Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (2)

2

Имаше три типа хора на партито на Катрин: живи, умрели и периодично космати. От осемте живи, шестима бяха хора, за другите двама не съм сигурна, включително и за себе си.

Бях облечена с черен панталон, черно кадифено сако с бели сатенени ревери и голяма бяла жилетка, вместо риза. Деветмилиметровият браунинг завършваше екипировката ми, но го държах скрит. Това беше първото парти, което Катрин организираше, след като се беше оженила. Блясъкът на оръжието би развалил настроението на всички.

Наложи се да сваля и сребърния кръст, който винаги нося и да го сложа в джоба си, защото се оказа, че има вампир на партито и кръстът би започнал да блести, когато той влезе в стаята. Ако знаех, че ще има вампири, щях да си облека нещо с висока яка. Кръстовете блестят само, ако са извадени на светло, най-общо казано.

Въпросният вампир, Робърт беше висок, мускулест и красив като фотомодел. Преди беше стриптийзьор в „Престъпни удоволствия“. Сега управляваше клуба. От служител до управител: това се казва американска мечта в действие. Косата му беше руса, къдрава и подстригана късо. Беше облечен в кафява копринена риза, която го обгръщаше перфектно и подчертаваше дрехата на партньорката му.

Изкуственият тен на Моника Веспучи беше малко прекален, но гримът й беше перфектен и кестенявата й коса беше подстригана модно. Беше бременна, достатъчно, за да се забелязва и щастлива, достатъчно, за да дразни.

Тя ми се усмихна зашеметяващо.

— Анита, мина толкова много време.

Първата ми реакция беше да кажа: Не достатъчно много. Последният път, когато я видях, тя ме предаде на местния вампир — господар. Но Катрин я считаше за своя приятелка и аз не исках да разбивам илюзиите й като й разкажа цялата история. Цялата история включваше няколко неразрешени убийства, някои, от които извършени от мен. Катрин е адвокат и се придържа педантично към закона и реда. Не исках да я поставям в позиция, в която да трябва да прави компромис с морала си, за да спаси задника ми. Така че Моника остана нейна приятелка, което означаваше, че трябва да бъда учтива по време на цялата вечеря, от аперитива до десерта. Успях да се справя, защото Моника се намираше на другия край на масата. Сега, за мое нещастие се бяхме преместили в дневната и нямаше как да се измъкна.

— Не ми се струва толкова много — отговорих аз.

— Мина почти година — тя се усмихна на Робърт. Държаха се за ръце. — Ние ще се женим. — Докосна с чашата върха на корема си. — Имаме си причина — тя се разкикоти.

Зяпнах от изненада.

— Не можеш да забременееш от стогодишен вампир. — Добре де, бях учтива достатъчно дълго време.

Моника се ухили насреща ми.

— Можеш, ако температурата на тялото му се повиши за достатъчно дълго време и правите секс достатъчно често. Акушерът ми мисли, че горещата вана ни е помогнала.

Това беше повече отколкото изобщо исках да знам.

— Направихте ли си вече амниотест^[1]?

Усмивката изчезна от лицето й, оставяйки очите й пусти. Съжалих, че съм попитала.

— Имаме още една седмица преди да разберем резултатите.

— Съжалявам, Моника, Роберт. Надявам се резултатите да са положителни. — Не споменах Синдромът на Влад, но думите висяха във въздуха. Той беше рядък, но не толкова рядък, колкото трябваше да бъде. Три години легализиран вампиризъм и синдромът на Влад се оказа най-често срещаният рядък синдром при детските дефекти в страната. Той може да доведе до някои наистина ужасни увреждания, да не говорим за смъртта на бебето. При такава възможност можеш да си помислиш, че хората ще станат по-предпазливи.

Робърт я притисна към себе си и цялата светлина изчезна от лицето й. Изглеждаше бледа. А аз се чувствах като чудовище.

— Последните новини бяха, че вампирите над сто години са стерилни — казах аз. — Предполагам, че ще трябва да подновят тези данни — казах го, за да ги разсея, сякаш не те са били невнимателни.

Моника ме погледна и погледът й беше неприятен, когато попита:

— Притесняваш ли се?

Втренчих се в нея, бледа и бременна и ми се прииска да я ударя, въпреки всичко. Не спях с Жан-Клод. Но нямаше да застана тук и да се оправдавам пред Моника Веспучи — а и пред никого другиго, като стана дума.

Ричард Зееман влезе в стаята. Всъщност не го видях да влиза. Усетих го. Обърнах се и го загледах как се приближава към нас. Той беше над метър и осемдесет, почти двадесет и пет сантиметра по-висок от мен. Още два сантиметра и нямаше да можем да се целуваме без стол. Но си заслужаваше напрежението. Той се движеше между другите гости, разменяше по някоя дума с тях. Усмивката светеше бяла и перфектна върху постоянно тъмната му кожа и той разговаряше с тези нови познати, сякаш се беше заредил с някакъв вид чар на вечеря. Не като сексуално привличане или сила, а като очевидно симпатия към всички. Той беше най-големият бойскаут на света, държащ се свойски с всеки. Харесваше хората и беше чудесен слушател, две категории, които хората оценяваха подсъзнателно.

Костюмът му беше тъмно кафяв, със златисто — оранжева риза. Вратовръзката му беше по-светло оранжева с линия от дребни фигурки по цялата й дължина. Трябваше да застанеш точно до него, за да осъзнаеш, че фигурките са анимационните герои на Warner Brothers.

Той връзваше дългата до раменете си коса на опашка отзад на врата, така че създаваше илюзия, че косата му е много къса. Скулите му бяха перфектни, високи и елегантни. Лицето му беше мъжествено, красиво с трапчинки, които го омекотяваха. Това беше типът лице, което ме правеше боязлива в гимназията.

Усети, че го гледам и се усмихна. Кафявите му очи заблестяха с усмивката, пълни с топлина, която нямаше нищо общо с температурата в стаята. Гледах го как преминава последните няколко крачки и чувствах как топлината се придвижва по врата и по лицето ми. Исках да съблека дрехите му, да докосна голата му кожа, да видя какво има под този костюм. Исках го много силно. А не можех, защото още не бях спала и с Ричард. Още не съм спала нито с вампира, нито с върколака. Ричард е върколак. Това е единственият му недостатък. Добре де, може би има още един: той никога не би убил, когото и да било. Този последен недостатък може да доведе до смъртта му някой ден.

Плъзнах лявата си ръка около кръста му, под разкопчаното му сако. Плътната топлина, излъчвана от него, туптеше като пулс през цялото ми тяло. Ако не правехме секс скоро, просто щях да експлодирам. Каква е цената на морала?

Моника ме зяпаше неотклонно, изучавайки лицето ми.

— Това е красиво колие. Кой ти го подари?

Усмихнах се и поклатих глава. Бях сложила черно кадифено колие по врата, с камея в обков от сребърен филигран. Хей, то дори съответстваше на екипировката ми. Моника беше почти сигурна, че не ми го е подарил Ричард, което според нея означаваше, че ми е подарък от Жан-Клод. Добрата стара Моника. Никога няма да се промени.

— Купих го да съответства на костюма ми — казах аз.

Тя разшири очи от изненада.

— Наистина ли? — сякаш наистина ми вярваше.

— Наистина. Аз не си падам много по подаръците, особено по бижутата.

Ричард ме прегърна.

— Така е. Много е трудно да я поглезиш.

Катрин се присъедини към нас. Медночервената й коса се носеше около лицето й като къдрав поток. Тя беше единствената жена, която познавах с коса, къдрава като моята, но нейният цвят беше по-впечатляващ. Ако се наложи, хората я описват главно по косата й. Деликатен грим прикриваше луничките й и привличаше вниманието към бледото й лице и нейните зелени, зелени очи. Роклята и беше в цвета на млади листа. Никога не съм я виждала да изглежда по-добре.

— Бракът май ти се отразява добре — подхвърлих, усмихвайки се.

Тя ми върна усмивката.

— Трябва и ти да опиташ някой път.

Поклатих глава.

— Много ти благодаря.

— Трябва да отведа Анита за момент. — Добре, че не каза, че се нуждае от помощ в кухнята. Ричард щеше да разбере, че това е лъжа. Той е много по-добър готвач от мен.

Катрин ме преведе през една спалня за гости, където бяха нахвърляни връхните дрехи. Имаше дори едно истинско кожено палто хвърлено върху купчината. Можех да позная чие е. Моника обичаше да е покрай мъртви твари.

Веднага след като вратата се затвори, Катрин грабна ръцете ми и се изкикоти. Честно.

— Ричард е чудесен. Учителите ми в гимназията, никога не са изглеждали така.

Усмихнах се с една от онези широки, унесени усмивки. От тези, които ви придават глупав вид, които казват, че изпитвате ужасна похот, ако не любов, а може би и двете, и се чувствате добре дори и да е глупаво.

Седнахме на леглото, разбутвайки дрехите.

— Той е красив — казах аз. Гласът ми беше толкова неутрален, колкото можех да го направя.

— Анита, не се дръж така с мен. Никога не съм те виждала така да блестиш около някого.

— Не блестя.

Тя поклати ухилено глава.

— Да, правиш го.

— Не, не го правя — повторих упорито, въпреки че ми беше трудно да изглеждам сърдита, когато ми се искаше да се усмихвам. — Добре де, харесвам го. Много. Доволна ли си?

— Срещате се от почти седем месеца. Къде е годежният пръстен?

Намръщих й се.

— Катрин, само защото ти си невероятно щастливо женена, не означава, че и всички останали искат да се женят.

Тя се сви и се засмя.

Погледнах блесналото й лице и поклатих глава. Трябваше да съм повече като Боб, за да понеса всичко това. Той беше с петнайсетина килограма по-тежък, отколкото трябва, плешив, с малки кръгли очи на по-скоро незабележимото си лице. Не беше и много забележима личност. Не го харесвах, докато не видях начина, по който гледа Катрин. Гледаше я така, сякаш тя е целия свят и то приятен, спокоен, чудесен свят. Има много хора, които са мили, по всички телевизии ще видите и много остроумни хора, но надеждни — те са рядкост.

— Не съм довела Ричард тук, за да го оценяваш. Знаех, че ще го харесаш.

— Тогава защо го пазеше в такава тайна? Аз исках да го видя поне десет пъти.

Присвих се. Истината беше, че знаех, че ще видя тази светлина в очите й. Маниакалното проблясване, което се вижда, когато твоите женени приятели разберат, че се срещаш с някого. Или още по-лошото: че не се срещаш с никого и те се опитат да те уредят. В момента Катрин изглеждаше точно така.

— Не ми казвай, че си планирала цялото това парти, само за да можеш да се запознаеш с Ричард.

— Отчасти. Как иначе да се срещна с него?

Чу се почукване на вратата.

— Влез — каза Катрин.

Боб отвори вратата. На мен все още ми изглеждаше обикновен, но Катрин явно смяташе друго, като видях как светна лицето й. Той й се усмихна. Усмивката накара цялото му лице да се промени и успях да видя нещо блестящо и фино в него. Любовта прави всички ни красиви.

— Съжалявам, че прекъсвам женския ви разговор, но търсят Анита по телефона.

— Казаха ли кой се обажда?

— Тед Форестър. Каза, че е по работа.

Очите ми щяха да изскочат. Тед Форестър беше един от псевдонимите на човека, който аз познавах като Едуард. Той беше наемен убиец, който се беше специализирал в убийствата на вампири, ликантропи и всичко останало, което не беше точно човек. Аз бях лицензиран екзекутор на вампири. Понякога пътищата ни се пресичаха. На някакво ниво бяхме приятели, предполагам.

— Кой е Тед Форестър? — попита Катрин.

— Ловец на глави — отговорих. Тед, псевдонимът на Едуард, беше ловец на глави с документи, които да го докажат, изрядни и законни. Станах и отворих вратата.

— Нещо лошо ли е станало? — попита Катрин. Тя нямаше да се справи с някои неща и това беше причината да я отбягвам, когато бях затънала до задника в неприятности. Беше достатъчно умна да разбере, когато нещата загрубееха, но не понасяше оръжията. Ако не можеш да се защитиш сам, то си готов да станеш пушечно месо. Единственото нещо, което спасяваше Ричард да не стане нечия закуска беше това, че е върколак. Въпреки това фактът, че отказваше да убива хора го правеше почти беззащитен, превръщач или не.

— Надявам се само, че няма да ми се наложи да работя тази вечер — казах аз.

— Аз също.

Отидох при телефона в кабинета. Бяха разделили стаята наполовина. Едната страна беше декорирана в селски стил с фигурки на мечки и миниатюрен кариран люлеещ се стол, другата беше по-мъжествена с ловни сцени по стените и корабче в бутилка на бюрото. Компромис в най-добрият му вариант.

Вдигнах телефона и казах:

— Ало?

— Едуард е.

— От къде получи този номер?

Той замълча за секунда.

— Беше детска игра.

— Защо ме преследваш, Едуард? Какво става?

— Интересен избор на думи — каза той.

— За какво става дума?

— Получих предложение да те убия, за достатъчно пари, за да го направи интересно за малко.

Сърцето ми спря.

— Прие ли?

— Щях ли да ти се обаждам, ако го бях приел?

— Може би — казах аз.

Той се разсмя.

— Истина е, но не, не съм го приел.

— Защо не?

— Приятелство.

— Опитай отново — предложих аз.

— Предположих, че ще ми се отдаде да убия повече хора като те пазя. Ако бях приел договора щях да убия само теб.

— Успокои ме. Каза, че ще ме пазиш ли?

— Ще бъда в града утре.

— Ти си съвсем сигурен, че някой ще приеме предложението?

— Дори не отварям вратата си за по-малко от сто бона, Анита. Някой ще приеме и този някой ще бъде добър. Не толкова добър, колкото съм аз, но доста.

— Някакви съвети докато пристигнеш?

— Аз още не съм им отговорил. Това ще ги забави. Когато кажа не, ще им отнеме съвсем малко време да се свържат с друг ловец. Тази вечер ще си в безопасност. Наслаждавай се на почивката си.

— Откъде знаеш, че съм почивка?

— Крейг е много приказлив секретар. Много ми помогна.

— Ще трябва да поговоря с него — казах мрачно.

— Направи го.

— Сигурен си, че довечера няма да ме преследва ловец, така ли?

— Нищо в живота не е сигурно, Анита, но не е много вероятно клиент да се опита да ме наеме и после да даде работата на друг.

— Отказваш ли на много клиенти? — го попитах.

— Без коментар — отговори той.

— Значи една последна нощ в безопасност? — казах аз.

— Вероятно, но бъди внимателна все пак.

— Кой ми е вдигнал мерника?

— Не знам — отговори Едуард.

— Какво имаш в предвид, че не знаеш? Трябва да знаеш, ако искаш да си получиш парите.

— Работя с посредник през повечето време. Предпазва ме от възможността следващият клиент да е ченге.

— Как откриваш своенравните си клиенти, ако решат да те прецакат?

— Мога да ги открия, но това отнема време. Анита, ако имаш много добър ловец срещу себе си, то времето е това, което нямаш.

— Е, това ме успокои.

— Не беше предназначено да е успокояващо — каза той. — Можеш ли да се сетиш за някой, който те мрази толкова много и има толкова пари?

Помислих върху това за около минута.

— Не. Повечето от хората, които биха били способни да платят сметката са мъртви.

— Единственият добър враг е мъртвият враг — каза Едуард.

— Точно така.

— Чух слух, че излизаш с Господаря на града. Вярно ли е?

Поколебах се. Беше смущаващо да призная истината на Едуард.

— Да, истина е.

— Трябваше да те чуя да го казваш. — Почти можех да чуя как поклаща главата си по телефона. — По дяволите, Анита, трябва да си по-предпазлива.

— Знам — отговорих.

— Разкара ли Ричард?

— Не.

— С кое чудовище си тази вечер — с кръвопиеца или с плътоядеца?

— Това изобщо не ти влиза в работата — го отрязах.

— Наслаждавай се на чудовището, което си избрала тази вечер, Анита, приятно изкарване. Утре ще започнем да те пазим жива — той затвори телефона. Ако беше някой друг, щях да кажа, че е ядосан, защото излизам с вампир. Или може би разочарован, че светът не е по-добро място.

Затворих телефона и поседнах за няколко минути позволявайки на нещата да се наместят. Някой се опитваше да ме убие. Нищо ново, само че този път търсеха помощ от експерт. Това беше нещо ново. Никога не ме беше преследвал наемен убиец. Изчаках да почувствам страх, но не се получи. Бях уплашена по някакъв неясен начин, но не толкова, колкото трябваше. Бях повярвала. Така или иначе през последната година ми се бяха случили толкова много неща, че все още не можех да се развълнувам. Ако убиецът изскочеше срещу мен и започнеше да стреля, щях да се справя с него. Може би по-късно все пак щях да получа нервна криза. Но съм получавала много такива. Част от мен оставаше отстрани вцепенена като ветеран от война. Имаше толкова неща, които трябваше да приема, така че по-добре да спра да ги приемам. Почти ми се искаше да съм уплашена. Страхът може да ти помогне да оцелееш; равнодушието — не.

Някъде там отвън, от утре, някой ще ме добави в списъка си със задачи. Да прибера дрехите от химическото, да мина през магазина, да убия Анита Блейк.