беше катерът на Бил.

Но кой ли?