Петър Бобев
Телената обеца (8)

8

Боцманът ги намери на летището в очакване на закъснелия самолет, който въобще не дойде.

Ева го зърна първа:

— Да се скрием някъде! Бързо!

Бил прецени на часа — къде ще се крият на тази поляна с малката дъсчена аерогара?

И го пресрещна намръщен:

— Какво търсите тук?

Оня, все едно не забелязал враждебността на въпроса, отвърна ухилен:

— Вас, мистър Адамсон. И мис Хук.

— Защо?

Присвитите очички на моряка святкаха лукаво доброжелателно. Личеше си, че възложената задача не му е неприятна. И очакваше въздействието на отговора си:

— Ами… Защо ли… Капитан Хук рече: „Я да се прибират! И да правят каквото са си намислили…“

После, още по-доволен, притури:

— Тъй рече: „Да си трошат сетне главите сами…“

Двамата все още гледаха слисани, недоверчиви. А беше ясно, боцманът не би си позволил такава груба шега, която засягаше и капитана, и помощника му.

Ева плесна с ръце:

— Казах ли ти аз колко е добричък баща ми! Че няма да се цупи дълго…

Такова нещо нито бе казвала, нито би посмяла да си го помисли, но сега, при това изненадващо щастие, тези думи първи й хрумнаха.

Ако знаеха другите какъв товар се бе свлякъл от гърба й — всичко това, което бе търпяла досега в името на любовта: нараненото честолюбие, гузността, потискащото чувство за виновност пред баща си, когото бе оставила съвсем сам… Който имаше единствено нея…

— Колко е добричък! — повтори тя повече на себе си.

И тръгна решително подир боцмана, догонена на часа от Бил, който бе изтичал да вземе багажа им.

Как изведнъж целият свят се бе променил — стана по-светъл, по-прекрасен, по-желан!

Край нея, над лодките, от които рибарите прехвърляха улова си в кошници на брега, летяха с неприятни крясъци чайки и пикираха към водата да грабнат случайно изпаднала от кошниците риба.

Друг път тия крясъци й се струваха наистина грозни, но не и днес. Днес и те отекваха по-благозвучни, неотделим акорд в радостния химн на живота.

И това изумрудено море, надиплено от равни, дълги вълни, по които искряха като фойерверки слънчевите отблясъци; и безоблачният син небосвод; и разкошните корони на палмите; и ослепително белият пясък на плажа, като сняг, по който снощи двамата влюбени бяха изписвали огнените си признания.

Боцманът скочи в лодката, с която бе дошъл, подаде ръка на Ева и след като на пейката се нагласи и Бил, запали двигателя.

Отделиха се от кея, насочвайки се към полюляващия се „Марлин“. Носът на моторницата раздра коприненото покривало на залива в две кипнали криле, които разклатиха закотвените лодки и накацалите във водата чайки.

Освежен от бриза, от нежните водни пръски по лицето, усмихнат, Бил се наведе към девойката:

— Видя ли? Всичко се нарежда добре. Всяко нещо, с което съм се залавял, е завършвало добре.

Тя стисна ръката му.

И нейното сърце преливаше от щастие, и на нея й се струваше, че такъв самоуверен, волеви човек е в състояние да постигне всичко — не само да спечели едно не особено опитно в любовта момиче, но и благосклонността на един добър, любещ, макар че строг баща.

Щом стъпеха на борда, и щеше да прегърне добрия си баща, да го целуне по бузата. Нищо че е капитан, който държи да не се разнежва пред екипажа.

Над главите им профучаха като снаряди орляк летящи риби, които, едва докоснали повърхността след двадесетина метра, отново се вдигнаха във въздуха.

— И те се радват — рече Ева, тозчас осъзнала колко наивно звучаха думите й. — Колко им се играе!

Боцманът нагласи по-добре фуражката си:

— Ами, играят! Бягат от корифените.

Тя го знаеше не по-лошо от него, ала сега, тъкмо сега не й се щеше да бъде така; искаше всичко наоколо, целият свят да бъде щастлив.

Ведно с тях!

Оставаха още стотина метра до траулера, когато Бил видя акулата чук.

— Същинско адско привидение — рече той — в тая неземна красота!

Погледнал бегло през рамо, боцманът подметна:

— Та тая е нашата бе! Дето й зашихме устата.

Вярно, тя беше. При едно нейно обръщане Ева и Бил зърнаха теления шев в края на устата й.

— На френски — рече боцманът — акулата се нарича „рекен“. Не ви ли звучи като „реквием“, заупокойна молитва?

Хищницата плуваше редом с тях, все едно ако протегнеш ръка, и ще я докоснеш, външно без никакво усилие, едва поклащайки несиметричната си опашка, и ги разглеждаше с обърнатото към тях в края на чукообразната си глава златисто око. Разглеждаше ги, а сякаш не ги виждаше, продължаваше да се носи в бистрата синева в някакво царствено безразличие.

Откъде ли му хрумна това на Бил?

А когато нещо му хрумнеше, той го вършеше, без много-много да му мисли. Така стана и сега. Къде друг по-сгоден случай да покаже какво може, да се прояви пред нея?

Кой мъж не иска да се прояви пред любимата си? И как можеше да се сдържи и Бил — тъкмо сега, когато щастието отново му се бе усмихнало? Когато тя беше до него и щеше да остане с него до края на живота?

Щеше да й докаже още веднъж на какво е способен.

Не устоя на порива — по-право това беше неговата същност, такъв го бе създала природата да действува по-особено, да се различава от другите.

Без да каже ни дума, доволен-предоволен, той свали куртката си, после, преди спътниците му да се досетят какво си е наумил, както си беше с панталони и обувки, прекрачи борда и скочи във водата.

Скочи тъкмо върху гърба на акулата, възседна я, обкрачи я здраво. Едновременно с това се пресегна, та се хвана за издатините на главата й. Наду гърди и се провикна подобно на Тарзан, както го бе слушал във филмите.

Ева, онемяла пред тая гледка, сякаш бе престанала и да мисли от ужас.

Само боцманът, прежълтял, в миг изгубил цялата си руменина, изкрещя:

— Устата й… Не е зашита!… Разкъсала е теловете…

Бе успял да забележи това при потрепването й, когато Бил я яхваше.

Странният ездач го чу. Чу го и проумя на часа какво означаваше това. Ала твърде късно. Стресната от ненадейното нападение, огромната риба се стрелна навътре в морето, отнесе го надалеч от лодката.

Нямаше друг избор. Бил се катурна настрани и се пльосна във водата.

Сетне загреба назад, въпреки всичко успял да запази самообладание, успял да си припомни онова, което е нужно при такова критично положение. При всеки два-три размаха на ръцете се обръщаше да провери какво става. Защото знаеше добре, че и акулата, както кучето, не може да устои на инстинкта за преследване.

Боцманът завъртя румпела и обърна лодката да го посрещне.

Ева почти изпищя:

— Насам! Бързо!

Освободена от товара, гладна, освирепяла, акулата се врътна назад. И по обичая си не нападна отведнъж, а започна да кръжи около него, като гръбната й перка, щръкнала над водата, описваше бавно стесняваща се спирала, сякаш го омагьосваше като африкански вещер, сякаш го омотаваше в невидима, непреодолима паяжина, както паякът обезврежда уловената муха.

И изведнъж…

Тя се откъсна от спиралата, за да се спусне право срещу него.

Ето, вирна глава над водата!

И той с ужас и погнуса зърна отвратителната й уста, подобна на нащърбен полумесец почти на гърдите й, на чиято долна бърна висеше една все още държаща се здраво телена халка. Досущ като обеца.

На него самия му стана чудно как беше възможно тъкмо в тоя миг, пред самото лице на смъртта, да му остане време за размисъл, за сравнения, за изводи.

А вътре в зловещия полумесец се белееха трионените зъби, едри, разкривени, вдъхващи трепет. Същинска мелачка за месо.

Ала плувецът беше нащрек. Извърна се и я ритна едновременно с двата си крака. Токовете му улучиха ноздрената й бразда, тъкмо насред челото й, ако може да се нарече така тая тъпа, безформена маса. Стреснаха я. И тя, не очаквала такъв отпор, объркана, свърна назад.

Той отново заплува към лодката, която бързаше към него.

Не свари да я достигне. Хищницата го превари, пресече му пътя, настървена, освирепяла, набелязала го вече за своя жертва. А когато акула набележи жертвата си, нищо не може да я отклони.

Бил пак опита да я срита. Безуспешно. Нямаше време, тя беше до самия него. Какво да направи?

Всъщност нищо друго не му оставаше. Той замахна и стовари пестника си върху главата й, макар и уверен, че с такъв удар не би могъл да й причини особена вреда.

Само дето забави хода на събитията. Акулата повторно свърна встрани.

Моторницата вече го достигна. Бил се хвана за борда, в трескав опит да се прехвърли вътре. Ева и боцманът го подхванаха под мишниците да му помогнат.

В същия миг…

В същия миг усети как нещо като че ли всмукна левия му крак. Точно така — всмукна го! Със сила. С непоносима болка.

Вече знаеше какво означава това.

Акулата го бе налапала.

Той сви десния си крак и в последно усилие я прасна по уродливата глава.

И тя може би го поотпусна.

Спасителите му тозчас го измъкнаха от водата и го положиха на седалката, но вече в безсъзнание.

Ева изпищя от ужас, когато видя какво е станало. Но се овладя. Нямаше право да се отпуска, да припада. Нямаше право!

Сега единствено от нея зависеше животът му.

Акулата бе одрала половината от прасеца му и отхапала цялото ходило под глезена.

Ако той не бе я ритнал, ако те не бяха го извадили навреме, стръвницата несъмнено щеше да го отвлече в дълбините.

От разсечената артерия шуртеше на пулсиращи тласъци кръвта и се разливаше в алена вадичка по дъното на лодката.

Девойката разпра блузата си, та я превърна в нещо като тампон, който натъпка в раната, а с палеца си напипа засегнатата артерия и я притисна с все сила.

Още приведена над ранения, без да се обърне, извика:

— Бързо! Към „Марлин“!

Нямаше нужда от тая подкана. Моторницата вече летеше нататък, следвана от раздразнената хищница, която подскачаше до тях в неуспешни опити да захапе борда, оплискан с кръв.

Щом достигнаха трапа, Ева зърна баща си, наведен през фалшборда.

— Викай спасителната служба! Веднага! Самолет… Да пратят самолет!

И докато капитан Хук, разбрал от пръв поглед какво се е случило, тичаше към радиоапарата, тя нареди на боцмана:

— Донесете ми санитарната чанта! И един гумен маркуч от лабораторията!

Той вече се изкачваше по трапа. И само след минута се върна, изпълнил заръката й.

Девойката пристегна с маркуча крака над раната, та да спре кръвоизлива, после замени подгизналия в кръв парцал с плътна стерилна превръзка.

Докато довършваше бинтоването, дочу гласа на баща си от радиорубката:

— „Марлин“ вика спасителната служба!

Изчака. После повтори, потрети призива.

Най-сетне, види се, ония го чуха. Казаха нещо, навярно възразяваха.

И с право. Докато санитарният самолет дойдеше и докато се върнеше на брега, щеше да мине повече от час. А сега минутите решаваха.

Капитан Хук не се колебаеше. Отново закрещя в микрофона:

— „Марлин“ вика „Албатрос“! „Марлин“ вика „Албатрос“!

„Албатрос“ беше самолетът на Хенри Кларк.

Най-сетне приемателят се обади. Но какво ли каза?

Прекъснал скоро връзката, капитанът се върна и отново се наведе през борда:

— След няколко минути мистър Кларк ще бъде тук… Имахме щастие, че е наблизо.

Тя прехапа устни. Пак — щастие! Какво щастие наистина!

Изтекоха и тия няколко минути, които на нея й се сториха вечност, защото вече усещаше как се забавя пулсът на пострадалия. Най-сетне се чу бученето на моторите, после хидропланът снижи полета си и плавно, сред фонтани от водни пръски, се приводни на петдесетина метра от тях.

Още преди той да е спрял, боцманът насочи натам лодката. Допря я до вече спуснатата желязна стълбичка. От люка се подаде Хенри Кларк и изтегли нагоре безчувственото тяло на приятеля си.

Акулата, следвала ги през цялото време, все още опиянена от мириса на кръвта, продължаваше да се стрелка наоколо в безредни зигзази.

Тримата настаниха ранения на пода, понеже нямаше по-подходящо място, като Ева седна до него и положи главата му в скута си.

Боцманът си отиде, а пилотът даде газ. Моторите се разтърсиха, витлата зареваха, после машината се плъзна по водната повърхност, докато набра достатъчна скорост, и се поде във въздуха.

Скоро „Марлин“ изостана някъде долу и назад сред плътната синина на морето, изчезна от погледа.

Сдържала се досега, Ева изхлипа и покри с целувки и сълзи студеното лице на любимия.

В най-щастливия им ден…