Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (4)

4

Седях на стол с прав гръб пред малка, страховита маса в една стая за разпити. О, извинете, стая за срещи. Така им казват сега. Както и да й казвате, все още си миришеше на стара пот и цигари, по прикрити с дезинфектант. Отпивах от третата си чаша кафе, но ръцете ми все още бяха студени.

Детектив сержант Рудолф Стор стоеше подпрян на далечната стена. Ръцете му бяха кръстосани на гърдите и той опитваше да изглежда по-ненатрапчиво, но когато си висок метър и деветдесет и с телосложението на кечист, това е трудно. Той не беше казал нито дума по време на срещата. Беше тук само като наблюдател.

Катрин седеше до мен. Беше наметнала черно сако над зелената си рокля, носеше си куфарчето и беше надянала адвокатската си физиономия.

Детектив Брансуел седеше срещу нас. Той беше в средата на трийсетте, с черна коса, мургав, с очи толкова черни, колкото беше и косата му. Името му беше английско, но той изглеждаше по средиземноморски, сякаш току-що слизаше от някоя маслинова лодка. Акцентът му беше съвсем местен.

— Сега, госпожице Блейк, повторете го още един път, заради мен. Моля ви — постави химикалката върху тефтера пред себе си, сякаш щеше да запише още веднъж цялата история.

— Помогнахме на съседката ми да пренесе телевизора си.

— Госпожа Едит Прингъл, да, тя потвърди това. Но защо отидохте в апартамента си?

— Отидох да взема отвертка, за да помогна да инсталираме телевизора.

— Имате ли много инструменти, госпожице Блейк? — той записа нещо в тефтера си. Можех да се хвана на бас, че беше завъртулка.

— Не, детектив, но имам отвертка.

— Госпожа Прингъл ли ви помоли да донесете отвертката?

— Не, но я използва, когато си купи стерео системата. — Което си беше истина. Опитвах се да сведа лъжите до абсолютния минимум.

— Така че си позволихте да предположите, че пак ще й трябва?

— Да.

— После какво стана? — Попита така, сякаш никога не беше чувал отговора. Черните му очи бяха напрегнати и празни, неразгадаеми и нетърпеливи едновременно. Бяхме стигнали до частта, на която не вярваше съвсем.

— Отключих вратата и изпуснах ключовете си. Приклекнах, за да ги вдигна и първият изстрел премина покрай главата ми. Отговорих на огъня.

— Как? Вратата е била затворена.

— Стрелях през дупката, която направи изстрелът от пушката.

— Простреляла сте човек през дупка във вратата и сте го убила?

— Беше голяма дупка, детектив и не съм сигурна, че го уцелих.

— Защо вторият изстрел не ви е повалил, госпожице Блейк? Няма достатъчно място покрай вратата, за да се скриете там. Къде бяхте вие, госпожице Блейк?

— Казах ви, въздушната струя залюля вратата навътре. Хвърлих се на пода на една страна. Вторият изстрел мина над мен.

— И вие простреляхте мъжа два пъти в гърдите? — попита детектив Брансуел.

— Да.

Той ме загледа дълго време, втренчвайки се в лицето ми. Посрещнах погледа му, без да трепна. Не беше толкова трудно. Бях вцепенена, изпразнена и отдалечена. Все още чувах далечно звънтене в ушите си, благодарение на двата близки изстрела от пушка. Звънтенето ще изчезне. Обикновено така става.

— Познавате ли човека, когото сте убили?

Катрин докосна ръката ми.

— Детектив Брансуел, клиентката ми беше повече от отзивчива. Тя ви каза няколко пъти, че не разпознава покойния.

Той подхвърли химикалката върху тефтера си.

— Права сте, съветник. Госпожица Блейк беше много отзивчива. Мъртвият е Джеймс Дуган, Джими Пушката. Има досие дебело, колкото сте висока, госпожице Блейк. Той е местната сила. Някой, на когото се обаждаш, когато искаш нещо евтино и бързо и не те интересува, колко мръсно ще стане — той се втренчи в мен, изучвайки очите ми, докато говореше.

Премигнах срещу него.

— Сещате ли се за някого, който да ви иска мъртва, госпожице Блейк?

— Не и в момента — казах.

Той затвори тефтера си и стана.

— Отивам да препоръчам да ви освободят. Съмнявам се, че ще видите вътрешността на съдебната зала.

— Кога ще мога да си получа пистолета?

Брансуел се загледа в мен.

— След като балистиците приключат с него, госпожице Блейк. И на ваше място аз бих бил много благодарен, че ще си го получа обратно след всичко това — той поклати глава. — Чух разни истории за вас от полицаите, които са се отзовали на последното обаждане от вашия апартамент. Онова с двете зомбита убийци — той поклати глава отново — Не ме разбирайте погрешно, госпожице Блейк, но мислили ли сте да се преместите на ново място?

— Моят хазяин вероятно ще се опита да ми намекне същото нещо.

— Хващам се на бас, че ще го направи — отговори Брансуел — Съветник, сержант Стор.

— Благодаря ти, че ми позволи да присъствам на това, Брансуел — каза Долф.

— Ти каза, че тя е една от твоите. Освен това познавам Грос и Брейди. Те са били първите офицери на случая със зомбитата. Казаха добри неща за нея. Говорих с поне шест полицаи, които казаха, че госпожица Блейк е спасявала задниците им или е стояла рамо до рамо с тях под огъня и не е мигнала. Това отпуска примката ви, госпожице Блейк, но тя все пак не е безкрайна. Пазете гърба си и гледайте да не застреляте някой невинен свидетел. — Като каза това, той си тръгна.

Долф се втренчи в мен.

— Ще те закарам до вас.

— Ричард ме чака — казах аз.

— Какво става, Анита?

— Казах на Брансуел всичко, което знам.

Катрин стана.

— Анита приключи с отговарянето на въпроси за тази вечер.

— Той е приятел — казах аз.

— Той също така е и полицай — каза Катрин. После се усмихна. — Права ли съм сержант Стор?

Долф се втренчи в нея за минута.

— Това си е чиста истина, госпожо Мезон — Жилет. — Отдръпна се от стената. Гледаше към мен. — Ще поговорим по-късно, Анита.

— Знам — отговорих.

— Хайде — каза Катрин — да се махаме оттук, преди да си променят мнението.

— Не ми ли вярваш? — я попитах.

— Аз съм ти адвокат. Естествено, че ти вярвам.

Погледнах я внимателно. Тя също ме погледна. Аз спечелих. Излязохме навън. Чудех се дали Ричард ще ми повярва. Вероятно не.