Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (36)

37

Ричард се обърна към мен, облечен само в кожените панталони и ботушите. Маркус беше помолил да не се събличат докрай, казвайки нещо за запазването на личното достойнство на стареца. Глупости. Във въздуха имаше нещо, което не ми харесваше, сякаш Маркус знаеше какво щеше да се случи и се беше подготвил.

— Като признат Улфрик, Маркус трябва да избере в каква форма ще се бием — каза Ричард.

— Каква форма избра той?

Ричард повдигна ръката си пред лицето ми.

— Докосни ръката ми.

Прозвуча доста нервно за такава малка молба. Докоснах леко гърба на дланта му.

— Хвани дланта ми, Анита.

Обвих пръстите си около долната част на ръката му. Преди да успея да погледна към лицето му или да задам въпрос го почувствах. Силата извираше от ръката му, както олио се процежда по фитила на лампа. Кожата му помръдна под ръката ми. Почувствах как костите му се удължават. Почувствах тялото му така, сякаш границите, които го удържаха в кожата му, в костите му и в плътта му се бяха разтворили. Усещах го почти така, сякаш щеше да се разпръсне навън, както го бях направила аз по-рано, но не неговата същност беше това, което щеше да се пръсне. Беше тялото му.

Той протегна другата си ръка и аз я хванах. Преплетох пръстите си в неговите и почувствах костите му да нарастват срещу кожата ми, наблюдавах оформянето на ноктите, сякаш плътта му се изливаше като глина. Далечна като писък, аз знаех, че би трябвало да съм уплашена или да ми се повдига. Силата се изля надолу от неговите променящи се ръце по моите, трептейки между нас като студен огън.

Той спря, когато все още човешките му ръце вече имаха нокти, които биха могли да ме разкъсат на части. Силата не спря рязко, не беше все едно натискаш ключ. Беше все едно затваряш кран на чешма, забавяйки течността до струйка, капки, после нищо.

Бях на колене и не помнех как съм се отзовала там. Ричард коленичи пред мен, ръцете му все още притискаха моите. Направих два опита, преди да успея да проговоря.

— Как успя да спреш просто така?

Той изтегли новооформените си ръце внимателно от моите. Потреперих, когато върховете на ноктите му потъркаха кожата ми.

— Контролирането на промяната е това, което разделя овцете от вълците — каза той.

Отне ми секунда, за да осъзная, че беше казал шега. Притисна се към мен и прошепна:

— Ако загубя по време на боя или ако започна да губя боя, ще се преобразя напълно. Искам да дойдеш и да ме докоснеш, ако те помоля.

— Защо?

Дъхът му беше горещ срещу брадичката ми. Обви ръцете си около мен, задържайки ме близо до тялото си, ноктите му си играеха покрай кожените връзки на дрехата ми.

— Искам да почувстваш притока на сила. Искам да знаеш как би било между нас — ръцете му се стегнаха. — Ако аз губя, ти можеш да яхнеш силата и да я използваш, за да махнеш моите вълци оттук. Останалите биха убили всеки, когото сметнат за нелоялен.

Отдръпнах се достатъчно, за да мога да видя лицето му.

— Как мога да използвам силата, за да направя това?

— Ще разбереш — той целуна нежно челото ми. — Ще ги спасиш, нали, Анита? Обещай ми.

— Обещавам.

Той се изправи, ръцете ми се плъзнаха по тялото му, докато стъпваше на краката си. Хванах една от ръцете му. Ръката ми се плъзна надолу по дългия, закривен нокът. Беше толкова твърд и солиден, но изглеждаше нереален, когато го погледнах. Почувствах тялото му да се променя, но разликата между красивото лице на Ричард и тези чудовищни ръце беше шокираща. Все още продължавах да го държа. Не исках да го пусна.

— Внимателно с ноктите, Анита. Вече не съм в човешка форма.

Може би имаше предвид, че една драскотина би ме накарала да започна да се окосмявам, а може би не. Беше трудно да се каже. Но това беше достатъчно, за да ме накара да го пусна. Без значение колко добре се чувстваше Ричард, аз не бях готова да изоставя напълно човешката си природа.

Ричард погледна надолу към мен и в погледа му съзрях цял свят от неизказани и ненаправени неща. Отворих устата си, после я затворих.

— Контролираш ли толкова добре и останалата част от тялото си?

Той се усмихна.

— Да.

Бях толкова уплашена, че не можех да говоря. Казах последна шега. Единственото, което оставаше след това беше истината. Повдигнах се на пръсти, притискайки ръцете си към краката му за опора и целунах задната страна на ръката му. Кожата все още беше мека, все още миришеше като Ричард, но усещах костите под нея като нещо друго.

— Не умирай.

Той се усмихна. В очите му имаше бездънна тъга. Дори и да победеше в този бой, това щеше да му струва скъпо. Убийство, така щеше да го види той. Без значение, че беше оправдано. Високите морални стандарти са нещо чудесно, но те биха могли да те убият.

Рейна целуна Маркус за сбогом, притискайки тялото си толкова силно към неговото, сякаш искаше да мине през него, да го разтвори като завеса и да се плъзне вътре.

Избута го назад с плътен, гърлен смях. Беше този тип смях, който те кара да обръщаш главата си в бара. Весел, силен, порочен звук. Рейна се втренчи в мен през сечището, смехът още блестеше в очите й, на лицето й. Един поглед беше достатъчен. Тя щеше да ме убие, ако можеше.

След като си мислех почти същото за нея, аз кимнах леко и я поздравих. Щяхме да видим кой щеше да е мъртъв до сутринта. Можеше да съм аз, но някъде в списъка на мъртвите щеше да е и Рейна. Това поне можех да й обещая почти със сигурност.

Маркус повдигна ноктестите си ръце над главата си. Завъртя се в бавно в кръг.

— Двама алфи се бият за вас тази вечер. Един от нас ще напусне този кръг жив. Един от нас ще ви нахрани тази вечер. Пийте от нашата кръв, яжте от нашата плът. Ние сме глутница. Ние сме лукои. Ние сме едно.

Джейсън повдигна главата си и започна да вие толкова близо до мен, че подскочих. Космати гърла му отговориха, човешки гърла се присъединиха към хора. Аз стоях сама насред глутницата и не се присъединих към тях. Когато и последното ехо заглъхна между къдравите, гористи хълмове, Маркус каза:

— До смърт, Ричард.

— Предложих ти живота ти, Маркус. Ти избра смъртта.

Маркус се усмихна.

— Предполагам, че го направих.

Маркус скочи направо срещу Ричард, без маневри, без тактика, просто едно замазано от скоростта петно. Ричард се търкулна на земята, нагоре и настрани и скочи на краката си. Три тънки кървави линии минаваха през корема му. Маркус не му даде шанс да се възстанови. Той премина разстоянието между тях като лош сън. Дори не можех да проследя движението му с очи. Бях виждала ликантропи в движение и преди, но Маркус беше поразителен.

Той удари Ричард, изтласквайки го към края на сечището, където стоеше Рейна. Ричард не беше наранен, но вихрушка от удари отзад го принудиха да спре атаката си. Трябваше да попитам нещо. Погледнах надолу към Джейсън. Той обърна бялото си око към мен.

— Ако някой помага на Маркус, това е измама, нали? — чувствах се неясно глупаво да говоря на някого, който изглеждаше като животно, но погледът в тези очи не беше животински. Не бях сигурна, че беше човешки, но със сигурност не беше животински.

Вълкът кимна с глава. Непохватно.

Гърбът на Ричард беше почти до Рейна. Джамил, черният върколак от преди две нощи, се приближаваше до нея. Себастиян, вече беше там. По дяволите.

— Ако те мамят мога ли да ги застрелям?

— Да. — Касандра се присъедини към нас, преминавайки през глутницата като горещ, бодлив вятър. Усетих първият истински полъх на нейната сила и разбрах, че тя можеше да стане лупа, ако искаше да бъде.

Извадих браунинга и го почувствах странно в ръцете си, сякаш не се нуждаех от него. Ако не исках оръжието си това щеше да предизвика по-голямата част от глутницата. По-опасната част. Свих пръсти около дръжката на оръжието, притискайки ръката си в него, запомняйки усещането от него. Сензорната памет го се задейства, помагайки ми да си спомня, отблъсвайки част от блясъка на силата настрани.

Не виждах оръжие, но гърбът на Ричард беше пред Рейна и Себастиян. Вдигнах браунинга, без да се прицелвам, още не. Прошепнах:

— Зад теб.

Видях как гърбът на Ричард се сви. Той се свлече на колене. Всичко се забави, като издълбано в кристал. Ръката на Себастиян се вдигна с отблясък на сребърно острие в нея. Вече се прицелвах в него. Нокътят на Маркус се вдигна, за да нанесе финален удар по незащитеното гърло на Ричард. Вдигнах предпазителя и обърнах пистолета към Маркус, но щеше да е прекалено бавно, прекалено късно.

Горната част на главата на Себастиян експлодира. За част от секундата се зачудих какви ли амуниции беше заредил в пушката Едуард. Тялото започна да пада назад. Нокътят на Маркус започна да се спуска надолу и в същото време Ричард заби ръката си в горната част на стомаха на Маркус. Маркус спря, замръзна за секунда, докато ноктите се забиваха през стомаха му нагоре под ребрата. Ръката на Ричард потъна над китката в корема на Маркус.

Задържах браунинга насочен към Рейна, в случай че й хрумнеше идея да извади нож.

Маркус заби ноктите си в гърба на Ричард. Ричард бутна лицето и врата си срещу тялото на другия мъж, защитавайки се от ноктите. Маркус потрепери. Ричард се откъсна от него, изтегляйки окървавената си ръка от гърдите на Маркус. Той откъсна все още биещото сърце от гърдите му и го хвърли на вълците. Те му се нахвърлиха с леко скимтене и ръмжене.

Ричард се свлече на колене до тялото на Маркус. Кръв се лееше от долната част на гърба му там, където се беше забил ножа. Приближих се към него, все още прицелвайки се в Рейна. Клекнах, като продължавах да я наблюдавам.

— Ричард, добре ли си? — това беше много глупав въпрос, но какво друго бих могла да кажа?

— Свали пистолета, Анита. Всичко свърши.

— Тя се опита да те убие — казах аз.

— Всичко свърши — той обърна лицето си към мен, очите му вече се бяха променили. Гласът му спадна в ръмжене. — Свали го.

Втренчих се в Рейна и разбрах, че ако не я убия сега, ще трябва да я убия по-късно.

— Тя иска да ни види мъртви, Ричард.

Ръцете на Ричард вече бяха там по-бързи, отколкото можех да ги видя. Той удари ръката ми и пистолетът излетя настрани. Ръката ми беше вцепенена. Опитах се да се отдръпна, но той ме сграбчи, увивайки ноктестите си ръце около горната част на ръцете ми.

— Никакво убиване повече… тази вечер — той отметна главата си назад и зави. Устата му беше пълна със зъби.

Аз изкрещях.

— Яхни силата, Анита. Яхни я или бягай — дланите му се свиваха конвулсивно около ръцете ми. Аз се извърнах назад, забих петите си в земята и се опитах да се освободя. Той рухна върху мен, прекалено болезнено, за да се преборя, промяната беше твърде напреднала, за да я надвие. Силата му се изливаше върху мен, в мен. Не виждах нищо друго, освен блясъка на силата зад очите си. Ако можех да дишам, щях да изкрещя отново, но там нямаше нищо друго, освен силата на неговата енергия и тя се разстилаше извън него като вълни, причинени от камък хвърлен във вода. Вълните докоснаха глутницата и където я докосваха козината започваше да расте. Ричард се превръщаше и принуди всички да се превърнат с него. Всички. Почувствах Рейна да се бори до нас. Почувствах как се пребори. Чух крясъка й, но накрая тя падна на земята и се превърна.

Държах се за ръцете на Ричард и козината заливаше всичко под ръцете ми като вода. Мускули се оформяха и превръщаха, кости се чупеха и срастваха. Долната част на тялото ми беше хваната в капан под него. Чиста течност избликна от тялото му и се изля върху мен в почти гореща вълна. Изкрещях и се заборих, за да се измъкна изпод него. Но силата ме превзе, изпълни ме цялата, докато не си помислих, че кожата ми няма да я задържи, не може да я задържи.

Най-накрая той изправи над мен, не като вълк, а като човеко — вълк, покрит с козина в цвета на канела и злато. Гениталиите му висяха големи и пълни под него. Той ме погледна с кехлибарените си очи и ми предложи една ноктеста ръка, след като се изправи на два леко присвити крака.

Пренебрегнах ръката и изпълзях назад. Изправих се на краката си, леко нестабилна и го огледах. Във вълчата си форма всъщност беше по-висок отколкото в човешкия си вид, около два метра и петнадесет сантиметра, мускулест и чудовищен. Нищо не беше останало от Ричард. Но аз знаех колко добре се чувстваше да пусне звяра от себе си. Бях го почувствала да излиза от него като втора същност, душа, издигащ се нагоре, отвътре, изпълващ го, разливащ се извън кожата му.

Тялото ми все още беше изтръпнало от отъркването в звяра му. Можех да почувствам мекотата на козината му под пръстите си, като сензорна памет, която ме беше обхванала изцяло.

Много човешки изглеждащото тяло на Маркус лежеше на земята в краката на Ричард. Миризмата на прясна кръв премина през него, премина през всички тях. Почувствах го като възбуда през цялото ми тяло. Втренчих се в мъртвият човек в краката ми и пожелах да падна на колене и да се нахраня. Получих силна визуална представа за раздрана плът, за топли вътрешности. Това беше някакъв спомен. Накара ме рязко да отстъпя назад.

Втренчих се в човека — вълк. Втренчих се в Ричард и поклатих глава:

— Не мога да се храня. Няма да го направя.

Той проговори, но звучеше усукано и гърлено.

— Ти не си поканена. Ние ще празнуваме, после лов. Ти може да гледаш. Може да се присъединиш към лова или може да си тръгнеш.

Отстъпих бавно назад.

— Аз си тръгвам.

Глутницата се приближаваше пълзешком, основно гигантски вълци, но тук-там се виждаше и някой човеко — вълк, наблюдаващ ме с чужди очи. Не можех да видя браунинга, който Ричард беше избил от ръката ми. Измъкнах файърстара и започнах да отстъпвам назад.

— Никой няма да те нарани, Анита. Ти си лупа. Моята половинка.

Втренчих се в студените очи на най-близкия вълк.

— Точно сега аз съм просто храна, Ричард.

— Ти отхвърли силата — каза той.

Той беше прав. Накрая се бях паникьосала и не бях поела пълната доза.

— Както и да е — пристъпих към вълците, но те не се помръднаха. Продължих нататък, отърквайки се в козината, като валяче на машина във фабрика за кожени палта. Всяко докосване до тези дишащи, жизнени животни ме плашеше. Паниката се изкачи в гърлото ми, но аз все още имах достатъчно блясък от силата, за да разбера, че страхът ми ги въодушевяваше. Колкото повече се плашех, толкова повече им замирисвах на храна.

Държах пистолета готов, но знаех, че ако ме нападнеха бях мъртва. Просто бяха прекалено много. Те ме наблюдаваха как минавам. Упорито отказваха да помръднат, насилвайки ме да обърсвам техните космати тела. Осъзнах, че ме използваха за нещо като вид аперитив, страхът ми беше като подправка за храната им, докосването до човешкото ми тяло придаваше пикантен вкус на лова им.

Когато преминах покрай последното тяло, звукът от разкъсвана плът накара главата ми да се завърти. Не можах да се спра навреме. Муцуната на Ричард беше насочена към небето, обляна в кръв, преглъщайки надолу парче месо, което се опитах да не разпозная.

Побягнах. Дърветата, покрай които бях преминала лесно с помощта на Ричард на идване, внезапно станаха препятствия по пътя ми. Бягах и се препъвах, и падах, и бягах отново. Най-накрая стигнах до паркинга за колите. Аз бях шофирала, защото никой друг, освен мен нямаше да си ходи в къщи тази вечер. Те щяха да останат тук и да си направят джамборе на лунна светлина.

Едуард и Харли бяха наблюдавали всичко от близките хълмове с уреди за нощно виждане. Чудех се какво ли си мислеха за шоуто.