Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (8)

8

Влязох в коридора и последвах звуците на гласовете до втората врата отляво. Чух поне два различни мъжки гласа, меки, мърморещи. Не можех да разбера думите. Писъците се промениха във викове:

— Спрете, моля ви, спрете. Не! — гласът също беше мъжки. Освен, ако не измъчваха повече от един човек тази вечер, това трябваше да е Стивън.

Поех си дълбоко въздух, изпуснах го и докоснах вратата с лявата си ръка, пистолетът беше в дясната. Искаше ми се да познавах разположението на мебелите в стаята. Стивън изкрещя:

— Моля ви, недейте!

Достатъчно. Отворих вратата, блъскайки я в стената, за да съм сигурна, че зад нея няма никой. Исках да огледам стаята, но това, което видях на пода ме замрази като някакъв леден кошмар. Стивън лежеше по гръб, бялата му роба беше отворена, разкривайки голото му тяло. Кръвта течеше надолу по гърдите му в тънки алени ивици, макар че нямаше видими рани. Габриел държеше ръцете на Стивън, зад гърба му, сякаш бяха заковани, притискайки надолу тялото му. Дългата до кръста руса коса на Стивън се виеше около обвития в кожа скут на Габриел. Габриел беше гол от кръста нагоре, сребърен пръстен минаваше през дясното му зърно. Къдравата черна коса падаше над очите му и когато погледна нагоре към мен, изглеждаше сляп.

Вторият мъж коленичеше от далечната страна на Стивън. Къдрава руса коса падаше до кръста му. Той беше в същата бяла роба, само че завързана. Когато погледна към вратата, тънкото му, почти сладко лице беше като огледало на Стивън. Това трябваше да е брат му. Той държеше сребърен нож. Беше по средата на разреза, когато влязох през вратата. Прясна кръв избликваше от кожата на Стивън.

Стивън изкрещя.

Имаше и една гола жена наведена над тялото на Стивън. Тя го разкрачи, изпъвайки краката му. Дългата й кестенява коса, падаше като завеса, скриваща последното унижение от погледа ми. Рейна обърна главата си към слабините на Стивън. Пълните й устни леко се усмихнаха. Беше го докарала до ерекция. Дори протестиращ, тялото му се беше поддало.

Отне ми един удар на сърцето, за да видя всичко това, като някаква забавена стенограма. Забелязах движение от дясната си страна и се опитах да се обърна, но беше твърде късно. Нещо космато и само наполовина човек се блъсна в мен. Ударих се в далечната стена, достатъчно силно, за да изтръпна. Файърстарът падна и се завъртя, а аз лежах изтръпнала на пода. Вълк с размера на пони се изправи над мен. Отвори челюсти, достатъчно големи да смаже лицето ми и изръмжа, ниско и дълбоко, достатъчно да накара сърцето ми да спре.

Можех да се движа отново, но муцуната беше на сантиметър от моето лице; можех да почувствам дъха му по кожата си. Тънка нишка слюнка се проточи от устата му и се плъзна по ръба на моята уста. То наведе муцуната си още по-надолу, устните му се изтеглиха назад, сякаш щеше да ме захапе. Узито беше притиснато между гърба ми и стената. Хванах се за единия от ножовете си, но знаех, че никога няма да успея да го извадя.

Човешки ръце се обвиха около вълка, откъсвайки го назад, на разстояние от мен. Рейна продължаваше да държи борещия се вълк, сякаш без усилия. Хубавото й голо тяло се развълнува от мускули, които не трябваше да се показват, когато не се използваха.

— Не й е пуснал кръв, нали ви казах — тя хвърли вълка към другата страна. Стената се напука и огъна. Вълкът продължи да лежи, очите му се бяха обърнали назад.

Това ми даде времето, от което се нуждаех. Изтеглих узито от кобура му. Когато Рейна се обърна отново към мен, го насочих към нея.

Тя застана пред мен, гола, перфектна, стройна, там, където трябваше да бъде стройна, закръглена, където трябваше да бъде закръглена. Но след като веднъж я бях видяла да пренарежда тялото си, както си иска, не бях толкова впечатлена. Ако можете да променяте тялото си, така, както тя може, на кого му е нужен пластичен хирург?

— Можех да я оставя да те убие, Анита. Не ми изглеждаш много благодарна.

Седнах на пода, плъзгайки се по стената, все още не успявах да бъда преценя мога ли да стоя. Но узито беше насочено точно и стабилно.

— Много благодаря — казах аз. — Сега се обърни бавно или ще те прережа наполовина.

Рейна се засмя, нисък, весел звук.

— Ти си толкова опасна. Толкова вълнуваща. Не мислиш ли и ти така, Габриел?

Габриел дойде и застана край нея. Двамата, застанали там, гледащи надолу към мен ми бяха твърде много, така че използвах стената като опора и станах. Можех да стоя. Страхотно. Даже започвах да мисля, че ще мога да ходя. Още по-добре.

— Обърни се — казах отново.

Габриел пристъпи около нея, заставайки почти достатъчно близо да се протегне и да ме докосне.

— Тя е перфектна за някой, когото го боли и изглежда почти мъртъв — той протегна ръка, сякаш ако се наведеше още малко, щеше да плъзне пръстите си по бузата ми.

Насочих автомата към кръста му, защото изстрелът щеше да отиде по-нагоре. Прицелете се твърде точно и има шанс наистина да пропуснете.

— Последният път, когато ме притисна, Габриел, всичко, което имах в мен беше нож. Оцеля, позволявайки ми почти да те изкормя, но дори ти няма да можеш да се възстановиш от автоматичен откос. От тази позиция ще те прережа наполовина.

— Ще ме убиеш ли наистина само, защото съм се опитал да те докосна? — той изглеждаше развеселен, неговите странни сиви очи светеха почти трескаво, докато се взираха в мен през бъркотията на косите му.

— След като съм го казала, можеш да се хванеш на бас — отдалечих се от стената. — Обърни се или ще разберем колко наранявания можеш да понесеш.

Те се обърнаха с гръб. Бях почти разочарована. Узито със сребърни амуниции, можеше да направи точно това, което бях казала, че може. Можех да ги прережа, да ги убия, без объркване, без суетене, само дяволска бъркотия. Исках ги мъртви. Втренчих се в тях за един удар на сърцето и помислих за това, помислих да натисна спусъка и да спася всички ни от много неприятности.

Рейна се отдръпна, дърпайки Габриел с нея. Тя ми хвърли поглед през рамо, докато се движеше към стената, където огромният вълк лежеше зашеметен. Рейна ме погледна и видях на лицето й знанието, за това колко близо е била. Мисля, че до този момент тя не е разбираше, че мога да я убия и да не си загубя съня от това. По дяволите, да я оставя жива, щеше да ме лиши от повече сън.

Шумен писък долетя от другата стая. Крещящ, вибриращ през плевнята. Имаше момент на задъхано мълчание, после ръмжене, писъци. Подът потръпна от удара на далечни тела. Ричард се биеше без мен.

Рейна се усмихна към мен.

— Ричард се нуждае от теб, Анита. Отиди при него. Ние ще се погрижим за Стивън.

— Не благодаря.

— Ричард може да умре, докато губиш време.

Страхът плъзна по мен като студен душ. Тя беше права. Бяха го примамили тук да умре. Поклатих глава.

— Ричард ми каза да взема Стивън и точно това трябва да направя.

— Не мислех, че приемаш заповеди толкова послушно — каза тя.

— Приемам тези, които харесвам.

Стивън се беше свил настрани, издърпвайки робата около тялото си. Брат му седеше зад него, галейки косата му и мърмореше:

— Всичко е наред, Стивън. Не си ранен.

— Разкарай се от него, кучи син такъв.

Той отвори робата на Стивън, показвайки гърдите му. Стивън се опита слабо да придърпа робата обратно. Брат му го плесна леко през ръцете. Издърпа ги от кървавите му гърди. Кожата беше перфектна. Разрезът вече беше зараснал, което означаваше, че цялата кръв беше на Стивън.

— Махни се от него, веднага, или ще те издухам оттук.

Той се отстрани от него, очите му бяха разширени. Беше ми повярвал. Това беше добре, защото беше истина.

— Хайде, Стивън. Трябва да вървим.

Той повдигна главата си и ме погледна, сълзи се плъзгаха надолу по бузите му.

— Не мога да стана.

Той опита да пълзи към мен, но се срина на пода.

— Какво си му дала? — попитах аз.

— Нещо, което да го успокои — каза Рейна.

— Ти, кучко.

Тя се усмихна.

— Именно.

— Върви и застани до тях — казах на брат му.

Мъжът обърна лицето си към мен, приликата му със Стивън беше поразителна.

— Нямаше да им позволя да го наранят. Щеше да му хареса, ако само си го беше позволил.

— Той е ранен, ти кучи син! Сега застани там, веднага, или ще те убия. Разбра ли ме? Ще те убия и ще съм щастлива да го направя.

Той стана на краката си и отиде да застане до Габриел.

— Подсигурих се, така че никой да не го нарани — каза спокойно той.

Стените потръпваха. Чуваше се шум от цепещо се дърво. Някой беше хвърлен през стената на стаята до нас. Исках да ни изкарам от тук.

Исках да се отида при Ричард. Но ако бях невнимателна, никога нямаше да го направя. Ричард не беше единственият, на когото имаше опасност да му разкъсат гърлото.

С толкова много ликантропи, в толкова малка стая, те си оставаха твърде близо. Можеха да скочат върху мен, ако се опитах да помогна на Стивън да стане, но с автомата в ръка, можех да се хвана на бас, че повечето от тях ще са мъртви, преди да ме хванат. Това беше приятна мисъл.

Мярнах файърстара в далечния ъгъл. Вдигнах го и го прибрах в кобура, без да ги изпускам от поглед. Практика, практика, практика. Държах автомата изваден. Просто ме караше да се чувствам по-добре.

Коленичих до Стивън, без да премествам очите си от другите. В крайна сметка ми беше трудно да не погледна надолу, но бях толкова дяволски близо до тях. Вълкът можеше да бъде невероятно бърз и не мислех, че Рейна щеше да ме спаси за втори път.

Бях щастливка, че не ме искаше ранена. Поставих ръката си около кръста на Стивън и той се опита да прехвърли ръцете си около врата ми. Аз станах, а той беше почти мъртво тегло, но двамата заедно успяхме да се задържим изправени и с моя помощ Стивън се закрепи на краката си. Радвах се, че беше мой ръст. По едър щеше да е по-тежък. Робата му се разтвори, той махна едната си ръка от врата ми и се опита да я завърже, но не успя да го направи. Започна да маха и другата си ръка от раменете ми.

— Остави я, Стивън, моля те. Трябва да тръгваме.

— Не искам хората да ме гледат — той ме погледна от няколко сантиметра, лицето му беше разсеяно и нефокусирано от лекарството, но самотна сълза се плъзна от ъгъла на едното му метличино синьо око. — Моля те — каза той.

По дяволите. Прегърнах го през кръста и казах:

— Давай.

Втренчих се в Рейна, докато той се завързваше тромаво и бавно от лекарствата, с които го беше приспала. Той изскимтя тихо дълбоко от гърдите си, след като успя да се справи.

— По някакъв начин ти си също толкова сантиментална като Ричард — каза тя. — Но ти можеше да ни убиеш, всички ни, дори и брата на Стивън и да не почувстваш нищо.

Срещнах нейните медно — кафяви очи и казах:

— Щях да почувствам нещо.

— Какво? — попита тя.

— Безопасност — казах аз.

Върнах ни до отворената врата и се огледах назад, за да бъда сигурна, че нищо не идваше зад мен. Когато погледнах обратно към тях, Габриел се беше преместил напред, но Рейна беше сложила ръката си върху неговата, спирайки го. Гледаше към мен така, сякаш не ме беше виждала никога преди. Сякаш я бях изненадала. Предполагам, че беше взаимно. Знаех, че е повратлива, но дори в най-дивите си сънища не можех да я обвиня, че е ударила някой от собствените си хора.

Стивън и аз отстъпихме назад в коридора и там си поех дълбоко въздух, чувствайки се сякаш нещо в гърдите ми липсва. Звукът от боя ни връхлетя. Искаш да изтичам и да се включа в него. Ричард беше жив, защото иначе нямаше да продължават да се бият. Имахме още време. Трябваше да имаме.

Обърнах се към Рейна.

— Не показвай лицето си навън, докато не излезем или ще ти го прострелям.

От стаята не последва отговор. Тръгнах да взема Ричард.

Стивън се спъна и почти събори и двама ни на земята. Увисна на раменете ми, ръцете му се стегнаха около врата ми, после успя да застане по-стабилно на краката си.

— С теб съм. Стивън?

— Добре съм. Просто ме измъкни от тук — гласът му звучеше слабо, едва доловимо, сякаш губеше съзнание. Аз не можех да го нося и да стрелям или поне не исках да опитвам. Хванах по-стегнато кръста му и казах:

— Остани с мен, Стивън и ще те измъкна от тук.

Той кимна, дългата му коса се изсипа, покрай лицето му.

— Добре. — Самотната думичка едва се чу покрай звука от боя.

Излязох в главната зала, а там всичко беше в хаос. Не можех да видя Ричард. Имаше прекалено много тела, ръце, крака, една променена форма се извисяваше над останалите, един човеко — вълк, висок почти два и десет. Ричард изпъна ръка, която беше прекалено дълга, за да е човешка и не достатъчно окосмена, за да е вълча, изпод един върколашки гръклян. Съществото изкряка, плюейки кръв.

Вълк, дълъг почти колкото Ричард беше висок, се метна на гърба му. Ричард залитна, но не падна. Муцуната заби зъби в рамото му. Космати лапи и човешки ръце го сграбчиха от всички страни. Мамка му. Пуснах един откос в дървения под. Щеше да изглежда по-впечатляващо, ако бях стреляла в лампите над главите ни, но куршумите падат надолу със същата скорост, с която се издигат и нагоре и не ми се искаше да ме удари собственият ми рикошет. Да държа автомата с една ръка беше грешка. Задържах го и прокарах линия от мен до леглото. Всички замръзнаха стреснати. Ричард изпълзя от тълпата, кървейки. Изправи се на крака, залитайки малко, но със собствени сили. В никакъв случай нямаше да мога да ги влача и двамата, него и Стивън, държейки насочен автомата.

Той спря пред завесата, чакайки ме да отида при него. Стивън увисна върху мен, ръцете му се отпуснаха. Мисля, че припадна. Това беше една агонизиращо бавна разходка до Ричард. Ако се спънех и паднех, щяха да ми се нахвърлят. Наблюдаваха ме как се движа, с човешки и вълчи очи, но в тях нямаше нищо друго. Наблюдаваха ме, сякаш се чудеха каква съм на вкус и щяха с наслада да проверят.

Гигантският мъж — вълк проговори, косматите му челюсти, бяха твърде неудобни за човешките думи.

— Не можеш да ни избиеш всичките, човеко.

Той беше прав. Повдигнах малко автомата.

— Това е истина, но кой ще дойде пръв насам?

Никой друг не се помръдна, докато се придвижвах. Когато стигнах до Ричард, той взе Стивън от мен, прегръщайки го сякаш беше дете. Кръв се стичаше по лицето му от разрез на челото. Покриваше го наполовина като маска.

— Стивън няма да се върне тук, никога — каза Ричард.

Човекът — вълк проговори отново:

— Ти не си убиец, Ричард. Това е твоята слабост. Дори и да доведем Стивън тук отново, ти няма да ни убиеш заради това. Ще ни нараниш, но няма да ни убиеш.

Ричард не каза нищо. Това беше чистата истина. По дяволите.

— Аз ще те убия — казах аз.

— Анита, не разбираш какво казваш — обърна се Ричард.

Хвърлих поглед към него, после отново погледнах чакащата тълпа.

— Убиването е всичко, което те разбират, Ричард. Ако ти не би ги убил, Стивън няма да е в безопасност. А аз искам да е в безопасност.

— Достатъчно, за да убиваш за това? — попита Ричард.

— Да — отговорих. — Достатъчно, за да убивам за това.

Човекът — вълк се втренчи в мен.

— Ти не си една от нас.

— Това няма значение. Стивън е извън играта. Кажи на Рейна, че ако бъде довлечен обратно тук ще я държа лично отговорна.

— Кажи ми го сама. — Рейна стоеше в коридора, гола и абсолютно спокойна, сякаш беше облечена в най-фина коприна. Габриел беше зад гърба й.

— Ако някой върне Стивън отново тук, опитвайки се да го насили да участва във филмите, ще те убия.

— Дори и ако нямам нищо общо с това?

Усмихнах се, сякаш щях да й повярвам.

— Дори и да нямаш, без значение кой или защо го е направил, твоят задник ще е на прицел.

Тя поклати главата си, почти покланяйки се.

— Нека бъде така, Анита Блейк. Но знай това, ти ме предизвика пред моята глутница. Не мога да оставя това без отговор. Ако беше превръщач, щяхме да се бием, но това че си човек представлява проблем.

— Помни това, кучко. Аз съм човек, така че ако очакваш да си оставя оръжията и да се бия с теб лице срещу лице, значи си луда.

— Това ще бъде доста нечестно, не мислиш ли?

— Не мисля, че се притесняваш особено за честта си, след това, което видях в задната стая.

— О, това ли? — каза тя — Стивън никога няма да се издигне в глутницата. Няма да има повече предизвикателства за него. Той ще бъде играчка за всеки, който е над него в йерархията.

— Вече не — казах аз.

— Предлагаш му своята защита ли? — попита тя.

Един път вече бях отговаряла на този въпрос и знаех какво влачи след себе си, но не ми пукаше. Исках Стивън да е в безопасност и трябваше да направя каквото е нужно, да убивам или да превърна себе си в мишена. По дяволите, наемният убиец вероятно можеше да ме довърши скоро, така или иначе.

— Да, той е под моя защита.

— Той вече е под моя защита, Анита — каза Ричард.

— Докато не започнеш да убиваш, за да го предпазиш, тя няма да означава много за тези хора.

— Ще убиваш, за да подкрепиш защитата на Ричард ли? — попита Рейна.

— Тя не разбира какво я питаш — намеси се Ричард. — Въпросът не е честен, докато тя не разбере какво означава.

— Тогава обясни й, Ричард, но не тази вечер. Става късно и ако искаме да свършим малко работа, трябва да започваме да снимаме. Отведи своя малък човек и й обясни правилата. Обясни й колко дълбока дупка си е изкопала тази вечер. Когато разбере правилата, обади ми се. И аз ще помисля за начин да направя дуела между нас, колкото се може по-равнопоставен. Може би трябва да превържа очите си или едната ръка зад гърба си.

Опитах се да отговоря, но Ричард каза:

— Хайде, Анита. Трябва да си тръгваме — той беше прав. Можех да убия доста от тях, но не всичките. Не бях взела повече пълнители за автомата. Не смятах, че ще са ми нужни. Глупачка. Излязохме през вратата, с мен крачеща отзад, готова за застрелям всекиго, който си подаде главата навън. Никой не ни последва. Ричард пренесе Стивън през късната пролетна нощ и не се огледа назад, сякаш знаеше, че няма да ни последват.

Отворих вратата и той постави Стивън на задната седалка.

— Можеш ли да ни закараш до вкъщи? — попита той.

— Да. Колко лошо си ранен?

— Не много, но искам да се возя тук отзад със Стивън, в случай, че се събуди. — Не можех да споря с това. Аз шофирах. Бяхме спасени. Всички ние бяхме още живи. Но ако ни бяха връхлетели, нямаше да сме. Сега, когато бяхме на сигурно място, аз направо полудях.

— Е, ето че оцеляхме. Но не благодарение на твоя малък план — казах.

— И никой не умря, благодарение на моя малък план — отговори Ричард.

— Само, защото бях по-добре въоръжена от обикновено.

— Ти беше права — призна той — Това беше капан. Сега щастлива ли си?

— Да, щастлива съм — казах аз.

— Радвам се да го чуя. — Под сарказма звучеше изморен. Можех да го усетя в гласа му.

— Какво трябваше да ми обясниш, Ричард? — погледнах в огледалото, но не можах да видя лицето му в тъмното.

— Рейна изпълнява заповедите на Маркус. Тя е неговата лупа. Той я използва да прави неща, които самият той не би трябвало да одобрява, като мъченията.

— Тоест аз се обявих като твоя лупа.

— Да, аз съм Фенрир. Нормално, вече щях да съм си избрал лупа. Глутницата е разделена, Анита. Аз съм дал своята защита на последователите си, така че, ако Маркус се опита да ги нарани, аз ще тръгна срещу него или последователите ми биха го направили с моето позволение. Без претендент или водач на глутница зад гърба ти, е почти бунт да не изпълниш заповедите на водача.

— Какво е наказанието за бунт?

— Смърт или осакатяване.

— Мислех, че вие момчета можете да се излекувате от всичко, с изключение на смъртоносна рана.

— Не и ако допреш горещ метал до раната. Огънят пречиства и спира оздравителните процеси, освен ако не отвориш отново раната.

— Това работи точно като при вампирите — казах аз.

— Не знам как е при тях — отговори той незаинтересувано.

— Как така си претендент за лидер и все още не си убил никого? Трябва да си участвал в много дуели, за да се качиш на върха.

— Само боят с Улфрик трябва да е до смърт. Това, което трябваше да направя беше да ги победя всичките.

— Затова взимаш уроци по карате и вдигаш тежести, за да си достатъчно добър да ги победиш — бяхме водили тази дискусия преди, когато попитах дали вдигането на тежести, щом можеш да вдигнеш малка кола, не е излишно. Той отговори, че не е, ако всички, с които се биеш, могат също да вдигнат кола. Това беше точка за него.

— Да.

— Но ако не убиваш, тогава твоите заплахи не са много страшни, не са повече от игра на думи.

— Ние не сме животни, Анита. Само, защото това е начинът, по който винаги са ставали нещата в глутницата, не означава, че не може да се промени. Ние все още сме хора и това означава, че можем да се контролираме. По дяволите, трябва да има по-добър начин от това да се колим едни други.

Поклатих глава.

— Не обвинявай животните. Истинските вълци не се убиват един друг за власт.

— Само върколаците — каза той. Звучеше изтощен.

— Признавам целите ти, Ричард.

— Но все още не си съгласна.

— Не, не съм съгласна.

Гласът му дойде от мрака на задната седалка.

— Стивън няма никакви рани. Защо крещеше тогава?

Раменете ми се изгърбиха и насила се принудих да се изправя. Завих по старата магистрала 21, мислейки за деликатен начин, по който да му кажа, но нямаше нищо деликатно в едно изнасилване. Казах му какво видях.

Тишината откъм задната седалка продължи много дълго време. Бях почти на отбивката за неговата къща, когато каза:

— И мислиш, че ако бях убил няколко човека, докато стигнем до него, това нямаше да се случи?

— Мисля, че те се страхуват много повече от Рейна и Маркус, отколкото от теб, така че да.

— Ако подкрепиш моите заплахи с убийства, това ще подкопае всичко, което се опитвам да направя.

— Обичам те, Ричард, и се възхищавам на това, което се опитваш да направиш. Няма да развалям това, което се опитваш да направиш, но ако докоснат Стивън още веднъж, ще направя това, което съм казала. Ще ги убия.

— Те са моите хора, Анита. Не искам да са мъртви.

— Те не са твоите хора, Ричард. Те са просто тълпа непознати, които се опитват да вземат участие в твоето страдание. Стивън е твой човек. Всички превръщачи, които получават твоята подкрепа и рискуват гнева на Маркус, те са твоите хора. Те рискуват всичко за теб, Ричард.

— Когато Стивън се присъедини към глутницата, аз бях този, който каза на Рейна, че не може да го има. Винаги съм го подкрепял.

— Намеренията ти са добри, Ричард, но те не го пазеха тази вечер.

— Ако те оставя да убиваш за мен, Анита, ще е същото като да го правя аз самия.

— Не съм искала разрешението ти, Ричард.

Той се наклони към облегалката на седалката ми и аз осъзнах, че не е сложил предпазния си колан. Щях да му кажа да си го сложи, но не го направих. Това беше неговата кола и той щеше да оцелее, ако изхвърчи през предното стъкло.

— Имаш предвид, че ако те хванат Стивън отново, ти ще ги убиеш, защото си казала така, а не заради мен?

— Заплахата не върши работа, ако нямаш с какво да я подкрепиш — казах аз.

— Ти ще убиваш заради Стивън. Защо? Защото той спаси твоя живот?

Поклатих глава. Беше трудно за обяснение.

— Не само заради това. Когато го видях тази вечер, това, което правеха с него… Той плачеше, Ричард. Той… О, по дяволите, Ричард, той сега е мой. Има една шепа хора, заради които бих убивала, бих убивала за отмъщение, бих убивала, за да ги защитя. Днес добавих и името на Стивън в списъка.

— Моето име в списъка ли е? — попита той. Постави брадичката си на рамото ми през седалката. Притисна лицето си към моето и можах да почувствам леко покаралата му брада, бодлива и истинска.

— Знаеш, че е там.

— Не мога да разбера как можеш да говориш толкова спокойно за убийство.

— Знам.

— Моето предложение към Улфрик, щеше да бъде по-силно, ако убивах, но не съм сигурен, че тогава то щеше да има стойност.

— Ако искаш да направиш себе си мъченик на високите идеали, добре. Не ми харесва, но добре. Но не жертвай хората, които ти вярват. Те струват повече, от който и да комплект идеали. Ти почти уби себе си тази вечер.

— Ти просто не вярваш в нещо, когато е лесно, Анита. Убийството е нещо грешно.

— Добре — казах аз. — Но ти също така едва не уби и мен тази вечер. Разбираш ли това? Ако ни бяха налетели нямаше да мога да ги отблъсна. Няма да изгоря в пламъци, защото ти си решил да си играеш на Ганди.

— Можеш да си останеш в къщи следващия път.

— По дяволите, не това имах предвид и ти го знаеш. Опитваш се да живееш в някакъв Ози и Хариет свят, Ричард. Може би животът е бил такъв преди, но вече не е. Ако не се откажеш от това ще бъдеш убит.

— Ако наистина смятах, че трябва да убивам, за да оцелея, мисля, че щях да избера да не оцелея.

Погледнах към него. Изразът му беше умиротворен, като на светец. Но можеш да станеш светец, само ако си мъртъв. Погледнах обратно към пътя. Можех да оставя Ричард да се оправя сам, но ако го напуснех, той щеше да свърши мъртъв. Щеше да отиде сам тази вечер и те щяха да го елиминират.

Сълзи изгориха ъгълчетата на очите ми.

— Не знам дали бих оцеляла, ако умреш за мен, Ричард. Това нищо ли не означава за теб?

Той целуна брадичката ми и нещо топло и течно се плъзна по врата ми.

— И аз те обичам.

Това бяха само думи. Той щеше да умре за мен. Щеше да направи всичко близо до самоубийство.

— Кървиш върху мен — казах аз.

Той въздъхна и се облегна назад в тъмнината.

— Кървя доста. Жалко, че Жан-Клод не е тук да го оближе.

Чух плътен звук, ниско от гърлото му.

— Имаш ли нужда от доктор?

— Заведи ме в къщи, Анита. Ако се нуждая от доктор, познавам един плъхолак, който прави посещения по домовете.

Той звучеше изморен, изтощен, сякаш не искаше да говори повече. Нито за раните, нито за глутницата, или за високите си идеали. Оставих тишината да изпълни колата и не знаех как да я наруша. Мек звук изпълни тъмнината и аз осъзнах, че Ричард плачеше. Той прошепна:

— Съжалявам, Стивън. Съжалявам.

Не казах нищо, защото нищо нямаше да бъде подходящо. Едва напоследък забелязах, че мога да убивам хора и да не ми прави впечатление. Без атака на гузна съвест, без кошмари, нищо. Сякаш част от мен беше изключена. Не ме притесняваше, че мога да убивам толкова лесно. Притесняваше ме това, че не ме притеснява. Но от това имаше полза, като тази вечер. Мисля, че всяка от тези космати муцуни, вярваше, че ще го направя. Понякога съм много добра в сплашването.