Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (6)
Оригинално заглавие
The Killing Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 63 гласа)

Информация

Корекция
andromeda (2010)
Форматиране
maskara (2010)

Превод: puh, miss_sini_ochi

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

34

На вратата се почука. Ричард и Жан-Клод отговориха едновременно.

— Влез.

— Заповядай.

Втренчиха се един в друг докато вратата се отваряше.

Влезе Едуард. Неговите студени сини очи обхванаха и трима ни само с един поглед.

— Какво ти се е случило?

— Дълга история — отговорих. — Не беше наемник ако затова се притесняваш.

— Не се притеснявам. Твоите вълци задържаха подкреплението ми. Те няма да ми позволят да го доведа без нечие одобрение — погледна към Жан-Клод и Ричард. — Не бяха абсолютно ясни чие одобрение трябва да получа — не се усмихна, докато го казваше, но аз го познавах достатъчно добре, за да видя намек за хумор върху лицето му.

— Това е моят дом — каза Жан-Клод. — Моето разрешение е това, което ти трябва.

Аз се плъзнах към ръба на леглото и открих, че мога да седя. Движението ме постави между двамата мъже. Ричард се стоеше наблизо, за да ми помогне, ако тръгна да падам по лице. Жан-Клод просто си седеше там, без да ме докосва, без да ми предлага помощ. В много случаи той ме разбираше по-добре отколкото Ричард, но все пак ме познаваше от по-дълго. Аз бях нещо като придобит вкус.

Жан-Клод се изправи.

— Аз отивам да въведа госта ти.

— По-добре да дойда с теб — каза Едуард. — Харли не те познава, но ще познае какво си.

— Какво трябва да означава това? — попитах аз.

— Ако непознат вампир се приближи към теб на това място и каже „последвай ме“, ти ще го направиш ли?

Помислих върху това.

— Вероятно не.

Едуард се усмихна.

— Нито пък Харли.

Едуард и Жан-Клод отидоха да вземат приятеля на Едуард. Опитах да се изправя, докато тях ги нямаше само, за да проверя дали мога да го направя. Предпочитам да срещам нови хора, особено наемна сила, на собствените си крака.

Ричард се опита да ми помогне и аз го бутнах настрани. Трябваше да се задържа за стената, за да не падна.

— Аз се опитвах да ти помогна — каза той.

— Не се опитвай толкова много.

— Какво ти става?

— Не ми харесва да съм безпомощна, Ричард.

— Ти не си жената — чудо.

Изгледах го.

— Аз припаднах, за бога. Аз никога не припадам.

— Ти не припадна — каза той. — Каквото и да беше това, то те изхвърли от Деймиън. Все още бях свързан с теб, когато това стана, Анита. Усетих да ме докосва — той тръсна глава и кръстоса ръце близо до гърдите си. — Ти не припадна.

Облегнах гърба си на стената.

— Това ме уплаши и мен.

— Така ли? — той дойде и застана срещу мен. — Не изглеждаш уплашена.

— Ти уплашен ли си за обединяването с Жан-Клод?

— Това те притеснява повече, отколкото това, че ще убия за пръв път тази нощ, така ли е?

— Да.

Вратата се отвори, преди да продължим разговора си. Беше просто идеално. Намерихме още едно нещо, за което да не сме на едно мнение. Да допусна някого толкова близо до мен, до ума ми, до душата ми ме плашеше много повече от убийство.

Мъжът, който следваше Едуард, не изглеждаше толкова впечатляващо. Беше слаб, само няколко сантиметра по висок от Едуард. Имаше къдрава кафеникавочервена коса, разреждаща се в нежен кръг почти до средата на главата му. Той беше приведен даже като вървеше, не можех да кажа дали е навик или проблем с гръбнака. Кафява тениска над черни кадифени панталони и кецове. Всичко изглеждаше така, сякаш е дошло от армията на спасението. Носеше авиаторско яке с кръпки, което можеше и да е оригинално производство от втората световната война. Под якето успях набързо да видя оръжия.

Той носеше двоен кобур за раменете, така че имаше деветмилиметров и под двете си мишници. Бях виждала кобур като този, но никога не съм познавала някой, който наистина да носи такъв. Мислех, че са главно за показ. Много малко хора са еднакво добри и с двете ръце. Имаше и кръстосани ремъци под тениската, които не разпознах, но знаех, че са за носене на нещо смъртоносно. В едната ръка имаше брезентов сак, пълен догоре и достатъчно голям, за да носи тяло в него. Той дори не се беше напрегнал. По-силен, отколкото изглеждаше.

Срещнах очите му последни. Те бяха бледи и сиво-зелени, с толкова червеникави мигли, че изглеждаха почти невидими. Погледът в очите му беше най-празния, който някога съм виждала на друго човешко същество. Сякаш, когато погледнеше към мен, изобщо не ме виждаше. Не беше все едно е сляп. Той видя нещо, но не бях сигурна какво беше видял. Не мен. Не жена. Нещо друго. Този един поглед беше достатъчен. Знаех, че този мъж вървеше обграден от свой собствен свят. Виждаше версия на реалността, която би накарала останалите от нас да пищят. Но той функционираше и не крещеше.

— Това е Харли — каза Едуард. Представи всички ни, сякаш това беше нормална среща.

Зяпах бледите очи на Харли и осъзнах, че той ме плашеше. Беше минало много време откакто друго човешко същество ме беше плашило просто с влизането си в стаята. Ричард протегна ръката си, но Харли просто го погледна. Исках да обясня на Ричард защо не трябваше да прави този жест, но не бях сигурна, че ще мога.

Не предложих да стиснем ръце.

— Разбрах името на човека, който е предложил парите за живота ти — каза Едуард. Каза го без никакво встъпление.

Ние тримата го зяпнахме. Харли мълчаливо продължаваше да зяпа мен.

— Какво каза? — попитах аз.

— Знам кого трябва да убием.

— Кого? — попитах.

— Маркус Флетчър. Лидерът на вашата местна върколашка глутница — той се усмихна, доволен от себе си и от ефекта, който новината имаше върху Ричард.

— Сигурен ли си? — попита Ричард. — Абсолютно ли си сигурен?

Едуард кимна, изучавайки лицето на Ричард.

— Той мрази ли те достатъчно, за да убие Анита?

— Не мислех така. — Ричард се обърна към мен, погледът на лицето му беше поразен и ужасен. — Боже господи, никога не съм мислил, че ще направи нещо такова. Защо?

— Колко добре щеше да се биеш тази нощ, ако ma petite беше мъртва? — попита Жан-Клод.

Ричард зяпна в него, толкова видимо смазан от страхливостта на това, което Маркус беше направил, че ми се прииска да го потупам по главата и да му кажа, че всичко ще бъде наред. Почти бях убита два пъти, а исках да успокоя него. Любовта е толкова глупава понякога.

— Всичко това е толкова удобно — каза Едуард с весела нотка в гласа.

— Какво имаш в предвид? — попита Ричард.

— Има в предвид това, че се очаква ти да го убиеш тази вечер, Ричард, така че не се налага ние да го правим — казах аз.

— Аз просто не мога да повярвам в това, че Маркус може да направи нещо толкова…

— Зло — предложих аз.

Той кимна.

— Повече прилича на идея на Рейна, отколкото на Маркус — каза Жан-Клод.

— Това е достатъчно извратено за нея — съгласих се аз.

— Маркус е можел да каже не — отбеляза Ричард. Той зарови ръце в косата си, махайки я от лицето си. Красивото му лице беше застинало в много упорито изражение. — Това трябва да спре. Той ще направи всичко, което тя поиска, всичко, а тя е луда.

Очите ми потрепнаха към Харли. Не можах да спра. Той хвана погледа ми и се усмихна. Не знаех какво точно си мисли, но не беше приятно и не беше красиво. Това, че Харли ми беше подкрепление ме накара да се замисля дали съм на правилната страна.

— Едуард, може ли да поговоря насаме с теб за минутка — не исках да е толкова очевидно, но Харли много ме притесняваше.

Отдалечих се от останалите и Едуард дойде с мен. Беше ми почти приятно да пресека стаята, да снижа гласа си и да знам, че човекът, заради когото шепна няма да ме чуе. Ричард и Жан-Клод щяха да ме чуват.

Едуард ме погледна и отново придоби същият развеселен вид, сякаш знаеше какво ще кажа и то му беше смешно.

— Защо не спира да ме гледа?

— Имаш предвид Харли?

— Знаеш прекрасно за кого говоря — казах аз.

— Той просто гледа, Анита. Без да вреди.

— Но защо мен?

— Може би, защото си момиче?

— Спри с това, Едуард. Каквото и да си мисли, не е за секс, а ако е, не искам да знам детайлите.

Едуард ме погледна втренчено.

— Попитай го.

— Какво?

— Попитай го защо те зяпа.

— Просто така?

Той кимна.

— Харли сигурно ще ти отговори честно.

— Искам ли да знам? — попитах.

— Не знам. Искаш ли?

Поех си дълбоко дъх и го изпуснах бавно.

— Ти ме накара да седя тук, Едуард. Какво става?

— Ако нещо се случи с мен по време на боя, Харли се нуждае от поне още един човек, който да помни.

— Помни?

— Той е абсолютно надежден, Анита. Той ще стои зад гърба ми, никога няма да избяга и ще убие всеки, който му кажа, но не е добър без ясни заповеди. И не приема заповеди от всеки срещнат.

— Значи ти си ме посочил?

Едуард поклати глава.

— Казах му да си избере някой от стаята.

— Защо мен?

— Попитай него.

— Хубаво — върнах се обратно при другите и Едуард ме последва. Харли ни гледаше така, сякаш виждаше други неща. Беше дяволски изнервящо.

— Защо ме зяпаш? — попитах аз.

Неговият глас беше тих, сякаш никога не е викал.

— Ти си най-страшното копеле в тази стая.

— Сега знам, че не можеш да виждаш.

— Виждам каквото трябва — каза той.

— Какво по дяволите не е наред с теб?

— Нищо.

Опитах се да измисля по-добър въпрос и накрая попитах:

— Какво виждаш, когато погледнеш всички в стаята?

— Същите неща, които и ти: чудовища.

— Защо ми се струва, че чудовищата, които виждам аз, не са същите, които виждаш ти?

Той се усмихна, с едно леко повдигане на устните.

— Може и да изглеждат различни, но все още са чудовища. Те всички са чудовища.

Той явно беше редовен наемател на стаята с подплатените стени, психопат. По времето, когато повечето хората стигаха до точката, от която не виждат реалността, те вече са толкова далеч, че няма връщане обратно. Понякога лекарствената терапия помага, но без нея светът им изглежда страшно и съкрушително място. Харли не изглеждаше нито уплашен, нито съкрушен. Той изглеждаше спокоен.

— Когато погледнеш към Едуард, той винаги ти изглежда същия. Искам да кажа, ти го различаваш, нали?

Харли кимна.

— Можеш ли да познаеш мен? — попитах аз.

— Ако направя усилие да те запомня, да.

— Заради това ме зяпаше.

— Да — каза той.

— Какво става, ако и аз, и Едуард умрем? — Харли се усмихна, но очите му се изместиха на една страна, сякаш нещо ниско до земята и доста дребно, прекосяваше стаята. Движението беше толкова естествено, че и аз погледнах. Нищо.

— Харли — казах аз.

Той погледна отново към мен, но очите му бяха съвсем малко по-високо от мястото, където трябваше да е лицето ми.

— Да — каза той, гласът му беше съвсем тих.

— Какво ще стане, ако и двамата с Едуард умрем?

Харли се втренчи в мен. Очите му се обърнаха към лицето ми само за секунда, сякаш мъглата се беше разнесла.

— Това ще бъде лошо.