Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (6)
Оригинално заглавие
The Killing Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 63 гласа)

Информация

Корекция
andromeda (2010)
Форматиране
maskara (2010)

Превод: puh, miss_sini_ochi

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

42

Изплувах от мрака бавно, измъквах се нагоре, сякаш се събуждах от дълбок сън. Не бях сигурна какво ме събуди. Не си спомнях и да съм лягала да спя. Опитах да се преобърна и не успях. Внезапно се разсъних, очите ми се разшириха, тялото ми се изпъна. Била съм връзвана и преди, това беше едно от нещата, които най-малко харесвах. За няколко секунди изпаднах в истинска паника. Опънах въжетата, които минаваха през китките и глезените ми. Продължих да се боря, дърпайки, докато не осъзнах, че възлите се затягаха все по-здраво, докато се съпротивлявах.

Насилих се да лежа много спокойно. Сърцето биеше в ушите ми толкова шумно, че не можех да чуя нищо друго, освен него. Ръцете ми бяха завързани над главата под остър ъгъл, така че изпъваха плешките ми и усещах целите си ръце надолу чак до китките. Дори лекото повдигане на главата, за да видя защо ме болят глезените, беше болезнено. Те бяха завързани заедно за крака на непознато легло. Обърнах главата си назад и видях въжето, което завързваше китките ми за горната част на леглото. Въжето беше черно и меко и ако ме бяха попитали, щях да кажа, че тъканта е коприна. Изглеждаше като нещо, което Жан-Клод би държал скрито в килера си. Обмислих го само за част от секундата, след това реалността ме връхлетя и сърцето ми спря за миг.

Габриел застана до леглото. Носеше черни кожени панталони, които бяха толкова прилепнали, че изглеждаха като излети върху него, високи черни ботуши, които минаваха по целите му бедра, с ремъци отгоре, които придържаха меката кожа на място. Беше гол от кръста на горе, през лявото му зърно минаваше сребърен пръстен, а друг стоеше върху пъпа му. Още сребро покриваше извивката на ушите му, блещукайки, докато той обикаляше леглото. Дългата, гъста, черна коса падаше около лицето му като рамка около бледите, буреносно — сиви очи. Той заобиколи зад рамката на леглото, където не можех да го видя, после се върна обратно в полезрението ми.

Сърцето ми беше започнало да бие отново. Биеше толкова силно, че можех и да се задавя от него. Бяха ми взели браунинга и файърстара, кобурите и всичко останало. Ножниците на китките ми ги нямаше. Напрегнах гърба си и почувствувах ножницата на него. Когато сложих глава назад, не почувствах дръжката на ножа. Предполагам трябваше да съм благодарна, че не са ме съблекли, за да вземат и ножницата. Начинът, по който Габриел обикаляше около леглото ми подсказа, че и до това ще стигнем. Опитах се да проговоря, не успях, преглътнах и опитах отново.

— Какво става тук? — гласът ми звучеше поразително спокоен. Дори и на мен.

Смехът на жена, силен и звучен, изпълни стаята. Но разбира се това не беше стая. Намирахме се във фермата, където снимаха мръснишките си филми. Стаята, в която бях завързана имаше само три стени. Лампата висеше над мен загасена, все още не беше включена.

Рейна излезе на светло пред погледа ми, на високи токчета с цвета на кръв. Тя носеше както изглежда червено кожено боди, което оставяше повечето от краката и бедрата й видими.

— Здравей, Анита, изглеждаш добре.

Поех си дълбоко въздух през носа и го изпуснах бавно. Сърцето ми се забави малко. Добре.

— Трябваше да говориш с Ричард, преди да направиш нещо драстично. Позицията на лупа е свободна от днес.

Тя наклони главата си на една страна, озадачена.

— За какво говориш?

— Тя спа с Жан-Клод — Касандра дойде и застана на ъгъла на фалшивата стая с гръб към стената. Тя си изглеждаше както винаги. Ако се чувстваше неудобно, че ме е предала на Рейна, не си личеше. Мразех я много за това.

— Няма ли да спиш и с двамата? — попита Рейна.

— Не съм го планирала такова нещо — отговорих аз. Всеки път, когато си отворех устата и никой не ме докосваше, ставах малко по спокойна. Ако Рейна правеше това, за да ме махне от пътя си, вече нямаше нужда да продължава. Ако беше отмъщение за Маркус, бях нагазила дълбоко в лайната.

Рейна седна на края на леглото, близо до стъпалата ми. Потръпнах, когато го направи, не можех да се спра. Тя го забеляза и се засмя.

— О, ти ще си много забавна.

— Можеш да бъдеш алфа женска. Не искам работата — казах аз.

Рейна въздъхна, движейки ръката си по крака ми, масажирайки мускулите в горната част на бедрото ми почти разсеяно, както би го правила с куче.

— Ричард не ме иска, Анита. Мисли, че съм покварена. Иска теб — тя стисна бедрото ми, така че си помислих, че ще позволи да й порастат нокти и ще изтръгне мускула. Накара ме да изпъшкам леко, преди да спре.

— Какво искаш?

— Твоята болка — тя се усмихна докато го казваше.

Обърнах глава към Касандра. Трябваше да има поне един нормален в тази стая.

— Защо им помагаш?

— Аз съм вълкът на Сабин.

Присвих очи.

— За какво говориш?

Рейна се промъкна нагоре в леглото, легна до мен, притискайки тялото си към моето и прокара един пръст по корема ми. Това беше случаен жест, сякаш не беше наистина концентрирана. Не исках да съм тук, когато започнеше да се концентрира.

— Касандра беше поставена там още от самото начало, не е ли така, скъпа?

Касандра кимна, заставайки до леглото. Лешниковите й очи бяха спокойни, твърде спокойни. Каквото и да чувстваше да беше много прикрито зад това красиво лице, то беше внимателно контролирано. Въпросът беше има зад това лице нещо, което да ми помогне?

— Доминик, Сабин и аз сме триумвират. Ние сме това, което бяхте ти, Ричард и Жан-Клод.

Не ми хареса, че използва минало време.

— Ти си жената, заради която той се е отказал от прясната кръв?

— Вярвам в неприкосновеността на живота. Мислех, че ценя това над всичко. Да гледам как златната красота на Сабин гние ме убеди в обратното. Ще направя всичко, всичко, за да му помогна да се възстанови — нещо като болка премина през очите й и тя погледна настрани. Когато отново погледна към мен, лицето й беше изпразнено от всякакво изражение, а усилието трептеше долу в ръцете й. Тя забеляза и обви длани около раменете си. Тя се усмихна, но усмивката й не беше щастлива. — Трябва да го направя, Анита. Съжалявам, че ти и твоите хора се оказахте впримчени в нашите проблеми.

— Защо се оказах замесена в това?

Рейна плъзна ръката си по корема ми, поставяйки лицето си много близо до моето.

— Доминик има заклинание да излекува Сабин от гниещата болест. Можеш да го наречеш размяна на магическа есенция. Всичко, от което се нуждаеше беше точният донор — тя се облегна толкова близко до мен, че само това, че бях завъртяла главата си, предпазваше устните ни да не се докоснат. Тя прошепна срещу кожата ми с топъл дъх. — Перфектен донор. Вампир, който притежава абсолютно същите сили като тези на Сабин, идеално подбран и слуга, също алфа върколак или некромант, свързан със същия този вампир.

Обърнах се и я погледнах. Не можех да се спра. Тя ме целуна, пръскайки устата си към моята, опитвайки се да вкара езика си вътре. Ухапах устната й достатъчно силно, за да усетя кръв.

Тя се дръпна рязко с учуден вик. Постави ръка на устата си и се загледа надолу към мен.

— Това ще ти струва скъпо.

Изплюх кръвта й върху нея. Залях брадичката си с кръвта й. Беше глупаво да го правя. Да я ядосам още повече не ми помагаше много, но да гледам как кръвта се стича по милото й лице го правеше почти да си струва.

— Габриел, забавлявай госпожица Блейк.

Това привлече вниманието ми. Габриел се плъзна в леглото, усуквайки се около мен, както Рейна беше направила от другата ми страна. Той беше по-висок, един осемдесет и три, така че не пасваше толкова добре, но това, което беше повече в размера, той го компенсира със сръчност. Разкрачи се върху тялото ми и легна върху ми като за лицева опора, приближавайки устата си все по-близо и по-близо. Облиза кървавата ми брадичка с едно бързо движение на езика си. Обърнах главата си настрани.

Той сграбчи челюстта ми с една ръка, насилвайки ме да го погледна. Задържа брадичката ми като в менгеме, пръстите му се впиваха, докато се борех. Силата в пръстите му беше достатъчна да строши челюстта ми, ако стисне. Той облиза кръвта от брадичката и устните ми с бавни, продължителни движения.

Изкрещях, след това мислено се проклех. Те искаха точно това. Паниката нямаше да помогне. Паниката нямаше да помогне. Продължих да си го повтарям отново и отново, докато не спрях да се дърпам във въжетата. Нямаше да загубя, не още, не още.

Касандра пропълзя на леглото. Можех да видя само бялата й рокля с ъгъла на окото си. Габриел все още ме държеше неподвижна.

— Пусни лицето й, така че да може да ме вижда.

Габриел й хвърли бърз поглед и се поколеба.

Тихо, плътно ръмжене излезе от устата й.

— В настроение съм за битка тази вечер котенце, не го прави лесно за мен.

— Не те ли очакват на церемонията? — попита Рейна. — Не се ли нуждае Доминик от теб там, за да проработи? — Касандра изръмжа в отговор, звукът беше тих и почувствах, че от излиза с усилие от човешките й устни.

— Ще говоря с Анита, преди да тръгна или изобщо няма да тръгна.

Рейна стана от другата страна на леглото.

— Никога няма да намериш друг вампир господар, който да съвпада с твоя толкова перфектно, както Жан-Клод. Никога. Ще пропилееш ли този единствен шанс за излекуването му?

— Ще правя каквото си искам за това нещо, Рейна, затова съм алфа. Когато Ричард си отиде аз ще водя глутницата. Не го забравяй.

— Това не беше нашата уговорка.

— Уговорката ни беше, че ти ще убиеш Екзекуторката, преди ние да пристигнем в града. Ти се провали.

— Маркус нае най-добрия. Кой да знае, че ще е толкова трудна за убиване?

— Аз знаех, още първият път, в който я срещнах. Ти винаги подценяваш другите жени, Рейна, това е една от твоите слабости — Касандра се наведе към Рейна. — Ти се опита да убиеш Ричард преди Доминик да го използва в заклинанието.

— Той щеше да убие Маркус.

Касандра поклати глава.

— Ти се паникьоса, Рейна. Ти и Маркус. Сега Маркус е мъртъв, а ти не можеш да задържиш глутницата. Твърде много от тях те мразят. И много от тях обичат Ричард, или най-малко му се възхищават.

Исках да попитам къде са Жан-Клод и Ричард, но се страхувах да знам. Някаква церемония, жертвоприношение, но се нуждаеха от Касандра, за да проработи. Не исках тя да бърза да отиде.

— Ти беше алибито на Доминик — казах. — Не, че се оплаквам, но защо съм все още жива?

Касандра погледна на долу към мен.

— Габриел и Рейна те искат в техен филм. Ако ми дадеш дума, че няма да търсиш отмъщение срещу някой от нас за смъртта на двамата ти мъже, тогава ще се боря, за да те видя свободна.

Започнах да отварям уста, за да обещая.

Но тя помаха с пръст пред устата ми.

— Без лъжи, Анита, не и между нас.

— Твърде късно е за това — казах аз.

Касандра кимна.

— Истина е и това ме натъжава. При други обстоятелства можехме да сме приятелки.

— Да — разбира се от това ме заболя дори повече от всичко останало. Нищо не натрива така сол в раните, както предателството. Ричард сигурно си мисли същото нещо за мен сега.

— Къде са Ричард и Жан-Клод?

Тя се втренчи в мен.

— Дори сега мислиш, че можеш да ги спасиш, така ли е?

Бих свила рамене, но не можех.

— Мина ми през ума.

— Ти беше и стръв, и заложница за двамата мъже — каза Касандра. Габриел се беше установил върху ми, тялото му се притискаше по дължината на моето. Той беше тежък. Никога не забелязваш колко е тежък един мъж, докато се наслаждавате един на друг. Той беше смъкнал надолу, така че кракът му се беше увиснал от леглото, а ръцете му бяха кръстосани върху гърдите ми. Брадичката му беше облегната върху ръцете му и ме гледаше така, сякаш знаеше, че имаме цял ден, цяла нощ, всичкото време на света.

— Много съм изненадана от това, че скъса с Ричард днес, Анита — каза Рейна.

— Ние му изпратихме кичур от косата ти, с бележка, на която пишеше, че следващия път ще е ръка. Той дойде сам и не каза на никой, както му бяхме поръчали да направи. Той наистина е глупак.

Звучеше като нещо, което Ричард би направил, но ме изненада въпреки това.

— Не си изиграла Жан-Клод да се предаде срещу кичур от косата ми.

Рейна се премести там, където можех да я виждам по добре и ми се усмихна. Устната и вече беше започнала да се лекува.

— Много вярно, дори и не се опитахме. Жан-Клод щеше да знае, че мислим да те убием въпреки всичко. Той щеше да дойде с всичките вампири и вълци, които са му предани. Щеше да е кървава баня.

— Как го подмамихте тогава?

— Касандра го предаде. Нали Касандра?

Касандра просто погледна към нас.

— Ако Ричард не беше скъсал с теб, можеше и да си способна да излекуваш Сабин. Търсенето на твоята подкрепа беше извинение, за да навлезем в територията на Жан-Клод, но ти беше много по-силна, отколкото беше допускал Доминик отначало. Ти ни изненада, защото нямаше нито един от вампирските белег. Ти трябваше да си част от жертвоприношението, но без поне първия белег, то нямаше да проработи.

Ура за мен.

— Ти ме видя как излекувах порязаното на Деймиън и зомбито. Аз мога да излекувам и Сабин. Знаеш, че мога, Касандра. Видя го.

Тя поклати глава.

— Болестта се разпространи навътре в Сабин. Мозъкът му си отива. Ако го беше излекувала днес, можеше да подейства. Но той трябва да е на себе си, за да подейства заклинанието. Дори само още един ден и може да е твърде късно.

— Ако убиеш Ричард и Жан-Клод, аз няма да имам силата да излекувам Сабин. Ако Доминик е дошъл тук планирайки да пожертва и трима ни, тогава, за да подейства заклинанието ще сме му нужни всичките.

Нещо мина през лицето й. Бях права.

— Доминик не е сигурен, че ще стане без човешки слуга в кръга, нали? — Касандра поклати глава.

— Трябва да е тази вечер.

— Ако убиете тях двамата и това не излекува Сабин, вие ще унищожите единствения шанс, който той има. Нашия триумвират може да го излекува. Знаеш, че може.

— Не знам за подобно нещо. Ти ще ми обещаеш и луната, ако знаеше, че това ще ви спаси и тримата.

— Това е вярно, но аз все още мисля, че можем да го излекуваме. Ако убиеш Ричард и Жан-Клод, шансът изчезва. Позволи ни поне да опитаме. Ако не подейства, ще можеш да ги пожертваш утре. Ще позволя на Жан-Клод да ми постави първия белег. Ние или ще излекуваме Сабин утре или ще сме перфектното жертвоприношение за заклинанието на Доминик — принуждавах я да ме изслуша. Да ми повярва.

— Дали ще е в състояние Сабин да прочете неговата част от заклинанието утре? — попита Рейна. Придвижи се много близо до Касандра.

— Веднъж щом мозъкът му изгние, няма да има какво повече да се направи, освен да го заключиш в кутия облепена с кръстове. Да го скриеш някъде.

Ръцете на Касандра се свиха в юмруци. Ситни тръпки пробягаха по цялото й тяло. Яростен страх мина през лицето й. Рейна се обърна към мен почти заговорнически.

— Сабин няма да умре, разбираш ли. Той ще се разтопи до малка локва размътена тиня, но няма да умре. Нали така, Касандра?

— Не — Касандра почти извика. — Не няма да умре. Той просто ще полудее. Пак ще има всички сили от триумвирата, но ще е луд. Ние ще трябва да го заключим някъде и да се молим, заклинанието на Доминик да може да държи силата му под ключ. Ако не можем да държим силата му затворена, Съветът ще ни накара да го изгорим жив. Само това би било сигурна смърт.

— Но ако направите това — каза Рейна — ти и Доминик също ще умрете. Всички тези вампирски белези ви влачат надолу към ада с него.

— Да — отговори Касандра. — Да — тя се вгледа в мен, гняв и безпомощност бяха изписани на лицето й.

— Очаква се да изпитвам съжаление към теб ли? — попитах аз.

— Не, Анита, от теб се очаква само да умреш — отговори ми тя. Преглътнах трудно и се опитах да измисля нещо полезно. Беше трудно с Габриел върху ми, но ако не измислех нещо, ние всички бяхме мъртви.

Касандра се сепна, сякаш някой я беше докоснал. Трепет от енергия, идващ от нея се разнесе по тялото ми, карайки го да настръхва, там, където ме докосваше силата. Габриел придвижи върховете на пръстите си по кожата на ръцете ми, карайки тръпките да останат малко по-дълго.

— Трябва да тръгвам — каза Касандра. — Преди нощта да свърши, може и да пожелаеш да беше пожертвана — тя погледна от Габриел към Рейна. — Прерязано гърло щеше да е по-бързо.

Бях съгласна с нея, но не знаех какво да кажа. Ние обсъждахме различни начини да ме убият. Никой от тях не изглеждаше особено приятен избор.

Касандра погледна към мен.

— Съжалявам.

— Ако наистина съжаляваш — казах аз — развържи ме и ми дай оръжие.

Тя се усмихна натъжено.

— Сабин ми нареди да не го правя.

— Винаги ли правиш каквото ти е казано? — попитах.

— Само за това едно нещо, да. Ако ти гледаше красотата на Жан-Клод да гние пред теб и ти ще направиш всичко, за да му помогнеш.

— Кой се опитваш да убедиш, мен или себе си?

Тя се олюля слабо и аз усетих силата от тялото й да преминава навсякъде по моето. Габриел облиза ръката ми.

— Трябва да тръгвам кръгът скоро ще се затвори — тя погледна към мен, докато езикът на Габриел преминаваше нагоре по ръката ми.

— Наистина съжалявам, Анита.

— Ако търсиш прошка, тогава се моли. Бог може и да ти прости, аз няма.

Касандра погледна в мен за част от секундата.

— Така да бъде. Довиждане, Анита.

Тя побягна в облак от белота, като бърз дух.

— Добре — каза Рейна. — Сега можем да нагласим светлината и да направим няколко пробни снимки — светлината изведнъж стана зашеметяващо ярка.

Затворих очи срещу блясъка.

Габриел повдигна тялото ми и аз отворих очи.

— Ние щяхме да те съблечем гола и да те разпънем с въжета, но Касандра не ни позволи. Сега обаче е много заета със заклинанието.

Той постави ръце от двете страни на главата ми, приковавайки така част от косата ми.

— Сложихме ти грим, докато беше в безсъзнание. Можем и да гримираме и тялото ти за част от шоуто. Какво мислиш?

Опитах да измисля нещо полезно. Нещо, каквото и да е. Нищо не можех да измисля. Той се облегна на мен, приближавайки лицето си все по-близо и по-близо. Отвори устата си достатъчно, за да ми покаже зъбите си. Не вампирски, но малки леопардови зъби. Веднъж Ричард ми беше казал, че Габриел прекарвал прекалено много време в животинската си форма и затова не можел да се върне напълно в човешката си. Страхотно.

Той ме целуна, първо нежно, после по-грубо, насилвайки езика си в устата ми. Отдръпна се от мен.

— Ухапи ме — целуна ме, след това повдигна устни достатъчно, за да прошепне. — Ухапи ме. — Болката го въодушевяваше. Не го исках по-развълнуван, отколкото вече беше, но с езика му толкова навътре в гърлото ми ми беше трудно да не му дам каквото искаше. Той прокара ръка по гърдите ми и ги стисна толкова силно, че ме накара да изпъшкам. — Ухапи ме и ще спра.

Ухапах го по устната. Захапах го докато не се дръпна назад, плътта се обтегна между нас. Кръв започна да шурти от неговата уста в моята. Пуснах го и изплюх кръвта в лицето му. Беше достатъчно близо, така че да се разпръсне като червен дъжд.

Той се засмя, забърсвайки с пръсти кървавата устна, после ги постави в устата си, изсмуквайки кръвта от тях.

— Знаеш ли как станах леопардлак? — попита той.

Погледнах към него.

Той ме плесна леко, небрежно. Фойерверки експлодираха пред погледа ми.

— Отговори ми, Анита.

Когато можех да се фокусирам отново попитах.

— Какъв беше въпросът?

— Знаеш ли как станах леопардлак?

Не исках да играя играта му. Не исках да участвам в идеята на Габриел за разговор на възглавницата, но не исках и да бъда ударена отново. Не ми трябваше още много от него, за да ме накара да изпадна в несвяст. Ако изобщо се събудех отново, щях да съм в по-лоша форма от колкото бях сега. Трудно е за вярване, но е истина.

— Не — казах.

— Винаги съм харесвал болката, дори когато бях човек. Срещнах Елизабет. Тя беше леопардлак. Чукахме се, но исках да се превърне докато го правехме. Тя каза, че я е страх да не ме убие.

Той легна върху мен. Кръвта от устната му капеше на големи тежки капки.

Мигнах, обръщайки лицето си, опитвайки се да запазя кръвта далеч от очите си.

— Почти умрях.

Бях обърнала главата си изцяло настрана, докато кръвта му капеше отстрани на лицето ми.

— Сексът заслужаваше ли си?

Той се облегна и започна да облиза кръвта от лицето ми.

— Най-добрият секс, който някога съм правил.

В гърлото ми се зароди вик. Преглътнах го и болеше докато слизаше надолу. Трябваше да има начин да се измъкна от това. Трябваше да има.

Мъжки глас каза:

— Легни върху нея, както ще направиш на снимките и нека засечем светлината.

Осъзнах, че тук имаше цял екип. Режисьор, оператор, дузина човека се разхождаха наоколо и нито един не ми помагаше.

Габриел извади нож от високия си черен ботуш. Дръжката беше черна, но острието беше от високо качествено бляскаво сребро. Гледах в ножа, не можех да се спра. Била съм уплашена и преди, но не както сега. Страхът гореше в гърлото ми, застрашавайки да се излее в писъци. Не беше това, че виждах острието, което ме плашеше. Преди момент щях да дам всичко, за да среже въжетата. Сега бих дала всичко, за да не прерязва въжетата.

Габриел постави ръка на стомаха ми и мушна едното си коляно между завързаните ми крака. Там нямаше много за даване. Бях благодарна. Той изкриви горната част на тялото си и се протегна надолу, заедно с ножа. Знаех какво ще направи, преди да усетя въжетата да се отпускат около глезените ми. Стъпалата ми се освободиха, когато той преряза въжето и отпусна тялото си върху моето в същото време. Нямах възможност да се съпротивлявам, нямах време да се възползвам. Той беше правил това и преди.

Той завъртя бедрата си срещу мен, разтваряйки краката ми достатъчно широко, че да го усещам през дънките си. Не изпищях, само изскимтях и мразех това. Лицето ми беше притиснато в голите му гърди точно над пробитото му зърно. Космите по гърдите му бяха груби и деряха бузата ми. Тялото му ме покриваше почти изцяло. Така нямаше да виждат много повече от ръцете и краката ми на камерата.

Дойде ми много странна идея.

— Ти си твърде висок — казах аз.

Габриел трябваше да се повдигне малко, за да погледне към мен.

— Какво?

— На камерата няма да се вижда нищо друго, освен твоя гръб. Ти си твърде висок.

Той пролази назад, повдигайки се леко като за лицева опора. Изглеждаше замислен. Преобърна се, без да слиза от мен.

— Франк, можеш ли да я видиш изобщо?

— Не.

— Мамка му — каза той. Взря се в мен, след това се усмихна.

— Не мърдай никъде. Ей сега се връщам — той се плъзна от мен.

Със свободни крака, можех да седна изправена. Ръцете все още бяха над главата ми, но можех да се свия на кълбо срещу горната табла. Това беше невероятно подобрение.

Габриел, Рейна и двама мъже в мърляви дрехи се бяха скупчили и говореха групово. Дочух фрагменти от разговора.

— Може би, ако я закачим за тавана?

— Ще трябва да променим настройките на цялата стая за това.

Бях си спечелила малко време, но време за какво? Близо до стаята имаше маса. Оръжията ми бяха върху нея, лежащи в спретнати редички като реквизит. Всичко, от което имах нужда беше там, но как да стигна до там? Рейна нямаше да ми даде нож, така че да прережа примката и да се освободя. Не, Рейна нямаше, но може би Габриел щеше.

Той вървеше към леглото, движейки се така, сякаш имаше повече мускули, повече от всеки друг човек. Ходеше, както би се движила котка, ако можеше да ходи на два крака. Той коленичи върху леглото и започна да развързва въжето от леглото, оставяйки китките ми завързани.

— Защо не прережеш въжето? — попитах.

— Франк се ядоса, че съм прерязал първото. Това е истинска коприна. Скъпа е.

— Добре е да знам, че Франк е финансово отговорен.

Габриел сграбчи лицето ми, принуждавайки ме да погледна очите му.

— Ние ще сменим стаята и да те завържем изправена. Аз ще те чукам докато не свършиш с мен вътре в теб, след това ще се преобразя и ще те разкъсам на парчета. Ти даже може и да го оживееш, както аз успях.

Преглътнах и заговорих много внимателно.

— Това ли е твоята истинска фантазия, Габриел?

— Да.

— Но не е твоята най-добра фантазия — казах аз.

— Какво?

— Да ме изчукаш, докато съм безпомощна не е твоята идея за страстен секс — той се ухили, видях за секунда зъбите му.

— О, да това е.

Не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Не се паникьосвай. Аз се притиснах към него и той пусна лицето ми, за да го направя, но опъна въжето много стегнато, уверявайки се, че ръцете ми са настрани. Определено беше правил това и преди.

Насилих се да се облегна на голите му гърди, вързаните ми ръце се притискаха към кожата му. Притиснах лице към него и прошепнах:

— Не искаш ли острие в теб, докато го правиш?

Докоснах сребърната халка на зърното му и дръпнах, докато кожата му не подаде и той изпъшка леко.

— Не искаш ли усещането за среброто да гори в теб, докато блъскаш вътре в мен? — изправих се на колене, така че лицата ни да са по-близо. — Не искаш ли да знаеш, че се опитвам да те убия, докато ме чукаш? Кръвта ти да изтича върху тялото ми, докато ме оправяш, не е ли това твоята фантазия?

Прошепнах последното срещу устните му. Габриел беше застанал много, много мирно. Можех да видя пулса върху гърлото му да тупти срещу кожата. Сърцето му биеше бясно и силно срещу ръцете ми. Дръпнах рязко халката на зърното му и той изпусна тих стон. Кръв се застича надолу по гърдите му. Повдигнах халката и той пусна въжето свободно, така че можех да движа ръцете си. Повдигнах кървавата халка между устните ни, почти сякаш и двамата я целувахме.

— Ти имаш само един шанс да ме изчукаш, Габриел. По един или друг начин Рейна ще ме убие тази нощ. Никога няма да имаш друг шанс с мен.

Върха на езика му се подаде и улови халката, издърпвайки я от пръстите ми. Завъртя я в устата си и я изкара отново навън, чиста и без кръв. Задържа я за мен на върха на езика си. Взех халката и я стиснах в пръстите си.

— Ти просто искаш да ти дам нож — каза той.

— Искам да забия сребърното острие толкова дълбоко в теб, че дръжката да ти причини натъртвания.

Той се разтрепери, дъхът му избяга в дълга въздишка.

— Никога няма да намериш друга като мен, Габриел. Поиграй с мен и аз ще съм най-добрия секс, който си имал някога.

— Ти ще се опиташ и ще ме убиеш — каза той.

Плъзнах пръстите си по върха на кожените му панталони.

— О, да, но бил ли си някога в истинска опасност за живота, след онзи първи път с Елизабет? След като тя се превърна под теб, някога страхувал ли си се за живота си, правейки секс? Яздел ли си някога тази тънка, бляскава линия между удоволствието и смъртта отново?

Той се обърна настрана от мен, без да среща очите ми. Докоснах лицето му с вързаните си ръце, обръщайки го отново към мен.

— Рейна няма да ти позволи, нали? Както няма да ти позволи и тази нощ. Ти си алфа, Габриел, мога да го усетя. Не я оставяй да открадне това от теб. Не й позволявай да открадне мен от теб.

Габриел ме погледна, телата ни се докосваха, лицата ни бяха достатъчно близо за целувка.

— Ти ще ме убиеш.

— Може би, или ти ще убиеш мен.

— Ти може и да оцелееш — каза той. — Аз оцелях.

— Чукаш ли пак Елизабет, сега, след като си оцелял?

Целунах го нежно, пробягвайки със зъби по кожата му.

— Елизабет ме отегчава.

— Ще се отегчиш ли от мен, Габриел? Ако аз оцелея, ще ти бъде ли скучно?

— Не — прошепна той. Знаех, че съм го хванала, просто ей така. Аз или бях сложила началото на брилянтен план или си бях спечелила някакво време и опции. Това беше подобрение. Истинския въпрос беше колко време имаха Ричард и Жан-Клод? Колко време, преди Доминик да ги разпори? Ако не успеех да стигна там навреме, изобщо не исках да стигам там. Ако и двамата умираха, почти ми се искаше Габриел да ме довърши. Почти.