Петър Бобев
Телената обеца (5)

5

Със зашита уста акулата чук се носеше сред мрака на бездната, като постепенно се опомняше, озовала се отново в родната стихия. Телените шевове не бяха тъй притегнати, та даваха някаква възможност на водния поток да се процежда между полуоткрехнатите й челюсти, да умива хрилете и да й доставя нужния кислород. За сметка на това пък, за да засили тоя приток, й се налагаше да размахва все по-бързо опашка, че да добие нужната скорост.

Вече бе възстановила дишането си, беше се освежила и ободрила. Жизнеността й бе победила и тоя път, и след това тежко изпитание.

Оставаше само гладът, пак гладът, вечният й спътник.

А не съзнаваше, къде толкова мозък за това в тясното й хрущялно черепче, че така, с тая обезвредена уста, е вече осъдена, предопределена на гладна смърт.

Затова в своето животинско неведение продължаваше да дири плячка, осланяйки се на страничната си линия, все едно наострила уши, и се мъчеше да долови всяко по-различно трепване на водата. Поклащаше грозната си глава наляво и надясно дано подуши чужда миризма — мирис на плът и на кръв. Всъщност тя ги усещаше не само с ноздрите, а и с кожата си.

Наоколо — само мрак. Нагоре, надолу, отвред. Тук няма скали, няма дървета, няма тежест, по които сухоземните обитатели определят мястото си в пространството. Тук при почти пълна безтегловност единствен вроденият й усет, подсказван от преместването на малките зрънца-отолити във вътрешното й ухо, я осведомяваше за посоката и местонахождението й в еднообразната черна празнота.

По-право не празнота. А вода, кипяща от живот. Но тия живи твари, които гъмжаха навред около нея, не ставаха за храна. На нея й трябва едра плячка, в която да впие трионени зъби, да ръфа, да гълта, а не планктон: всякакви там водорасли, всякакви личинки и всякакви други дребосъци.

Изведнъж тя усети, почувствува го с цялото си тяло: със страничната линия, със слуха, с обонянието. Само не с очите. В тая тъмнина те бяха безполезни. Усети, че приближава пасаж риби тон. Някои от тях израстват по-големи от нея, ала не са опасни. Опасни са за дребната риба. А тия изглеждаха, кажи-речи, колкото нея. Значи биваше ги за ядене. При това — в разбъркан строй, може би нападани от друг враг.

Акулата чук се стрелна към тях. Зад стадото се мъкнеше с мъчителни, вяли движения една болна риба. Не беше ранена, защото не миришеше на кръв. Я глисти, я пиявици, я рачета и охлюви, я нещо друго, което сега не интересуваше хищницата, възбудена, тържествуваща от щастливия случай — да открие безпомощна жертва, когато наоколо няма други съперници, които да й я оспорят.

И тя връхлетя нататък. Понечи да раззине челюсти, както обикновено, за да ги впие в сочната плът. И се смути. Не можаха да се отворят, сковани от телените бримки.

Обърна се, повтори атаката — пак безуспешно. От гняв удари набелязаната плячка с глава в корема. И я накара с последни сили да ускори ход, дано настигне пасажа — озадачена и тя от неуспеха на неприятеля.

Улисана в безплодната си гонитба, в отчаяните си опити да захапе, акулата бе забравила бдителността си. Затова така се сепна, направо подскочи от уплаха, когато усети втурването на другата стръвница.

Позна я — косатка! Поне два пъти по-едра от нея!

Косатката настигна рибата тон, захапа я за главата. И отведнъж я нагълта — една исполинска хапка.

После отлетя обратно към повърхността. Тя не беше риба, нужен й бе за дишане въздух, не вода.

Побягнала навреме, акулата пак продължи пътя си — в същия зигзаг, със същото вслушване и душене.

Ясно, високо горе преминаваше стадо косатки. Друг път тя би предпочела да избягва такова съседство. Не и сега, не при глождещия я глад.

Ноздрите й, устата, цялата й кожа усещаше мириса на кръвта, наистина не прясна, а съсирена, кръв на мъртво същество, но все пак кръв.

А тя не беше в състояние да устои на тоя мирис, който я примамваше властно, влечеше я натам, подлудяваше я.

Покорна на своя нагон, акулата се отправи нататък, ала както винаги — недоверчиво, в лъкатушни извивки, в обход, опитвайки се да разучи цялата обстановка, да установи точно къде се намира плячката, какво е разположението на неприятелите, да открие някое слабо място в тяхната отбрана.

Подводният й свят просветваше бързо. Чернилката на бездната се разреждаше, преливаше във все по бледосинкави оттенъци, докато накрая заискри в своята кристална чистота. Ала не, не беше чистота. Защото сред тоя прозрачен течен кристал се носеха, летяха милиони, милиарди микроскопични твари, огрени от проникващите дотам слънчеви лъчи и наподобили бавно сипещи се снежинки.

Още не ги виждаше, но вече знаеше — пред нея плуваше стадо от десетина косатки. Плуваше в необичаен строй — кръг, от чийто център лъхаше примамващият мирис на плячката.

Еднооката, злочестата майка не се бе отказала да носи на главата си своето мъртво дете, онова същото, което бе загризала акулата чук. Не бе успяла да го съживи клетата, премного кръв бе изгубило то, ала нямаше сила да го изостави. Чувствуваше, не се и съмняваше, че е умряло. Ако беше живо, щеше да пищи за помощ, щеше да се мята във водата. А то се бе отпуснало неподвижно, вцепенено, съвсем беззвучно. И въпреки всичко тя си го носеше. Щеше да го носи още дълго така. Защото не можеше да се примири, не искаше да се примири със зловещата истина.

За нея то си оставаше непрежалима рожба, за акулата — само лаком къс месо. Къс месо — и толкова! — до който трябваше някак да се добере.

А имаше основания да се надява. Друг път много по-предпазливи, по-бдителни, сега и останалите косатки, потресени от мъката на своята сродница, объркани от нейното поведение, явно нелепо и безсмислено, гледаха да се навъртат по-близо до нея, пищяха, мяукаха на своя неразбираем за другите животни език. И в тоя смут като че ли позабравяха някои от правилата за безопасността си.

Събрала смелост от безнаказаното си приближаване, акулата чук ставаше все по-дръзка.

Ето, изплува към подобната на грейнала седефена черупка повърхност, в която като в огледало се отрази цяла — малко нагъната, с гърба надолу, но иначе съвсем същата. Не се уплаши от своя образ, не побягна, не нападна, защото повече разчиташе на другите си сетива, отколкото на зрението.

Надигна се още малко и гръбната й перка разцепи седефеното огледало леко и безшумно. Акулата заплува по-бързо нататък, където в далечината ту се подаваха, ту се скриваха високите гръбни плавници на косатките.

Додето стигаше поглед, във всички посоки се гънеше и люлееше морето. Далече-далече на изток над хоризонта се надигаше разжареното кълбо на слънцето, заприличало на някакъв светещ морски таралеж. Огнените му лъчи се сипеха върху набръчканата водна повърхност и се отразяваха от нея в безброй ослепителни петна, все едно пасаж подскачащи сребристи сардини.

Из въздуха прелитаха птици. Високо-високо, в посиняващата розовина на изгрева, сякаш закован в небосвода, се рееше огромен чисто бял албатрос само с черни краища на крилете. Стрелкаха се фаетони с дълги червени пера на опашките. Кафяви фрегати с алени гуши гонеха над вълните летящи риби, които вече не знаеха къде да се дянат: отдолу корифените, отгоре птиците. Над самата повърхност се носеха водорези със светли кореми и черни гърбове, с оранжеви клюнове, от които долният, по-дълъг и потопен във водата, сякаш я режеше, и ловяха дребни риби, рачета и всякакви личинки.

Усетила ги бе, сега вече ги видя — още две акули, чиито перки пореха вълните недалеч от нея — и те привлечени насам от същата примамка.

Това като че ли й вдъхна нова смелост, накара я да ускори още повече ход. А вече бе видяла Еднооката, която поддържаше с глава трупа на безжизненото си дете.

Един самец косатка (самците се познават по седловидното петно зад гръбния плавник) неочаквано вирна опашка и потъна.

Видя го, но все едно че не го бе видяла.

Схвана какво става, когато съседката й отдясно, млада синя акула, подскочи във въздуха, после падна точно в устата на чакащия самец, който бе прибягнал до една от обичайните си хитрости. Гмурнал се бе дълбоко и оттам с помощта на ултразвуковия си ехолокатор бе определил мястото й, след което, излитайки почти отвесно, я бе атакувал безпогрешно.

Ясно, налагаше се да бъде по-предпазлива!

Акулата чук намали ход, заозърта се неспокойно. Дали и нея нямаше да сполети същата участ?

Оказа се, че не е същата.

Друга косатка плесна с опашка, превъртя се във водата и устремно се насочи към нея. Направо, без никакви обходи. Напълно уверена в успеха си. Гръбният й плавник проряза повърхността — заплашителен черен триъгълник, висок метър и половина.

Нямаше друг избор. Акулата чук наведе глава и заби към дълбините, размахала в ужас опашка.

Тоя път май че нямаше да се отърве!

Усещаше как врагът й я настига бързо, като не спираше да щрака и да мяука в устрема си да не я изпусне от обсега на локатора си.

А какво беше това, дето се втурна насреща й, невидимо в мрака? С изключителна скорост. Пак ли риба меч?

Не, тоя път друго — риба трион!

На големина колкото нея, подобна на рибата меч, само че за разлика от нея с две редици остри зъби, нанизани отстрани на дългия й нос, все едно двустранен трион.

Акулата чук успя да отскочи в последния миг. И новият нападател, не преценил добре, се блъсна в преследващата косатка. Това съвсем не беше неговият обичай. Оръжието му служеше за удряне, за кълцане, за рязане, не и за мушкане. Тоя път той по погрешка го заби в тялото на косатката.

Разбра мигновено несполуката си, размята се, задърпа се назад, дано се откопчи. Ала напразно! Зъбците на триона се бяха впили в мускулите на противника, не пускаха, подобно на харпун.

Побесняла от гняв и от болка, косатката също се разлудува, завъртя се като пумпал, размаха плавници, зашиба с опашка, запищя пронизително.

Накрая в това светкавично счепкване трионът не издържа. Строши се с пукот. Една част от него остана в плътта на косатката, ала рибата, макар и осакатена, тозчас побягна надолу, защото знаеше какво я очаква, ако я настигне освирепелият й враг.

Имала бе късмет — врагът не я последва. Дали болката от раната беше тъй непоносима, или пък улови другата опасност, много по-голяма от някакви си риби, макар и големи, макар и опасни, обърна се и излетя с предупредителен вик нагоре.

Възползувала се от кратката схватка, акулата чук продължи да се спуска надолу и все по-надолу. И в страха си не усети новата заплаха.

Когато проумя каква е тя, вече беше твърде късно.

Насреща й се носеше като изблъвнато от бездната друго чудовище, не по-малко ужасно от останалите назад косатки.

Многоръкият!

Гигантският кракен, неколкократно по-големият от нея калмар, от дълбините изплуваше като огромна ракета с опашния си плавник напред, тласкан от водната струя на естествения си реактивен двигател — сифона на мантийната му торба, — чийто бумтеж пронизваше тъмните слоеве и разтърсваше страничната линия на акулата.

Трябваше пак да бяга!

Но преди тя да съобрази какво й предстои, Многоръкия се обърна рязко с главата напред и метна като ласа двете си дълги хватателни пипала — тентакулите.

И ето, едното я докосна, вендузите му залепнаха за грапавата й кожа, ноктите му, криви и остри, се впиха дълбоко. От другата страна я притисна и втората тентакула.

Вкопчана в тоя жив капан, акулата побесня. Заподскача, заизвива се, изгубила ума и дума от силата на живата примка и щракането на страшния калмарски клюн, там, между осемте му по-къси пипала. Тоя зловещ клюн, който сякаш отсега долавяше насладата от ръфането на уловената жертва.

В същия миг акулата усети до устата си случайния допир на тентакулата, на нейния дълъг ствол. Понечи да го захапе. Успееше ли, острите й зъби щяха да го прегризат и тя щеше да се освободи поне от едната примка, което би й дало надежда, че по същия начин ще се справи и с второто.

Не успя. Усуканите телове не позволиха на челюстите да се раззинат. И за лишен път тя се убеди колко беззащитна бе сега с обезвредена уста, единственото й оръжие: и за нападение, и за отбрана.

Отчаяна при това последно, излишно откритие, акулата се размята още по-настървено.

Все безуспешно!

Кръвожадните тентакули, впили в тялото й непускащите си смукала и нокти, бавно, но непреодолимо я притегляха към злобно прищракващата човка.

Късите пипала вече се разперваха, за да я обхванат още по-здраво, когато се чу нов познат звук. Толкова силен, че дори в предсмъртния си гърч акулата го долови. Наподоби й скърцането на заседнал в рифа кораб при всеки тласък на вълните.

Тя почувствува омекването на пипалата.

Явно и калмарът вече бе усетил новия хищник. Не със слуха си, та той беше глух, а с термоскопичните си очи, пръснати по двата му плавника — всъщност черни точки, свръхчувствителни към топлинните лъчи. Те всъщност бяха доловили приближаването на топлокръвно животно. А тук, в бездната, може да проникне само едно такова животно.

Разпозна го и акулата — тя пък със страничната си линия. И с обонянието си.

Кашалот!

Вече знаеше и точно кой — Кривата Челюст!

Някога в разпалена битка друг мъжкар бе докопал долната му челюст и я бе счупил. Ала не съвсем. Иначе нещастникът не би оцелял до днес. Тя бе зараснала накриво. И все пак дори така, някак насмешливо изместена, му вършеше задоволителна работа. Успяваше да задържи плячката, докато я погълне.

Кашалотът връхлиташе стремглаво. Скрибуцането, всъщност ултразвуковият му локатор бе придобил оглушителна сила — като рева на металните птици, които понякога профучават над морето. А ударите на сърцето му, редки и отмерени, бумтяха, както се блъскат при буря вълните в стръмен бряг.

Многоръкият съобрази на часа. Задал се бе опасен враг — може би единственият му враг в неговото черно царство. Затова отпусна вендузите на лапите си, отхвърли надалеч сигурната си плячка, прежали я, за да не стане той самият чужда плячка.

Закъсня със секунда, дори част от секундата!

При резкия му отскок остана излъган и китът. Вместо туловището той свари да докопа само едната му тентакула.

Не опита да поправи грешката си. Стисна още по-яко. И не пусна.

Калмарът се размята, побеснял от гняв; сифонът му заизхвърля водата на учестени тласъци.

Напразно — Кривата Челюст не отпускаше.

Тогава реши обратното — хвърли се върху огромната му тъпа глава и се залепи отгоре й с всичките си свободни пипала. Загриза тлъстата му кожа с клюн, зашиба го с опашния плавник.

Все безуспешно!

Стиснал с всички сили тентакулата, почти до основата й, китът се обърна и се насочи право към повърхността, размахал лудо опашка.

Нали трябваше да диша?

В първия миг акулата хукна да бяга колкото може по-далеч от тоя титаничен двубой. Но подир малко се разколеба. Сякаш размисли. В разгара на битката никой не се сещаше за нея. Но след това, който и да излезеше победител, все се очертаваше някаква надежда и тя да се вреди на пиршеството му. Не би се отказала нито от калмарска, нито от китова мръвка.

Отново забравила зашитата си уста, гладницата заплува подире им.

Че колко е нейният мозък, та да помни и това?

Сплетените в смъртната си схватка великани бързо се възнасяха към просветващите водни пластове.

Ту отляво, ту отдясно като сиви призраци изникваха други акули, огромни и дребосъчета, всички примамени от грохота на сражението и от мириса на кръвта от раните им, описваха наоколо обичайните си спирали, все по-близо и по-близо, сякаш това, което ставаше, не ги засягаше. Но готови всеки момент да връхлетят и да впият зъби там, където им се удаде.

От множеството рани на кашалота се разсейваше като ален дим кръвта на бозайник, а от разкъсаното пипало изтичаше синята кръв на гигантското главоного.

Успял да извлече жертвата си в своята стихия до водната повърхност, кашалотът получи нова сила. Развъртя се, запремята се, заподскача сред гейзери от водни пръски. Все по-яростно, но и все по-целенасочено.

Накрая кракенът не издържа. Разхлаби пипалата си, след което с отчаян напън опита да се отскубне от зъбите на превъзхождащия го противник.

И успя.

Но успя срещу скъпа цена. Прескъпа!

Прегризана от острите кашалотови зъбища, тентакулата му се отскубна, остана в устата на победителя, който вирна глава, та я глътна на часа, после задиша учестено — да проветри дробовете си след дългия престой в бездната.

Нямаше сили веднага да продължи битката. Волю-неволю, позволи на жертвата си, така осакатена, да се стрелне с най-голяма скорост надолу, към своето царство.

Разочаровани, акулите се пръснаха в разни посоки. За тях не бе останало нищо.

Освен смесената миризма на червената и синята кръв.