Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (30)

30

Последният път, когато влизах в стаята с ковчезите под „Цирка на прокълнатите“, бях дошла, за да убия предишния Господар на града. Бях дошла, за да убия всеки вампир в това място. Леле, колко се променят нещата.

Пътека от бели лампи, здраво закрепени за стените, изливаше мека халогенна светлина върху всеки от седемте ковчега. Три от ковчезите бяха празни, капаците им зееха отворени. Всеки от ковчезите беше модерен, нов, просторен. Всичките бяха от богат лакиран дъб, оцветен почти черен. Сребърни дръжки украсяваха дървото. Сатенените подплати на отворените ковчези бяха в различни цветове: бял, син, червен. В ковчега с червеният интериор имаше меч в специално пригодена ножница: особен двуръчен меч, толкова дълъг, колкото аз бях висока. Чифт от най-грозните пухкави зарове, които бях виждала, висеше в ковчега с бялата подплата. Той трябва да беше на Уили. Този със синия сатен имаше малка допълнителна възглавничка. Над ковчега се носеше неясно сладката миризма на остарели рози. Докоснах допълнителната възглавничка и открих, че е пълна с изсушени растения.

— Билки за сладък сън — казах на себе си.

— Има ли някаква особена причина да пипаш личните им принадлежности, ma petite?

Погледнах към него.

— Какво споменче криеш ти в своя ковчег?

Той само се усмихна.

— Защо всички ковчези са еднакви?

— Ако дойдеш тук, за да ни убиеш, откъде би започнала?

Огледах еднаквите ковчези наоколо.

— Не знам. Ако някой дойде тук, няма да може да реши кой е най-старият или кой е Господарят на града. Това прикрива твоя задник, но поставя под опасност останалите.

— Ако някой дойде, за да ни убива, ma petite, в интерес на всички е най-старият да не бъде убит пръв. Винаги има шанс, някой от по-старите да успее да се събуди навреме, за да спаси останалите.

Кимнах.

— А защо са супершироки, със супервисок интериор?

— Ти би ли искала да прекараш вечността по гръб, ma petite? — той се усмихна и дойде, за да застане край мен, облягайки задника си на отворения ковчег, ръцете му бяха кръстосани пред гърдите. — Има още толкова много удобни пози.

Почувствах топлина да пропълзява по лицето ми.

Ричард се присъедини към нас.

— Вие двамата ще продължавате да си разменяте духовитости ли или ще приключваме с това? — той се облегна на затвореният капак на един ковчег, ръцете му бяха подпрени върху него. Върху дясната му предмишница имаше кървава драскотина. Той изглеждаше като у дома си. Джейсън, все още космат и достатъчно голям, за да бъде язден, пристъпи по каменния под, ноктите му почукваха по земята. Главата на вълка беше достатъчно високо, че да може да оближе кървавата ръка на Ричард, докато стоеше на четири лапи. Имаше моменти, когато ми се струваше, че Ричард е твърде нормален, за да се впише в моя живот. Този не беше един от тях.

— Да, трябва да го направим — казах аз.

Ричард стана, прекарвайки пръстите си през гъстата си коса, отхвърляйки я назад от лицето си и излагайки на показ гърдите си. За първи път се зачудих, дали не го прави нарочно. Погледнах лицето му за този намек за подигравка, който Жан-Клод имаше, за онова знание, че дори това просто движение ме впечатлява. Там нямаше нищо. Лицето на Ричард беше невинно, красиво и без задни подбуди.

Размених поглед с Жан-Клод. Той сви рамене.

— Ако ти не го разбираш, не ме гледай мен. Аз не съм влюбен в него.

Ричард изглеждаше изненадан.

— Изпуснах ли нещо? — удари леко вълка под гърлото, притискайки главата му към гърдите си. Вълкът изскимтя високо от удоволствие. Предполагам, че се радваше да получи отново благосклонността на водача на глутницата си.

Поклатих глава.

— Не съвсем.

— Защо сме тук? — попита Стивън. Той беше толкова близо до вратата, колкото можеше, без да бъде извън стаята. Раменете му бяха прегърбени. Беше изплашен, но от какво?

Касандра стоеше близо до Стивън, вътре в стаята, по-близо до нас. Лицето й беше любезно, неразгадаемо, с изключение на предпазливостта в очите й. И двамата носеха дънки с тениски върху тях. Стивън беше с бледосиня мъжка туника. Касандра носеше една голяма тениска в убито борово зелено с щампована на нея вълча глава с големи, жълти очи.

— Какво не е наред, Стивън? — попита Ричард.

Стивън премигна и поклати глава.

— Всички чухме, Анита да казва на Жан-Клод, че ще се нуждае от още кръв, свежа кръв — каза Касандра. Погледна към мен, когато довършваше изречението. — Мисля, че Стивън е притеснен за това, откъде ще дойде свежата кръв.

— Аз не съм почитател на човешките жертвоприношения — казах аз.

— Някои хора не приемат ликантропите за хора — каза Касандра.

— Аз не съм от тях — отговорих.

Тя погледна към мен, премисляйки думите ми. Някои ликантропи можеха да кажат, ако лъжеш. Бях готова да се хвана на бас, че тя беше една от тях.

— Тогава откъде ще получиш кръвта?

Това беше добър въпрос. Не бях сигурна, че имах добър отговор.

— Не знам, но няма да се стигне до смърт.

— Сигурна ли си? — попита тя.

Свих рамене.

— Ако ще ни трябва смърт, за да ги върнем обратно, те са мъртви. Няма да убия някого другиго, за да ги върна обратно — погледнах към трите чакащи вампира, след като го казах. Лив, Уили и изненадващо, Деймиън. Вдигането на вампирите беше достатъчно впечатляващо, вдигането на някого толкова силен като Деймиън вече ставаше плашещо. Той не беше вампир — господар, никога нямаше да бъде, но щеше да ме притесни доста в честен бой. Сега стоеше облечен само в зелените панталони от ликра и пиратския шарф. Горната част от тялото му блестеше като мускулест мрамор под блясъка на светлините. Зелените му очи бяха втренчени в мен с търпеливо очакване, както го можеха само напълно умрелите.

— Ти трепериш, ma petite.

— Ще призовем силата отново, след това ще се нуждаем от кръв — погледнах към Жан-Клод и Ричард. — Ако Ричард иска да се бие с Маркус тази вечер, не съм сигурна, че той трябва да дава толкова много кръв.

Жан-Клод наклони главата си на една страна. Очаквах да каже нещо дразнещо, но не го направи. Може би дори и много старо куче можеше да научи нови номера.

— Той няма да забива зъбите си в теб — каза Ричард. Гневът направи кафявите му очи тъмни и блестящи, беше очарователен дори, когато беше ядосан. Тази аура на сила се носеше около него, достатъчно близо, за да се обвие около голата ми кожа.

— Не можеш да даряваш кръв два пъти, толкова скоро един след друг, когато Маркус те чака — казах аз.

Ричард ме сграбчи за раменете.

— Ти не разбираш, Анита. Храненето е като секс за него.

Отново почти очаквах Жан-Клод да ни прекъсне, но той не го направи. Трябваше аз да го кажа. Проклятие.

— Това няма да е първият път, когато ще го прави, Ричард.

Пръстите на Ричард се забиха в ръцете ми.

— Знам това. Видях белезите от зъби на китката ти. Но си спомни, че тогава не беше под умствен контрол.

— Помня — казах аз. — Болеше адски.

Ричард ме привлече към себе си, ръцете му все още държаха раменете ми, повдигаше ме на пръсти така, сякаш искаше да ме придърпа към лицето си.

— Без умствен контрол е като изнасилване, не е истинско. Този път ще бъде истинско.

— Нараняваш ме, Ричард — гласът ми беше спокоен, стабилен, но изразът върху лицето му ме уплаши. Напрежението в ръцете му, в лицето му, в цялото му тяло беше изнервящо.

Той ме свали долу, но не махна ръцете си от мен.

— Вземи кръв от Джейсън или Касандра.

Поклатих глава.

— Това може да свърши работа, а може и да не свърши. Ако кръвта идва от някой от нас знам, че ще проработи. Освен това, можеш ли да предлагаш кръвта на други хора ей така, без първо да ги попиташ?

Съмнение се плъзна в очите му и той ме пусна. Дългата му коса падна напред, скривайки лицето му.

— Каза, че си избрала мен. Че си влюбена в мен. Че не искаш да правиш секс с него. Сега ми казваш, че искаш да се храни от теб. Това е толкова лошо, колкото и секс — той закрачи през стаята, минавайки покрай чакащите вампири, крачеше из стаята развълнуван, изпълвайки я с топла, пълзяща сила.

— Не съм казвала, че искам да го храня — казах аз.

Той спря на средата на стаята, взирайки се в мен.

— Но ще го направиш, нали така?

— Не — казах аз и това беше истина. — Никога не съм се интересувала от това.

— Тя говори истината — намеси се най-после Жан-Клод.

— Ти стой настрани от това — каза Ричард, насочвайки пръст към него.

Жан-Клод направи лек поклон и отново замълча. Беше се представил достатъчно добре. Накара ме да се изнервя. Разбира се, Ричард се справяше достатъчно добре и за двама им.

— Тогава позволи ми да го нахраня отново.

— Това да не е сексуално и за теб? — попитах аз.

Ричард поклати главата си.

— Тревожа се за теб, Анита, не за него. Малко болка не е проблем.

Сега беше мой ред да поклатя глава.

— Да не би наистина да ми казваш, че това да забие зъбите си в тялото ми те тревожи също толкова много като това да забие… — не довърших изречението. — Смятам, че кръводаряването е по-малкото зло, Ричард. А ти?

— Да — изсъска той. Силата му беше изпълнила стаята като топла, електрическа вода. Почти можех да се протегна и да я хвана.

— Тогава за какво се оплакваш? — попитах. — Нямаше да го направим и първия път, но ти поиска да го направя. Ти поиска да го направим — изправих се пред него, най-накрая ядосана. — Ти не искаш да убиваш Маркус, добре, но това е цената. Искаше достатъчно сила, за да покориш останалата част от глутницата, без да изгубиш човечността си, супер, но тази сила не е безплатна — стоях пред него, толкова близо, че силата му танцуваше по кожата ми като тънки иглички, като секс, който преминаваше по ръба между удоволствието и болката. — Вече е прекалено късно да отстъпиш. Няма да изоставим Уили и останалите, само защото ти се чувстваш некомфортно — преминах тази последна крачка, поставяйки телата ни толкова близо едно до друго, че дори по-дълбока въздишка би ги накарала да се докоснат. Понижих гласа си до шепот, въпреки че знаех, че всички в стаята, щяха да продължат да ме чуват. — Не кръвта те притеснява. Това, което те притеснява е, че ти ще изпиташ удоволствие от това. — Понижих гласа си още, докато не остана почти само движението на устните ми с дъх вместо звук. — Жан-Клод не просто ме прелъстява, той прелъстява нас.

Ричард стоеше, втренчен надолу към мен и погледът в тъмните му кафяви очи беше самотен и безнадежден. Малко момченце, което беше открило, че чудовищата изпод леглото наистина съществуват и викаше майка си.

Силата на Жан-Клод се изля през стаята, смесвайки се с електрическата топлина на Ричард, като студен вятър от гроб. И двамата се обърнахме и погледнахме вампира. Той се плъзна към нас, без да носи нещо друго, освен копринената си пижама и знаещата си усмивка. Неговата собствена сила, караше дългата му коса да се развява около лицето му като малък вятър.

Ричард докосна раменете ми и дори това скромно докосване изпрати следа от топла, потрепваща енергия по цялата ми кожа. Силата беше там, готова за призоваване, точно под повърхността. Не се нуждаехме от всички сексуални игрички.

Жан-Клод протегна бледата си ръка напред към мен. Аз хванах ръката му с моята и това единствено докосване беше достатъчно. Тази студена, изгаряща сила се изля върху мен, през мен, в Ричард. Чух неговата въздишка. Жан-Клод започна да се приближава към мен, сякаш щеше да притисне тялото си към моето. Задържах го надалеч от себе си с ръката, която беше преплетена с неговата, директно го избутах.

— Тук е Жан-Клод, не можеш ли да я усетиш?

Той кимна.

— Силата ти ме зове, ma petite.

Ръцете на Ричард се увиха около раменете ми, лицето му докосна косата ми.

— Сега какво?

— Този път ние ще яздим силата, няма тя да язди нас.

— Как? — Ричард шептеше.

Жан-Клод погледна към мен с очи, които бяха дълбоки като океан и също толкова пълни с тайни.

— Вярвам, че ma petite има план.

— Да — казах аз. — Имам план — погледнах от единия към другия. — Ще се обадя на Доминик Дюмар и ще видя дали той ще знае как да върнем вампирите обратно в ковчезите им.

Доминик вече не беше заподозрян в убийството на Робърт. Имаше желязно алиби. Бил е с жена. Дори и да не беше оправдан, може би пак щях да поискам помощта му. Исках да спася Уили повече от това да отмъстя за Робърт.

Странен израз премина през лицето на Жан-Клод.

— Ти искаш помощ, ma petite? Това е необикновено.

Отдръпнах се от двама им. Можехме да призовем силата отново, бях доста сигурна в това. Погледнах към празното лице на Уили и към плюшените зарове, висящи в ковчега му.

— Ако направя грешка, Уили заминава. Искам го обратно.

От време на време си мислех, че не Жан-Клод беше този, който ме убеди, че вампирите невинаги са чудовища. Това бяха Уили и Мъртвия Дейв, бивше ченге и собственик на бар. Това бяха някои от малкото вампири, които от време на време изглеждаха като добри момчета. Жан-Клод беше много неща, но добро момче не беше едно от тях.