Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (35)

35

Нямаше да има пощада за Маркус тази вечер. Той трябваше да умре, по един или друг начин. Ричард вече не го оспорваше. Но все още имаше шанс Рейна да успее да предизвика бунт сред другите лукои. Тя щеше да намери достатъчно лоялни поддръжници за война, дори и Маркус да беше мъртъв. Жан-Клод предложи нещо. Ние трябваше да излезем с по-добро шоу. По-добро от това на Рейна и Маркус? Той сигурно се шегуваше. Ричард се съгласи да остави Жан-Клод да го облече за тази вечер. Това означаваше, че като негова лупа и аз също трябва да се преоблека.

Жан-Клод отведе Ричард, за да го костюмира. При мен изпрати Касандра с бяла картонена кутия за дрехи. Тя каза, че трябвало да ми помогне да се преоблека.

Отворих кутията и всичко, което беше вътре беше една купчинка от черни кожени ленти. Изобщо не се шегувам. Изсипах го от кутията, но видът му не се промени.

— Не знам как да вляза в това, дори и да бях готова да го направя.

— Ще доведа Стивън — каза Касандра.

— Не искам да се преобличам пред Стивън.

— Той е стриптийзьор — каза тя. — Той ме облича последната нощ в „Смъртоносен танц“, помниш ли? — тя потупа ръката ми — Той ще бъде перфектен джентълмен.

Седнах на леглото и се намръщих към вратата. Нямаше да облека тази купчина.

Един час по-късно, Стивън и Касандра ме завъртяха пред огледалата в банята, така че да мога да се огледам. Трябваше да е притеснително да позволя на мъж да ми помага да се нацедя в това нещо, но Касандра беше права. Стивън не само беше перфектен джентълмен, той просто не изглеждаше изобщо заинтересуван от факта, че съм почти гола. Все едно ми помагаха две приятелки. Просто случайно едната не беше момиче.

Горната част беше в по-голямата си част кожен сутиен, подплатен за удобство. Беше един от тези, които повдигаха и показваха цепката между гърдите възможно най-добре. Но пък беше стегнат и се задържаше на място. Нищо не се измъкваше навън. Макар че оставяше твърде видим кръста на врата ми. Залепих го. Бях махнала лепенката, когато влязох в цирка. Тази вечер в менюто имаше върколаци, а не вампири. Долната част беше нещо като кожени панталонки, с изключение на това, че там, където свършваха панталонките започваха лентите. Никога не бих позволила да бъда уловена жива или мъртва в това нещо, дори и за да направя добро шоу заради Ричард, но в комплекта имаше и екстри.

Две кожени ножници покриваха горната част на ръцете ми, пълни с ножове. Ножовете бяха висококачествени с висок процент сребро. Дори и дръжките да бяха малко прекалено натруфени за вкуса ми, балансът им беше добър, а това беше важното. Две други ножници покриваха долната част на ръцете ми с два други ножа в тях, по-малки, балансирани повече за хвърляне, макар че и двата имаха дръжки и не бяха истински ножове за хвърляне. Изпъкналостта под тениската на Харли се състоеше от ножове за хвърляне, истински Маккой, изглеждащи нежно и невинно, докато не ги видиш в действие.

Около горната част на шортите имаше кожен колан, на който моят презраменен кобур за браунинга отиваше чудесно. Едуард ми беше купил нов браунинг. Не беше моят собствен пистолет, но ми беше приятно да го имам. Харли беше измъкнал изпод палтото си, кобур на щипка за файърстара. Малката щипка се закачаше на една страна на кръста ми за кръстосано изваждане. Лентите надолу по краката ми съдържаха малки сребърни примки, ножници, още два ножа, по един на всяко бедро. Никакви ножници под колената, защото ботушите идваха с дрехите. Жан-Клод най-накрая успя да ме измъкне от моите найкове. Ботушите бяха от мек, черен велур с токове, които бяха съвсем малко по-високи от тези, които харесвах. Малки запушени шишенца висяха на малки примки точно под горния край на всеки ботуш. Повдигнах едно към светлината и разбрах какво съдържа. Светена вода. Готин подарък от моето гадже вампир, а?

Втренчих се в отражението си в огледалото.

— От кога Жан-Клод мисли над това облекло?

— От известно време — отговори Стивън. Той беше коленичил до мен, поставяйки лентите на място. — Ние всички се бяхме обзаложили, че никога няма да успее да те накара да го облечеш.

— Кои сте ние?

— Неговите лакеи. — Стивън стана, отстъпи назад и кимна. — Изглеждаш зашеметяващо.

— Изглеждам като плакат на мотористка курва от ада, срещнала войник на съдбата.

— И това също — каза Стивън.

Обърнах се към Касандра.

— Бъди честна.

— Изглеждаш опасна, Анита. Като нечие оръжие.

Втренчих се в огледалото, поклащайки глава.

— Имаш предвид нечия секс играчка.

— Като секс господарка може би, но не и като играчка — каза Касандра.

Защо дори това не ме накара да се почувствам по-добре?

Касандра настоя да ми помогне с грима. Това беше добро предложение, защото тя беше по-умела и в това. Години практика, каза. Косата ми беше стегната и къдрава, стигаше точно до под раменете ми. Нуждаеше се от подстригване. Но за тази вечер беше перфектна. Лицето ми все още беше приятно. Гримът е чудесно нещо. Но облеклото ми излизаше далеч извън рамките. Изглеждах точно каквато бях: нещо, което щеше да успее да те убие, преди ти да успееш да го целунеш.

Излязохме извън банята и открихме Едуард и Харли да ни чакат. Бяха донесли два стола, така че да могат да седят на белия килим с лице към вратата на банята. Замръзнах докато Едуард ме гледаше. Той не каза нищо, просто седеше там с нещо като полуусмивка на лицето си.

— Е, кажи нещо, по дяволите.

— Щях да кажа, че това не си ти, но по някакъв начин все пак си си ти.

Поех си дълбоко въздух.

— Да.

Харли ме наблюдаваше с изпразнени очи. Беше се усмихнал, но не на облеклото ми. Усмихваше се на някаква космическа музика или визия, която само той успяваше да забележи.

На леглото лежеше дълго кожено палто.

— Един от вампирите го довлече — каза Едуард. — Помислил, че може да имаш нужда от нещо, да се покриеш преди голямото шоу.

— Наслаждаваш се на това, така ли е?

— Щях да се чувствам по-добре, ако можех да ти пазя гърба.

— Ще направиш точно това с пушка от близките хълмове, помниш ли?

— С очила за нощно виждане и снайпер, добре, но няма да мога да ги избия всичките от разстояние.

— Не би успял да ги избиеш всичките, дори и да беше до мен — казах аз.

— Така е, но щях да се чувствам по-добре.

— Притесняваш се за мен?

Той сви рамене.

— Аз съм твой бодигард. Ако умреш, докато си под моя защита, другите бодигардове ще ми се присмиват.

Отне ми секунда да разбера, че се беше пошегувал. Харли погледна към него с почти изненадан вид. Не мисля, че някой от нас, често чуваше Едуард да се шегува.

Приближих се към Едуард. Кожата направи този лек скърцащ звук, който си прави. Спрях точно пред него с леко разтворени крака, гледайки го отгоре — надолу.

Той леко разшири очите си.

— Да?

— Не мога да си представя някой да ти се присмива, Едуард.

Той докосна една от кожените връзки.

— Ако се разхождах наоколо облечен така, щяха да го направят.

Усмихнах се.

— Вероятно щеше да си облечен така, ако идваше с нас на сечището тази вечер.

Той обърна бледосините си очи към мен.

— Бил съм облечен и по-зле от това, Анита. Аз съм добър актьор, когато се наложи — хуморът се оттече от лицето му, оставяйки нещо диво и решително след себе си. Едуард все още можеше да прави неща, които аз не можех, все още спазваше по-малко правила от мен, но по някакъв начин Едуард беше мое огледално отражение. Отражение, в какво щях да се превърна или може би в какво вече се бях превърнала.

Ричард би казал, че е предупреждение. Аз все още не бях успяла да преценя.

На вратата се почука. Ричард влезе, без да изчака покана. Беше намръщен, но киселият му израз изчезна веднага щом успя да ме види. Очите му се разшириха.

— Идвах, за да се оплача от моето облекло — той поклати глава. — Ако започна да се оплаквам, просто ще ме застреляш ли? — усмивка премина през лицето му.

— Без смях — казах аз.

Усмивката му се разшири. Гласът му беше малко задавен, но той се овладя.

— Чудесно. Изглеждаш чудесно.

Има само две неща, които можеш да направиш, когато си облечена като Барби Има Връзки — можеш да се притесниш или да станеш агресивен. Познайте какъв беше моят избор.

Закрачих гордо към него, вкарвайки малко повече полюляване в походката си. Ботушите го правеха по лесно, някакси ми даваха точно нужното завъртане. Смених израза в очите, върху лицето си с това, което обещаваше облеклото: секс, насилие, жега.

Хуморът изчезна от лицето на Ричард, заменен от една отговаряща ми жега и колебание, сякаш не беше съвсем сигурен дали би трябвало да правим това пред публика.

Той беше облечен в черни кожени панталони с меки велурени ботуши, които приличаха почти на моите. Косата му беше пригладена назад, вързана с черна ивица. Ризата му беше копринена и блестящо синя, нещо между тюркоазено и кралско. Изглеждаше великолепно върху тъмната му кожа.

Спрях точно пред него с разтворени крака. Втренчих се в него, предизвиквайки го да си мисли, че е смешно. Сложих един пръст на устните му, плъзнах го по брадичката му, по врата му, погалих ръба на ключицата му, влачейки го по кожата, докато не потъна под закопчаната част на ризата му.

Приближих се до леглото, взимайки коженото палто. Хвърлих го на едното си рамо, така че висеше като омекнало тяло, без да прикрива кой знае колко от облеклото ми. Отворих вратата и застанах само за момент в рамката й.

— Идваш ли? — попитах. Излязох навън, без да изчакам отговор. Изразът на лицето му ми беше достатъчен. Изглеждаше така, сякаш го бях ударила между очите с боен чук.

Страхотно. Сега, всичко, което трябваше да направя беше да пробвам ефекта от дрехите и върху Жан-Клод и можехме да тръгваме.

 

 

Майските дървета бяха потънали в топла тъмнина. Ричард и аз стояхме пред плевнята, където Рейна снимаше мръснишките си снимки. Мястото за срещи на глутницата беше сред дърветата около фермата. Там имаше толкова много коли, паркирани на всяко свободно парче земя, че някои бяха толкова близо до гората, че докосваха дърветата.

Може би имаше вече и пълнолуние някъде горе, но облаците бяха толкова много, а мракът толкова пълен, сякаш седях в пещера. С изключение на това, че тази пещера се движеше. Слаб остър ветрец полъхваше между гъстите, тъмни листа. Сякаш огромни невидими пръсти преминаваха между дърветата, огъвайки ги, потропваха с листата, придавайки движение на нощта, което накара раменете ми да се стегнат. Сякаш самата нощ беше жива, по начин, който не бях виждала никога до сега.

Ръката на Ричард беше топла и леко влажна. Той намали пълзящата си енергия, така че не беше неприятно да го докосвам. Оцених усилието. Коженият му плащ шепнеше, докато той се приближаваше. Беше стегнат през гърдите му, покривайки само едното му рамо. Плащът комбиниран с дългите ръкави на брилянтно синята му блуза, караше целият тоалет да изглежда античен.

Ричард дръпна ръката ми, притискайки ме до тялото си и ме обгърна с ръцете си, развявайки кожения си плащ. Облаците се разделиха и изведнъж бяхме окъпани в гъсто сребристо сияние. Ричард се взираше нанякъде. Изглежда слушаше нещо, което аз не можех да чуя. Ръцете му се сгърчиха около моите, в почти болезнена прегръдка. Вгледа се на долу към мен, сякаш току-що си беше спомнил, че съм там.

Усмихна ми се.

— Можеш ли да го почувстваш?

— Какво?

— Нощта?

Понечих да отговоря „Не“, после спрях. Огледах се наоколо в забързаната гора, в чувството за движение.

— Дърветата изглеждат по живи тази вечер.

Усмихна ми се широко, с кратък проблясък от зъби, почти озъбване.

— Да.

Опитах да се отдръпна настрани, но ръцете му се стегнаха.

— Правиш го — казах аз. Сърцето ми изведнъж се качи в гърлото. Мислех, че ще бъда уплашена от много неща тази нощ, но не и от Ричард.

— Ние би трябвало да споделяме сила. Това е, което правя. Но трябва да е моята сила, Анита. Глутницата няма да се впечатли от зомбита.

Преглътнах биенето на сърцето си и се насилих да стоя много неподвижно. Накарах себе си да се върна в захвата на ръцете му. Не помислих какво ще означава това. Нямаше да ръководя. Не моята сила, а неговата. Щях да съм гориво за неговия огън, нямаше да е по друг начин.

— Това е белега на Жан-Клод — казах аз. — Това е, което го прави.

— Надявахме се, че ще работи по този начин — каза Ричард.

И аз знаех, че това ние, което той имаше предвид не включваше мен.

— Как работи?

— Ето така.

Трептящата енергия изби от кожата му като полъх топлина. Прехвърли се от неговите ръце в моята ръка. Премина като вълна през цялото ми тяло, и навсякъде, където ме докоснеше кожата и космите по тялото ми се настръхнаха и потрепериха.

— Добре ли си?

— Разбира се — но гласът ми беше задъхан шепот.

Той ме взе докато изговарях думата. Някаква бариера падна и енергията на Ричард се разби в мен като юмрук. Помнех падането и усещането за ръцете на Ричард около кръста ми, хващащи ме, след това стана така, сякаш бях някъде другаде. Аз бях навсякъде. Бях там при дърветата, взираща се в нас с очи, които се опитваха да се обърнат и да ме видят, но аз не бях там. Беше като вятъра, който се отваряше в мен, когато вървях през гробището, само че не беше силата това, което се разстилаше навън. Това бях аз. Блеснах в дузина очи, докосвах тела, някои космати, други все още не. Аз продължих бързо по-нататък, по-нататък и докоснах Рейна. Знаех, че е тя. Нейната сила удари навън като щит, задържайки ме далеч от нея, но не и преди да усетя нейния страх.

Ричард ме викаше назад, само че викът предполага глас. Аз се плъзнах отново в мен, в приток на вълниста златна енергия. Можех да видя цвета зад очите си, въпреки че в действителност там нямаше какво да видиш. Отворих очи, въпреки че не бях сто процента сигурна, че са били затворени. Тази златна енергия беше все още там, движеща се вътре в мен, по кожата ми. Обвих ръцете си около раменете на Ричард и почувствах една отговаряща енергия в него.

Нямаше нужда да питам какво бях преживяла току-що. Знаех. Беше това, което означаваше, особено за някой толкова силен колкото Ричард, да бъде алфа. Той можеше да извади своята същност и да докосне с нея глутницата си. Така той беше спрял върколака да не се превърне преди два дни. Така той можеше да споделя кръв. Маркус не можеше да го прави, но Рейна можеше. Силата на Жан-Клод, дори моята собствена сила, никога не се усещаше толкова жива. Беше сякаш изцеждам енергия от дърветата, от вятъра, сякаш бях включена към огромна батерия, сякаш там имаше достатъчно магия да продължава завинаги. Не бях чувствала нищо подобно на това.

— Можеш ли да тичаш? — попита Ричард.

Въпросът означаваше много повече от думите и аз знаех това.

— О, да.

Той се усмихна и усмивката му беше щастлива. Той взе ръката ми и ни шмугна между дърветата. Дори и да беше човек, нямаше да мога да го настигна в надпревара.

Тази вечер, той не толкова тичаше, колкото се носеше навътре в гората. Беше така, сякаш имаше радар, който му показваше къде беше всеки клон, всеки корен, всеки паднал боклук. Сякаш дърветата се отместваха от него като вода, или може би се местеха към него като нещо, за което нямах думи. Той ме дърпаше след себе си. Не само с ръцете, но и с енергията си. Беше така, сякаш той беше в мен и някакси ни свързваше заедно. Трябваше да е натрапчиво и плашещо, но не беше.

Ние се втурнахме на голямото сечище и силата на Ричард го изпълни, течеше през ликантропите като огън, преминаващ от един сух клон на друг. То ги изпълни и ги накара да се обърнат към него. Само Маркус, Рейна, Джамил, Себастиян и Касандра бяха недокоснати. Само те го изолираха от себе си със силата на волята си. Той премина през всички останали и знаех, че и аз съм част от това, което му позволяваше да го прави. Далечна като сън или наполовина запомнен кошмар беше силата на Жан-Клод, тази извъртяна сила, която беше почти погребана под блестящата светлина на Ричард.

Чувствах всяко движение. Сякаш светът изведнъж стана кристално ясен, почти като ефекта при приток на адреналин или шок, където всичко изглежда като вдълбано, силно заострено и ужасно, плашещо чисто. Беше като да бъдеш скъсен в реалността, сякаш всичко останало щеше завинаги да бъде сън. Беше почти болезнено.

Маркус седеше на стол, който беше издълбан в скалата отдавна през вековете и се беше борил с вода, ръце и тела. Знаех, че това сечище трябва да в било място за среща на лукоите от много време насам.

Маркус носеше кафяв смокинг със сатенени ревери. Ризата му беше от златист плат, не златно ламе, но нещо много качествено, сякаш бяха стопли истински бижута и ги бяха набили в ризата му.

Рейна се беше свила на ръба на каменния стол. Дългата й кестенява коса беше сложно завъртяна в нежни къдрици от върха на главата й, надолу около лицето й. Златна верижка се минаваше през челото й с диамант с размера на палеца ми закачен на нея. Още диаманти горяха като бял огън около шията й. Тя беше абсолютно гола, с изключение на блестящия брокат, намазан достатъчно плътно около зърната й, за да ги направи ги да изглеждат като метални. Диамантена каишка блестеше около десният й глезен. Три златни верижки висяха ниско около бедрата й и това беше всичко.

А аз се оплаквах за моя тоалет.

— Добре дошли Ричард, Анита — каза Маркус. — Добре дошли при нашето щастливо семейство — гласът му беше дълбок и плътен. Изля се навън заедно с неговата сила, но не беше достатъчна. Никога нямаше да е достатъчна. Ричард можеше да е облечен със своите дънки и тениска и пак щеше да го победи. Има неща отвъд дрехите, които правят един крал.

— Маркус, Рейна. — Ричард пусна ръката ми бавно и докато той се отдалечаваше, връзката между нас остана. Беше сянка на начина, по който свързах аурите на Ричард и Жан-Клод към мен, но и нещо повече. Той направи няколко крачки по нататък, за да застане малко пред мен. Можех да го усетя като голямо, блестящо нещо. Силата му беше невероятна. Най-близкото нещо, което бях усещала беше силата на даонския ший^[1], феята от висшия двор^[2].

— Ти непослушно момче — каза Рейна, — направил си я една от нас.

— Не — каза Ричард. — Тя е това, което винаги е била: себе си.

— Тогава как можеш да яздиш нейната сила? Как може тя да язди твоята? — Рейна се оттласна от стола, крачейки по земята пред него с темпото на затворено животно.

— Какво си направил Ричард? — попита Маркус.

— Тя е моята половинка.

— Рейна, провери я — каза Маркус.

Рейна се усмихна, по-скоро неприятно и пристъпи на открито. Тя се олюля, превръщайки ходенето в съблазнителен танц. Бях усетила силата й тази вечер. Нейният секс се носеше във въздуха като заплаха от мълния, боцкайки кожата, изсушавайки устата. Усетих всеки мъж да я гледа, дори и Ричард. Аз също не й устоях. По дяволите и аз я гледах. Тя беше неустоима в нейния абсолютна, гола страст. Изглеждаше така, сякаш буквално сексът е силата на Рейна.

Аз се измъкнах от дългото си черно палто и го оставих да падне на земята. Чух колективно изпъшкване от човешките гърла. Прекарах ръце през голата кожа на кръста си, спускайки ги надолу по обвитите ми с кожа неща. Засмях се. Един силен, весел звук. Това беше от Рейна. Бях яхнала силата й, танцувайки по ръба на нейната енергия.

Пристъпих срещу нея, без да я чакам, а я срещнах в средата на кръга. Ние се движехме една около друга и аз можех да имитирам танца й. Издърпах аурата й от секс и насилие в мен, издърпах я като с ръка, насочена навътре и крадяща хапки от нея. Страх разшири очите й, карайки дъха й да се забърза.

Тя знаеше как да се защити от друг върколак, но моят вид сила беше достатъчно различна, така че тя да не знае какво да прави с мен. Никога не бях правила нещо подобно преди, не разбирах какво точно правя, преди Рейна да отстъпи. Тя не изтича назад при Маркус, но блясъкът й го нямаше. Тя се прибра с подвита опашка, а аз можех да я опитам вътре в ума ми, сякаш бях облизала кожата й.

Обърнах се към Ричард и пристъпих към него върху високите токчета на ботушите ми. Усетих всеки мъж да ме гледа. Знаех го. Аз загърнах това около мен и го захвърлих цялото обратно към Ричард. Той стоеше почти замръзнал, тъмните му очи бяха изпълнени с жега, която беше част секс, част енергия, част нещо друго. И за първи път аз разбрах какво е това друго нещо. Аз чух тази музика, почувствах я да танцува вътре в мен, в тялото ми.

Сграбчих кожения му плащ и го дръпнах надолу към мен. Целунахме се и това ни изгори, сякаш имаше нещо повече от плът между нас. Освободих го рязко, но очите ми не се вдигнаха към лицето му, а слязоха по-надолу. Без да го докосвам знаех, че е твърд и готов. Аз все още можех да почувствам глутницата, отдалечена, но достижима. Огромната вълча глава на Джейсън погали бедрото ми. Зарових пръсти в тази гъста козина и знаех, че ако Ричард и аз правим любов, глутницата ще го разбере.

Тук, тази вечер, те щяха да са готови за яздене. Нямаше да бъде само секс. Щеше да е магия. И не изглеждаше срамно, или езично, или грешно.

— Не можеш да им позволиш да направят това — каза Рейна.

Маркус се изправи на крака. Изглеждаше уморен.

— Не. Предполагам, че не мога — той погледна към Рейна гола, красива, уплашена. — Но не твоята кръв ще бъде пролята тази нощ, нали така, любов моя? — иронията му достатъчно наситена, че да можеш да ходиш по нея и за пръв път осъзнах, че Маркус знае каква е Рейна, може би винаги е знаел.

Рейна падна на колене пред него, сграбчвайки с ръце краката му. Тя търкаше бузата си в бедрото му, ръката й изглаждаше опасно близо до слабините му. Дори сега това беше, което тя знаеше най-добре. Секс и болка.

Той докосна нежно косата й. Поглеждайки надолу към нея и ясната нежност върху лицето му ме накара да отдръпна поглед. Беше ужасно интимен поглед, по-интимен от секс, по-силен. Глупакът я обичаше.

Ако той беше възнамерявал да ме убие, щях да го съжалявам.

Маркус отстъпи от Рейна. Той тръгна през сечището. Силата му се отвори като врата, носейки се като електрическа вода през вълците, през мен. Той разхлаби вратовръзката си, откопча първите няколко копчета на блузата си.

— Стига толкова подготовки, Ричард. Да го направим.

— Знам, че се опита да убиеш Анита — каза Ричард.

Маркус спря по средата на движението. Неговите малки, сигурни пръсти се поколебаха. Изненада премина по лицето му, след това се промени в усмивка.

— Ти ме изненадваш два пъти тази вечер, Ричард. Нека видим дали ще можеш да ги направиш три пъти.

— Ще те убия тази вечер, Маркус. Знаеш това.

Маркус свали сакото си.

— Можеш да опиташ.

Ричард кимна.

— Бях планирал да ти дам шанс просто да си тръгнеш.

— Аз опитах да убия твоята половинка. Не можеш да ме оставиш жив сега — той разкопча маншетите на ризата си.

— Не, не мога. — Ричард свали връзката на плаща си, пускайки го да падне на земята. Издърпа ризата от панталоните си и я съблече през главата си с едно бързо движение. Лунната светлина създаваше сенки по мускулите на ръцете и гърдите му. Внезапно вече не исках да прави това. Можех да застрелям Маркус и всичко щеше да свърши. Ричард никога нямаше да ми прости, но щеше да е жив. Нямаше да се избият един друг със сила. Щяха да използват нокти и зъби за убийството. Цялата трептяща жадуваща сила на Ричард нямаше да го предпази гърлото му да бъде изтръгнато.