Петър Бобев
Телената обеца (4)

4

Ева Хук се колеба дълго, преди да се осмели. Цяла нощ обмисля думите, които щеше да каже на баща си, за да бъдат най-убедителни. Два пъти се качва на мостика, където капитан Хук бе излязъл да наблюдава работата на екипажа си по-добре. А и двата пъти след няколко безсмислени фрази се бе връщала обратно.

Сега вече нямаше да се върне! Трябваше да направи това, което бе нужно!

Задъхана от вълнение и срам, объркана, тя промълви:

— Татко… Знаеш…

Той я изгледа през рамо.

— Ние ще се оженим. — Ева изрече наведнъж това, без да е сигурна дали той го е чул.

Капитан Хук се обърна:

— Как? Кой? Кой ще се жени?

Беше почнала, нямаше спиране:

— Ние с Бил. Бил Адамсон. Обичаме се.

Баща й я гледаше втренчен. Стори й се разгневен. А той уж умееше да се владее.

Гледаше я и не отвръщаше.

А погледът му беше тъй тъжен, че и на нея й се доплакваше.

— Не си ли съгласен, татко?

Капитан Хук продължаваше да мълчи. Но си личеше, че трескаво дири отговор.

Най-сетне рече:

— Не, Ева, не…

Тя усети как колената й се подкосяват.

Обаче тоя път нямаше да му се подчини. В същото време й беше мъчно за него. Много мъчно.

От време на време крадешком хвърляше поглед надолу, към кърмата, откъдето Бил й правеше окуражителни знаци, докато ведно с това следеше как се навиват траловите въжета на лебедките.

— Но защо, татко? Та ти самият си признавал, че Бил е чудесен момък.

Той протегна ръка и неловко я погали по бузата. Наистина това вече не беше неговото малко момиче. Насреща му стоеше здрава девойка в разцвета на прелестта си. Кестенявите й къдри грееха като пламък около обгорялото от морското слънце лице, от което го гледаха две зелени, блеснали в сълзи очи.

— Ева — промълви той. — Бил наистина е чудесен човек, отличен моряк. Но… Как да го обясня? Темпераментът му, Ева… Особен, поривист, понякога до безразсъдство, меко казано. Повече подхождащ за самотен мореплавател, който търси опасностите, рискува живота си в някакъв първичен нагон за изява… Не за обикновен капитан, който носи отговорност за живота на толкова хора…

И привел глава напред, шепнешком довърши:

— Освен това не искам ти да бъдеш жена на моряк. Не искам!

— А защо? — Тя все не се предаваше. — Та нали и ти си моряк, нали потеклото ни е моряшко?

— Тъкмо затуй… Моята майка, лека й пръст, умря, когато баща ми беше на далечно плаване. Без да го види…

Преглътна с мъка:

— Така, без да ме види, без да я видя и аз, ти го знаеш, си отиде и майка ти…

Въздъхна:

— Не искам да имаш тяхната орис! Не искам!

Девойката се чудеше какви доводи да му измисли, когато високоговорителят в рубката запращя:

— Траловата вика рубката!

Капитан Хук пое микрофона:

— Слуша рубката.

— Капитане, тралът се прибира леко. Като празен.

— Траловата, продължавай изтеглянето! Идвам при вас.

И повече на себе си продума:

— Ехолотът показваше пълен пасаж скумрии. И минахме тъкмо по средата му. А сега — празно! Чудно!

След това на глас:

— Посочи ни го и пилотът. Той ни отведе до него.

И се обърна към дъщеря си:

— Впрочем защо Хенри Кларк вече не ни навестява? Щом свърши работата си и отлита.

И понеже Ева, смутена, не отговори, той попита рулевия:

— Курс?

— Един пет нула.

— Добре, дръж курс един пет нула!

— Да, капитане, така държа — отвърна, без да се обръща рулевият.

Капитан Хук се хвана с две ръце за перилата на стръмната, почти отвесна стълбичка и повече по ръце, отколкото с крака, сякаш се плъзна надолу, слезе на траловата палуба.

Мрежестата торба вече се измъкваше от водата. Че е празна, си личеше не само от леко опънатите въжета. Липсваха и чайките, и другите морски птици, които се въртят над пълен трал.

Ето, хлъзна се по палубата. Празен. По-право без очаквания улов, а само с една акула чук, която вяло размахваше опашка и тракаше с челюсти. Изглежда, дълго бе престояла така омотана, неподвижна, почти задушена от спряния приток на вода с кислород през хрилете й.

Видя и разкъсаната мрежа от нейните зъби, през където явно бе избягала уловената скумрия.

— Приготви за спускане другата мрежа! — нареди той. — А тая да се закърпи!

И отново се покачи на мостика да даде указанията си на рулевия за промяна на курса. Налагаше се да догонят отново отминалия пасаж.

А долу ядосаните от неуспеха моряци ритаха пленената хищница, безспорната виновница за изпуснатия богат улов. Пък и не само за това. Събудила се бе вече вродената във всеки моряк омраза към акулското племе. И особено към тази — хем опасна, хем уродлива на вид. Човек понякога е склонен да извини злото у красотата, но никога — у грозотата. Дори заради самата грозота.

Един дотича с канджа, замахна да я намушка с нея.

Превари го кокът, полинезиецът Тао, който също бе зарязал камбуза, привлечен от общата глъчка.

— Не я убивай! — рече той. — Сега Тао ще ви покаже какво умее. На островите „зъб“ и „акула“ значат едно и също. Тао само ще й скрие зъбите.

Пазейки се от чаткащите челюсти и размахваната опашка, които, макар и обезсилени от задушаването, все още представляваха действителна опасност, риболовците опитваха да измъкнат неволната натрапница от раздърпаната мрежа, за да направят място за спускането на новия трал. И гледаха това да стане с по-малко щети, защото сетне кърпенето пак беше тяхна работа. Вместо почивка — да кърпят.

Най-после акулата се заогъва по ламаринената площадка, повърнала няколко скумрии, притисната и от грубостта на хората, и от собствената си тежест.

Под ръководството на кока — най-сетне му бе паднала възможността и той да ръководи — моряците донесоха две канджи и като ги държаха за краищата, двамина притиснаха по гръб главата й, а други двамина — опашката.

Тао насече на парчета един железен тел и приклекна до жертвата си. Бавно, с отмерени движения, като хирург или като жрец в жестоко свещенодействие, той промуши единия тел през долната челюст на хищницата, после го натисна така, че да излезе през горната, а с клещите го усука в здрав възел. Направи по същия начин втора желязна бримка, после — трета, четвърта…

Заши устата й, обезвреди я напълно.

И се изправи с победоносен вид:

— Зъб-акула вече няма да пакости!

Ева, дошла с уредите си за измерване тъкмо тогава, видяла какво правят хората, не можа да сдържи възмущението си:

— Защо я мъчите?

Тао отвърна, предоволен от себе си:

— Зъб-акула няма вече да яде хора. Мис Хук знае, нали, че тия ядат хора?

Девойката възрази рязко. Та тя беше биолог:

— Е, какво като яде хора! Нека те да се пазят! Нима е виновна тя, че природата я е създала такава? Отде накъде ние имаме право да я убием или да й зашием устата, което е все същото, а тя — не? И кой ни е дал това право?

Някой се обади:

— Става дума за акула, мис, най-вредната твар!

— Вредна! — обърна се към него Ева. — Вредна за човека. А за природата? Кой е по-вреден за целокупната природа: акулите, които стотици милиони години кръстосват океаните, без да нанесат каква да е вреда на живота въобще, или…

И поруменяла от вълнение, се доизказа:

— Или човекът, „венецът на природата“, който, както е тръгнал, може в най-скоро време да го унищожи?

Бил мълчеше. Сега съдбата на някаква акула не го засягаше особено, като моряк и рибар беше избил много от тия противни твари; вълнуваше се за друго — какво бе постигнала любимата му при разговора с баща си.

А по убеждение, поначало, беше на нейна страна. Не само защото искаше да защити нейното мнение, а и за друго — от някаква необяснима сантименталност. Почти гузен. Та нали благодарение на тази противна твар той спечели облога с Хенри? Убеден беше, убеждаваше и другите, опитваше да убеди и Хенри, че човек сам, със своите качества, кове съдбата си. Ето и сега — със своите качества, положителни или спорни, бе спечелил любовта на Ева. Но (той дори стисна челюсти, като си го помисли) дали би разбрал чувствата й, ако жребият бе предпочел съперника му? И Бил волю-неволю би трябвало да се запилее другаде?

Нейде по средата се спотайваше тая капризна богиня — сполуката. По средата между личните качества и късмета.

Явно, на него му вървеше. Затова и сега не биваше да изпусне птичката на щастието, щом е кацнала на рамото му…

Внезапно от високоговорителя се чу гласът на капитана:

— Какво правите вие там долу?

Бил хвана микрофона:

— Тао заши устата на акулата, която скъса мрежата.

След кратко замълчаване гласът отново проехтя:

— Я да я пуснете веднага в морето!

И тихо довърши:

— Като че ли и без туй малко мъка има по света… Та и вие, за забавление…

После отново прозвуча заповедният му тон:

— Веднага! И да се приготви другият трал!

— Да, капитане! — изкозирува Бил. — Приготвяме го!

Моряците, посрамени, опитваха да избутат обезвредената акула по слипа.

Ала Тао все още не беше убеден.

— Мъка… А не мъчим ли уловената риба? Защо само за акулата мъка?

— Защото — Бил се почувствува задължен да защити престижа на капитана. — Защото ловим риба от нужда, да ядем, за да живеем. А не тъй, без да е необходимо, само от жестокост.

Неволно си припомни неотдавнашния разговор с Джими Хук, който се бе разприказвал необичайно. Бе му разказал за нерадостното си детство, за оскъдицата тогава, за вечно отсъствуващия баща моряк, за умрелите рано братя, за болестта на майка си, за смъртта й, за отчаянието на баща си, когато при завръщането си бе научил зловещата вест. И за своето поприще на моряк — още юноша уж като юнга на една стридоловна лодка, а всъщност чирак за всичко; за боя, който бе изял от господаря, всъщност контрабандист, за бягството си от него, за патилата си по други кораби, за краткото щастие да издържи изпита за капитан, за брака си, за раждането на Ева в негово отсъствие и за смъртта на жена си при раждането, за грижите и тревогите да отгледа това дете — всъщност го бе отгледала леля му, но нали грижата си беше негова? — да му даде образование… „Живот — мъка… Само мъка!“ — тъй бе изпъшкал той накрая, преди да се прибере в каютата си…

Внезапно, като че ли с последни сили, акулата се превъртя по палубата и замахна с опашка.

Едва докосна голото коляно на кока, но и тоя лек досег до грапавата й кожа се оказа достатъчен да го обели до костта. Тао хукна с писък да търси спирт, та да почисти раната и да я превърже.

Пленницата най-сетне се хлъзна надолу, цопна във водата и потъна в дълбините, почти безжизнена. Дали вече беше мъртва? Впрочем това нямаше значение — с тая зашита уста тя във всички случаи беше обречена.

В залисията по подмяната на траловата мрежа Бил едва успя да мине покрай Ева и да я запита шепнешком:

— Е?

Тя сви вежди:

— Не разрешава.

— Че защо? — Той стоеше слисан. Не бе очаквал такъв обрат. Девойката хвърли боязлив поглед към командната рубка и видя как баща й я наблюдаваше оттам.

— Не сега! — отвърна тя. — По-късно. Довечера.

Вечерта дойде неусетно. Докато спуснат новия трал, докато го издърпат пълен и насипят улова в трюма, западът почервеня, все едно раздухвана жарава, после засия като сребро и накрая, преливайки през всички оттенъци на виолетовото, притъмня съвсем. От изток се надигна нощта като тъмносиня плащеница, извезана с едри, ярки звезди.

Бил Адамсон застъпи на вахта, а капитан Хук слезе, без да му продума нито дума, да се навечеря, след което се прибра в каютата си.

Но след малко отново излезе и подкани дъщеря си:

— Прибирай се и ти! Утре ни чака много работа.

Ева привидно се подчини, но само след двадесетина минути, колкото смяташе, че ще трябват, за да заспи баща й, уморен от напрежението на деня, тя се измъкна тихо и се изкачи на мостика.

Бил застана до нея, подпря се на парапета. И тя дума по дума му предаде целия разговор с баща си.

Разправяше и не можеше да откъсне поглед от морето. И сякаш не море, а сняг. По-право лед. Като че ли корабът бе обгърнат от чудноват жив лед, който преливаше във всички студени тонове. Дори сред бумтежа на двигателите можеше да се различи някакво особено шумолене като разлюлени от вятъра сухи листа. А в странното ледено море се мятаха тъмни силуети, които оставяха следи като пукнатини подир ледоразбивач.

За нея това съвсем не беше чудо. Или пък обратно — истинско чудо, брачно тържество на дребни калмари. На двойки, на двойки, прегърнати, те се блъскаха в тая ледоподобна маса, а по телата им пробягваха мъждукащи сияния. Привлечени от богатото угощение, сред тях сновяха акули, които оставяха подире си подобните на пукнатини дири.

— А сега? — запита глухо Бил.

Тя не отговори веднага.

И той добави:

— В такъв случай ще напусна морето. Заради теб. Ще се заловя с друго занятие, сухоземно.

— А какво друго умееш така добре? — пресече го девойката.

Той сви рамене. Защото знаеше — сам си го бе признавал, — че е непостоянен, че не се задържа на една работа, че се прехвърля от кораб на кораб. И че сега стои тук не толкова заради добрия капитан, а заради дъщеря му.

— Тъй добре не умея друго — отвърна чистосърдечно той. — Но в същото време мога всичко. Каквото може да направи друг, мога и аз.

И добави:

— Изглежда, дошло е време да скъсам с това жалко живуркане. Да се махна. И да се захвана с големия бизнес.

Тя се усмихна снизходително:

— Тъй лесно ли се прави големият бизнес? Без капитал, в тая безработица? Когато всеки дрипльо мечтае да стане милионер.

Той не се засегна от хапливия й намек:

— Тогава? Ти пък какво предлагаш?

Ева вирна глава:

— Остава ни само едно.

— Какво?

— Да избягаме! И да се венчаем тайно.

Бил не отговори веднага. Да бягат? Това ли беше най-доброто разрешение? И достойно ли беше?

А долу морето продължаваше да ври от трепета на влюбените главоноги, в зараждането на новия живот, сред който пируваха гладните акули — винаги заедно, винаги свързани — живот и смърт.