Петър Бобев
Телената обеца (14)

14

Бил Адамсон се бе завърнал от лов, запълнил трюма на катера с акули: и от въдиците, ала повечето от мрежите. Е, имаше и загуба. Едната мрежа бе разкъсана, но добре, че само на едно място. Иначе като цяло се бе запазила и му бе доставила цяла дузина едри „мренки“, както си ги наричаше галено той.

Вече ги бе предал на изкупчиците и бе тръгнал да се поразтъпче на сушата, оставил корабчето под надзора на черния Наполеон, който бързаше да се захване със своя „бизнес“ — сувенирите. Особено го бе зарадвала една бременна акула чук, от която бяха извадили двадесетина напълно завършени акулчета, все едно умалени копия на родителите си. Наполеон щеше да ги препарира и се надяваше още днес да ги разпродаде, защото тъкмо тия уродливи „дяволчета“ се търсеха най-много от туристите.

Хвалеше се, че вече е понасъбрал доста парици, та се надяваше скоро да зареже морето, което впрочем хич не го привличаше, за да си купи една скромна ферма, където да изкара в земеделски труд дните си. С жена, с деца, с внуци.

Винаги, когато чуеше последното му желание, Бил стисваше зъби до счупване. Нали и той говореше същото на Ева там, на пясъчния плаж, през нощта преди бедата?

Подпирайки се на бастона си от акулски гръбнак, накуцвайки, той се бе запътил по навик към кръчмата. За него напоследък пристанище значеше напиване. Така преминаваха дните му — от морето в пивницата и обратно.

Насред път случайно се сети за поканата на Тим — Морския Тарзан.

Защо пък да не отиде, защо да не го види? Нали всичко на тоя свят му беше еднакво безразлично?

Решил изведнаж, Бил пое все тъй куцук-куцук към Стридения залив, провлякъл изкуствения си крак в уличния прахоляк.

Всъщност какъв град беше това? Една главна улица, непавирана, в сухо време застлана с прах, а при дъжд превръщаща се в кално блато, край която стърчаха сякаш декори на филм за Дивия запад; почти еднакви дървени къщи с мухлясали от морската влага дъсчени стени, с несмазани панти на вратите, проскърцващи като внезапно натиснати спирачки на стар камион. И клюкарствуващи както навред по света съседки: простиращи прането си право на улицата или понесли кошници за пазар, или усмиряващи сбилите се дечурлига.

Откъм „Грандхотел“ — също такава неугледна постройка, само че с огромна шарена фирма, където преспиваха изгонените от корабите моряци и случайните посетители — се носеха пиянските напеви на още неизтрезнелите от снощи клиенти.

Най-сетне Том излезе от града и по тесен коларски път се отправи към мястото на спектакъла. Нямаше нужда да го търси много. Натам отиваха и други като него, а наоколо по поляната бяха паркирани колите и караваните на ония зрители, които навреме се бяха осведомили за удобствата на „Грандхотел“.

Тим го зърна отдалеч и изтича да го посрещне.

— Още мъничко! — рече той. — Нека се посъберат повечко хора, и почваме! Да падне някой и друг долар…

Бил огледа „арената“ — недълбоко, оградено с проядени коралови отломъци фиордче, чийто изход към залива преграждаше грубо скован дървен савак. Пък и не бяха нужни по-сложни съоръжения — акулата не можеше да пробие савака.

Ето я и нея! Разгневена от пленничеството си, а повече може би да не се задуши, тя се въртеше в замайващи окръжности в тясното пространство, като от време на време подаваше глава и оглеждаше със зли очи насъбралата се тълпа.

Беше млада пясъчна акула с дължина не повече от два метра, но за непосветените сухоземни посетители изглеждаше страшно чудовище. Обикновено не я смятат опасна в открито море, но сега, така затворена, раздразнена, несъмнено представляваше сериозна заплаха. Всяка акула, по-дълга от метър, изпаднала в безизходно положение, е опасна.

Застанал над самия басейн, подпрян на бастона, Бил поклати глава:

— Два пъти съм яздил… Мокаран… Първия път загубих крака си…

Тим понечи да възрази:

— То е, защото не си се упражнявал. А мен баща ми ме покачи върху акула на възрастта, когато каубоите възсядат конете си.

— Не само за това. И за друго. Винаги съм си въобразявал, че умея всичко. И така си е — всичко, което е по силите на друг, мога и аз: и полезните сръчности, и идиотщини… Първия път от идиотско самохвалство, а втория… Втория… Направо казано, още не бях изтрезнял.

Той положи ръка на рамото му:

— И все пак… Я го зарежи тоя занаят!… Не рискувай повече… Ако умреш наведнъж — добре, ами ако като мен само се осакатиш… Ела с мен, има хляб и за двама ни…

Тим се усмихна горчиво:

— Всеки търси по свой начин смъртта си. Едни с автомобил, други с уиски, трети… Третите мислят, че като си стоят у дома, ТЯ няма да ги забележи…

И бръкна с ръце в джобовете си:

— Пък само мен наричат луд… Макар че моето не е по-глупаво… Съвсем не и по-опасно. По-опасно е да пресечеш улицата. От автомобили загиват къде-къде повече хора, отколкото от акулите… Ами тореро бикоборците? Те имат за противник бик, едно мислещо животно, а аз — някаква акула, низша твар, само рефлекси, все едни и същи. Изучиш ли ги, от какво ще се боиш?

Бил поклати глава:

— Дали само рефлекси? И дали е тъй глупава? Аз вече имам особено мнение, струва ми се, че всяка притежава свой нрав, свой начин на мислене, ако щеш, свое лично поведение. И никога не знаеш какво може да й хрумне.

Разубеждаваше го, докато дълбоко в душата си беше съгласен с Тим. Че по какво наистина се различава неговото безразсъдство от коридата? От боксовите мачове? От автомобилните състезания?

Хората, ония, дето не смеят да си позволят никакъв риск, жадуват да видят как друг ще си счупи врата. За да си кажат: „Видиш ли колко съм умен, като не съм на неговото място?“ Тия, страхопъзльовците, обичат да ръкопляскат на смелчаците, докато ги гледат от безопасните си местенца.

Тим отново заговори. Изглежда, и нему не твърде често се случваше да споделя с друг мислите си, с друг, родствен по безумие с него:

— Пък и друго. Вкусиш ли веднъж от това, от опиянението на борбата де, от победата, изкушението става толкова голямо, че трябва много смелост да се откажеш… Не само аз… Един държи в ранчото си тигри, лъвове и леопарди, друг прави „слалом“ между кобри, трети влиза в чувал с гърмящи змии…

Той се наведе към ухото му:

— Слушай да ти кажа! Не са страшни акулите. Глобите, глобите са главният проблем. Забраняват ми, пък аз не спазвам забраната…

И се озърна. Сякаш не е Морския Тарзан, а най-обикновен продавач на крадени вещи.

Нямаше униформи, нямаше нищо подозрително.

— Да почваме! — реши той.

Бил му стисна ръката:

— Ей, не забравяй! Акулата — това е една сатанинска загадка. В постъпките й няма никаква логика. И какво чудно в това — тя е пришелец от други ери, отпреди стотици милиони години. Или по-право има логика, но нейна си, акулска логика.

Тим му махна с ръка:

— Ние с нея сме на „ти“. И аз отдавна съм се пригодил към логиката й.

Той стъпи върху издадената в басейна скала, облечен в здрав неопренов костюм, не да се пази от студа, а от шипчетата на кожата й. Надяна плавниците, спусна водолазната маска над очите си.

И задебна жертвата си — тая, която трябваше да изпълнява отредената й роля на жертва. Както леопард от високия клон дебне преминаващата отдолу газела. Задъхан, с опънати мускули, които потрепваха под плътния водолазен костюм.

Присъствуващите неволно затаиха дъх. Всеки говор, всеки шепот пресекна. Не смееха дори да се изкашлят. Силното акулско тяло, сякаш гъвкава стомана, излъчваше неукротимата си жизненост. Пулсиращите хрилни цепнатини издаваха, че и тя е превъзбудена. От време на време в зиналата й уста се белваха наредените остри зъби, от чийто вид по кожата на зрителите полазваха тръпки.

А в това време вълните прииждаха откъм хоризонта бавно, уверено, спокойно, изгърбваха се в плитчината, върховете им изтъняваха като кристални остриета, които внезапно се натрошаваха, и превърнати в кипнали гребени, продължаваха пътя си към брега, оставяйки подире си върху блестящата повърхност най-причудливи дантели от пяна.

Морският гладиатор влезе във водата. Съвсем безшумно. Всеки плисък щеше или да я уплаши, или да я раздразни повече, отколкото е потребно. Размаха плавници и я догони.

Личеше си, че забавя развоя на действието с цел да изпъне до краен предел нервите на тия, които бяха дошли чак дотук тъкмо за това. И които плащаха тъкмо за това.

Изравни се с нея, както ездачът в цирка застига бягащия по манежа кон, преди да се метне на седлото му.

Посегна и се хвана за гръбната й перка.

Това вече премина границата.

Акулата се извъртя рязко. Зъбите й щракнаха напразно на сантиметър от рамото му.

Той наистина изглеждаше на „ти“ с тия хищници. Предугадил намерението й, в следващия миг вече стоеше на гърба й. Така с това си обръщане тя му бе позволила да я надиграе.

Непроумяла какво става, слисана, уплашена, акулата се понесе с бясна скорост по „арената“, като се блъскаше в ограждащите я скали, подскачаше и се въртеше около оста си.

Вече не беше възможно да се различи нищо: кой е отгоре, кой е отдолу. И двамата противници се губеха в кипналия гейзер от водни пръски.

После неочаквано, учудващо акулата се усмири. Заплува равно и кротко, ще речеш — не усещаше ездача си, който сякаш бе сраснал с гърба й.

Така, по този невероятен начин, направиха още две триумфални обиколки, както е изобразен Дионисий върху делфина по древногръцките вази.

Тим я пусна с дясната ръка и посегна към окачения на пояса си нож.

В тоя миг акулата за сетен път доказа, че всяка от тях е индивидуалност, всяка различна, че никой никога не може да предвиди следващата им постъпка.

Съвсем изненадващо тя се метна към дървения савак и се блъсна в него. При резкия тласък Тим полетя напред и удари челото си в дебелата греда.

Изгубил съзнание, започна да потъва.

Акулата пък, сякаш не почувствувала нищо от тоя удар, се извърна и мълниеносно вкопчи зъби в рамото му.

Изглежда, че и тя беше малко зашеметена, защото, вместо да раздвижи челюсти, както обикновено, само се впи в него, без да го пуска, като зъл булдог.

Водата порозовя.

Народът зашумя. Мъжете се развикаха, жените запищяха. Някои почнаха да хвърлят камъни срещу настървената хищница. Един изпразни пистолета си в нея, а тя все едно че не бе усетила нищо.

Единствен Бил Адамсон не изгуби присъствие на духа. Както беше с дрехите, той скочи във водата и заплува към мястото, където се разиграваше жестоката драма.

Акулата въобще не му обърна внимание и сякаш вцепенена, продължи да държи жертвата си в своята булдожка захапка.

Бил не си въобразяваше, че с голи ръце би могъл да й причини каква да е вреда. Тя, дето се казва, не усети сблъсъка в савака, та неговият ли юмрук щеше да я спре?

И той се сви рязко, изнесе двата си крака напред, та я цапардоса с токовете с цялото си ожесточение.

Успя! Стръвницата отпусна жертвата си. А това беше и целта на спасителя.

Подхвана ранения под мишниците, вдигна го и го подаде на двама от зрителите, които го поеха и изтеглиха на брега.

И тозчас се обърна. Усетът му подсказа какво ще последва.

Не се бе излъгал. Измамената акула сега се бе втурнала срещу него. Той не успя да я посрещне, както преди, с двата крака, а посегна да я срита с единия. Но съобрази мигновено или пък неговият инстинкт му го подсказа, та вместо със здравия я блъсна с изкуствения.

Добре, че бе направил тоя избор!

Тя се оказа по-бърза. Със светкавично движение вдигна нос и захапа протезата. Разклати стръвно глава, както правят всичките й сродници.

Но и Бил не остана бездеен. Сега устата й беше запълнена с протезата му. Затова без страх я ритна със здравия си крак. Токът му попадна в най-чувствителното място на носа й и тя поразхлаби челюсти.

Няколко чифта ръце се протегнаха отгоре, поеха неговите ръце и го извлякоха вън от водата.

Акулата се хвърли да го догони във въздуха, но закъсня. Закъсня с част от секундата. Зъбите й изчаткаха на празно.

Задъхан, потресен от станалото, Бил пристъпи към пострадалия, придържан от двама непознати.

За щастие сред публиката се оказа и един лекар, който дотича със санитарната си чанта и направи плътна превръзка върху разкъсаното рамо.

Сега вече и минутите можеха да се окажат фатални.

Отнесоха ранения в колата на лекаря, който тръгна веднага, за да го откара колкото може по-скоро в болницата.

Тълпата, развълнувана, но със зле прикривано опиянение от разигралата се пред очите й драма, от жестоката схватка, от вида на кръвта, почна да се разотива шумно.

Пое към града и Бил Адамсон, като куцукаше още по-мъчително с повредената си протеза въпреки помощта на бастона.

Още по-замислен: и за чуждото, и за своето нещастие.

Прекалено самонадеян беше и тоя… Прекалено — без мярка… А трябва мярка…