Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (21)

21

Циркът на прокълнатите е комбинация от пътуващ карнавал, цирк и някой от по-ниските кръгове на ада. Отвън зъбати клоуни танцуваха под светлините, които изписваха името му. Плакати покриваха стените на сградата, обявявайки: „Вижте как зомбита се надигат от гроба. Вижте ламия — полу-жена, полу-змия.“ В цирка не използваха трикове, всичко беше напълно истинско. Това беше една от няколкото вампирски туристически атракции, които приемаха деца. Ако имах дете, никога нямаше да го доведа близо до това място. Дори и аз не се чувствах в безопасност тук.

Едуард ме чакаше пред полицейското управление, точно както беше казал, че ще направи. Взимането на показанията ми беше отнело три часа, не два. Единствената причина, поради която ме пуснаха толкова скоро беше Боб, съпруг на Катрин и колега адвокат, който най-накрая им каза да ме обвинят или да ме освободят. Всъщност си мислех, че може и да ме обвинят. Но имах трима свидетели, които казваха, че убийството е било при самозащита, свидетели, които не бях срещала никога до тогава. Това свърши работа. Прокуратурата обикновено не повдигаше обвинения при самозащита. Обикновено.

Едуард ме вкара през една странична врата на цирка. Не само нямаше светлини, които да я обозначават като специална, но освен това нямаше и дръжка от външната страна на подсилената стоманена врата. Едуард почука. Вратата се отвори и ние влязохме. Джейсън затвори вратата зад нас. Снощи го мярнах в „Смъртоносен танц“. Не бих могла да не забележа облеклото му. Беше облечен в пластична блуза без ръкави, която стоеше като излята по тялото му. Половината му панталони бяха от някакъв къдрав син плат, който приличаше на цветно фолио с изрязана овална дупка, която излагаше на показ бедрото, прасеца и след като се обърна и половината му задник. Поклатих главата си, усмихвайки се.

— Моля ти се кажи ми, че Жан-Клод не те е накарал да излезеш така навън, където би могъл да те види някой.

Джейсън ми се ухили и се завъртя, за да мога да огледам дупето му.

— Не ти ли харесва?

— Не съм сигурна — казах аз.

— Обсъждайте модата после на по-сигурно място — каза Едуард. Той погледна вратата в дясно, която водеше към останалата част от цирка. Тя никога не се заключваше, тъй като върху нея имаше знак, че е само за упълномощения персонал. Стояхме в каменна стая с една електрическа крушка, висяща от тавана. Това беше склад. Трета врата беше поставена на далечната стена. Зад нея имаше стълбище и най-дълбоките места, където вампирите оставаха през деня.

— Ще бъда буквално под земята съвсем скоро, Едуард.

Едуард ме погледна за момент.

— Обеща ми да се криеш за двадесет и четири часа. Без да излизаш навън, по каквато и да е причина. Не излизай дори и в цирка, докато е отворено за публиката. Просто стой долу.

— Ай, ай, капитане.

— Това не е шега, Анита.

Дръпнах силно бронежилетката, която бях сложила над роклята си. Беше твърде голяма и неудобна за мен.

— Ако смятах, че е смешно нямаше да навлека това.

— Ще ти донеса някаква броня, която да ти подхожда, когато се върна.

Срещнах неговите бледосини очи и видях нещо, което не бях виждала преди. Той беше притеснен.

— Мислиш, че ще успеят да ме убият, така ли е?

Той не погледна настрани. Дори не потрепна. Но това, което видях на лицето му ме накара да пожелая да го беше направил.

— Когато се върна утре, ще доведа помощ с мен.

— Какъв тип помощ?

— Мой тип.

— Какво трябва да означава това?

Той поклати глава.

— Двадесет и четири часа означава, че да се криеш до утре призори, Анита. Ако имам късмет, ще се върна с името и тогава ще можем да го убием. Не се отпускай докато ме няма.

Исках да кажа нещо небрежно, весело, като „Не знаех, че ще се тревожиш“, но не можех. Не можех да се шегувам, докато гледах сериозните му очи.

— Ще бъда внимателна.

Той кимна.

— Заключи вратата след мен — той излезе навън и Джейсън заключи вратата.

Джейсън се облегна на вратата за секунда.

— Защо той ме ужасява?

— Защото не си глупак — казах аз.

Той се засмя.

— Благодаря.

— Нека да слезем долу.

— Нервна ли си?

— Беше много дълга нощ, Джейсън. Не си играй с мен.

Той се отлепи от вратата и каза:

— Върви напред.

Отворих вратата към каменното стълбище, което водеше надолу. Беше достатъчно широко, за да ходим един до друг. Всъщност беше достатъчно широко за трима, сякаш стълбището е било строено за нещо по-широко от човешки тела.

Джейсън затвори вратата със звучно благодаря^[1]. Това ме накара да подскоча. Той започна да казва нещо, но един поглед към лицето ми го накара да спре. Недоизказаните намеци на Едуард ме бяха изнервили. Ако не се познавах толкова добре, щях да кажа, че съм уплашена.

Джейсън тръгна по стълбите пред мен, поклащайки се малко повече, само за да покаже задните си части.

— Можеш вече да прекратиш пийпшоуто — казах аз.

— Не ти харесва гледката ли? — той се облегна на стената, ръцете му бяха притиснати отзад, карайки гърдите му да изпъкват.

Аз се засмях и минах покрай него, прокарвайки ноктите си по долната част на ризницата му. Беше солидна и твърда като черупка на бръмбар.

— Толкова ли е неудобна колкото изглежда?

Той тръгна едно стъпало зад мен.

— Не е неудобна. Дамите в „Смъртоносен танц“ доста я харесаха.

Хвърлих му един поглед.

— Хващам се на бас, че са я харесали.

— Харесва ми да флиртувам.

— А стига бе.

Той се засмя.

— За някоя, която не флиртува, те следват прекалено много мъже.

— Може би, защото не флиртувам.

Джейсън замълча, докато не стигнахме извивката на стълбището.

— Имаш предвид, че понеже си предизвикателство, те продължават да се въртят наоколо ти?

— Нещо такова.

Не можех да видя зад ъгъла на стълбите. Мразех да не мога да виждам около ъглите. Но този път бях поканена, не бях дошла да убивам никого. Вампирите бяха склонни да са доста по-приятелски настроени, когато не се опитваш да ги убиеш.

— Ричард тук ли е вече?

— Не още — той ме погледна бързо. — Мислиш ли, че е добра идея и двамата да бъдат тук по едно и също време?

— Не — казах аз. — Абсолютно не.

— Добре, поне сме съгласни, че е лоша идея.

Вратата на дъното на стълбите беше направена от тежко, тъмно дърво и обкантена с желязо. Изглеждаше като портал към друго време — време, когато тъмниците са били на мода, когато рицарите почтено са спасявали дами или са изколвали по няколко селянина между другото и на никой не му е пукало, освен може би на селяните.

Джейсън извади ключ от джоба на панталоните си. Отключи вратата и я бутна. Тя се отвори на добре смазаните си панти.

— И откога имаш ключ? — попитах аз.

— Сега живея тук.

— Ами колежа?

Той сви рамене.

— Вече не ми изглежда толкова важен.

— Планираш да си вълка на Жан-Клод завинаги ли?

— Прекарвам си добре — каза той.

Поклатих глава.

— Аз се боря като дявол да се освободя от него, а ти му се даваш просто така. В крайна сметка не го разбирам.

— Ти имаш диплома от колеж, нали? — попита той.

— Да.

— Аз нямам. Но, ето че сега и двамата сме тук, стигнали до едно и също място.

Хвана ме неподготвена.

Джейсън ме въведе в стаята с нисък поклон, който имитираше поведението на Жан-Клод. Жан-Клод го правеше да изглежда изискано и реално. При Джейсън изглеждаше като шега.

Вратата водеше в дневната на Жан-Клод. Крушки се бореха с тъмнината, но копринени драперии в черно и бяло бяха закачени наоколо, така че оформяха стени от плат от три страни. Четвъртата стена беше от гол камък, боядисан в бяло. Бялото каменно огнище изглеждаше автентично, само дето знаех, че не е. Камината беше от бял мрамор. Сребърно стъкло спираше жегата. Имаше четири стола в черно и сребърно, подредени около масичка за кафе, направена от дърво и стъкло. Черна ваза стоеше на масичката пълна с бели лалета. Токчетата ми потънаха в плътен черен килим.

Имаше едно друго допълнение към стаята, което спря крачките ми. Картина висеше над камината.

Трима души, облечени в стила на ранния 17-и век. Жената беше облечена с рокля в бяло и сребърно с квадратен корсаж, показващ доста малко деколте, кестенявата й коса беше старателно подредена на букли. Тя държеше червена роза свободно в едната ръка. Един мъж стоеше зад нея, висок и слаб, с тъмно златиста коса, също подредена на букли над раменете му. Имаше мустаци и Вандайкска брада, в толкова тъмно златисто, че изглеждаха почти кафяви. Носеше една от онези увиснали шапки с пера и беше облечен в бяло и златно. Но другият мъж ме накара да се приближа към картината.

Той седеше точно зад жената. Беше облечен в черно, обшито със сребърна бродерия и носеше яка и маншети от широка дантела. Имаше увиснала черна шапка само с едно бяло перо и сребриста ивица в долната й част. Черна коса падаше на къдрици по рамената му. Беше гладко обръснат и художникът се беше опитал да хване обсебващото синьо на очите му. Гледах лицето на Жан-Клод, нарисувано стотици години преди да бъда родена. Другите двама се усмихваха. Само той беше спокоен и перфектен, тъмно до тяхното светло. Той беше като сянката на смъртта пристигнала на бала.

Знаех, че Жан-Клод е на няколко столетия, но никога не бях получавала толкова очевидно доказателство хвърлено в лицето ми. Портретът ме потресе и по друга причина. Накара ме да се чудя, дали Жан-Клод не лъжеше за възрастта си.

Някакъв звук ме накара да се обърна. Джейсън се отпусна на единия стол. Жан-Клод стоеше зад мен. Беше свалил сакото си и къдравата му черна коса, падаше върху раменете на алената му риза. Маншетите на ризата му бяха дълги и покриваха китките му, задържани на място от три антични копчета, точно като тези на яката на ризата. Без сакото, което разсейваше очите, бледият овал на кожата му блещукаше, обграден от червеният плат. Плата покриваше зърната му, но оставяше открит пъпа му и привличаше очите към ръба на черните му панталони. Или може би привличаше само мен. Беше лоша идея да съм тук. Той беше точно толкова опасен, колкото и наемният убиец, може би и повече. Опасен по начини, за които изобщо нямах думи.

Той се плъзна към мен в черните си ботуши. Наблюдавах го как се приближава като елен, хванат в светлината на фарове. Очаквах да започне да флиртува или да попита дали ми харесва картината. Вместо това той каза:

— Кажи ми за Робърт. Полицаите казаха, че той е мъртъв, но че още не знаят нищо. Ти трябва да си видяла тялото. Наистина ли е мъртъв?

Гласът му беше пълен с безпокойство, притеснен. Това ме накара напълно да сваля защитата си.

— Взели са сърцето му.

— Ако е само кол в сърцето, той може да оживее, ако колът бъде махнат.

Поклатих глава.

— Сърцето му напълно липсваше. Не можахме да го открием в къщата или на двора.

Жан-Клод спря. Внезапно се свлече в един от столовете, втренчен в нищото или в нещо, което аз не можех да видя.

— Тогава той наистина си е отишъл — усетих мъката в гласа му, както друг път усещах смеха му, почувствах я като студен, сив дъжд.

— Ти се отнасяше с него като с боклук. Защо сега се разкайваш и ридаеш?

Той ме погледна.

— Не се разкайвам.

— Но се отнасяше с него лошо.

— Аз бях неговият господар. Ако се отнасях с него любезно, той щеше да го приеме като знак за слабост. Той щеше да ме предизвика и аз щях да го убия. Не критикувай нещата, които не разбираш — имаше гняв в последното изречение, достатъчен да изпрати горещина по кожата ми.

По принцип това нямаше да ме ядоса, но тази вечер…

— Извинявам се. Ти си прав. Аз не разбирам. Не мислех, че даваш пет пари за Робърт, с изключение на това, че той увеличаваше силата ти.

— Значи изобщо не ме разбираш, ma petite. Той беше мой компаньон повече от век. След век бих тъгувал, дори и за изгубен враг. Робърт не ми беше приятел, но беше мой. Мой да го наказвам, мой да го награждавам, мой да го пазя. Аз го провалих.

Той се втренчи в мен, очите му бяха сини и чужди.

— Благодарен съм ти, че си наглеждала Моника. Последното, което мога да направя за Робърт е да се погрижа за жена му и детето му. Те няма да имат никакви грижи.

Той се изправи с едно гладко движение.

— Ела, ma petite. Ще те придружа до нашата стая — не ми хареса как звучеше нашата, но не започнах да споря. Този нов, усъвършенстван, емоционален Жан-Клод напълно ме объркваше.

— Кои са другите двама на картината?

Той погледна към нея.

— Джулиана и Ашър. Тя беше неговият човешки слуга. Тримата се движихме заедно почти двадесет години.

Добре. Сега не можеше да ми говори някакви глупости за облеклото, което носеха.

— Ти си твърде млад, за да си бил мускетар.

Той ме погледна, изражението му беше грижливо изчистено от всякакви емоции.

— Какво имаш предвид, ma petite?

— Не се и опитвай. Облеклото е от около 1600-ната година, някъде около времето на Тримата мускетари на Дюма. Когато се срещнахме за пръв път, ти ми каза, че си на двеста и десет години. Допуснах, че може да ме лъжеш и си по-близо до тристате.

— Ако Николаос знаеше истинската ми възраст, можеше да ме убие, ma petite.

— Да, старата Господарка на града беше истинска кучка. Но тя е мъртва. Защо продължаваш да лъжеш?

— Имаш предвид защо лъжа теб? — попита той.

Кимнах.

— Да, точно това имам предвид.

Той се усмихна.

— Ти си некромант, ma petite. Мислех си, че можеш да разбереш възрастта ми без моя помощ.

Опитах се да разбера нещо по лицето му и не можах.

— Знаеш, че винаги ми е било трудно да те прочета.

— Радвам се, че мога да съм предизвикателство за теб в някакво отношение.

Оставих това така. Той знаеше точно колко голямо предизвикателство е за мен, но за пръв път от много време бях обезпокоена. Да познавам възрастта на вампирите беше един от талантите ми, не беше точна наука, но беше нещо, в което бях добра. Никога не бях бъркала толкова много.

— С един век по-стар, леле, леле.

— Сигурна ли си, че е само един век?

Втренчих се в него. Пуснах силата му да потече по кожата ми, търкулнах усещането от нея през главата си.

— Доста сигурна.

Той се усмихна.

— Не се мръщи толкова, ma petite. Да крия възрастта си е един от талантите ми. Твърдях, че съм сто години по-стар, когато Ашър ми беше компаньон. Това ни даваше свободата да скитаме свободно през земите на други господари.

— Какво те накара да спреш да се представяш за по-стар?

— Ашър се нуждаеше от помощ, а аз не бях достатъчно способен да му помогна — той погледна нагоре към портрета. — Аз… смирих себе си, за да може да получи помощ.

— Защо?

— Църквата имаше теория, че вампирите могат да бъдат излекувани чрез свещени предмети. Те оградиха Ашър със свещени предмети и го оковаха със сребърни вериги. Използваха светена вода върху него, капка по капка, опитвайки се да спасят душата му.

Втренчих се в това красиво, усмихнато лице. Бях ухапана от вампир — господар преди време и трябваше да се пречиствам със светена вода. Усещането беше сякаш прекарваха нагорещено до червено желязо по кожата ми, сякаш цялата кръв в тялото ми беше превърната във врящо олио. Бях повръщала и пищяла и мисълта, че съм много смела не се беше потвърдила от действителността. Това беше само едно ухапване, само за един ден. Това, което усещаш като киселина, да капе върху теб не е един от петте най-добри начина да умреш.

— Какво се случи с момичето, Джулиана?

— Беше изгорена като вещица.

— Къде беше ти?

— Бях взел кораб, за да видя майка си. Тя умираше. Бях на път обратно към тях, когато усетих повика на Ашър. Не успях да стигна навреме. Заклевам се във всичко свещено или несвещено, че опитах. Спасих Ашър, но той никога не ми прости.

— Той не е ли мъртъв?

— Не.

— Колко беше наранен?

— Докато не срещнах Сабин, мислех, че белезите на Ашър са най-страшните, които съм виждал на вампир, който е оцелял.

— Защо си окачил картината, щом толкова те безпокои?

Той въздъхна и ме погледна.

— Ашър ми я изпрати като подарък, за да ме поздрави за това, че съм станал Господар на града. Тримата си бяхме компаньони, почти семейство. Ашър и аз бяхме истински приятели — и двамата господари, с почти еднаква сила, и двамата влюбени в Джулиана. Тя беше предана на него, но и аз се възползвах от благоразположението й.

— Искаш да кажеш, че сте били тройка?

Той кимна.

— Ашър не недоволстваше ли?

— О, не, той не беше доволен. Ако Съветът не го беше забранил, той можеше да дойде заедно с картината и да получи своето отмъщение.

— Да те убие?

Жан-Клод се усмихна.

— Ашър винаги е имал силно чувство за ирония, ma petite. Той е помолил Съвета за твоя живот, не за моя.

Очите ми се разшириха.

— Какво съм му направила пък на него?

— Аз убих неговият човешки слуга, той убива моя. Справедливост.

Втренчих се в красивото лице.

— Съветът е казал не?

— Точно така.

— Имаш ли някакви други стари врагове, които да се навъртат наоколо?

Жан-Клод се усмихна слабо.

— Много, ma petite, но нито един в града за момента.

Погледнах в това усмихнато лице. Не знаех как да го формулирам, затова го казах как да е.

— Ти изглеждаш толкова млад.

— Физически съм си все същия, ma petite.

Поклатих главата си.

— Може би млад не е точната дума. По-скоро наивен.

Той се усмихна.

— По времето, когато тази картина беше нарисувана, ma petite, наивен вече не беше думата, с която би могла да ме опишеш.

— Добре, мисли каквото си искаш.

Погледнах го отново, изучавайки лицето му. Той беше красив, но в очите му имаше нещо, което го нямаше на картината, някаква скръб или ужас. Някакси, нямах дума за това, но изведнъж той беше същия. Вампирите не можеха да се сбръчкват, но няколкото века живот, оставяха своите следи. Дори и да беше само сянка в очите или напрягане около устата.

Обърнах се към Джейсън, който все още седеше на стола.

— Често ли провежда този урок по история?

— Само за теб — каза Джейсън.

— Ти никога ли не задаваш въпроси?

— Аз съм просто домашният му любимец. Никой не отговаря на въпросите на домашния си любимец.

— И това не те притеснява?

Джейсън се усмихна.

— Защо трябва да се притеснявам за картината? Жената е мъртва, така че не бих могъл да я изчукам. Защо да ме интересува?

Усетих Жан-Клод да преминава покрай мен, но не можах да го проследя с очи. Ръката му беше едно замазано петно. Столът изтрака на пода, изсипвайки Джейсън. Кръв протече от устата му.

— Никога повече не говори за нея по този начин.

Джейсън допря горната страна на ръката до устата си и тя се покри с кръв.

— Както кажеш — той облиза кръвта от нея с едно дълго, бавно движение на езика си.

Гледах ту единия, ту другия.

— И двамата сте луди.

— Не сме луди, ma petite, просто не сме хора.

— Това, че си вампир не ти дава правото да се отнасяш така с хората. Ричард не блъска хората.

— Поради което никога няма да успее да задържи глутницата.

— Какво трябва да означава това?

— Дори и да преглътне високия си морал и да убие Маркус, той не е достатъчно ужасяващ, за да стресне останалите. Ще бъде предизвикван отново и отново. Освен, ако не започне да избива хората, сигурно ще умре.

— Избиването на хората наоколо няма да го опази жив — казах аз.

— Но ще помогне. Изтезанията вършат работа, но не съм сигурен дали Ричард би имал желание за това.

— Аз нямам такова желание.

— Но ти покриваш земята с тела, ma petite. Убиването е най-добрата спирачка.

Бях твърде уморена, за да водя този разговор.

— Сега е 4:30 сутринта. Искам да си легна.

Жан-Клод се усмихна.

— Защо, ma petite, обикновено не си толкова нетърпелива.

— Знаеш какво имам предвид — казах аз.

Жан-Клод се плъзна една крачка към мен. Не ме докосна, но застана много близо и ме загледа.

— Знам точно какво имаш предвид, ma petite.

Това накара топлина да плъзне по врата ми. Думите бяха невинни. Той ги направи да звучат интимно, неприлично.

Джейсън изправи стола и стана, облизвайки кръвта в ъгъла на устата си. Не каза нищо, просто ни гледаше като добре тренирано куче, видяло, но не чуло.

Жан-Клод отстъпи крачка назад. Усетих движението му, но не можах да го проследя с очи. Само преди няколко месеца, това щеше да ми изглежда като магия, сякаш просто се беше появил малко по-нататък.

Той протегна ръката си към мен.

— Ела, ma petite. Нека се оттеглим за през деня.

Бях държала ръката му и преди, но защо сега не можех да я хвана, само я гледах, сякаш беше забранения плод, опитването, на който щеше да промени всичко? Той беше почти четиристотингодишен. Лицето на Жан-Клод от преди толкова много години се усмихваше надолу към мен, а сега самият той стоеше пред мен с почти същата усмивка. Ако някога се бях нуждала от доказателство, сега го имах. Беше повалил Джейсън долу на земята като куче, въпреки че не приличаше на такова. И въпреки това беше толкова красив, че ме караше да изпитвам болка в гърдите. Исках да хвана ръката му. Исках да плъзна ръцете си върху червената риза, да изуча овала на голата му плът. Скръстих ръце пред стомаха си и поклатих глава.

Усмивката му се разшири, докато не се показа върха на зъб.

— Държала си ръката ми преди, ma petite. Тази вечер има ли някаква разлика? — гласът му съдържаше лека подигравка.

— Просто ми покажи стаята, Жан-Клод.

Той отпусна ръката до тялото си, но не изглеждаше раздразнен. Ако не друго, изглеждаше доволен, което пък подразни мен.

— Доведи Ричард, когато пристигне, Джейсън, но ме предупреди, преди да е дошъл. Не бих искал да бъда прекъсван.

— Както кажеш — каза Джейсън. Той се ухили самодоволно към нас, към мен и разбираща усмивка се плъзна по лицето му. Дали всички и техните вълци вярваха, че съм спала с Жан-Клод? Разбира се, може би това беше типичен случай, когато дамата протестира твърде много. Може би.

— Просто доведи Ричард в стаята, когато дойде — казах аз — Няма да прекъснеш нищо — гледах към Жан-Клод, докато го казвах.

Той се засмя, така че приятният топъл звук, протече през кожата ми като коприна.

— Дори твоята устойчивост на изкушението изтънява, ma petite.

Свих рамене. Искаше ми се да протестирам, но той щеше да надуши лъжата. Дори посредствен върколак можеше да надуши желанието. Джейсън не беше посредствен. Така че всички в стаята знаеха, че желаех Жан-Клод. И какво от това?

— Не е една от любимите ми думи, Жан-Клод. Вече го знаеш.

Смехът се оттече от лицето му, оставяйки сините му, сини очи да блестят, но не от хумор. Нещо тъмно и сигурно в себе си се показа в очите му.

— Оцелял съм на една гола надежда, ma petite.

Жан-Клод отмести черно-белите завеси, за да открие голите, сиви камъни, от които беше направена стаята. Голям коридор продължаваше дълбоко в лабиринта. Факли блещукаха далеч от електрическото осветление на дневната. Той стоеше там, осветен от пламъците и мекото модерно осветление. Някакъв трик на светлините и сенките потапяше половината му лице в тъмнината и носеше дразнещ блясък в очите му. Или може би това не беше трик на светлината. Може би това просто беше той.

— Отиваме ли, ma petite?

Тръгнах към тази друга тъмнина. Той не се опита да ме докосне, докато преминавах покрай него. Бих му дала червени точки за това, че се удържа, ако не го познавах толкова добре. Той просто оценяваше времето си. Ако ме докоснеше сега, можеше да ме накара да побеснея. По-късно може би нямаше да го направя. Дори и аз не можех да гарантирам, кога настроението ще се оправи.

Жан-Клод мина пред мен. Хвърли ми поглед през рамо.

— В крайна сметка, ma petite, не знаеш пътя към спалнята ми.

— Била съм там един път — казах аз.

— Докато беше в безсъзнание и умираше. Това едва ли се брои — той се плъзна през залата. Вмъкна малко повече полюляване в походката си, подобно на това, което Джейсън ми беше демонстрирал на стълбите, но докато това изглеждаше смешно при върколака, Жан-Клод го направи изпълнено със съблазън.

— Ти просто искаш да ходиш отпред, така че да мога да наблюдавам задника ти.

Той каза, без да се обръща назад.

— Никой не те кара да ме гледаш, ma petite, дори и аз.

И това беше истината. Ужасната истина. Ако в някаква тъмна част на сърцето си не бях привлечена от него още от началото, щях да съм го убила отдавна. Или поне да се опитам. Имах повече легални вампирски убийства от всеки друг ловец на вампири в страната. Не ме наричаха Екзекуторката просто така. А как иначе щях да остана безопасно в дълбините на цирка на прокълнатите с чудовищата, вместо над земята с хората? Защото някъде по линията не бях убила чудовището, което трябваше.

Споменатото чудовище се плъзгаше по коридора пред мен. И все още имаше най-сладкия задник, който съм виждала на мъртвец.