Емилио Салгари
Владетелят на океана (1)

НАПАДЕНИЕТО НА КОРАБА „МАРИАНА“

— Ще тръгнем ли най-после напред или не? Дявол да го вземе! Не мога да допусна, че сме заседнали като последни глупци в тоя пясък!

— Но няма никаква възможност да продължим, господарю!

— В какво собствено се състои препятствието?

— Трудно е засега да се определи.

— Дявол да го вземе! Какво е зяпала тази черна мутра, лоцманът? Пиян ли е бил? Няма що, добра слава си създават тия проклети малайци! Бях глупав досега да ги смятам за най-добрите моряци в целия свят, Самбилонг! Обтегни още платна! Духа благоприятен вятър! Може би ще успеем да се измъкнем .

— Не може нищо да се направи, господин Яниш, отливът е твърде бърз,

— Да го вземе дяволът тоя черен негодник и да го замъкне със себе си в ада!

Като произнесе тези думи, Яниш се обърна рязко към руля и събра вежди:

— Ей, лоцман! — викна, насочвайки пълен с негодувание поглед към седналия там малаец с черна като сажди кожа и с леко кривогледи очи, неспокойно сновящи наоколо.

Малаецът остави руля и с донякъде смутен вид, който издаваше вълнението му, приближи към Яниш

— Слушай, черна чумо! — обърна се Португалеца към него, като изразително сложи длан върху дръжката на единия от револверите си. — Какви шеги си намислил да си играеш с нас? Доколкото си спомням, твърдеше, че познаваш цялото крайбрежие на Борнео като петте си пръстта. Затова и те взех за водач на моята „Мариана“. А сега поради твоята тъпа глава сме заседнали в този пясък и не знам кога дяволът ще ни измъкне от него!

— Но, господарю … — измърмори малаецът объркан.

— Какво? — повиши глас Яниш, загубил обикновеното си самообладание, — Казвай по-бързо! Говори, мръснико!

— По-рано тук нямаше пясък, господарю.

— Лъжец! Да не си посмял повече да ме уверяваш, че току-що е поникнал от морското дъно! Ти, разбойнико, доведе нарочно „Мариана“ тук, за да я лепнеш за тия пясъци!

— Но, господарю… защо да го направя?

— Ти ще кажеш. Може да си в съюз с тайнствените врагове, които вдигнаха въстанието сред даяките! Знам ли те!

— Господарю, много грешиш, като мислиш така, аз абсолютно с никого нямам връзка освен със своите съотечественици.

— Мислиш ли, че ще успеем да се измъкнем оттук?

— Да. С настъпването на прилива.

— Дявол да го вземе! — изръмжа Яниш. — Мръсна работа! Така мога да закъснея и да не доведа ТремалНаик и Дарма в Момпрацем, преди въстаналите даяки да нападнат плантациите! Но да видим… може и да успеем по някакъв начин, преди приливът да достигне най-голямата си сила.

С тези думи Яниш се обърна гърбом към малаеца и като излезе на издатината на корабния нос, опря се на перилата и замислено загледа водата.

Корабът, който благодарение на умишлената или случайна неопитност на лоцмана малаец се оказваше в толкова печално положение, беше прекрасен, построен навярно наскоро, както можеше да се съди по съвсем правилните очертания и чифта широки платна, много прилични на онези, с които си служеха големите малайски пироги.

Екипажът бе многочислен, значително по-многочислен, отколкото бе нужно за такъв сравнително малък кораб. Той се състоеше от четиридесет малайци и даяки, повечето доста възрастни, но още достатъчно яки и издръжливи, със сурови лица, често изпъстрени с широки и много красноречиви белези, които свидетелствуваха, че тези хора бяха не само опитни моряци, но и храбри войници.

Корабът, който носеше името „Мариана“, спря не по своя вина при входа на широк залив, в който се вливаше бърза и доста пълноводна река.

Множество острови, между които един достигаше доста големи размери, защитаваха залива от западните ветрове. Всички те бяха заобиколени с двойни и тройни огърлици от коралови рифове и покрити с най-богата тропическа растителност.

— Да се набие на рогата на дявола този мръсен лоцман! — измърмори Яниш, изследвайки внимателно рифа. — По-рано от полунощ в никакъв случай няма да можем да се измъкнем оттук! Как мислиш, Самбилонг?

Високият малаец с набръчкано лице и посребрени коси, към когото бе отправен въпросът, приближи до Португалеца:

— Мисля, сахиб, че без прилив в никакъв случай не бихме се поместили от това място!

— Кажи ми, нашият лоцман не ти ли се вижда подозрителен?

— Не знам, капитане. До момента, когато го взехме със себе си, нито веднъж не се бях срещал с него. Но…

— Какво искаш да кажеш? Продължавай!

— Фактът, че го намерихме сам на такова голямо разстояние от Гай, в малка лодка, съвсем неспособна да издържи и най-лекото вълнение, а също и това, че той веднага предложи услугите си и пожела да ни стане лоцман, всичко това не ми е съвсем ясно и ме кара да бъда нащрек.

— Нима наистина сторих голяма глупост, като се доверих на тоя разбойник и му доверих руля на „Мариана“ — рече Яниш, изведнъж станал крайно сериозен.

Като тръсна глава, сякаш да се отърве от неприятната мисъл, добави:

— С каква цел този човек, който принадлежи към твоята раса, ще иска гибелта на най-красивия и здрав кораб на Малайския тигър Сандокан? Нима ние не сме защитници на туземците от Борнео срещу англичаните? Нима не разрушихме делото на Джеймс Брук, за да възвърнем независимостта на даяките от Саравак?

— А защо в такъв случай, господин Яниш, крайбрежните даяки се вдигнаха така неочаквано с явно враждебни намерения към приятелите ми? — отвърна Самбилонг, — И това стана, макар че ТремалНаик създаде на тези по-рано съвършено пустинни брегове ферми и фактории^[1] и им даде възможност да печелят средства за спокоен и удобен живот и отслаби в значителна степен влиянието на пиратите, които облагаха населението с ужасни данъци?

— Това е, мой драги Самбилонг, тайна, която нито аз, нито Сандокан не можем да разберем както трябва. Тази неочаквано избухнала ненавист срещу ТремалНаик трябва да има причина. Но каква? Това засега не знаем, макар че съм повече от сигурен, че съществуват някакви тайнствени личности, които изкуствено раздухват тоя огън!

— А ТремалНаик и дъщеря му Дарма заплашени ли са сериозно?

— Пратеник, който пристигна в Момпрацем, съобщи, че всички даяки са въстанали и че беснеят, сякаш ги е обхванало безумие. Три фактории бяха разграбени и изгорени от бунтовниците и сред даяките се говори, вече е време да тръгнат срещу самия ТремалНаик, за да му вземат главата!

— Съвсем не мога да разбера как е дошла на тези диваци мисълта тъкмо него да ограбят! — сви рамене Самбилонг. — Та той е най-прекрасният, най-благородният човек на Борнео!

— Когато стигнем мястото за открито лагеруване Пангутаран, тогава всичко ще се изясни. Появяването на „Мариана“ в реката ще успокои малко даяките, ако незабавно не се вразумят, ще ги избием, което и заслужават!

— Да, и само тогава ще узнаем какви причини са подбудили да въстанат.

— Аха! — извика Яниш, погледът на когото през цялото време бе насочен към устието на реката. — Виждам там някаква човешка фигура! Изглежда, има намерение да приближи към нас!

Действително иззад малките острови, които изпълваха устието на реката, в далечината се показа малка лодка, която без колебание тръгна право към „Мариана“. Единственият й пътник седеше до руля. Поради голямото разстояние трудно можеше да се разбере дали бе даяк или малаец.

— Кой ли може да бъде? — попита Яниш, следейки внимателно маневрирането на лодката. — Гледай, Самбилонг, не намираш ли, че движението на лодката е твърде подозрително? Тя ту се приближава към островчетата, ту се отдалечава към кораловите рифове.

— Да, може да се помисли, че иска да скрие от някого истинската си посока, господин Яниш — отвърна Самбилонг, — да не би тази наивна хитрост да се отнася до нас!

— Струва ми се, че е така — каза Португалеца, — донеси ми бинокъла и се разпореди да бъде готово едно от оръдията. Ако този човек, който има намерение да се добере до нашата „Мариана“, продължава да ни мами, тогава ще му изпратим такъв подарък, че цялата му хитрост заедно с мозъка му ще станат на пух и прах!

След минута Яниш разглеждаше вече със силния морски бинокъл тясната даякска лодка, която се реши най-сетне да престане да се крие между островчетата и тръгна право към „Мариана“.

Едва стъклата на бинокъла уловиха малката лодка с тайнствения пътник, и от гърдите на Яниш се изтръгна вик на силна изненада.

— Какво става? Какво виждаш, капитане? — попита Самбилонг.

— Танхуза! Този, когото ТремалНаик бе взел със себе си от Момпрацем и когото бе направил управител на факторията си! Да! Същият е!

— Е, най-после ще узнаем нещо за необяснимото въстание. Стига наистина да е той! — каза малаецът.

— Не греша. Той е! Виждам го много добре! Но…

— Какво, сахиб?

— Преследват го! Преследват го, Самбилонг! Виждам лодка с дузина даяки, която се носи след него! Погледни в посоката на последния остров. Виждаш ли?

Самбилонг напрегна очи и наистина различи в далечината дълга тясна пирога, която напусна устието на реката и под силните удари на осем широки весла се понесе бързо по морето.

— Да, господин Яниш, те преследват управителя на ТремалНаик — каза малаецът.

— Напълни ли оръдието?

— И четирите, капитане!

— Отлично. Ще почакаме да видим какво ще стане по-нататък.

Малката лодка, която привлече вниманието на Яниш, се движеше благодарение на попътния вятър с доста голяма бързина право към „Мариана“. Въпреки това нямаше съмнение, че едва ли искаше да се състезава по скорост с препълнената с даяки пирога. Човекът, който я управляваше, като забеляза, че е преследван, привърза бързо руля и се залови за веслата, за да ускори по този начин скоростта на лодката си.

Около носа на даякската пирога се появи леко облаче дим и до борда на „Мариана“ достигна глух гърмеж.

— Те стрелят по Танхуза, господин Яниш! — каза

Самбилонг.

— Чудесно! Ще им покажа на тия разбойници как умеят да стрелят португалците — отвърна той с невъзмутимо спокойствие.

Като захвърли далеко зад борда запалената цигара, разбута тълпата моряци, които се бяха струпали на носовата куличка при звука на далечния гърмеж, и спря при първото оръдие. Сам започна да го насочва към пирогата.

Преследването продължаваше с увеличаваща ярост и малката лодка, въпреки отчаяните усилия притежателя и, започна да изостава. Разстоянието, ко то я отделяше от преследвачите, ставаше все по-малко и по-малко.

От даякската пирога се раздаде още един изстрел, но както и първият, не причини никаква вреда на преследвания.

Яниш, спокоен и хладнокръвен в подобни случаи, както винаги продължи да се цели с оръдието.

— Е, сега, струва ми се, е добре — измърмори след няколко минути.

Разнесе се кратък, но много силен гръм.

Ехото се понесе над островите на залива и над потъналите в зеленина брегове на реката.

Над борда на лодкатапреследвач се издигна висок воден стълб и скоро до екипажа на „Мариана“ долетяха яростните викове на даяките.

— Разбита е, господин Яниш! — извика Самбилонг.

— И скоро ще тръгне към дъното! — добави Португалеца спокойно.

Даяките прекратиха преследването и започнаха усилено да гребат към един от най-близките острови, като се надяваха да го достигнат, преди лодката им наистина да потъне.

Но повредата от гранатата на „Мариана“ бе толкова сериозна, че полуразбитата лодка не можеше в никакъв случай дълго да се задържи над водата. Действително, когато даяките бяха на триста-четиристотин крачки до острова, тя внезапно се наклони, загреба вода и като камък полетя към дъното. Даяките трябваше сами да се грижат от този миг за спасението си. Впрочем тази неочаквана баня не представляваше за тях особена опасност.

— Спасявайте се! Спасявайте се! — измърмори Яниш. — Надявам се, ще запомните тоя урок! Но ако мислите да повторите смелия си лов, ще извинявате, но ще трябва да ви стопля гърбовете с куршуми!

Малката лодка продължаваше с по-раншната бързина да се носи към заседналия в пясъка кораб и скоро бе само на десетина метра от него. Човекът, който я управляваше, не бе по-стар от тридесет години, с нисък ръст. Лицето му имаше слабожълтеникав оттенък, с почти европейски характер и издаваше, че носи в жилите си кръвта на две раси: кавказката и малайската.

Здравото му мускулесто тяло бе превързано на много места, главно на ръцете и краката, с парчета бяло платно, по които имаше широки кървави петна.

— Какво е това? Ранен ли е? — попита Яниш. — Струва ми се, пострадал е порядъчно! Ей, спуснете му стълбата! И пригответе нещо подкрепително!

Докато моряците изпълняваха заповедта, лодката приближи до борда с последен отчаян удар на веслата.

— Покачи се по-скоро! — извика Яниш. Управителят на ТремалНаик привърза лодката за края на хвърленото му от борда въже и с мъка се покачи на палубата.

При появата му Португалеца, нададе вик на учудване и ужас. Цялото тяло на нещастника бе надупчено сякаш с дребни сачми и от всяка рана течеше кръв.

— Боже мой! — извика Яниш ужасен. — Кой те е наредил така, бедни Танхуза?

— Белите мравки! — отвърна метисът с треперещ глас и със страшна гримаса, предизвикана от острата болка, която го мъчеше непоносимо.

— Белите мравки? — извика Португалеца. — Но в чия глава е могла да влезне тая варварска мисъл — да покрие тялото ти с кръвожадни насекоми?

— На даяките, господин Яниш! Те извършиха с мен тази жестока гавра!

— Ах, мръсниците! Слез по-скоро в каютата и накарай моряците да ти превържат бързо раните, след това ще подновим разговора. Кажи ми само на голяма опасност ли са изложени сега ТремалНаик и Дарма?

— Господарят на бърза ръка състави малък отряд от малайци и се помъчи да окаже съпротива на даяките.

— Хм… добре. Иди при Кабитани, той разбира от рани. После ще пратиш да ме повикат. Върви, върви, бедни Танхуза! Сега ни предстои друга работа!

Докато метисът се спускаше с помощта на двама моряци в каютата, Яниш насочи отново вниманието си към устието на реката, където в това време се появиха три големи пироги, препълнени с хора, и една двойна лодка с издигнат между двата борда мост, върху който се виждаше едно от онези малки оръдия, които бяха измлети от разтопената медна обвивка на корабите, с малък примес от олово, които малайците наричаха „лили“.

— Що за дявол! — измърмори Португалеца, — Тия даяки, изглежда, мислят да встъпят в състезание с тигрите на Момпрацем, на нашия знаменит Сандокан! Хм! Не, не ви е по силите, гълъбчета, да се мерите с нас! Имаме такива чудесии, от които ще подскачате във въздуха като диви кози!

— Страхувам се, че зад ония острови се крият още доста други такива лодки, господин Яниш — каза Самбилонг, който наблюдаваше заедно с началството си появата на даякските пироги.

— Достатъчно силни сме, за да не ни е еня от тези мошеници, макар че тези достойни потомци на тукашните пирати са отчаяни като самия дявол. Трябва да им се признае това! Кажи ми, много ли шрапнели и снаряди имаме?

— Два сандъка, капитане!

— Разпореди се да бъдат изнесени на палубата. Да обтегнат край бордовете абордажна мрежа и да наслагат по нея тръни. Ще видим как ще запищят и завият тия животни, ако намислят да заграбят на абордаж „Мариана“. Ей, лоцман!

Малаецът, който бе изскочил на площадката на фок мачтата и следеше оттам подозрителните движения на четирите пироги, се спусна и отиде към Португалеца, като гледаше някак особено встрани.

— Знаеш ли колко лодки имат сега онези даяки, които се виждат в далечината?

— В реката видях малко — отвърна малаецът.

— Как мислиш, нямат ли намерение да ни атакуват, като се възползуват от неподвижността ни?

— Не вярвам, капитане.

— Напълно искрено ли казваш това? Започвам твърде много да те подозирам! Сегашното ни засядане в пясъка никак не ми се вижда да е проста случайност!

Малаецът направи гримаса, сякаш се стараеше да скрие с нея зловещата усмивка, която се готвеше да се появи на устните му. След това каза с известна досада:

— Струва ми се, не съм ви дал никакъв повод да се съмнявате в мен, господине!

— Ще видим какво ще стане по-нататък! — каза Яниш и се отправи към ранения метис, след като заръча на Самбилонг да се занимае с приготовленията за защита на „Мариана“.