Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Eye of the Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 13 гласа)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2010)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Уилбър Смит. Окото на тигъра

Художник — оформител: Евгени Генков

ИК „АБАГАР“


На съпругата ми Даниел с любов

„О, ТИГЪР! ТИГЪР! Ярко ти гориш

във лесовете на нощта…

В какви далечни глъбини и небеса

огъня в очите си таиш?“

Уилям Блейк

Сезонът беше от онези, когато рибата идва късно. Изцеждах максималното от яхтата и екипажа, отправяйки се далеч на север и връщайки се всяка вечер обратно в пристанището Гранд Харбър, доста след като се е стъмнило, но едва на шести ноември уловихме първата от големите риби, плуващи по виненочервените талази на мозамбикското течение.

Вече отчаяно ми се искаше да уловим нещо. Нает бях само от един човек, собственика на рекламна агенция в Ню Йорк, Чък Макджордж — един от редовните ми клиенти, предприемащи всяка година дългото пътуване от шест хиляди мили до Сейнт Мери заради огромния марлин[1]. Той бе нисък, жилав човечец, плешив като щраусово яйце и посивял около скулите, със сбръчкано като на маймуна кафяво лице, но с много яки крака, така необходими, за да се удържи огромната риба.

Когато видяхме най-сетне рибата, тя плуваше по повърхността на водата, демонстрирайки цялата дължина на перката си, по-дълга от човешка ръка и извита като ятаган, по което се отличава от акулите и дребните китове. Анджело я зърна едновременно с мен, надвеси се над перилата на предната палуба и завика възбудено, от което циганските му къдрици се разлюляха върху матовите му бузи, а зъбите му заблестяха под лъчите на яркото тропическо слънце.

Рибата изскачаше и изчезваше, цепейки водата пред себе си; приличаше на горски дънер — черен, тежък и масивен, а перката на опашката й подемаше грациозното движение на тръбната кост, преди да се гмурне отново и водата да скрие широкия й бляскав гръб.

Извърнах се и погледнах към кабината. Чъби вече помагаше на Чък да се настани в огромния висящ кош, затягайки здравите колани и надявайки ръкавиците му, но усети погледа ми и вдигна очи към мен.

Чъби смръщи силно вежди и се изплю през борда, в пълен противовес на обзелото всички ни вълнение. Чъби е едър мъж, на ръст е почти като мен, но е доста по-як в раменете и в тялото. Освен това е един от най-упоритите и вечни песимисти в занаята.

— Плашлива риба! — изръмжа Чъби и отново плю. Усмихнах му се.

— Не му обръщай внимание, Чък — извиках аз, — старият Хари ще те уреди с тая риба.

— Залагам хилядарка, че няма да можеш — извика в отговор Чък, смръщил лице срещу лъщящото от слънцето море, но очите му примигваха от възбуда.

— Става! — съгласих се аз с облог, какъвто не можех да си позволя, и насочих вниманието си към рибата.

Чък, разбира се, беше прав. След мен той е най-добрият в улова на едри риби в целия свят. Рибата беше огромна, плашлива и предпазлива.

Пет пъти й подавах стръв, опитвайки всички хитрости и умения, които бях усвоил. Но всеки път марлинът се отдалечаваше и се гмуркаше, когато насочвах „Танцуващата по вълните“ право към подобния му на меч нос.

— Чъби, в хладилника има прясна стръв за делфини. Прибери макарите и ще му хвърлим единична стръв — отчаяно викнах аз.

Хвърлих стръвта за делфини. Приготвената от самия мен стръв заплува с плавни и естествени движения във водата. Усетих мига, в който марлинът захапа стръвта. Той сякаш сви огромния си гръб и докато се извръщаше, успях да зърна под повърхността на водата блесналия като огледало бял корем.

— Не го изпускай от очи! — извика Анджело. — Тръгва след нас!

Чък се зае с рибата малко преди десет часа сутринта, а аз се напрегнах да скъся разстоянието. Излишната корда във водата щеше да затрудни допълнително човека с пръта. Моята работа изискваше далеч по-голямо умение от скърцането със зъби и опъването на дебелия прът от фибростъкло. Направлявах „Танцуващата по вълните“ право към рибата по време на първите й бесни напъни и отчаяни бързи подскоци, докато Чък можеше да си седи в коша и да дърпа марлина, използвайки яките си крака на борец.

Няколко минути след пладне Чък бе омаломощил рибата. Тя бе вече на повърхността на водата, а след първите широки кръгове около нея Чък щеше да я притегля все по-наблизо при всеки завой, докато накрая я изтеглим с куката.

— Ей, Хари! — неочаквано се развика Анджело, нарушавайки тишината. — Идва ни гостенка, мой човек!

— Какво има, Анджело?

— Гледай каква хала се задава по течението — посочи той. — Рибата кърви и тя го е усетила.

Вдигнах поглед и видях приближаващата се акула. Носеше се напористо, привлечена от боричкането и миризмата на кръв. Гостенката беше огромна риба чук и аз се провикнах към Анджело:

— Поемай, Анджело — и му подадох щурвала.

— Хари, ако оставиш тая негодница да изяде рибата ми, можеш да кажеш „сбогом“ на хилядарката си — запъхтяно изрече Чък откъм коша, а аз се втурнах в голямата каюта.

Коленичих, откачих с трясък резетата, придържащи капака на двигателя, и го отворих.

Лежейки по корем, бръкнах назад към обшивката и напипах приклада на карабината, висяща на специално поставените скоби, скрити между вътрешните тръби.

Когато изскочих на палубата, проверих магазина на пушката и я заредих за автоматична стрелба.

— Анджело, обърни към оная негодница.

Надвесен над перилата откъм носа на „Танцуващата по вълните“, вперих очи в акулата, докато Анджело се насочваше към нея. Тя си беше истинска риба чук — едра, дълга около дванайсет фута от главата до опашката и с бронзов оттенък от бистрата вода.

Прицелих се внимателно между чудовищните очни ябълки, които сплескваха и разкривяваха главата на акулата, и пуснах кратък откос.

Карабината изтрещя, празните месингови гилзи се посипаха от оръжието, а водата закипя от бързите кратки плисъци.

Акулата потръпна конвулсивно от забилите се в главата й куршуми, чупещи хрущялната кост и пръскащи се в мъничкия й мозък. Обърна се по гръб и започна да потъва.

— Благодаря ти, Хари — изпъшка откъм коша Чък, плувнал в пот и със зачервено лице.

— Просто изпълнявам задълженията си — ухилих му се аз и се приготвих да поема управлението от Анджело.

В един без десет Чък закачи марлина с куката, изтощавайки го, докато той не се обърна на едната си страна, пляскайки слабо със сърповидната си перка, а удължената му човка не започна да се отваря и затваря на пресекулки. Блестящото му око беше колкото едра ябълка, а дългото му тяло потръпваше и блестеше в хиляди разлати тонове на сребристо, златисто и пурпурно.

— А сега внимателно, Чъби — извиках аз, докато опипвах с ръкавиците стоманеното въже и започнах да придърпвам леко рибата към мястото, където Чъби чакаше, готов с желязната кука в ръце.

Чъби ми хвърли унищожителен поглед, с който искаше да ми каже, че е изтеглял с желязната кука едрите риби, когато все още съм бил улично хлапе из лондонските бордеи.

— Чакай да се извърти — предупредих го отново аз само за да го поядосам още малко, а Чъби нацупи устни при тоя ненужен съвет.

Мъртвото вълнение насочи рибата към нас, разкривайки огромното й туловище, което заблестя като сребро между разперените като криле гръдни перки.

— Сега! — викнах аз и Чъби заби надълбоко стоманената кука. Рибата изпадна в смъртен ужас сред бликналата яркочервена кръв от сърцето й, запляска по водата, докато повърхността й побеля напълно, и изпръска всички ни с петдесетина галона морска вода.

 

 

Провесих рибата на Адмиралтейския кей от кулата на един кран. Бенджамин, началникът на пристанището, подписа удостоверение за общо тегло от осемстотин и седемнайсет фунта. Макар че ярките флуоресцентни цветове бяха изчезнали от настъпилата смърт и сега цветът й беше станал невзрачно опушено черен, тя все пак беше внушителна поради самите си размери — четиринайсет фута и шест инча от върха на човката до крайчеца на широката раздвоена опашка.

„Мистър Хари е закачил цял Голиат на Адмиралтейския“, разнесоха из улиците мълвата, тичащите босоноги хлапета, и островитяните с радост се възползваха от възможността да захвърлят работата си и да се струпат на кея с ликуващ вид.

Новината се разнесе чак до старинния губернаторски дворец върху стръмния нос и президентският ландроувър забръмча надолу по виещия се път, развял върху торпедото си весело флагче. Колата си проби път през навалицата и на кея стъпи великият мъж. Преди независимостта Годфри Бидъл е бил единственият адвокат на Сейнт Мери, роден на острова и завършил в Лондон.

— Мистър Хари, какъв великолепен екземпляр — възторжено възкликна той. Риба като тази щеше да даде тласък на зараждащата се туристическа индустрия на Сейнт Мери и той се приближи да стисне ръката ми. Като всички държавни глави в тая част на света, президентът беше изрядно елегантен.

— Благодаря ви, господин президент — рекох аз. Даже и с мека шапка на главата си, той едва стигаше до подмишницата ми. Целият беше симфония в черно — черен вълнен костюм, обувки от телешки бокс, кожата му имаше цвета на лъскав антрацит и само около ушите му стряскащо се къдреше кичур от бели пухкави косми.

— Наистина заслужавате да бъдете поздравен — затанцува от вълнение президентът Бидъл, а аз разбрах, че и този сезон ще бъда канен на вечерите, давани за избрани гости в президентския дворец. За това ми бяха нужни една-две години, но президентът най-после бе ме приел така, сякаш бях роден на острова. Бях станал едно от децата му, с всичките произтичащи от подобно положение привилегии.

Фред Кокър пристигна с катафалката си, но екипиран с фотографските си принадлежности и докато разполагаше триножника си и се мушеше под черната завеска, за да нагласи старомодната си камера, ние му позирахме пред огромния труп. В средата Чък държеше пръта, а всички останали се наредихме около него със скръстени ръце като футболен отбор. Анджело и аз се ухилихме, а Чъби отправи ужасяващ поглед към обектива. Снимката щеше да изглежда добре в новата ми рекламна диплянка — верният екипаж и неговият безстрашен капитан с подаваща се изпод фуражката и от яката на ризата къдрава коса, всичките с яки мускули и усмихнати, — това наистина щеше да бъде „бомбата“ за следващия сезон.

Уредих рибата да бъде закарана в хладилника до складовете за ананаси, предназначени за износ. Щях да я поверя на лондонската фирма „Роуланд Уордс“, която да я натовари на следващия хладилен кораб. После изпратих Анджело и Чъби да почистят палубите на „Танцуващата“, да я презаредят с гориво от резервоара на „Шел“ отвъд пристанището и да я оставят на котва при другите яхти.

Докато Чък и аз се качвахме в кабината на разнебитения ми стар пикап „Форд“, Чъби се въртеше наоколо като съветник на конни надбягвания и проговори със свити устни:

— Хари, що се отнася до премията ми за улова… — знаех точно за какво ще ме помоли, защото то се повтаряше всеки път.

— Мисис Чъби не трябва да узнае за нея, нали? — довърших вместо него аз.

— Точно така — тъжно потвърди той и бутна към тила си мръсната си моряшка барета.

 

 

Изпратих Чък със самолета в девет на следващата сутрин и докато се спусках по пътя от платото, през цялото време пеех и натисках клаксона на раздрънкания стар форд, щом видех млади островитянки, работещи в градините с ананаси. Те се изправяха с ослепителни усмивки под широкополите си сламени шапки и махаха с ръце.

Смених дадените ми от Чък пътнически чекове на „Американ експрес“ в туристическата агенция на Кокър, след като се попазарихме с него за обменния курс. Той беше строго официално облечен — във фрак и с черна папионка. На обяд му предстоеше погребение. Фотоапаратът и триножникът бяха вече на заден план, а фотографът беше се превърнал в собственик на погребално бюро.

Погребалното бюро на Кокър бе на гърба на туристическата му агенция, с изход към уличката отзад и Фред използваше катафалката си, за да посреща туристите на летището, като дискретно сменяше рекламната табела на колата и поставяше седалки върху релсите за ковчезите.

Всичките си клиенти наемах чрез него, а той отбиваше полагащите му се десет процента от пътническите чекове, с които ми плащаха. Държеше също и застрахователна агенция, като всяка година намаляваше сумата на годишната премия за „Танцуващата по вълните“, преди да изчисли внимателно цялостната сметка. Аз изчислявах също така внимателно сумата, защото макар и да приличаше на училищен директор — висок, сух и старомоден, с достатъчно островитянска кръв, за да изглежда добре загорял на слънце, — Фред знаеше всички трикове на занаята, а даже и някои, които все още не са известни.

Той чакаше търпеливо, докато проверявах цифрите, без да се обижда, а когато напъхах пачката банкноти в задния си джоб, златното му пенсне проблесна и той ми заговори като любещ баща:

— Не забравяйте, че утре имате клиенти, мистър Хари.

— Разбира се, мистър Кокър — не се тревожете, хората ми ще бъдат готови.

— Но те вече са в „Лорд Нелсън“ — деликатно ми съобщи той. Фред следи отблизо живота на острова.

— Мистър Кокър, аз съм капитан на яхта, а не председател на клуб за трезвеници. Не се тревожете — повторих аз и станах. — Никой не е умрял от махмурлук.

Пресякох „Дрейк стрийт“ и влязох в магазина на Едуард, където ме посрещнаха като герой. Самата мама Еди излезе иззад щанда и ме притисна към топлите си, чувствени гърди.

— Мистър Хари — загука и се засуети тя, — ходих до кея, за да видя рибата, която сте хванали вчера — после се извърна, без да ме изпуска от прегръдката си и викна към една от младите продавачки: — Шърли, донеси веднага една студена хубава бира за мистър Хари, чуваш ли?

Аз извадих пачката пари. Щом я видяха, хубавичките островитянки зачуруликаха като врабчета, а мама Еди ококори очи и ме притисна още по-силно.

— Какво ви дължа, мисис Еди? — периодът от юни до ноември е дълъг мъртъв сезон, когато не се лови риба, и мама Еди ми дава на кредит през тия месеци на безпаричие.

Облегнах се на щанда с кутия бира в ръка, за да избера необходимите ми продукти, и съзерцавах краката на момичетата изпод късите им полички, докато те се катереха по стълбата, за да ми ги свалят — старият Хари се чувства много добре и е доста наперен, когато в задния му джоб се мъдри дебела пачка в „зелено“.

После отидох до складовете на компанията „Шел“, където управителят ме посрещна още на вратата на канцеларията си, помещаваща се между огромните сребристи резервоари за горива.

— За Бога, Хари, чакам те още от сутринта. От централата вече ме нахокаха заради твоите сметки.

— Край на чакането, братче — успокоих го аз. Но като повечето хубави жени, „Танцуващата по вълните“ е скъпа любовница и когато се качвах обратно в пикапа, пачката в джоба ми беше безмилостно отъняла.

Моите хора вече ме чакаха в откритата бирария на „Лорд Нелсън“. Местните жители са много горди, че са свързани с Кралския флот, въпреки че островът вече не е британско владение и се радва на независимост от шест години, но все пак през последните двеста години тук е имало база на британския флот. Заведението беше украсено със стари картини на отдавна починали художници, изобразяващи прочути кораби да порят вълните на протока или пък да стоят на котва край Адмиралтейския кей — бойни и търговски кораби на компанията „Джон“ са се запасявали и са били ремонтирани тук, преди да поемат дългия преход на юг към нос Добра надежда и Атлантическия океан.

Сейнт Мери не забравяше мястото си в историята, нито пък адмиралите и славните кораби, спирали тук. „Лорд Нелсън“ сега е пародия на някогашното си великолепие, но на мен ми харесва повече неговата повехнала и занемарена елегантност, както и връзката му с миналото, отколкото кулата от стъкло и бетон, която „Хилтън“ е издигнал на хълма над пристанището.

Чъби и жена му седяха рамо до рамо на пейката в дъното на заведението, като и двамата бяха се издокарали в най-хубавите си дрехи. Човек можеше да ги различи съвсем лесно един от друг, защото Чъби се бе пременил в костюма с жилетка, купен за сватбата му — с увиснали и изпокъсани копчета, на главата си беше сложил оплесканата с морска сол и рибешка кръв моряшка барета, а жена му бе облякла дълга черна рокля от дебел вълнен плат, започнала да придобива зелен оттенък от времето, под която се подаваха черни ботушки с копчета. Инак тъмните им махагонови лица бяха почти еднакви, макар че Чъби беше прясно избръснат, а тя наистина имаше леки мустачки.

— Здравейте, мисис Чъби, как сте? — поздравих я аз.

— Благодаря, добре съм, мистър Хари.

— Ще пийнете ли нещо?

— Може малко джин с портокалов сок, мистър Хари, с нещо горчивичко за прокарване.

Докато тя посръбваше подсладения алкохол, аз наброих в ръката й заплатата на Чъби, а докато броеше наум заедно с мен, устните й непрекъснато шаваха. Чъби наблюдаваше неспокойно, а аз отново си зададох въпроса как успява толкова години да крие от нея премиите си за уловената риба.

Мисис Чъби допи бирата си, от чиято пяна мустачките й изпъкнаха още по-добре.

— Ами, аз ще трябва да си тръгвам, мистър Хари — рече тя, надигайки се величествено и оттегляйки се грациозно от градината. Изчаках я да завие към „Фробишър стрийт“ и едва тогава мушнах под масата в ръката на Чъби няколкото навити на руло банкноти, след което се отправихме заедно към по-уединеното барче отзад.

Анджело вече седеше между две момичета, а в скута му беше се наместило и трето. Черната копринена риза бе разкопчана до токата на колана, излагайки на показ лъскавите мускулести гърди. Плътно опънатите по тялото джинси не оставяха никакво съмнение относно пола му, а на краката му лъщяха ръчно изработени каубойски ботуши. Косата му беше намазана с брилянтин и пригладена назад в стила на Елвис Пресли от младите години. Усмивката му сияеше като сценичен прожектор във всички посоки и щом му платих, мушна по една банкнота в пазвата на всяко момиче.

— Хей, Елинор, иди да седнеш върху коленете на Хари, но внимавай много. Хари е девствен — ще се държиш както трябва, ясно ли ти е? — избухна в смях, доволен от казаното, и се обърна към Чъби.

— Хей, Чъби, спри да се хилиш постоянно, човече! Та това е глупаво — всички тия хихикания и усмивчици — Чъби се начумери още по-силно, от което цялото му лице се набръчка и увисна като на булдог. — Хей, господин барман, дай на стария Чъби нещо за пиене. Може би тогава ще спре да се хили така глупаво.

 

 

В четири следобед Анджело вече беше отпратил момичетата и седеше на масата с чаша пред себе си. До чашата лежеше рибарският му нож, чието наточено като бръснач острие проблясваше зловещо под светлината на лампата. Мърмореше нещо на себе си, изпаднал в пиянска тъга. На всеки няколко минути проверяваше острието на ножа с палец и се оглеждаше навъсено около себе си. Но никой не му обръщаше внимание.

Чъби седеше от другата ми страна и се усмихваше като огромна кафява жаба, разкривайки два реда изненадващо бели едри зъби с розови пластмасови венци.

— Хари — провлечено започна той, прегръщайки ме с яката си мускулеста ръка. — Ти си добро момче, Хари. Знаеш ли какво, Хари, сега ще ти кажа нещо, което никога не съм ти казвал — той закима умно, докато се готвеше да направи изявлението, което изричаше винаги, когато вземеше заплата. — Хари, обичам те бе, човек. Обичам те повече, отколкото собствения си брат.

Свалих омазаната му шапка и започнах да галя нежно плешивото кафяво кубе на главата му.

— А пък ти си любимото ми русо кубенце — уверих го аз.

Той ме задържа за миг на една ръка разстояние, изучавайки лицето ми, а после избухна в гръмогласен смях. Смехът му беше съвсем заразителен и двамата все още продължавахме да се кикотим, когато влезе Фред Кокър и седна на нашата маса. Оправи пенснето си и рече превзето:

— Мистър Хари, току-що дойде бърза поща от Лондон. Клиентите ви са анулирали заявката си — смехът ми изведнъж секна.

— Да ги вземат дяволите! — викнах аз. Две седмици без клиенти в средата на върховия сезон и само двеста въшливи долара неустойка за резервацията.

— Мистър Кокър, трябва да ми намерите някакви клиенти — след като Чък ми беше платил, в джоба ми бяха останали само триста долара.

— Трябва да ми намерите клиенти — повторих аз, а Анджело взе ножа си и го заби дълбоко в плота на масата. Никой не му обърна внимание, но той се огледа намръщено наоколо.

— Ще се опитам — каза Фред Кокър, — но вече е малко късничко.

— Пратете телеграми на клиентите, на които отказахме.

— А кой ще плати за телеграмите? — вежливо попита Фред.

— Аз ще ги платя, по дяволите — отвърнах, след което той кимна и излезе. Чух го да пали катафалката си навън.

— Не се безпокой, Хари — обади се Чъби. — Аз все още те обичам, човече.

Седящият до мен Анджело изведнъж заспа. Прегъна се напред и челото му срещна масата, от която се разнесе отчетлив екот. Обърнах главата му встрани, за да не се задави в локвичката от разлят алкохол, прибрах ножа му в калъфката и се погрижих заплатата му да не отиде във въртящите се наоколо момичета.

Чъби поръча по още едно и поде някаква протяжна, несвързана моряшка песен на местния диалект, а аз седях и не можех да се успокоя.

За кой ли път бях очевидно изправен пред финансово разорение, а Бог ми е свидетел колко мразя парите — или по-скоро липсата им. Следващите две седмици щяха да дадат съвсем ясен отговор дали „Танцуващата по вълните“ и аз можем, или не можем да преживеем мъртвия сезон, като все пак изпълним добрите си намерения. Знаех, че няма да можем. Стана ми ясно, че пак ще трябва да заработим на черно.

По дяволите, ако ще трябва да го правим, най-добре е да започнем веднага. Ще съобщя, където трябва, че Хари е готов да се спазари. Щом като веднъж вече се реших, аз отново усетих онова приятно изопване на нервите, което винаги съпътства излагането на опасност. В края на краищата двете седмици след анулирането на заявката можеше и да не бъдат загубени.

Присъединих се към пеещия Чъби, макар и да не бях съвсем сигурен, че пеем една и съща песен, защото ми се струваше, че свършвам куплетите доста преди него.

Бележки

[1] Вид голяма океанска риба. — Б.пр.