Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анита Блейк, ловецът на вампири (6)
Оригинално заглавие
The Killing Dance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 63 гласа)

Информация

Корекция
andromeda (2010)
Форматиране
maskara (2010)

Превод: puh, miss_sini_ochi

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

9

Беше 4:40 сутринта, когато Ричард внесе все още припадналия Стивън в своята стая. Кръвта залепваше тениската на Ричард за гърба му.

— Отивай в леглото, Анита. Аз ще се погрижа за Стивън.

— Нека да погледна твоите рани — казах аз.

— Аз съм добре.

— Ричард…

Той ме погледна, половината му лице беше покрито със засъхнала кръв, очите му бяха почти диви.

— Не, Анита, не искам помощта ти, не се нуждая от нея.

Поех дълбоко въздух през носа си и го изпуснах.

— Добре, направи го по твоя начин.

Очаквах да се извини, че се е заял с мен, но той не го направи. Просто влезе в своята стая и затвори вратата. Останах в дневната за минута, не съвсем сигурна какво да правя. Бях наранила чувствата му, може би дори засегнала чувството му за мъжка чест. Майната им. Ако не можеше да приеме истината, майната му и на него. Човешки живот беше заложен на карта. Не можех да му предлагам комфортни лъжи, когато можеха да умрат хора.

Влязох в гостната, заключих вратата и се приготвих за лягане. Облякох една огромна тениска с карикатура на Артър Конан Дойл на нея. Бях си опаковала и нещо по-секси. Да, допусках тази идея. Но можех да си спестя неудобството. Файърстарът беше под възглавницата. Автомата сложих под леглото, там, където можех да го стигна. Сложих му голям пълнител. Никога не бих предположила, че ще ми трябва такава огнева мощ, но между нападения на наемни убийци и глутници върколаци, започвах да се чувствам малко несигурна.

Когато бутнах сребърните ножове наполовина под матрака, така че да мога да ги взема, ако се наложи, осъзнах, колко несигурно се чувствам всъщност. Но оставих ножовете там. По-добре несигурна и параноична, отколкото мъртва.

Извадих плюшения си пингвин Зигмунд от куфара и се пъхнах под завивките. Имах някаква смътна идея как прекараната в къщата на Ричард нощ можеше да е романтична. Това показваше колко малко знаех. Бяхме се карали три пъти за една нощ, което си беше рекорд, дори за мен. Това сигурно не беше добър знак за възможната продължителност на връзката ни. Последното караше гърдите ми да се стягат, но какво се предполагаше, че трябва да направя? Да отида в другата стая и да се извиня? Да му кажа, че е бил прав, когато не беше? Да му кажа, че е добра идея да направи, така че да го убият и да повлече и останалите от нас с него? Това не беше добре. Дори не беше близо до добре. Притисках Зигмунд, докато почти не го сгънах на две. Отказвах да плача. Въпрос: Защо се притеснявах повече да не загубя Ричард, отколкото от наемния убиец? Отговор: Смъртта не ме тревожеше, да изгубя Ричард точно обратно. Заспах, гушкайки пингвина и чудейки се дали с Ричард все още сме гаджета. Кой щеше да го запази жив, ако не бях наоколо?

Нещо ме събуди. Премигнах в тъмното и бръкнах под възглавницата за файърстара. Когато беше на сигурно в ръката ми се ослушах. Почукване, някой чукаше на заключената врата на стаята ми. Леко, колебливо. Дали Ричард не идваше да се извини? Щеше да е твърде удобно.

Отметнах завивките, бутайки Зигмунд на пода. Прибрах го обратно в куфара, притваряйки капака, без да го затварям и пристъпих боса към вратата. Застанах от едната й страна и попитах:

— Кой е?

— Стивън е.

Поех си въздух, не бях разбрала, че съм го задържала. Застанах от другата страна на вратата с все още готов пистолет и отключих вратата. Отворих я бавно, оглеждайки, слушайки, опитвайки се да разбера дали беше само Стивън.

Той стоеше пред вратата, облечен в чифт от отрязаните панталони на Ричард. Шортите стигаха почти до глезените му. Взетата назаем тениска го покриваше до коленете. Дългата му руса коса беше рошава, сякаш беше спал.

— Какво има? — наведох пистолета настрани, а той ме наблюдаваше.

— Ричард излезе, а мен ме е страх да стоя сам — очите му не гледаха напълно към моите, когато каза последното, трепвайки, сякаш уплашен от това, което беше видял на лицето ми.

— Какво имаш предвид, че е излязъл? Къде отиде?

— В горите. Каза, че ще продължи да наблюдава за убийци. Рейна ли имаше предвид? — той вдигна поглед, зашеметяващо сините му очи бяха широко отворени, лицето му започна да изглежда уплашено.

Докоснах ръката му, без да съм сигурна как е правилно да постъпя. Някои хора не обичат да бъдат докосвани след сексуално малтретиране. Изглежда, че успокои Стивън. Но той погледна зад себе си към празната дневна, обвивайки ръце около голите си рамене.

— Ричард каза да остана в къщата. Каза, че се нуждая от почивка — той отново избягваше погледа ми. — Страх ме е да стоя сам, Анита. Аз… — той докосна лицето си, косата му падна като завеса, за да го скрие. — Не мога да спя. Продължавам да чувам гласове.

Пъхнах пръст под брадичката му и повдигнах нежно лицето му.

— Питаш ме дали можеш да спиш при мен ли?

Очите му ме погледнаха широки и изпълнени със страх.

— Ричард каза, че бих могъл да го направя.

— Повтори го отново, заради мен — помолих аз.

— Казах му, че не мога да остана сам. Той каза, Анита е тук, тя ще те пази. Върви да спиш с нея — погледна към мен. Лицето му беше неловко. Изражението ми сигурно е било странно. — Сигурно си ядосана. Не те обвинявам. Съжалявам… Аз ще… — Той започна да се обръща и аз хванах рамото му.

— Всичко е наред, Стивън. Не съм ти ядосана. Ричард и аз имахме… разногласия, това е всичко. — Не исках да спи при мен. Леглото беше прекалено малко за двама и ако трябваше да го деля с някого, предпочитах да е Ричард, но това нямаше да стане. Може би невинаги се движехме в рамки.

— Можеш да останеш тук — не добавих „И дръж ръцете си за себе си“. Лицето му беше завладяно от нужда, която нямаше нищо общо със секса. Той имаше нужда от прегръдка; да му бъде казано, че чудовищата изпод леглото не са наистина там. Не можех да му помогна с последното. Чудовищата бяха истински. Но за първото, можех да се справя. Студенокръвният убиец, какъвто съм аз, може би можеше да сподели своята играчка пингвин с него.

— Можеш ли да донесеш една възглавница от стаята на Ричард? — попитах го аз.

Той кимна и отиде да я донесе. Притискаше я до гърдите си, сякаш имаше намерение да спи с нея, а не на нея. Може би пингвинът не беше толкова лоша идея.

Заключих вратата зад нас. Можех да се преместя в стаята на Ричард. Там имаше по-голямо легло, но освен това имаше и панорамен прозорец, с платформа и хранилка за птици. Гостната стая имаше само един малък прозорец. По-лесен за отбрана. Освен ако не исках да изляза през прозореца, в другата стая имаше повече капани, така че останахме в по-сигурната стая. Освен това, трябваше да премествам всички оръжия и сигурно щеше да се зазори, преди да приключа.

Дръпнах завивките настрани и казах:

— Ти си пръв. — Ако нещо влезеше през вратата, исках да съм първата, която ще го посрещне, но не го казах на глас. Стивън беше достатъчно уплашен.

Той се изкатери в леглото със своята възглавница, притискайки я в стената, защото наистина нямаше достатъчно място за две нормални възглавници. Легна по гръб, гледайки ме, къдравата коса падаше около лицето му и голите му рамене като на спящата красавица. Не можеш да срещнеш много мъже с коса, по-дълга от моята. Той беше един от тези мъже, които бяха повече сладки, отколкото красиви, прелестни като кукла. Гледайки ме с тези сини очи, изглеждаше около дванайсетгодишен. Изразът на лицето му беше такъв, сякаш очакваше да го сритам и той ще ме остави да го направя, защото не би могъл да ме спре. В този момент разбирах как Рейна можеше да каже за него, че ще бъде играчка за всеки. Нямаше нищо доминиращо в Стивън и това ме накара да се чудя за неговата среда. Малтретираните деца понякога имат подобен израз в очите си. И те биха приели злоупотребата, защото за тях е нормална.

— Какво не е наред? — попита Стивън.

Бях се втренчила в него.

— Нищо, просто си мислех. — Тази не беше нощта, в която да го питам дали баща му го е пребивал. Помислих си дали да обуя дънките си, но в крайна сметка с тях щеше да ми е неудобно, а и горещо. Беше късна пролет, жегата още не беше настъпила. Беше само седемнадесет градуса, но не беше достатъчно студено, за да се спи дънки, особено, ако има още някой в леглото с теб. Освен това не бях сигурна как щеше да се почувства Стивън, ако легнех облечена до него. Може би щеше да бъде оскърбен. Ситуацията беше твърде притеснителна за мен. Загасих светлините и се покатерих в леглото при него. Ако някой от нас беше малко по-едър, никога нямаше да се съберем. Стивън трябваше да се завърти на една страна. Сви се до гърба ми, изпъвайки тялото си покрай моето, а едната си ръка преметна през кръста ми, сякаш бях плюшена играчка. Стегнах се, но той изглежда не забеляза. Притисна лицето си към гърба ми и изпусна дъх във въздишка. Лежах в тъмното и не можех да заспя. Два месеца по-рано, след като за малко не свърших като вампир, имах проблеми със съня. Да затворя очи мъртва можех да приема. Да затворя очи, превръщайки се в немъртва, това ме плашеше. Но го преодолях. Спях съвсем добре, много ви благодаря, досега. Натиснах бутона на часовника си, което го накара да светне. Беше едва 5:30. Имах едва около час сън. Супер.

Дишането на Стивън стана дълбоко и тялото му се отпусна срещу моето, мускул по мускул. Той скимтеше леко в съня си, ръката му се свиваше около мен, после сънят му стана по-дълбок и той се отпусна, тих и топъл.

Потънах в сън, гушкайки ръката на Стивън около себе си. Той беше почти толкова добър, колкото и плюшена играчка, с изключение на това, че имаше навик да помръдва в някои моменти.

Слънчева светлина се разливаше през тънките бели завеси и за първи път можех да кажа, че светлината ме е събудила. Събудих се схваната, в същата поза, в която заспах, сякаш не бях помръдвала през цялата нощ. Стивън все още се беше обвил около мен, кракът му беше върху моите крака заедно с едната му ръка, сякаш се опитваше да е колкото може по-близо до мен, дори в съня си.

Полежах за момент с тялото му преметнато около моето и осъзнах, че никога не съм се събуждала с мъж преди. Имах годеник в колежа и правехме секс, но никога не прекарвахме нощта заедно. Всъщност никога не бях спала в едно легло с мъж. Беше малко странно. Лежах в кръга от топлина на тялото на Стивън и ми се искаше да беше Ричард.

Имах неясното усещане, че нещо ме беше събудило. Но какво? Измъкнах се от завивките и прилепчивото тяло на Стивън. Той се обърна на другата страна и въздъхна с лек протестиращ звук. Подпъхнах завивките около него и измъкнах файърстара изпод възглавницата си.

Според часовника ми беше около 10:30. Бях спала около 5 часа. Нахлузих дънките си, взех си четката, малко чисто бельо и чорапи от куфара. Сгънах всичко в едно чисто поло и отключих вратата. Държах файърстара в ръка. Щях да го оставя на тоалетката, докато се мия. Правех същото нещо и в къщи.

Някой минаваше говорейки, от другата страна на вратата. Два гласа, единият от тях женски. Поставих дрехите на пода, свалих предпазителя на пистолета и поставих ръката си на дръжката на вратата.

— Това, което чух предпазител на пистолет ли беше? — каза мъжкият глас от другата страна на вратата. Познах гласа. Върнах предпазителя обратно, пъхнах пистолета отпред в панталоните си и пуснах тениската отгоре. Въоръжена, но не забележимо, отворих вратата. Джейсън стоеше там, хилейки ми се. Той беше висок, горе-долу колкото мен. Русата му коса беше права и бебешки тънка и подстригана точно до раменете. Очите му бяха в невинния цвят на синьо небе, но изразът им не беше невинен. Взря се покрай мен в Стивън, все още свит в леглото.

— Следващият път мой ред ли е? — попита той.

Въздъхнах, вдигнах дрехите си, пъхнах ги под мишница и затворих вратата зад себе си.

— Какво правиш тук, Джейсън?

— Не звучиш щастлива да ме видиш. — Беше облечен в мрежеста тениска. Дънките му бяха модни и меки, с едно разцепено коляно. Той беше на двайсет и трябва да е бил в колеж, преди да се присъедини към глутницата. Сега беше вълк на Жан-Клод и да играе ролята на бодигард и закуска в едно за Господаря вампир на града, изглежда, че беше единствената му работа.

— Не е ли много рано сутринта за такава блузка?

— Изчакай докато видиш как ще съм облечен за таз вечерното откриване на танцовия клуб на Жан-Клод.

— Може да не успея да го направя — казах аз.

Той завъртя очи.

— Прекара една нощ под покрива на Ричард и отменяш срещата с Жан-Клод — той поклати глава. — Не мисля, че това е добра идея.

— Виж, никой от тях не ме притежава, разбра ли?

Джейсън се отдръпна и задържа ръцете си в пародия на капитулация.

— Хей, не застрелвай вестоносеца. Знаеш, че това ще ядоса Жан-Клод и знаеш, че той ще си помисли, че си спала с Ричард.

— Не съм.

Той погледна към затворената врата.

— Знам това и съм шокиран, Анита, от избора ти на партньор за леглото.

— Когато кажеш на Жан-Клод, че съм спала със Стивън, направи го, така че да си абсолютно сигурен, че той ще разбере — само сме споделяли леглото и нищо друго. Ако Жан-Клод причини неприятности на Стивън, заради твоите игрички на думи, аз ще се ядосам. А ти не искаш да ме ядосваш, Джейсън.

Той ме погледна за един или два удара на сърцето. Нещо се плъзгаше зад очите му, неговият звяр беше изпълнен с живот, само на едно докосване от мен. Джейсън прокарваше тънка резка там, където Габриел изписваше ясна черта. Едно очарование изпълнено с опасност и болка. Освен това си беше истински трън в задника. Джейсън беше приемлив, нелошо момче, въпреки всичко. Габриел беше перверзен, но характерът му беше същия като на Джейсън, само леко усилен. След всичко, което видях предната вечер, се чудех какво ли Джейсън мисли за забавление. Бях почти сигурна, че няма да го одобря, но не бях сто процента сигурна, което може да ви каже нещо за Джейсън.

— Наистина ли си извадила автомат на Рейна и Габриел снощи?

— Да, направих го.

Жена излезе от спалнята на Ричард под планина от кърпи. Тя беше около метър шейсет и осем, с къса кафява коса, толкова къдрава, че нямаше как да е естествена. Тя носеше маскировъчни панталони и пуловер с къси ръкави. Сандали с отворени пръсти, допълваха екипировката й. Огледа ме отгоре до долу, почти неодобрително или може би незаинтересувано.

— Ти трябва да си Анита Блейк.

— А ти си?

— Силви Баркър — тя протегна ръка и аз я поех. В момента, в който докоснах ръката й, знаех какво е. — С глутницата ли си? — попитах аз.

Тя изтегли ръката си обратно и премигна към мен.

— Кой може да ти е казал?

— Ако се опитваш да минеш за човек, не докосвай някого, който знае как се усещат ликантропите. Силата ти кара кожата ми да настръхва.

— Тогава няма да си губя времето да се крия. — Силата й ме заля, наводни всичко около мен, изливайки се подобно на взривът от топлинна енергия, след като отворите вратата на фурната.

— Впечатляващо — казах аз, внимавайки гласът ми да остане спокоен.

Тя ми подари малка усмивка.

— Това си е почти комплимент, идвайки от теб. Сега, трябва да занеса тези кърпи в кухнята.

— Какво е станало? — попитах аз.

Силви и Джейсън размениха погледи. Тя поклати глава.

— Знаеш ли, че Ричард беше ранен? — направи го да звучи като въпрос.

Стомахът ми се сви на възел.

— Той каза, че ще се оправи.

— Ще го направи — каза тя.

Усетих, че пребледнявам.

— Къде е той?

— В кухнята — отговори ми Джейсън.

Не се затичах, не беше толкова далеч, но ми се искаше. Ричард седеше пред кухненската маса, без тениска, с гръб към мен. Гърбът му представляваше голямо количество пресни белези. Имаше следа от ухапване на лявото му рамо, където парче месо липсваше. Доктор Лилиан попиваше кръвта от гърба му с кухненската кърпа. Тя беше дребна жена в средата на петдесетте с прошарена коса, подстригана късо. Беше превързвала моите собствени рани два пъти преди това, единият път беше космата и изглеждаше като гигантски човеко — плъх.

— Ако се беше обадил за медицинска помощ снощи, нямаше да трябва да правя това, Ричард. Не ми харесва да причинявам на пациентите си болка.

— Маркус беше на повикване снощи — каза Ричард — Предвид обстоятелствата реших, че е по-добре да мина без лекарска помощ.

— Можеше да оставиш някой да почисти и превърже раните.

— Да, Ричард, можеше да ме оставиш да ти помогна — казах аз.

Той погледна назад през рамо, косата се виеше около лицето му. Имаше превръзка на челото си.

— Получих достатъчно помощ за една нощ.

— Защо? Защото съм жена, или защото знаеш, че съм права?

Лилиан сложи малък сребърен нож в долната част на белега от нокът. Тя плъзна острието по раната, отваряйки я отново. Ричард си пое дълбоко въздух и после го изпусна.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Ликантропите се самолекуват, но понякога без медицинска помощ ни остават белези. Повечето от раните са се излекували, но някои от тях са толкова дълбоки, че се нуждаят от няколко бода, преди кожата да е започнала да зараства, затова ги отварям наново и ще ги зашия правилно.

Силви подаде на доктор Лилиан кърпите.

— Благодаря ти, Силви.

— За какво се карате вие влюбени птички? — попита Силви.

— Нека Ричард ти каже, ако иска.

— Анита е съгласна с теб — каза Ричард. — Тя мисли, че трябва да започна да убивам хора.

Преместих се напред, там, където можеше да ме вижда, без да се налага да се извива. Облегнах се на шкафовете и се опитах да гледам лицето му, а не как Лилиан плъзгаше ножа.

— Не искам да започнеш да убиваш безразборно, Ричард. Само покрий собствените си заплахи. Убий един и останалите ще се укротят.

Той ме погледна, възмутен.

— Имаш предвид да им дам пример с един от тях?

Казано по този начин, звучеше студенокръвно, но истината си е истина.

— Да, това имах предвид.

— О, аз я харесвам — каза Силви.

— Знаех си, че ще го направиш — каза Джейсън. Те размениха поглед, който не успях напълно да схвана, но изглежда, че дяволски ги забавлявах.

— Пропуснах ли шегата?

И двамата поклатиха глави.

Оставих ги. Ричард и аз все още се карахме и започвах да си мисля, че този спор няма да има край. Той потрепери, когато докторката отвори още една от раните му. Тя само вкарваше ножа тук и там, но това беше повече, отколкото бих искала да усетя на собствен гръб. Не харесвам ножовете.

— Без обезболяващи? — попитах.

— Анестезията не ни понася добре. Метаболизма ни е прекалено бърз — отговори ми Лилиан. Тя избърса ножа в една от чистите кърпи и каза — Един от ноктите е разкъсал дънките ти. Свали ги, за да мога да го погледна.

Хвърлих поглед към Силви. Тя ми се усмихваше.

— Не ме мисли. Аз харесвам момичета.

— За това се смеехте вие двамата — казах на Джейсън.

Той кимна, усмихнат щастливо.

Поклатих глава.

— Другите сигурно ще са тук скоро за срещата. Не искам задника ми да е на показ за всеки, който влезе през вратата. — Ричард се надигна. — Нека довършим това в спалнята. — Имаше линия от белези като дупчици по ключицата си. Спомних си, че човекът — вълк го беше повдигнал с ноктите си миналата нощ.

— Можеше да бъдеш убит — казах аз.

Той ме погледна.

— Но не бях. Нали това казваш винаги?

Мразех да използват думите ми срещу мен.

— Можеше да убиеш Себастиян или Джамил и останалите нямаше да ти скочат.

— Започна вече да решаваш и кого аз трябва да убия — гласът му беше изпълнен с гняв.

— Да — казах аз.

— Тя всъщност направи много добър избор — каза Силви.

Ричард обърна своите тъмни, тъмни очи към нея.

— Ти не се бъркай в това.

— Ако беше просто любовен скандал, Ричард, нямаше — каза Силви. Тя се изправи пред него. — Но Анита не казва нищо, което аз не съм казвала. Това е, което повечето от нас те умоляват да направиш. За няколко месеца си мислех, че ще стане по твоя начин. Надявах се, че си прав, но това не свърши работа, Ричард. Независимо дали си алфа мъжкар или не си.

— Това предизвикателство ли е? — попита той. Гласът му стана много нисък. Силата се вля в стаята като горещ вятър.

Силви отстъпи назад.

— Знаеш, че не е.

— Знам ли? — попита той. Енергията в стаята се извиваше, нараствайки като електрическа искра. Космите по ръцете ми настръхнаха предупредително.

Силви спря да отстъпва назад, ръцете й бяха свити в юмруци от двете й страни.

— Ако мислех, че мога да предизвикам Маркус, щях да го направя. Ако можех да предпазя всички ни, щях да го направя. Но аз не мога да го победя, Ричард. Ти си нашият единствен шанс.

Ричард надвисна над нея. Не беше само физическият му ръст. Силата му се обви около нея, изпълвайки стаята, докато не стана почти задушаващо тясно.

— Няма да убивам, само защото ти си мислиш, че трябва да го направя, Силви. Никой не може да ме принуди да го направя. Никой.

Той обърна втренчения си поглед към мен и аз трябваше да се постарая доста, за да срещна очите му. Имаше сила в тях, изгаряща тежест. Не беше придърпващата сила на вампирите, но беше нещо. Кожата ми потръпна от силата и енергията му, и аз не можех да се обърна.

Втренчих се в белезите точно под врата му и знаех, че съм много близо да го загубя. Това беше неприемливо. Приближих се по-близо до него, докато почти можех да се протегна и да го докосна.

— Трябва да поговорим, Ричард.

— Нямам време за това точно сега, Анита.

— Намери — казах аз.

Той погледна гневно надолу към мен.

— Говори с мен, докато Лилиан довършва. Хората ще започнат да пристигат за срещата до петнайсет минути.

— Каква среща? — попитах аз.

— Ще обсъждаме ситуацията с Маркус — каза Силви. — Той свика срещата, заради снощното ви приключение.

Ричард я погледна и това не беше приятелски поглед.

— Ако исках тя да знае за срещата, щях да й кажа сам.

— Какво друго не си ми казал, Ричард?

Той обърна ядосаните си очи към мен.

— Какво не си ми казала ти?

Премигнах към него, искрено объркана.

— Не знам за какво говориш.

— Стреляха с пушка два пъти покрай главата ти, а ти не знаеш за какво говоря.

О, това.

— Направих правилното нещо, Ричард.

— Ти винаги си права, нали така?

Погледнах към пода и поклатих глава. Когато го погледнах отново, той още беше ядосан, но аз бях загубила своя гняв. Първа. Това щеше да бъде Спорът. Този, с който свършва всичко. Не бях сгрешила. Никакъв разговор нямаше да промени това. Но ако щяхме да се разделяме, щяхме да изгорим в пламъци.

— Нека приключим с това, Ричард. Искаше да отидем в спалнята.

Той пристъпи напред, тялото му беше вдървено от гняв, който беше по-дълбок, отколкото разбирах. Това беше контролирана ярост и аз не разбирах откъде идваше. Това беше лош знак.

— Сигурна ли си, че ще издържиш да ме гледаш гол? — гласът му беше извънредно горчив, а аз не знаех защо.

— Какво не е наред, Ричард? Какво съм направила?

Той поклати глава твърде енергично, правейки го да изглежда така, сякаш потрепването на рамото му е част от движението.

— Нищо, нищо.

Той излезе от стаята. Лилиан ме погледна, но го последва. Въздъхнах и ги последвах. Не исках да мисля за следващите няколко минути, но нямаше да се измъкна. Щяхме да си кажем всички грозни неща и да се направим нещастни, колкото можем. Бедата беше, че нямах никакви отвратителни неща за казване. Това щеше да направи скандала по-малко забавен за мен. Джейсън скандираше много тихо, докато отивах:

— Давай, Анита, давай, Анита.

Това ме накара да се усмихна.

Силви ме наблюдаваше със студени очи.

— Късмет. — Не звучеше напълно искрено.

— Проблем ли имаш? — щях да съм по-щастлива да споря с нея, отколкото с Ричард.

— Ако той не се срещаше с теб, тогава щеше да може да си избере партньорка. Това щеше да ни помогне.

— Искаш мястото ли?

— Да — каза тя. — Искам го, но сексът е неразделна част от него, а аз не съм за.

— Тогава не стоя на пътя ти — казах аз.

— Не, на моя не — каза тя. Което косвено ми каза, че има и други, но не ми пукаше, поне не днес.

— Прекалено рано сутринта е за космата политика — казах аз. — Ако някой иска парче от мен, може да му кажеш да се подреди на опашката.

Тя наклони глава на една страна, като любопитно куче.

— Дълга ли е опашката?

— Напоследък, да.

— Мислех, че всичките ти врагове са мъртви — каза Джейсън.

— Продължавам да си създавам нови — отговорих.

Той се усмихна.

— Фантастично.

Поклатих глава и отидох в дневната. Бях готова да се срещна по-скоро с Рейна, отколкото с Ричард. Почти се надявах наемният убиец да изскочи от някой шкаф и да ми даде нещо, което да застрелям. Щях да се почувствам по-добре, отколкото да скъсам с Ричард.