Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (33)

33

Събудих се, втренчена в белите завеси над леглото на Жан-Клод. Там имаше влажна кърпа, поставена върху челото ми и гласове, които спореха. Полежах за няколко секунди, премигвайки. Не можех да си спомня как съм се отзовала тук. Помнех усещането да бъда изхвърлена от Деймиън. Бях изгонена като някакъв досадник, като нещо, срещу което трябва да се защитаваш. Силата, която ме беше докоснала не беше зла. Чувствала съм злото преди, но не беше такова. Но със сигурност не беше и благосклонна. Може би по-скоро неутрална.

Гласовете бяха на Жан-Клод и Ричард. Спорът беше заради мен. Каква изненада.

— Как можеш да я оставиш да умре, когато можеш да я спасиш? — попита Ричард.

— Не вярвам, че тя умира, но дори и да беше така, никога повече не бих нахлул в ума й без нейното разрешение.

— Дори и ако умира?

— Да — каза Жан-Клод.

— Това не го разбирам.

— И не е нужно да го разбираш, Ричард. Анита би се съгласила с мен.

Бутнах парцала от главата си. Исках да седна, но това изискваше твърде много усилия.

Ричард седна на леглото, взимайки ръката ми. Не бях сигурна дали исках да го направи, но все още бях твърде слаба, за да го спра. Жан-Клод стоеше зад него, наблюдавайки ме. Лицето му беше празно и перфектно, една маска.

— Как се чувстваш? — попита Ричард.

Трябваше да преглътна, преди да мога да проговоря.

— Не съм сигурна.

Доминик влезе в полезрението ми. Той мъдро беше останал извън спора. Освен това, той вече беше човешки слуга на вампир. Какво би могъл да каже? Че белезите са зло или че не са кой знае какво. Лъжа, така или иначе.

— Много се радвам да те видя будна.

— То ме изхвърли навън — казах аз.

Той кимна.

— Действително.

— Какво я е изхвърлило навън? — попита Ричард.

Доминик погледна към мен.

Аз свих рамене.

— Когато силата, която съживява вампирите се завърна и откри Анита все още вътре в тялото, силата я хвърли навън.

Ричард се намръщи.

— Защо?

— Аз не трябваше да съм там.

— Душата се върна, когато го докосна ли? — попита Жан-Клод.

— Чувствала съм докосването на душа преди и сега не беше това.

Жан-Клод продължи да ме гледа.

Аз гледах него.

Той беше този, който пръв погледна настрани.

Ричард докосна косата ми, там, където беше мокра от кърпата.

— Не ми пука дали е било душа или торбалан. Помислих, че съм те загубил.

— Аз винаги оцелявам, Ричард, без значение кой друг ще умре.

Той се намръщи на думите ми.

Оставих го.

— Деймиън добре ли е?

— Изглежда, че ще бъде — каза Жан-Клод.

— За какво спорехте вие двамата?

— Доминик, може ли да ни оставиш насаме? — попита Жан-Клод.

Доминик се усмихна.

— С удоволствие. Горя от нетърпение да говоря със Сабин. Утре ти и Ричард можете да го вдигнете, а ти Анита… — той докосна леко лицето ми — … ще го излекуваш.

Не ми харесваше да ме докосва, но на лицето му се беше изписало нещо като благоговеене. Стана ми трудно да му се разкрещя.

— Ще дам най-доброто от себе си — казах аз.

— Във всяка насока, мисля — след това ни пожела приятен ден и си тръгна.

Когато вратата се затвори зад него повторих въпроса си.

— За какво спорехте вие двамата?

Ричард хвърли поглед към Жан-Клод, после пак погледна към мен.

— Ти беше спряла да дишаш за няколко секунди. Нямаше и сърцебиене. Мислех си, че умираш.

Погледнах към Жан-Клод.

— Кажи ми.

— Ричард искаше от мен да ти сложа отново първия белег. Аз отказах.

— Умен вампир — казах аз.

Той сви рамене.

— Ти изясни своята позиция много ясно, ma petite. Няма повече да бъда обвиняван, че съм те насилил отново. Не, в никой смисъл.

— Някой прави ли ми изкуствено дишане?

— Ти започна да дишаш сама — каза Ричард. Той стисна ръката ми. — Уплаши ме.

Изтеглих ръката си от неговата.

— Така че ти реши да ме предложиш на него, като негов човешки слуга.

— Мислех, че сме се съгласили да бъдем триада от сила. Може би не разбирам какво означава това.

Исках да седна, но все още не бях сигурна дали мога да го направя, така че се задоволих да се мръщя нагоре към тях.

— Споделям сила с двама ви, но не искам Жан-Клод да ме белязва. Ако той някога отново ме насили, ще го убия.

Жан-Клод кимна.

— Ще се опиташ, ma petite. Това е танц, който не ми се иска да започвам.

— Аз ще му позволя да ме бележи тази вечер, преди да се срещна с глутницата — каза Ричард.

Втренчих се в него.

— За какво говориш?

— Жан-Клод не може да дойде довечера. Той не е член на глутницата. Ако сме свързани, аз все още ще мога да призовава силата.

Заборих се да седна, но ако Ричард не ме беше хванал, щях да падна. Облегнах се на опората на неговите ръце, забивайки пръстите си в раменете му, опитвайки се да го накарам да ме изслуша.

— Не искаш да станеш негов слуга за цяла вечност, Ричард.

— Връзката между господаря и животното не е същата като тази между господаря и слугата, ma petite. Не е толкова близка и интимна.

Не можех да видя вампира зад широките рамене на Ричард. Опитах се да се повдигна, но се наложи Ричард да ми помага.

— Обясни ми — казах аз.

— Няма да съм способен да опитвам храна чрез Ричард, както го правех през теб. Това е маловажен страничен ефект, но наистина е нещо, което ми липсва. Наслаждавах се да опитвам отново твърда храна.

— Какво друго?

— Ричард е алфа върколак. Той е с равна на моята сила в някои случаи. Ще има повече контрол върху моето навлизане в сънищата и мислите му. Ще може да ме задържа навън, така да се каже.

— А аз не можех — казах.

Той погледна надолу към мен.

— Дори и тогава, преди да изследваш силите си на некромант ти беше по-трудна за контролиране, отколкото би трябвало. Сега… — той сви рамене — … сега не съм сигурен кой би бил господаря и кой би бил слугата.

Седнах сама. Бях се почувствала малко по-добре.

— Ето защо не си ме белязал, докато имаше възможност и Ричард беше тук, за да поеме вината върху себе си. След това, което направих днес ти се страхуваш, че аз ще съм господарят, а ти ще си моят слуга. Така е, нали?

Той се засмя меко.

— Може би — седна на леглото от другата страна на Ричард. — Не съм работил повече от двеста години, за да бъде господар на собствени земи, за да се откажа след това от свободата си за някого, дори и това да си ти, ma petite. Ти не би била жесток, но би била взискателен господар.

— Това няма да са чисти отношения господар — слуга. Знам това от опита си с Алехандро. Той не можеше да ме контролира, но и аз също не можех да контролирам него.

— А ти опита ли? — попита Жан-Клод.

Това ме спря. Трябваше да помисля върху него.

— Не.

— Ти просто го уби — каза Жан-Клод.

Това беше точка за него.

— Дали наистина бих могла да те командвам наоколо?

— Никога не съм чувал друг вампир да е избирал некромант с твоята сила като човешки слуга.

— Ами Доминик и Сабин? — попитах.

— Доминик не може да се сравнява с теб, ma petite.

— Ако се съглася на първия белег, ти би ли ми го поставил или не? — попитах.

Ричард се опита да ме притисне към гърдите си, но аз се отдръпнах. Трябваше да използвам и двете си ръце за подпора, но вече седях самостоятелно.

Жан-Клод въздъхна, гледайки към земята.

— Ако наистина се свържем, никой не би могъл да се изправи срещу нас. Толкова много сила е наистина изкушаваща — той погледна внезапно напред, позволявайки ми да видя очите му. Емоции пробягваха по лицето му. Възбуда, страх, похот и най-накрая просто умора. — Бихме били свързани помежду си за цялата вечност. Свързани помежду си в тристранна борба за сила. Това не е приятна мисъл.

— Жан-Клод ми каза, че няма да бъде мой господар — каза Ричард — Че ще бъдем партньори.

— И ти му повярва? — попитах аз.

Ричард кимна, изглеждайки ужасно сериозен.

Аз въздъхнах.

— Боже, Ричард, не мога да те оставя сам и за минута.

— Това не е лъжа, ma petite.

— Да, точно така.

— Ако е лъжа — каза Ричард — аз ще го убия.

Втренчих се в него.

— Нямаш това в предвид.

— Напротив — нещо помръдна зад неговите кафяви очи, нещо низко и тъмно, и нечовешко.

— Веднъж щом решиш да убиеш някого, става по-лесно да решиш да убиеш и други, нали? — казах аз.

Ричард не потрепна и не погледна настрани.

— Така е, но не това имам предвид. Няма да бъда ничий слуга. Нито на Жан-Клод, нито на теб, нито на Маркус, нито на Рейна.

— Разбираш ли, че след като се обвържеш с него, да го нараниш, ще означава да нараниш и себе си? Че убийството му може да убие тебе?

— Предпочитам да бъда мъртъв, отколкото в капан.

Гледах абсолютната сигурност в очите му. Той го мислеше.

— Ти ще убиеш Маркус тази вечер — казах аз.

Ричард ме погледна и един израз премина през лицето му, израз, който никога не бях виждала преди това — ожесточеност, която изпълни очите му и накара силата му да танцува през стаята.

— Ако той не отстъпи доброволно, аз ще го убия.

За първи път аз му повярвах.