Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (13)

13

Да намеря рокля, в която да може да се скрие пистолет си е гадна работа. Всъщност не бях мислила да нося пистолет на срещата си с Жан-Клод. Разбира се, това беше преди наемния убиец. Сега нямаше да изляза без поне един. Ако знаех от по-рано, че ще се нуждая от пистолет тази вечер, щях да облека роклята вчера и да запазя костюма с панталона за тази вечер. Но кой да знае и сега, всичко, което бях опаковала, освен дънките беше роклята. Тя беше малка черна рокля с достатъчно широки презрамки, за да мога да сложа сутиен. Бях си купила черен сутиен, за да се подсигуря. Проблясването на презрамката на бял сутиен под черната рокля, винаги изглежда толкова просташко. Сакото беше от дълбоко черно кадифе, болеро изрязано така, че ме покриваше до кръста. Тясна декоративна черна лента минаваше по якичката и по подгъва.

Сакото висеше на дръжката на гардероба на Ричард. Той седеше отчаян на леглото, наблюдавайки ме да слагам последните нюанси на червилото си. Бях се изпънала напред, изравнявайки се с отражението си в огледалото на скрина. Полата беше достатъчно къса, за да реша да облека черно боди под нея, не за бельо, а за да отива на чорапогащите ми, така че всичко да съвпада. Рони нямаше да ми се довери, да не се наведа поне един път тази вечер. Тя беше права. Така че дори и да забравя, бодито покриваше повече и от бански костюм. Никога не бих си избрала сама толкова къса рокля. Рони ми оказваше лошо въздействие. Ако знаеше, че планирам да я облека за Жан-Клод, сигурно щеше да ми избере нещо друго. Тя го нарича зъбато лице. Или нещо по-лошо. Тя харесва Ричард.

— Готина рокля — каза Ричард.

— Благодаря — обърнах се с гръб към огледалото, за да проверя как пада полата. Тя беше набрана достатъчно, за да се залюлее напълно, когато се завъртях. Черните кании на ръцете ми също подхождаха на дрехата. Ножовете са направени с достатъчно сребро. Каниите почти покриваха белезите по ръцете ми. Само купчината белези по кожата на левият ми лакът беше видима. Един вампир искаше да откъсне ръката ми преди време. Същият вампир беше прехапал и ключицата ми. Белезите са нещо нормално за мен, но всеки друг, когато излизах навън да се забавлявам и хващах някой да ме гледа, се втренчваше. Те поглеждаха бързо настрани или срещаха очите ми. Не беше, защото белезите бяха ужасни за гледане. Те не бяха толкова ужасни — наистина. Но разказваха история на болка и нещо извън обичайното. Казваха, че съм била на места, където повечето хора не са били и съм оцеляла. Струва си поглед или два, предполагам.

Черната кания, която съхраняваше новия нож на гърба ми, се показваше съвсем малко над раменете ми, но повече на средата на гърба ми. Дръжката беше скрита под косата ми, нямаше да мога да си свалям сакото.

— Защо не облече това снощи? — попита Ричард.

— Костюма с панталона изглеждаше по-подходящ.

Той се вгледа в мен, очите му обикаляха повече по тялото ми, отколкото по лицето ми. Поклати глава.

— За среща с някого, с когото няма да спиш, това е прекалено секси екипировка.

Не бях планирала Ричард да вижда роклята, не и в нощта, в която я обличах за Жан-Клод. Не бях сигурна какво да кажа, но опитах.

— Вярвам на себе си повече, когато съм с Жан-Клод, отколкото си вярвам, когато съм с теб — това беше истината.

— Казваш ми, че не получавам секси дрешките, защото съм твърде неотразим?

— Нещо такова.

— Ако прокарам ръцете си нагоре по краката ти, какво ще открия — чорапогащник или жартиери? — той изглеждаше толкова сериозен, наранен. С всичко друго, което се случваше, не би трябвало да се тревожа за наранените чувства на гаджето си, но ето че го правех. Животът си продължава, дори и когато задникът ти е затънал сред алигаторите.

— Чорапогащник — отговорих аз.

— Ще разбере ли Жан-Клод какъв вид чорапи носиш?

— Може да попита, точно както и ти го направи — казах аз.

— Знаеш, че не това имах предвид — каза той.

Кимнах.

— Не знам как да направя това по-лесно за теб, Ричард. Ако има нещо, което ще те направи по-спокоен относно това, питай.

За негов плюс, той не ме помоли да не ходя. Мисля, че знаеше, че може да не хареса отговора.

— Ела тук — каза той и протегна ръцете си към мен.

Отидох при него и хванах протегнатата му ръка. Сложи ме да седна в скута му, с краката настрани, както бихте седнали в Дядо Коледа. Обви едната си ръка около мен, после плъзна другата си ръка по бедрото ми.

— Обещай ми, че няма да спиш с него тази вечер.

— С наемен убиец, готов да изскочи от дървенията, мисля, че можеш да се обзаложиш на това.

— Не се шегувай, Анита, моля те.

Прекарах ръката си през косата му. Изглеждаше толкова сериозен, толкова наранен.

— Казвам не от много дълго време, Ричард. Защо се притесняваш за това тази вечер?

— Роклята — каза той.

— Признавам, че е къса, но…

Плъзна ръката си още по-нагоре по бедрото ми, така че тя изчезна под полата ми. Спря я точно до дантелата на бодито.

— Сложила си си фино бельо, за Бога, ти никога не носиш такова.

Можех да му обясня за всичко подхождащо си, но някакси не мислех, че това ще го успокои.

— Добре, няма да спя с него тази вечер. Не съм и планирала да започвам с това.

— Обещай ми, че ще се върнеш и ще спиш с мен — той се усмихна, след като го каза.

И аз му се усмихнах и слязох от скута му.

— Трябва първо да се превърнеш. Трябва да видя твоя звяр. Или поне така ти продължаваш да ми казваш.

— Мога да се превърна, след като се върнеш.

— Можеш ли да си върнеш човешката форма достатъчно бързо, за да ни стане хубаво още тази вечер?

Той се усмихна.

— Аз съм достатъчно силен да бъда Улфрик, Анита. Едно от нещата, които мога да правя е да се превръщам, когато си поискам. Не колабирам, когато се връщам в човешката си форма, както повечето превръщачи.

— Удобно — казах аз.

Той се усмихна.

— Така мисля и аз.

Гледайки в неговите сериозни очи, знаех, че ако той се промени тази вечер и аз не успея да го приема, това ще унищожи нещо вътре в него. Надявах се да съм достатъчно силна за него.

— Когато се върна, ще гледам твоето преобразяване.

Той изглеждаше непоколебим, сякаш очакваше да побягна с писъци.

— Целуни ме и се махай оттук — каза той.

Целунах го и той облиза устните си.

— Червило — целуна ме отново. — Но под него още мога да те вкуся.

— Хм — казах аз. Втренчих се в него и почти ми се искаше да не излизам. Почти. Звънецът на вратата звънна и аз подскочих. Ричард не, сякаш го беше чул, преди аз да успея.

— Бъди внимателна. Иска ми се да можех да бъда с теб.

— Ще има фотографи навсякъде — казах аз. — Не би искал да получат твоя снимка с банда чудовища. Това може да провали прикритието ти.

— Бих го провалил, ако това щеше да те запази в безопасност.

Той обичаше да преподава, но аз му повярвах. Щеше да излезе от килера заради мен.

— Благодаря, но Едуард е прав. Ще съм толкова притеснена, да те запазя жив, че няма да се грижа добре за себе си.

— Не се ли притесняваш за Жан-Клод?

Свих рамене.

— Той може да се грижи за себе си. Пък и вече е мъртъв.

Ричард поклати главата си.

— Ти вече не вярваш в това.

— Не, той е мъртъв. Това знам. Каквото го държи жив е форма на некромантия, различна от моята собствена сила, но все пак магия.

— Може да го казваш, но в сърцето си не го вярваш.

Свих рамене отново.

— Може би не, но това все още си е истината.

Чу се почукване по вратата. Ричард каза:

— Кавалерът ти е тук.

Прекара пръсти през устата си, сваляйки ги оцветени в червено.

— В крайна сметка ще разбера, ако го целунеш. Това нещо ще стои като кръв по бялата му риза.

Не започнах да споря. Жан-Клод винаги носеше бяло и черно. Един-единствен път съм го виждала облечен в риза, която не беше бяла. Но беше черна. Сложих си отново червилото и го сложих в черното, обсипано с мъниста портмоне, закачено на вратата. Портмонето беше прекалено малко, дори за файърстара. Имах и деринджър, но освен за близък изстрел, той беше съвсем безполезен. С наемник, едва ли щях да имам такава близка възможност. Едуард имаше друго предложение. Даде ми назаем своя сийкампс, калибър 32, самозареждащ. Беше горе-долу същия размер като малък 25-и калибър, само малко широк за моята ръка, просто имах малка ръка. Беше много добър пистолет и за калибъра си и за размера си, не бях виждала по-добър. Поисках един. Едуард ме информира, че е трябвало да чака почти година за изработката му. Изработвали ги само по поръчка. В противен случай е щял да ми направи подарък. Добре де, щях да си поръчам сама — ако преживеех нощта. Ако не успеех, е, нямаше да си поръчвам нищо.

Постарах се да не мисля прекалено много за това. Концентрирах се върху обличането, поставянето на оръжията по местата им, Ричард, всичко друго, освен това, че се поставях като стръв, за някого достатъчно добър да спечели 500 000 долара с един изстрел. Трябваше да се доверя на Едуард, че ще ме опази жива. Защото това, че Едуард би спрял лимузината, за да ме застреля, чак когато види лицето ми, не означаваше, че и другите стрелци биха постъпили по този начин. Повечето професионалисти предпочитат да те отстранят от приятно, сигурно разстояние. Далекобойна пушка можеше да е на много метри, даже километри от там. Нито аз, нито Едуард можехме да направим нещо за това. Не знаех нищо за експлозивите. Трябваше да позволя Едуард да поеме защитата ми по отношение на бомбите. Оставях се в ръцете на Едуард тази вечер, доверявайки му се така, както никога не се бях доверявала на никой друг. Много плашеща мисъл.

Проверих отново чантичката: лична карта, червило, пари, пистолет. Обикновено носех и малка сгъваема четка за коса, но сега нямаше място. Можех да преживея с разрошена коса за една вечер.

Мисълта ме накара да проверя косата си в огледалото и да прекарам четката през нея за последен път. Трябваше да й призная, че изглеждаше страхотно. Това беше един от най-добрите ми изгледи. Дори Рони не можеше да го подобри. Цялата беше естествено къдрава. Дори тази вечер само й поставих гел, след като се изкъпах и я оставих да изсъхне сама. Веднъж в Калифорния една жена ми се ядоса, защото не можах да й кажа къде си къдря косата. Не искаше да повярва, че е естествена.

Окачих чантичката на рамото си, така че тънката презрамка да минава през гърдите ми. Отиваше на роклята така, че изглеждах почти толкова добре с чантата, колкото и без нея. Чантичката минаваше през ребрата ми съвсем малко под канията за гърба. Опитах да извадя няколко пъти пистолета и не беше толкова зле. Не беше толкова добре като кобур, но какво беше? Сложих си сакото отгоре и се огледах в огледалото за пореден път. Нищо от ножовете и пистолета не се показваше. Супер. Последно си сложих кръста. Уверих се, че беше вътре в роклята, след това сложих малко парче самозалепваща лента върху него. Така щях да нося кръста си, но и да не рискувам да се измъкне от дрехите ми и да заблести срещу Жан-Клод. Вдигнах отново четката и я оставих, без да я използвам.

Бях започнала да се мотая. Не само наемника беше този, от който се страхувах. Ужасявах се от момента, в който Ричард и Жан-Клод щяха да се изправят един срещу друг тази вечер. Не бях сигурна как щяха да реагират, а не бях готова за една емоционална конфронтация. Рядко съм. Поех си дълбоко въздух и се отправих към вратата. Ричард ме последва. Това си беше неговата къща. Не можех да го помоля да се скрие в спалнята.

Жан-Клод стоеше до телевизора, взирайки се в рафтовете с филми, сякаш изучаваше заглавията. Беше висок и строен, макар и не толкова висок, колкото Ричард. Беше с черен панталон и късо черно сако, дълго точно до над кръста, като моето собствено. Беше обут във високи кожени ботуши, които покриваше почти целите му крака, меката кожа на горния им край се задържаше от черни ленти с малки сребърни катарами. Черната коса се изсипваше върху раменете му, с няколко сантиметра по-дълга от първия път, когато го срещнах.

Най-накрая той се обърна, сякаш не беше разбрал, че стоим там. Въздъхнах неволно, когато застана с лице пред мен. Ризата му беше червена, чисто, ясно пурпурно, което пламтеше в отвореното му сако. Яката беше висока, държаща се на място от три антични мъниста от черен кехлибар. Ризата зееше отворена под яката, показвайки голям овал от гърдите му. Кръстовидният белег от изгорено на гърдите му се показваше в кръга от червен плат, сякаш беше сложен в рамка, за да бъде наблюдаван. Кръгът от гола кожа свършваше точно над панталоните му, където ризата беше надеждно втъкната.

Ризата изглеждаше разкошно в комбинация с бледата му кожа, черната вълниста коса и среднощно сините му очи. Затворих зяпналата си уста и казах:

— Изтупано, много изтупано.

Той се засмя.

— Ах, ma petite, винаги казваш нещо перфектно — плъзна се през килима в своите елегантни ботуши и аз открих, че ми се иска да си свали сакото. Исках да видя как косата му се разпилява над тази риза, черно върху червено. Знаех, че ще изглежда чудесно.

Ричард се приближи зад мен. Той не ме докосна, но можех да го усетя да стои там. Горещо, нещастно присъствие зад гърба ми. Не можех да го виня. Жан-Клод изглеждаше като реклама на мокър сън. Не можех да обвинявам никого, че беше ревнив.

Жан-Клод застана пред мен, толкова близо, че можех да се протегна и да го докосна. Стоях между двама им и символиката на ситуацията не убягна на нито един от нас.

— Къде е Едуард? — сетих се да попитам. Гласът ми звучеше почти нормално. Браво на мен.

— Проверява колата. Вярвам, че за запалителни устройства — каза Жан-Клод с лека усмивка.

Стомахът ми се стегна силно. Някой наистина ме искаше мъртва до полунощ довечера. Едуард преглеждаше колата за бомби. Дори за мен не изглеждаше напълно истина.

— Ma petite, добре ли си? — Жан-Клод хвана ръката ми в своята — Ръката ти е студена.

— Готино оплакване, когато идва от теб — каза Ричард.

Жан-Клод погледна над рамото ми към Ричард.

— Не беше оплакване, а наблюдение.

Ръката му беше топла, но аз знаех, че тази топлина беше открадната от някого. О, имаше достатъчно желаещи. Винаги щеше да има хора, готови да станат донори на Господаря на града. Но все още той беше кръвосмучещ труп, без значение как изглеждаше. Гледайки го, осъзнах, че част от мен вече не вярваше в това. Или просто вече не ми пукаше. По дяволите.

Повдигна бавно ръката ми към устните си, но с очите си не наблюдаваше мен, а Ричард. Издърпах ръката си от неговата. Той ме погледна.

— Ако искаш да целунеш ръката ми, добре, но няма да го правиш, само за да дразниш Ричард.

— Моите извинения, ma petite. Ти си абсолютно права — погледна покрай мен към Ричард. — Моите извинения и към вас, мосю Зееман. Ние сме в… деликатно положение. Ще бъде детинско да го правим по-зле чрез разни игрички.

Нямаше нужда да гледам лицето на Ричард, за да знам, че беше намръщено.

Едуард дойде и ни спаси. Можехме да млъкваме и да тръгваме. Надявам се.

— Колата е чиста — каза той.

— Радвам се да го чуя — отговорих.

Едуард беше облечен за вечерта. Кафяво кожено палто стигаше до глезените му и се движеше като живо, когато той влезе в стаята. Палтото висеше странно тежко на места. Беше ми показал някои от своите играчки, които бяха разположени тук и там. Знаех, че има гарота, скрита в твърдата бяла яка на ризата му. Гаротата беше оръжие, което трябваше да се използва от прекалено близко разстояние, дори и според мен.

Очите му прескачаха между двамата мъже в моя живот, но единственото, което каза беше:

— Аз ще следвам лимузината. Не се оглеждай тази вечер за мен, Анита. Ще съм там, но не искаме стрелецът да бъде предупреден за факта, че имаш бодигард.

— Втори бодигард — каза Жан-Клод. — Твоят, как го нарече, стрелец ще знае, че аз ще бъда до нея.

Едуард кимна.

— Да, ако ударят лимузината ти ще бъдеш там. Може би, освен това имат план да премахнат и теб, което означава внушителна огнева мощ.

— Тоест аз съм и двете — упражнявам възпиращ ефект и съм покана да подострят коловете, така ли? — попита Жан-Клод.

Едуард го погледна така, сякаш вампирът най-после бе направил нещо интересно. Едуард не поглеждаше очите му. Аз бях единственият човек, който знаех, че може да гледа Господаря в очите и да не бъде омаян. Да бъдеш некромант си имаше своите предимства.

— Именно — каза той. Каза го така, сякаш не беше очаквал вампирът да схване ситуацията. Но ако имаше нещо, в което Жан-Клод беше добър, то беше оцеляването.

— Ще тръгваме ли тогава, ma petite? Купонът ни чака — направи широко движение с ръката, насочвайки ме към вратата, но без да ме докосва. Погледна към Ричард, после към мен. Беше се представил ужасно добре. Жан-Клод беше голям трън в задника. Не беше за него да е доброто момче.

Погледнах към Ричард.

— Тръгвай. Ако те целуна за довиждане, пак ще размажа червилото ти.

— Вече имаш по себе си достатъчно от червилото й, Ричард — намеси се Жан-Клод. За първи път тази вечер, чух горещото острие на ревността.

Ричард направи две стъпки напред и нивото на напрежението в стаята скочи.

— Мога да я целуна за довиждане още един път, ако това ще те направи щастлив.

— Спрете и двамата — намесих се аз.

— С всички средства — каза Жан-Клод. — Тя е моя за остатъка от вечерта. Мога да си позволя да бъда щедър.

Ръцете на Ричард се свиха в юмруци. Силата започна да се процежда в стаята.

— Аз тръгвам сега — тръгнах към вратата и не се обърнах назад. Жан-Клод ме настигна, преди да отида до вратата. Той пръв хвана дръжката и после я пусна, оставяйки ме да я хвана.

— Забравих за твоето увлечение към вратите — каза той.

— Аз не съм — каза Ричард меко.

Обърнах се и го погледнах, стоящ там с неговите дънки, с тениската му подчертаваща мускулите по ръцете и гърдите му. Все още беше бос, косата му беше разбъркана около лицето му. Ако бях останала тук, можехме да се гушкаме на кушетката, пред някой от неговите любими филми. Щяхме да започнем да имаме наши любими филми, песни, за които да казваме, че са наши. Може би разходка на лунна светлина. Неговото нощно зрение беше почти толкова добро, колкото и моето. Може би по-късно щяхме да завършим това, което бяхме започнали преди срещата.

Жан-Клод обви пръстите си около моите, привличайки вниманието ми към него. Втренчих се в тези сини, сини очи, като небе преди буря, или морска вода, там, където скалите са дълбоки и студени. Можех да докосна тези три черни копчета и да проверя дали наистина бяха антични мъниста. Втренченият ми поглед се спусна надолу зървайки бледите му гърди. Знаех, че кръстовидният белег от изгорено беше неравен, но гладък при докосване. Разглеждането му причини стягане в гърдите ми. Той беше толкова красив. Дали тялото ми щеше винаги да усеща привличане към него, като слънчоглед, обръщащ се към слънцето? Може би. Но стоейки там, държейки ръката му, осъзнах, че това не беше достатъчно.

Жан-Клод и аз можехме да имаме страхотна афера, но аз можех да се видя да прекарвам живота си с Ричард. Беше ли достатъчна любовта? Дори Ричард да убиеше заради самосъхранението си, можеше ли той наистина да приеме моя начин на живот? Можех ли да приема неговия звяр или щях да бъда толкова ужасена, колкото той беше от себе си. Жан-Клод ме приемаше цялата: къдрици, тяло и пистолет. Но аз не приемах него. Само защото заедно гледахме света през тъмни очила, не значеше, че го харесвам.

Въздъхнах и това не беше щастлив звук. Ако това беше последният път, в който виждах Ричард, щях да скоча върху тялото му и да му дам, такава целувка, която никога нямаше да забрави, но не можех да го направя. Държейки ръката на Жан-Клод просто не можех да го направя. Щеше да е мъчително за всички ни.

— Чао, Ричард — казах аз.

— Пази се — отговори той. Звучеше толкова самотен.

— Ти и Луи отивате на кино тази вечер, нали? — попитах.

— Той ще бъде скоро тук — кимна Ричард.

— Добре. — Отворих устата си, за да кажа още нещо, но не го направих. Нямаше какво да кажа. Излизах с Жан-Клод. Нищо, което можех да кажа, нямаше да промени това.

— Ще те чакам — каза Ричард.

— Иска ми се да не го правиш.

— Знам.

Излязох, ходейки малко прекалено бързо, към чакащата лимузина. Тя беше бяла.

— Е, това наистина е лъскаво и ярко — казах аз.

— Реших, че черната прилича твърде много на катафалка — отговори Жан-Клод.

Едуард също беше излязъл навън. Той затвори вратата зад нас.

— Ще бъда там, когато ти потрябвам, Анита.

Погледнах го в очите.

— Знам, че ще бъдеш.

Подари ми безгрижна усмивка.

— Но за всеки случай, пази си гърба.

— Не го ли правя винаги? — усмихнах се аз.

Той погледна към вампира, стоящ до отворената врата на лимузината.

— Не толкова добре, колкото си мислех, че го правиш. — Едуард потъна в тъмнината, където го чакаше колата му, преди да измисля нещо за отговор. Това беше също толкова добре. Той беше прав. Най-накрая чудовищата ме бяха хванали. Да ме съблазнят беше почти толкова добре, колкото да ме убият и съвсем малко по-добре от това да ме осакатят.