Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (42)

43

Оставиха ме завързана за леглото, но Габриел постави ножовете отново в ножниците на китките ми. Повдигна големия нож, който поставях на гърба си, нагоре към светлината. Мислех, че няма да ми го върне, но в края на краищата той отметна косата ми на една страна и го плъзна обратно в ножницата му.

— Недей да режеш въжетата, докато не съм в обхвата на камерата. Искам тя да покаже защо си уплашена. Обещай да не го проваляш.

— Дай ми пистолет и ще те изчакам да се качиш върху мен, за да натисна спусъка.

Той се ухили и размаха пръст под носа ми, сякаш мъмреше дете.

— Не, не, не. Без груби неща.

Поех си дълбоко въздух и го пуснах да излезе.

— Не можеш да обвиниш едно момиче, че е опитало.

Габриел се засмя, високо и нервно.

— Не, не мога да те обвиня, че си опитала.

Имахме светлини, камера, всичко, което ни трябваше беше действие. Габриел беше избърсал кръвта от гърдите си и беше поставил сребърния пръстен обратно в плътта си. Бяхме готови за пред камерата. Дори избърсаха кръвта от устата ми и оправиха грима ми. С това се справи младата жена Хайди, ликантропът, който се занимаваше с гримовете. Очите й бяха твърде разширени. Ръцете й трепереха, когато ме докосваше.

Тя прошепна, докато потупваше лицето ми.

— Внимавай, когато те целува. Веднъж изяде езика на едно момиче.

— Можеш ли да ми дадеш пистолет?

Тя потрепери, очите й станаха бели и паникьосани.

— Рейна би ме убила.

— Не и ако е мъртва.

Хайди поклати главата си отново и отново и се измъкна от леглото.

По-голямата част от екипа излезе. Когато режисьорът осъзна, че ще останат прекалено малко хора, които да движат нещата, той предложи бонуси. Бонусите бяха големи и някои хора останаха. Останалите напуснаха. Те не правеха снъф филми. Те не можеха да гледат как Габриел ме убива, но също така и не се опитаха да го спрат. Може би някой от тях щеше да се обади в полицията. Това беше приятна мисъл, но не й възлагах много надежди.

Силата се разби в мен, като пробождаща кожата вълна. Дръпна нещо ниско и дълбоко в тялото ми. Усещането изчезна почти веднага след като се появи, но някаква миризма остана по кожата ми, сякаш бях преминала през нечий дух. Надуших афтършейва на Ричард. Ричард се опитваше да ми каже нещо или нарочно, или защото беше обхванат от страх. И в двата случая, времето ни изтичаше. Аз трябваше да ги спася. Трябваше. Нямах друг избор. Да ги спася означаваше, че трябва да допусна Габриел достатъчно наблизо, за да го убия. Близо до мен. В най-добрия случай това беше нож с две остриета.

— Хайде да започваме — казах аз.

— Ти си ужасно нетърпелива за някой, който трябва да умре от наистина ужасна смърт — каза Рейна.

Аз се усмихнах. Направих усмивката, такава, каквато Габриел искаше да бъде, уверена, опасна, сексуална.

— Не смятам да умирам.

Дъхът на Габриел изсъска навън.

— Да го направим.

Рейна поклати глава и отстъпи от обсега на камерата.

— Чукай я, Габриел, накарай я да крещи името ти, преди да я убиеш.

— Удоволствието е мое — прошепна той. Пристъпи по пода на фалшивата спалня.

Измъкнах единият от ножовете на китката и срязах въжето, което ме държеше за дъската. Китките ми все още бяха свързани. Наблюдавах го, докато обръщах острието, за да срежа въжето между дланите си. Можеше да скочи върху мен в този момент, но не го направи. Той се плъзна по пода, докато освобождавах ръцете си.

Отпусна се на колене край леглото, втренчен в мен. Отдръпнах се от него, ножът беше в дясната ми ръка. Опитвах се да се махна от проклетото легло.

Габриел се претърколи на леглото, докато аз се изтърколвах от него. Той отрази моето движение, но го направи грациозно и болезнено бавно. Той проблясваше от едва сдържана енергия. Не беше направил нито едно проклето нещо, освен да се претърколи през леглото, но обещанието за насилие и секс се понесе през въздуха като светкавица.

Той беше по-бърз от мен. Обхватът му беше почти два пъти, колкото моя. Със сигурност беше по-бърз от мен. Единственото нещо, което наистина беше в мой плюс беше фактът, че смятах да го убия, колкото е възможно по-бързо, докато той смяташе първо да ме изнасили. Това означаваше, че бях готова да направя неща, които той не беше. Поне на първо време. Ако не го довършех бързо, значи бях загазила.

Отпуснах се на едно коляно и обвих ръце около себе си, с острие във всяка длан. Той искаше да се приближи по-близо. Той дори искаше да бъде наранен, така че нямаше да има преструвки, нямаше да има взаимно изпитване на силите ни. Щях да го накарам да дойде при мен и щях да го разфасовам.

Сила се изви вътре в стомаха ми. Пръсна се през мен във вълна от усещания. Миризмата на летни дървета беше толкова силна, че беше задушаваща. За секунда не можех да видя стаята. Имах проблясък за друго място, хаотични части и парченца като от пъзел, разпръснати по земята. Възстанових се с три мисли: страх, безпомощност и нужда.

Погледът ми се избистри към Габриел, намръщен към мен.

— Какво не е наред, Анита? Да не би Касандра да те е ударила прекалено силно?

Поклатих глава и си поех пресекващо дъх.

— Само това ли можеш, Габриел? Да говориш, но не и да хапеш?

Той се усмихна, бавно, мързеливо ухилване, което оголи зъбите му. Внезапно се оказа до мен. Замахнах, без да мисля, чиста реакция, без замисляне. Той отскочи настрани, а кръвта се стече надолу по стомаха му в тънка, алена линия.

Плъзна пръстите си през кръвта бавно, чувствено, след това ги облиза с дълги, бавни движения на езика си. Играеше за пред камерата. Търкулна се на леглото и уви белите чаршафи около тялото си, търкаляйки се из тях, докато не се заплете. Опъна се назад, оголвайки врата си. Почти в обсега ми.

— Ела да си поиграем, Анита.

Беше примамващо и така трябваше да бъде, но аз знаех по-добре. Бях видяла по-рано Ричард да разкъсва чаршафите, сякаш бяха от хартия.

— Аз оставам тук, Габриел. Ти ще трябва да дойдеш при мен.

Той се претърколи по корем.

— Мислех, че ще трябва аз да те гоня. Така не е никак весело.

Засмях се.

— Ела по-наблизо и ще стане много весело.

Той се изправи на колене. Чаршафите бяха омазани с кръв, докато се измъкваше от тях. Внезапно отново се оказа до мен, прекалено бърз, за да успея да го видя. Беше пред мен и ме отхвърли назад, преди да успея да реагирам.

Паднах назад на задника си, опитвайки се безнадеждно да го задържа пред погледа си. Но той стоеше там, точно извън обхват. Секунда по-късно остра болка премина през дясната ми ръка. Погледнах надолу и открих кървящи следи от нокти по горната част на ръката си.

Той повдигна една ръка пред лицето си и нокти изскочиха от върховете на пръстите му.

— Мяу — каза Габриел.

Опитах се да забавя сърцебиенето си и не можах. Това означаваше, че дори и да не ме убиеше сега, след един месец можеше да ми поникне козина.

Не беше глас, който можете да чуете с ушите си. Не беше звук. Не знаех как да го опиша, но почувствах писъка на Ричард вътре в мен. Силата му се изля върху мен и в края на тази дълга линия почувствах Жан-Клод. Нещо здраво и болезнено го задържаше. Опитах се да се изправя на краката си и се препънах.

— Какво не е наред, Анита? Не те нараних толкова лошо.

Поклатих глава и се изправих на крака. Той не беше започнал да се приближава към мен. Ричард беше започнал да се отчайва. Пресегнах се отвъд този пламък от сила и можах да почувствам магията на Доминик. Той я беше защитил по някакъв начин, но не можеше да я скрие от мен. Магията нарастваше. Времето за принасянето на жертвата наближаваше. Нямах време Габриел да си играе с мен.

— Стига си театралничил, Габриел. Или може би не ме искаш?

Очите му се стесниха.

— Намислила си нещо.

— Можеш да се хванеш на бас. А сега чукай ме, Габриел, ако си достатъчно мъж за това.

Опрях гърба си до стената, помолих се това да е достатъчно, но знаех, че няма да е. Изхвърлих нишка от сила обратно към Ричард, надявайки се, че той ще схване намека и няма да се намесва следващите няколко минути. Ако ме прекъснеше в погрешния момент, това щеше да е краят.

Габриел се промъкна към мен, примамвайки ме да се осмеля и да се отместя от стената, за да го хвана. Направих това, което той си мислеше, че ще направя. Скочих към него, но той просто вече не беше там. Беше все едно се опитвах да разсека въздуха.

Ръката му проряза въздуха с едно бързо движение и удари странично горната страна на лявата ми ръка. Аз замахнах към него с дясната си ръка, опитвайки се да задържа ножа в лявата. Той отново удари ръката ми, но не с нокти, а странично. Ръката ми се сгърчи и ножът отлетя настрани, въртейки се.

Тялото му удари моето, запращайки ме на земята. Замахнах с ножа в дясната ми ръка към стомаха му още преди гърба ми да се удари в земята. Но тъй като вложих в удара всичките си сили, падането на пода ме зашемети. А пулсът беше всичко, от което Габриел се нуждаеше.

Той вкара дланите си под ръцете ми, без да се опитва да ги задържи, но принуждавайки ме да ги отделя от ножа в стомаха му. Прикова ме към пода с тялото си. Очаквах да извади острието, но той не го направи. Притисна дръжката към тялото ми и натисна. Вкара острието в себе си чак до дръжката и продължаваше да натиска. Дръжката нараняваше корема ми и потъваше и в двама ни.

Той потръпна над мен. Повдигна горната част на тялото си нагоре, притискайки ме с долната му половина, намествайки се между краката ми, така че да мога да го почувствам твърд и корав. Издърпа острието навън във фонтан от кръв и го хвърли надолу толкова бързо, че моите ръце бяха едва на половината път да предпазят лицето ми, когато острието се заби в килима. Той вкара острието чак до дръжката в шперплатовия под, толкова близо до главата ми, че закова косата от едната й страна.

Откопча копчето на дънките ми. Дори не се опитваше да контролира ръцете ми, но на мен ми беше останал само още един нож. Ако го загубех нямаше да мога да го убия. Бяхме на път да открием точно колко здрави бяха нервите ми.

Силата на Ричард ме заля отново, но вече не беше същата. Беше по-малко обезумяла, повече сякаш се опитваше да ми прошепне нещо, да ми предложи нещо. Тогава осъзнах какво беше това. Първият белег. Жан-Клод и Ричард, както бяха сега, в момента не можеха да го направят без мое разрешение. Бях твърде силна, за да бъда насилена, поне психически.

Габриел задържа краката ми неподвижно с бедрата си и сграбчи предната страна на дънките ми, пръстите му бяха насочени навън, настрани от тялото ми. Ноктите му изскочиха навън през плата и го разпраха нагоре, срязвайки го почти до самата срамната кост.

Изкрещях и позволих на Ричард да го направи^[1]. По-добре чудовището, което познаваш, отколкото това, което се опитва да свали панталоните ти. Линия от топлина премина през цялото ми тяло. Беше дори по-просто, отколкото едно време, когато Жан-Клод го направи сам. Въпреки че знаех какво беше, не го усетих много.

Но незабавно се почувствах много по-добре, главата ми се избистри, повече… някакси. Габриел се поколеба над мен.

— Какво по дяволите беше това? — цялата кожа на голите му ръце беше настръхнала. Той беше усетил вкуса на силата.

— Не почувствах нищо — казах аз. Хванах ножа на пода, дърпайки го силно. Габриел разкъса дънките ми с двете си ръце и те се разпраха до средата, оставяйки между мен и него само моите гащички и неговите кожени панталони. Ножът беше в неудобна позиция и бях успяла да го измъкна само наполовина, когато той плъзна ръката си под гащите ми.

Аз изкрещях. Аз изкрещях:

— Ричард!

Силата ме заля. Когато Жан-Клод го правеше бях наблюдавала горящите му сини очи да влизат в мен. С Ричард като фокус, нямаше нищо за гледане, вместо това усетих миризмите, гората, неговата кожа, парфюмът на Жан-Клод. Можех да ги вкуся и двамата в устата си, сякаш пиех две силни вина глътка след глътка.

Ръцете на Габриел замръзнаха долу пред тялото ми. Беше се втренчил надолу към мен.

— Какво направи току-що? — гласът му беше като шепот.

— Да не мислеше, че ще е толкова лесно да ме изнасилиш? — засмях се и това го изнерви. Видях нещо близко до страх в неговите буреносно — сиви очи. Той премести ръката си. Да не свали бельото ми беше твърде голямо подобрение, за да го облека в думи. Не исках никога повече да ме докосва отново по този начин. Никога.

Бях изправена пред избор. Можех да блъфирам и да се надявам, че ще мога да избягам или можех да подновя секса и да го убия. Вторият белег не ми даваше чак толкова много сили. На практика той позволяваше повече на момчетата да дръпнат част от моята сила, отколкото обратното. Значи щеше да е секса.

— Какво не е наред? — попита Рейна иззад камерата.

— Габриел се поуплаши нещо — казах аз. Повдигнах се на лакти. Ножът, който той беше забил в пода държеше косата ми прикована, но аз продължих да я дърпам, докато не откъснах кичур от косата си. Болката не беше силна, но знаех, че щеше да се хареса на Габриел. Така и стана.

Седях, с крака от двете страни на бедрата му. Той ме повдигна, ръцете му се плъзнаха над бельото ми, обхващайки задника ми. Отпусна се на коленете си, поддържайки тежестта ми. Наблюдаваше ме и почувствах нещо да се плъзва през очите му, почувствах потреперването на ръцете му. За първи път си помисли, че мога наистина да го убия и това го активира. Страхът го стимулира.

Той целуна нежно бузата ми.

— Вземи последния нож, Анита. Вземи го — притисна се към мен, докато го казваше, хапейки нежно лицето ми. Усетих натиска на зъбите му по линията на брадичката ми, по врата ми. Той постави зъбите си отстрани на врата ми, притискайки ги надолу, все по-силно и по-силно, с бавно, нарастващо напрежение. Езикът му облизваше кожата ми.

Не посегнах за ножа. Плъзнах ръцете си през плътната му коса, избутвайки я назад от лицето му. Зъбите му продължаваха да се забиват в кожата ми. Дланите му се плъзнаха под бельото ми, обхващайки голите ми задни части. Настръхнех, после се насилих да се успокоя. Това щеше да свърши работа. Трябваше да свърши работа.

Прекарах пръстите си през лицето му. Зъбите му се забиха достатъчно, за да прокапе първата кръв. Изпъшках и зъбите му се забиха в мен. Плъзнах пръстите си от двете страни на лицето му, прекарвайки ги през бузите му, през веждите му. Той повдигна глава, за да си поеме въздух, очите му бяха разширени и нефокусирани, устните му бяха полуотворени. Помилвах лицето му и го придърпах за целувка. Погалих плътните му вежди. Когато ме целуна, затвори очите си и аз погалих с палци клепачите му. Миглите му потрепнаха срещу кожата ми. Притиснах палците си в двете му очи, забивайки ги, опитвайки се да вкарам пръстите си в мозъка му и да изляза от другата страна.

Габриел се изхвърли назад, пищейки. Ноктите му разкъсаха гърба ми. Задъхах се, но нямах време, за да изкрещя. Изтеглих големия нож от гръбната ножница.

Рейна изкрещя вместо мен.

Забих острието под ребрата на Габриел. Забих го в сърцето му. Той започна да пада назад, но моята тежест приковаваше колената му, така че гърбът му се изви назад, но не успя да падне. Забих острието през него. Почувствах как върхът премина от другата страна.

Внезапно Рейна вече беше до мен, сграбчвайки ме за косата и отхвърляйки ме от него. Прелетях през въздуха, блъснах се във фалшивата стена и продължих нататък. Стената се разцепи. Паднах по корем и се опитах отново да се науча да дишам. Пулсът биеше толкова силно в главата ми, че оглушах за няколко секунди. Тялото ми се възстанови на етапи, позволявайки ми да разбера, че бях ожулена и натъртена, но нищо не ми беше счупено. Така и трябваше да бъде. Два белега и аз внезапно вече бях Анита — човешкият таран. Когато се случи първият път не го бях оценила. Сега го направих. Не бях наранена зле, ура, но все още трябваше да мина покрай Рейна. Всички останали щяха да се отдръпнат и да си потърсят прикритие, ако тя беше мъртва. Въпросът беше как да я докарам до там?

Погледнах нагоре и осъзнах, че бях близо до масата с моите оръжия. Дали бяха заредени? Ако се затичах към тях и не бяха, Рейна щеше да ме убие. Естествено, ако продължавах да си лежа тук и да кървя, тя така или иначе щеше да ме убие.

Чух високите й токчета да се приближават към мен. Изправих се на колене, на крака и тръгнах към масата. Тя все още не можеше да ме види през частичната стена, но можеше да ме чуе. Втурна се от нейната страна на стената на тези нелепи високи токчета.

Сграбчих файърстара и се претърколих през масата, докато се движех. Приземих се на гръб, наблюдавайки я, докато прескачаше масата. Блъснах предпазителя с палец и натиснах спусъка. Пистолетът гръмна в ръката ми и изстрелът я уцели в стомаха. Куршумът изглежда забави движенията й и имах време за още един изстрел, този път по-високо в гърдите й.

Рейна падна на колене, медно — кафявите й очи се разшириха от шока. Тя повдигна едната си ръка и аз се изтеглих назад, лежейки все още на задника и долната част на гърба си. Наблюдавах как очите й угасват, как светлината се изплъзва настрани. Тя падна рязко настрани, дългата й коса се разпиля като кестенява вода по пода.

Тълпата беше офейкала. Само Хайди се беше свила до стената, плачейки, покрила ушите си, сякаш се беше уплашила дали да остане или да избяга.

Изправих се на краката си, използвайки масата за опора. Сега можех да видя тялото на Габриел. Кръв и чиста течност се течаха по лицето от очите му. Тялото му още не беше паднало. Коленичеше в странна пародия на живота, сякаш щеше да отвори очите си и всичко това щеше да се окаже преструвка.

Едуард влезе през покритата врата. Носеше пушка на рамото си. Харли го следваше, носейки автомат. Той огледа стаята и накрая дойде при мен.

— Анита в тази стая ли е?

— Да — каза Едуард.

— Не мога да я разпозная — каза Харли.

— Недей да стреляш. Аз ще я открия вместо теб — той се приближи към мен, очите му ме оглеждаха.

— Колко от тази кръв е твоя? — попита той.

Поклатих глава.

— Как ме откри?

— Опитах се да отговоря на съобщението ти. Никой не знаеше къде си отишла. После никой не знаеше къде е отишъл Ричард, или Жан-Клод или Рейна.

Почувствах писъка на Ричард през мен и този път не се опитах да се боря с него, позволих му да излезе през устата ми. Ако Едуард не ме беше хванал, щях да падна.

— Трябва да отидем и да измъкнем Жан-Клод и Ричард. Веднага!

— Ти дори не можеш да ходиш — каза той.

Сграбчих раменете му.

— Помогни ми и ще тичам.

Едуард не започна да спори, просто кимна и плъзна едната си ръка около кръста ми.

Харли подаде ножовете и браунинга ми на Едуард. Аз бях само на сантиметри, но той не се опита да ме докосне. Гледаше покрай мен така, сякаш не бях там. Може би за него не бях. Срязах крачолите на дънките си, което ме остави само по бельо и найкове от кръста надолу, но сега вече можех да тичам, а ние трябваше да тичаме. Можех да го почувствам. Можех да почувствам силата да нараства в лятната нощ. Доминик беше приготвил острието. Можех да го вкуся. Молех се, докато тичах. Молех се да стигнем навреме.