Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (43)

44

Ние тичахме. Тичах, докато не помислих, че сърцето ми ще се пръсне, прескачайки дървета и провирайки се между неща, които едва чувствах в тъмното, без изобщо да мога да видя. Храстите и плевелите оставяха тънки драскотини по краката ми. Клонка закачи лицето ми и ме накара да се препъна. Едуард ме подхвана. Харли попита:

— Какво е това?

Между дърветата се проблясваше ярък, бял пламък. Не беше огън.

— Кръстове — казах аз.

— Какво? — попита Харли.

— Приковали са Жан-Клод с кръстове — щом думите излязоха от устата ми, знаех, че бяха истина. Побягнах към пламъка. Едуард и Харли ме последваха.

Приближих се до края на сечището с тях зад гърба си. Извадих браунинга, без да мисля за него. Трябваше ми секунда, за да схвана всичко. Ричард и Жан-Клод бяха приковани с толкова много вериги, че не можеха да се движат, какво остава да избягат. На врата на Жан-Клод беше окачен кръст. Той блестеше като уловена звезда, лежаща върху купчината вериги. Някой беше вързал очите му, сякаш се беше уплашил, че блясъкът би могъл да увреди очите му. Което беше странно, след като имаха намерение да го убият. Деликатни убийци.

Устата на Ричард беше запушена. Той беше успял да освободи едната си ръка и с Жан-Клод бяха допрели пръсти, протягайки се, за да продължат да се докосват.

Доминик стоеше над тях в бяла церемониална роба. Качулката беше бутната назад, ръцете му бяха широко разтворени, едната държеше къс меч дълъг, колкото половината ми тяло. В другата му ръка имаше нещо тъмно. Нещо, което пулсираше и изглеждаше като живо. Това беше сърце. Сърцето на Робърт, вампира.

Сабин седеше на каменния стол на Маркус, облечен, както го бях видяла последния път, със спусната качулка, криейки се в сенките. Касандра беше като блестяща белота от другата страна на кръга от сила, оформяща последната точка на триъгълника с нейните двама мъже. Моите двама мъже лежаха приковани към земята.

Насочих браунинга към Доминик и стрелях. Куршумът напусна пистолета. Чух го, видях го, но не стигна до Доминик. Не изглеждаше да е отишъл някъде. Изпуснах дъха си и опитах отново.

Доминик се втренчи в мен. Обраслото му с тъмна брада лице, беше спокойно, абсолютно безстрашно.

— Ти си от мъртвите, Анита Блейк, нито ти, нито някой от тях може да премине този кръг. Дошла си само, за да ги видиш как умират.

— Вие изгубихте, Доминик, защо ще ги убиваш сега?

— Никога няма да успеем отново да открием това, което търсим — каза некромантът.

Сабин проговори, гласът му беше плътен, неумел, сякаш говоренето го затрудняваше.

— Трябва да стане тази вечер — изправи се на краката си и избута качулката назад. Плътта му беше почти изцяло разядена, само тук-там бяха останали кичури коса и гола, разлагаща се плът. Тъмна течност протече от устата му. Може би не му беше останала дори само още една нощ на здрав разум. Но това не беше мой проблем.

— Съветът на вампирите беше забранил на всички ви да се биете помежду си, докато не бъде гласуван законът на Брюстър. Те ще ви убият, защото не сте ги послушали — това беше половинчато предположение, но бях видяла достатъчно господари на града, за да знам колко сериозно приемаха неподчинението. На практика Съветът беше най-големият и най-лошият Господар на града наоколо. Те не биха простили такова нещо.

— Ще използвам този шанс — каза Сабин, всяка дума беше внимателно произнесена, показвайки, колко много му струваше да говори.

— Касандра каза ли ти за моята оферта? Ако не успеем да те излекуваме утре, ще позволя на Жан-Клод да ме бележи. Тази вечер имаш само част от това, което ти трябва за магията. Нуждаеш се от мен, Сабин, по един или друг начин, ти се нуждаеш от мен — не им казах, че вече съм белязана. Те очевидно не го бяха почувствали. Ако знаеха, че вече съм белязана, всичко това, което можех да им предложа беше да умра тази вечер с момчетата.

Доминик поклати глава.

— Проучих тялото на Сабин, Анита. Утре ще бъде прекалено късно. Вече няма да има какво да спасяваме — той се отпусна на колене до Ричард.

— Не знаеш това със сигурност — казах.

Той постави все още биещото сърце върху гърдите на Ричард.

— Доминик, моля те.

Беше прекалено късно за лъжи.

— Аз съм белязана, Доминик. Ние сме перфектното жертвоприношение. Отвори кръга и аз ще дойда вътре.

Той погледна към мен.

— Ако това е вярно, тогава е още по-опасно да ти се доверим. Ако сте тримата заедно без кръга, ще ни надвиете. Виждаш ли, Анита, аз съм бил част от истински триумвират от векове. Не можеш да си мечтаеш дори за силата, която би могла да получиш. Ти и Ричард сте по-силни, отколкото сме аз и Касандра. Вие ще бъдете сила, с която всеки ще трябва да се съобразява. Дори самият Съвет би трябвало да се страхува от вас — той се засмя. — Само заради това може и да ни простят всичко.

Тези думи, които навиха силата над мен.

Приближих се до края на кръга и го докоснах. Усещането беше такова, сякаш кожата ми се опитваше да се свлече от костите ми. Паднах напред и почувствах нещо, което не би могло да е там. Жан-Клод изкрещя. Болеше ме твърде много, за да изпищя. Лежах свита на кръг и дори, когато вдишвах, можех да усетя вкуса на смърт, стара, гниеща смърт в устата си.

Едуард клекна до мен.

— Какво става?

— Без другите две части, нямаш силата да проникнеш насила в този кръг, Анита — Доминик се изправи, повдигайки насочения надолу меч.

Долф беше преминал през кръга по-рано в стаята, където бяха взели сърцето на Робърт. Сграбчих ризата на Едуард.

— Ти премини през кръга. Сега. И убий този кучи син.

— Ако ти не можеш, как ще успея аз?

— Ти нямаш магия, ето как.

Беше един от тези необичайни моменти, когато разбираш, колко голямо може да е доверието. Едуард не знаеше нищо за церемонията, но въпреки това не започна да спори. Прие, това, което му казах и просто го направи. Не бях сто процента сигурна, че ще проработи, но трябваше да го направя.

Доминик нанесе удар надолу с меча. Аз изкрещях. Едуард пресече кръга, сякаш не беше там. Мечът се заби в гърдите на Ричард, приковавайки биещото сърце към тялото му. Болката от острието ме накара да коленича. Усетих го как навлиза в тялото на Ричард. След това вече не чувствах нищо, сякаш някой беше щракнал ключа. Изстрелът от пушката на Едуард уцели Доминик в гърдите.

Доминик не падна. Втренчи се в дупката на гърдите си и после в Едуард. Измъкна меча от тялото на Ричард и измъкна все още биещото сърце от него. Обърна се към Едуард с меч в едната ръка и сърцето в другата. Едуард стреля отново и в този момент Касандра се метна върху него.

Тогава Харли прекоси кръга. Той сграбчи Касандра през кръста и я издърпа от Едуард. Те паднаха, търкаляйки се по земята. Гръмна пистолет и тялото на Касандра потрепери, но изящните й юмруци се повдигнаха и удариха надолу.

Едуард стреля с пушката и лицето на Доминик изчезна във фонтан от пръски кръв и кости. Той падна бавно на колене. Разтворената му ръка изпусна сърцето на земята до ужасно застиналото тяло на Ричард.

Сабин излетя нагоре.

— Ще взема душата ти за това, смъртни.

Мушнах пръстите си в кръга, но той все още беше там. Едуард започна да обръща пушката към вампира. Голото сърце туптеше и блестеше в блясъка от кръстовете.

— Сърцето, стреляй в сърцето!

Едуард не се поколеба. Той се обърна и простреля сърцето, което експлодира на парчета. Сабин го удари секунда по-късно и го запрати във въздуха. Едуард се удари в земята и остана неподвижен със Сабин върху себе си.

Протегнах ръка напред. Тя срещна само празния въздух. Стрелях и с двете ръце по Сабин, докато се приближавах към него. Уцелих го три пъти в гърдите, принуждавайки го да се изправи на крака и да се отдръпне от Едуард.

Сабин повдигна ръка пред скелетоподобното си лице в едно почти умолително движение. Насочих дулото на пистолета към здравото му око и натиснах спусъка. Куршумът го уцели точно над разпадащите се останки от носа му. Остави след себе си голяма хубава дупка, точно както се очакваше да направи, разпръсквайки кръв и мозък по тревата. Сабин се свлече назад на тревата. Изстрелях още два куршума в главата му, докато не започна да изглежда така, сякаш го бях обезглавила.

— Едуард? — това беше Харли. Беше се изправил над много застиналото, много мъртвото тяло на Касандра. Очите му диво търсеха единственият човек, когото разпознаваха.

— Харли, това съм аз, Анита.

Той поклати глава, сякаш прогонваше досадна муха.

— Едуард, все още виждам чудовища. Едуард! — насочи автомата към мен, но знаех, че не мога да го оставя да стреля. Или всичко, или нищо. Вдигнах браунинга и стрелях, преди да имам време да помисля. Първият изстрел го събори на колене — Едуард! — той изстреля един откос, който мина на няколко сантиметра над главите на мъжете. Стрелях отново в гърдите и още един път в главата му, преди да успее да падне.

Приближих се до него с насочено оръжие. Ако помръднеше, щях отново да го прострелям. Той не потрепна. Не знаех нищо за Харли, освен че беше истински луд и много добър с оръжията. Сега нямаше никога и да разбера, защото Едуард не споделяше доброволно информация. Изритах автомата от мъртвата ръка на Харли и тръгнах към другите.

Едуард беше седнал и потриваше задната част на главата си. Наблюдаваше ме да се отдалечавам от мъртвото тяло на Харли.

— Ти ли го направи?

Погледнах лицето му.

— Да.

— Убивал съм хора и за по-малко.

— Аз също — казах аз. — Но ако ще се бием, може ли първо да махнем веригите от момчетата? Вече не усещам Ричард — не можех да произнеса думата мъртъв на глас, все още не.

Едуард се изправи на крака, леко потреперващ, но стабилен.

— Ще се бием по-късно.

— По-късно — казах и аз.

Едуард отиде да седне до приятеля си. Аз отидох да седна до любовника си и другото си гадже.

Сложих браунинга в кобура, махнах кръста от врата на Жан-Клод и го захвърлих между дърветата. Тъмнината внезапно стана кадифена и наситена. Наклоних се, за да махна веригите му и една от връзките^[1] иззвънтя в главата ми.

— По дяволите — изругах.

Жан-Клод седна, изсипвайки веригите от тялото си като чаршаф. Последно смъкна превръзката от очите си. Вече бях пропълзяла до Ричард. Бях видяла меча да пронизва сърцето му. Той трябваше да е мъртъв, но аз потърсих пулса на шията му и го открих. Туптеше срещу дланта ми като слаба мисъл и аз паднах напред с облекчение. Той беше жив. Благодаря ти, Боже.

Жан-Клод клекна от другата страна на тялото на Ричард.

— Мислех, че не можеш да понесеш докосването му, той ми каза това, преди да вържат устата му. Страхуваха се, че би могъл да повика глутницата си на помощ. Аз вече повиках Джейсън и моите вампири. Скоро ще бъдат тук.

— Защо не мога да го почувствам в главата си?

— Аз го блокирам. Това е страховита рана, а аз съм по-добре подготвен в справянето с такива неща.

Махнах превръзката от устата на Ричард. Докоснах нежно устните му. Мисълта как бях отказала да го целуна по-рано същия ден преряза съзнанието ми.

— Той умира, нали?

Жан-Клод разчупи веригите на Ричард по-внимателно, отколкото своите собствени. Помогнах му да ги махне от отпуснатото му тяло. Ричард лежеше на земята в прогизналата от кръв бяла тениска, с която го бях видяла последният път. Отново си беше само Ричард. Сега не можех да си представя звяра, който бях видяла.

— Не мога да го загубя, не и така.

— Ричард умира, ma petite. Усещам как животът му изтича.

Втренчих се в него.

— Все още ме пазиш да не го усещам, нали?

— Предпазвам те — на лицето му се изписа израз, който не ми харесваше.

Докоснах ръката му. Кожата му беше студена при докосване.

— Защо?

Той се обърна настрани.

Дръпнах го рязко, принуждавайки го да се обърне към мен.

— Защо?

— Дори и само с два белега, Ричард може да се опита да пресуши и двама ни, за да остане жив. Аз предотвратявам това.

— Предпазваш и двама ни ли? — попитах.

— Когато той умре, мога да предпазя един от нас, ma petite, но не и двама ни.

Отново го погледнах.

— Казваш ми, че когато той умре, ще умрете и двамата, така ли?

— Страхувам се, че да.

Поклатих глава.

— Не. Не и двамата. Не всичко наведнъж. Проклятие, ти не би трябвало да бъдеш в състояние да умреш.

— Съжалявам, ma petite.

— Не, можем да споделим сила, точно както направихме, когато съживихме зомбитата и вампирите, както направихме тази вечер.

Жан-Клод рязко се свлече напред, с една ръка върху тялото на Ричард.

— Няма да те завлека в гроба с мен, ma petite. Бих предпочел да мисля, че си жива и здрава.

Забих пръстите си в ръката на Жан-Клод. Докоснах гърдите на Ричард. Потрепващо дихание премина откъм него през ръката ми.

— Ще съм жива, но няма да съм добре. Предпочитам да умра, отколкото да загубя и двама ви.

Той се втренчи в мен за една дълга секунда.

— Не знаеш за какво ме молиш.

— Ние вече сме триумвират. Можем да го направим, Жан-Клод. Можем да го направим, но ти трябва да ми покажеш как.

— Ние сме по-силни отвъд най-дивите ми фантазии, ma petite, но дори ние не можем да измамим смъртта.

— Тя ми е длъжница.

Жан-Клод потръпна, сякаш го болеше.

— Коя ти е длъжница?

— Смъртта.

— Ma petite…

— Направи го, Жан-Клод, направи го. Каквото и да е, каквото и да струва. Направи го, моля те!

Той се свлече върху Ричард, едва успяваше да повдигне главата си.

— Третият белег. Той или ще ни свърже завинаги, или ще ни убие всичките.

Подадох му китката си.

— Не, ma petite, ако това ще бъде единственият ни път, ела при мен — той легна наполовина върху Ричард с ръце разтворени към мен. Легнах в прегръдката му и когато докоснах гърдите му осъзнах, че не усещам пулс. Обърнах се и погледнах лицето му от няколко сантиметра.

— Не ме оставяй.

Среднощно — сините му очи се изпълниха с огън. Плъзна косата ми на една страна и каза:

— Отвори се за мен, ma petite, отвори се и за двама ни.

Направих го, разтваряйки широко ума си, премахвайки всяка преграда, която имах. Паднах напред, невъзможно напред, надолу в един дълъг, тъмен тунел към изгарящия син огън. Болка разкъса мрака като бял нож и се чух да изпъшквам. Усетих зъбите на Жан-Клод да се забиват в мен, устата му да се затваря над кожата ми, смучейки ме, изпивайки ме.

Вятър повя през тази тъмнина, хващайки ме като мрежа, преди да успея да докосна този син огън. Вятърът миришеше на прораснала земя и мухлясала козина. Усетих нещо друго: скръб. Скръбта на Ричард. Неговото ридание. Не от смъртта му, а от моята загуба. Мъртъв или жив, той щеше да ме загуби, а между всичките му недостатъци беше и лоялността му, която го подтикваше отвъд здравият разум. Веднъж влюбен, той щеше да бъде такъв без значение какво беше направила жената. Странстващ рицар, във всеки смисъл на думата. Той беше глупак, но аз го обичах заради това. Жан-Клод обичах напук на себе си. Ричард обичах за това, което е.

Нямаше да го изгубя. Обгърнах се в есенцията му, сякаш се завивах в чаршаф, с изключение на това, че нямах тяло. Задържах го в ума си, в тялото си и му позволих да усети любовта, тъгата ми, съжалението. Жан-Клод също беше там. Почти очаквах да протестира, да се противопостави, но той не го направи. Този син огън се разля нагоре през тунела, за да ни посрещне и светът експлодира във форми и образи, които бяха твърде смущаващи. Части и парченца от спомени, усещания, мисли като три различни пъзела, разбъркани и хвърлени във въздуха и всяко парче, което докосваше, оформяше картина.

Приземих се в гората на четири крака. Миризмите наоколо бяха опияняващи. Забих зъби в нежна китка и тя не беше моята. Наблюдавах пулса изпод врата на жената и мислех за кръв, топла плът и за далечен секс. Спомените идваха бързо, още по-бързо, плуващи като някакъв вид карнавално влакче. Чернота се разля върху образите като мастило във вода. Когато тъмнината изяде всичко, аз плувах за една невъзможна секунда и след това угаснах като пламък на свещ. Нищо.

Дори нямах време да бъда уплашена.