Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (22)

22

Жан-Клод облегна едното си рамо на стената. Вече беше отворил вратата. Покани ме да вляза вътре с едно грациозно движение на ръката си.

Токчетата ми потънаха в дебел, бял килим. Бял тапет с тънки сребърни орнаменти покриваше стените. Имаше бяла врата на лявата стена, близо до леглото. То беше застлано с бели сатенени чаршафи. Дузина черни и бели възглавници бяха подредени в горната му част. Ветрило от черни и бели завеси, висящи от тавана, оформяше частичен балдахин около леглото. Черната лакирана тоалетка и бялата ракла все още седяха в противоположните ъгли. Тапетите и вратата бяха нови. Което ме обезпокои още повече. Познайте кое ме притесни повече.

— Накъде води вратата?

— Към банята — той затвори външната врата и мина покрай мен, за да седне на леглото. В стаята нямаше столове.

— Баня. Тя не беше там последния път — казах аз.

— Не и в сегашната си форма, но си беше тук за съвсем същото нещо.

Той се облегна на лактите си. Движението обтегна плата на ризата му, показвайки цялата плът, колкото позволяваше кройката. Линията от тъмни косми, която започваше ниско на корема му се показваше точно над панталона му.

Стаята започна да се нагорещява. Отворих закопчалките от велкро на бронираната жилетка и я измъкнах през главата си.

— Къде да оставя това?

— Където пожелаеш — каза той. Гласът му беше мек и по-интимен, отколкото подсказваха самите думи.

Заобиколих от далечната страна на леглото, настрани от него и пуснах жилетката върху сатенените чаршафи. Той легна върху чаршафите, черната му коса подчертаваше бледото му лице до перфектност. По-топло, тук със сигурност ставаше по-топло.

— Може ли да се освежа?

— Всичко, което имам е твое, ma petite. Би трябвало да си го разбрала досега.

Приближих се до вратата и я отворих с чувство на успокоение. Затворих зад себе си без наистина да се огледам в банята. Когато го направих, възкликнах възхитена.

Стаята беше дълга и тясна. Имаше двойна мивка и огледала, заобиколени от кръгли бели крушки по края. Мивките бяха от черен мрамор с бели жилки през него. Всеки кран, всеки метален детайл, блестеше в сребърно. Подът беше покрит с черен килим. Ниска стена от сребърни и огледални панели, криеше черна табуретка до черна стена. Друга ниска стена подчертаваше отсрещната страна. Зад нея имаше вана. Три мраморни стъпала водеха до черна вана, достатъчно голяма да побере четирима човека. Крановете бяха сребърни лебеди с разтворени крила. Нямаше начин да вземеш душ, което предпочитах, а и лебедите бяха малко в повече, но всичко останало беше чудесно.

Седнах долу на ръба на студения мрамор. Беше почти пет часът сутринта. Очите ми горяха от липса на сън. Притокът на адреналин, получен след убийството, отдавна беше спаднал. Това, което исках беше утеха, подкрепа, да, секса също беше някъде там, но не беше най-големият ми приоритет. Мислех си за това, че и двамата, и Ричард, и Жан-Клод биха казали, че той никога не е бил най-големият ми приоритет, но това си беше техен проблем. Добре де, беше наш проблем.

Ако в другата стая ме очакваше легнал Ричард, щях веднага да му скоча. Но това не беше Ричард, а и след като дойдеше тук, пак щяхме да сме в леглото на Жан-Клод. Щеше да изглежда доста просташки, ако правехме секс за пръв път в леглото на другото ми гадже. Но не само момчета страдаха от сексуалното напрежение, аз също бях затънала в него.

Беше ли прав Ричард? Дали фактът, че Жан-Клод не беше човек беше единственото нещо, което ме задържаше далеч от леглото му? Не. Или поне не мислех така. А извън леглото на Ричард? Отговорът за съжаление беше да, може би.

Освежих се и не устоях на подтика да проверя как изглеждам. Гримът ми се беше размазал малко, но моливът върху клепачите все още караше големите ми, тъмни очи да контрастират драматично. Ружът ми беше почти изчезнал, а червилото ми отдавна беше в историята. Имах червило в портмонето. В крайна сметка можех да си сложа отново. Но ако сложех сега червило, щях да призная, че ме интересува какво си мисли Жан-Клод за мен. Това беше наистина плашеща мисъл. Не си сложих червило. Върнах се отново в спалнята, както си бях, оставяйки го да си мисли, каквото си иска.

Той лежеше на лакти, наблюдавайки ме, докато минавах през вратата.

— Ma petite, ти си красавица.

Поклатих глава.

— Хубавичка, може би, но не и красавица.

Той накриви главата си на една страна, изпращайки вълни от къдри по рамото си.

— Кой ти е казал, че не си красива?

Облегнах се на вратата.

— Когато бях малко момиченце, баща ми се приближаваше към майка ми, обвиваше ръце около кръста й и казваше „Как е днес най-красивото момиче на света?“. Казваше го поне по един път на ден. Тя се смееше и му казваше да не става глупав, но аз бях съгласна с него. За мен тя беше най-красивата жена на света.

— Тя е била твоя майка. Всички малки момиченца мислят така за майките си.

— Може би, но две години след като тя умря, татко се ожени повторно. Ожени се за Джудит, която беше висока и руса, и синеока и нямаше нищо общо с майка ми. Ако той наистина е вярвал, че тя е най-красивата на земята защо се ожени за някаква норвежка принцеса? Защо не се ожени за някоя дребна и тъмнокоса като майка ми?

— Не знам, ma petite — каза той тихо.

— Джудит има дъщеря няколко години по-малка от мен. След това се роди и Джош, и той също беше рус и синеок като всички тях. Аз изглеждах като малка тъмна грешка на семейните снимки.

— Кожата ти е почти толкова бледа, колкото и моята, ma petite.

— Но имам косата и очите на майка си. Косата ми не е кафява, тя е черна. Веднъж пред мен една жена попита Джудит дали съм осиновена. Джудит отговори, не, че съм от първият брак на мъжа й.

Жан-Клод стана от леглото. Дойде към мен и аз погледнах към пода. Болезнено желаех да бъда успокоявана, да бъда утешена. Ако това беше Ричард, щях да се притисна към него. Но не беше Ричард.

Жан-Клод докосна брадичката ми и повдигна лицето ми, докато не го погледнах в очите.

— Живял съм повече от триста години. През това време идеалът за красота се промени много пъти. Големи гърди, малки, слаби жени, заоблени, високи, ниски, всичко това беше върха на красотата в различните времена. Но през цялото това време, ma petite, никога не съм желал някоя жена, така както желая теб — той се притисна към мен и аз не можах да се дръпна настрани. Устните му докоснаха моите в нежна целувка.

Той направи тази последна стъпка, с която притисна телата ни едно в друго и аз посегнах да го спра, но всичко, което успях да докосна беше голата му кожа. Докоснах с пръсти хлъзгавата кожа на кръстовидният му белег от изгаряне. Преместих ръката си и усетих сърцето му да бие под дланта ми. Не беше особено подобрение.

Той си пое дъх и прошепна в устата ми:

— Кажи ми не, ma petite и аз ще спра.

Трябваше да преглътна два пъти, преди да мога да проговоря.

— Не.

Жан-Клод отстъпи назад. Легна отново на леглото, както го беше направил и по-рано, подпрян на лактите си, краката му от коленете надолу висяха от леглото. Той ме гледаше, мисля, че ме предизвикваше да се присъединя към него.

Не бях толкова глупава. Имаше някаква тъмна част от мен, която беше съблазнена от идеята. Понякога страстта беше по-нелогична от любовта, но беше по-лесно да я победиш.

— Поиграх си на смъртен за теб тези няколко месеца. През март, когато държеше голото ми тяло, когато подели кръвта си с мен, мислех, че това ще е повратната точка за нас. Че ще се отдадеш на желанието си и ще споделиш чувствата си с мен.

Изгаряща червенина плъзна по лицето ми. Нямах добро извинение за това, че любовната игра беше излязла от контрол. Слаба съм, осъдете ме.

— Дадох ти кръвта си, защото умираше. В друг случай нямаше да го направя. Знаеш това.

Той се втренчи в мен. Не беше нещо от вампирските трикове, това, което ме накара да искам да погледна настрани. Беше суровата честност, която не бях виждала по лицето му никога преди.

— Сега знам това, ma petite. Когато се върнахме от Брансън, ти се хвърли в ръцете на Ричард така, сякаш той беше спасително въже. Продължихме да се срещаме, но ти се изплъзваше. Почувствах го, но не знаех как да го спра.

Той седна на леглото и стисна ръцете си в скута. Израз на безсилие и объркване премина през лицето му.

— Никога досега жена не ме е отхвърляла, ma petite.

Аз се засмях.

— О, егото ти не е никак голямо.

— Това не е его, ma petite, това е истината.

Облегнах се на вратата и помислих над това.

— За почти триста години нито една жена не ти е казвала не?

— Трудно ти е да ми повярваш ли?

— Щом аз мога да го направя, значи и те са можели.

Той поклати глава.

— Не можеш да оцениш колко е голяма силата на волята ти, ma petite. Впечатляваща е. Нямаш си и идея колко е впечатляваща.

— Ако бях паднала в ръцете ти още първият път, когато се срещнахме или дори в дузината пъти след това, ти щеше да си легнеш с мен, да пиеш от кръвта ми и да ме изхвърлиш.

Наблюдавах как истината в моите думи изпълва лицето му. Не бях разбрала досега колко много контрол използва, за да не позволява емоциите да се изпишат на лицето му, как тази липса на реакция го беше направила да ми изглежда по-чужд, отколкото беше.

— Ти си права — каза той. — Ако се беше кикотила и любезничила с мен, нямаше и да те погледна втори път. Частичният ти имунитет към моите сили беше първото, което ме привлече в теб. Но инатът ти беше това, което ме заинтригува. Твоето категорично отказване от мен.

— Било е предизвикателно.

— Да.

Втренчих се в неочаквано откритото му лице. За първи път си мислех, че мога да видя истината в очите му.

— Добре, че ти устоях. Не ми харесва да ме използват и да ме захвърлят настрани.

— В началото ти беше само предизвикателство, нещо, което трябваше да бъде покорено. После бях заинтригуван от растящите ти сили. Видях възможността да подсиля собствената си позиция чрез теб, ако се беше присъединила към мен.

Нещо като болка премина през лицето му и ми се прииска да го попитам дали беше истинска. Дали нещо от това, което ми разказваше беше истинско или беше още някоя игра. Вярвах на Жан-Клод, че ще направи каквото трябва, за да остане жив. Не вярвах, че ще каже истината, дори да седеше на купчина библии.

— Спасявах задника ти няколко пъти. Аз съм твоя деклариран човешки слуга. Какво повече би могъл да искаш?

— Теб, ma petite — той се изправи, но не се приближи. — Вече не е предизвикателството или обещанието за сила това, което ме кара да те преследвам.

Пулсът внезапно започна да тупти в гърлото ми, а той не беше направил нищо.

— Обичам те, Анита.

Втренчих се в него, очите ми започнаха да се разширяват. Отворих устата си, после я затворих. Не му вярвах. Той лъжеше толкова лесно, толкова добре. Той беше майстор на манипулациите. Как можех да му повярвам сега?

— Какво искаш да ти кажа?

Той поклати глава и лицето му възвърна нормалният си вид. Тази красива перфектност, която при него минаваше за нормално. Но сега знаех, че това беше маска, която криеше по-дълбоки емоции.

— Как направи това?

— След няколко столетия, в които си бил принуден лицето ти да изразява любезно, неразгадаемо изражение губиш навика за нещо друго. Неведнъж оцеляването ми е зависело от изражението ми. Иска ми се да можеш да оцениш колко ми струваше тази малка демонстрация на човечност.

— Какво искаш да ти кажа, Жан-Клод?

— Ти ме обичаш поне малко, в това съм сигурен.

Свих рамене.

— Може би, но малко не е достатъчно.

— Обичаш доста Ричард, нали?

Срещнах очите му и поисках да го излъжа, да предпазя чувствата му, но този вид лъжа щеше да го нарани повече от истината.

— Да.

— И въпреки това, все още не си направила своя избор. Все още не си ми казала, че ще се отправите към брачното блаженство. И защо така?

— Последният път, когато водихме този разговор ти каза, че ще убиеш Ричард.

— Ако това е всичко, което те спира, ma petite, не се страхувай. Няма да убия Ричард само, защото си отишла в неговото легло, а не в моето.

— И откога? — попитах аз.

— Откакто дадох подкрепата си на Ричард, Маркус стана мой враг. Това не може да бъде променено — той облегна раменете си на тъмната дървена подпора на леглото, която беше по-близо до мен. — Мислех да подкрепя друга глутница. Винаги има по някой амбициозен алфа мъжкар там някъде. Някой, който би искал своя собствена глутница, но заради сантименталност или липсата на сили е обречен да играе втори завинаги. Можех да убия Ричард и после да доведа някой друг, който да победи Маркус.

Слушах плана му, разказан съвсем спокойно.

— Какво промени намеренията ти?

— Ти.

— Моля?

— Ти го обичаш, ma petite. Наистина го обичаш. Смъртта му ще унищожи нещо в теб. Когато Джулиана умря си мислех, че вече никога няма да изпитвам чувства към някой друг. И не го направих, докато не срещнах теб.

— Няма да убиеш Ричард, защото това би ме наранило?

— Oui.

— Така че, когато Ричард дойде тук, мога да му кажа, че съм избрала него и ти ще ни пуснеш да си отидем, да се оженим и така нататък?

— Няма ли още едно препятствие пред брака ви, освен мен? — попита той.

— Какво?

— Трябва да го видиш да се променя във вълчата си форма. — Жан-Клод се усмихна и поклати глава. — Ако Ричард беше човек, щеше да го посрещнеш на вратата с усмивка и „Да“. Но твоя страх е какво е той. Той не е достатъчно човек за теб, ma petite.

— Той не е достатъчно човек за себе си — прошепнах аз.

Жан-Клод повдигна вежди.

— Да, Ричард бяга от своя звяр, както ти бягаш от мен. Но Ричард споделя тялото си със своя звяр. Той не може да му се изплъзне.

— Знам това.

— Ричард все още бяга, ma petite. И ти бягаш с него. Ако искаш да си сигурна, че можеш да го приемеш, да го приемеш целия, трябва да го направиш сега.

— Той продължава да си намира извинения да не се промени пред мен.

— Страхува се от твоята реакция — каза Жан-Клод.

— Нещо друго е — казах аз. — Ако аз успея да приема неговия звяр, не съм сигурна, че той ще бъде способен да приеме мен.

Жан-Клод наклони главата си на една страна.

— Не разбирам.

— Той страшно много мрази това, което е. Мисля, че ако успея да приема неговия звяр той няма… той няма да ме обича повече.

— Приемането на звяра му ще те направи каква… перверзна?

Кимнах.

— Така мисля.

— Хваната си в капана на ужасна дилема, ma petite. Той няма да те обича и няма да се ожени за теб, докато не видиш и приемеш неговия звяр. Ако пък го приемеш, се страхуваш, че той ще се отвърне от теб.

— Да.

Той поклати глава.

— Само ти можеш да намериш двама мъже в един човешки живот, които да са толкова объркващи.

— Не съм го направила целенасочено.

Той се оттласна от леглото. Спря на две малки крачки от мен, гледайки надолу.

— Опитах се да изглеждам смъртен за теб, ma petite. Но Ричард е много повече човек, отколкото съм аз. Не съм бил истински човек от много дълго време. Ако не мога да съм по-добрият човек, остави ме да бъда по-доброто чудовище.

Очите ми се присвиха.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, ma petite, че Джейсън ми каза какво се е случило този следобед. Знам колко далеч сте стигнали с Ричард.

Колко ли бяха успели да чуят ликантропите? Повече от колкото ми беше приятно, това беше сигурно.

— Просто обичам да бъда шпионирана.

— Не бъди несериозна, ma petite, моля те.

Моля те, беше това, което ме накара да спра.

— Слушам те.

— Веднъж ти казах, че ако Ричард може да те докосва, а аз не мога, няма да бъде честно. Това все още е вярно.

Отблъснах се от вратата. Той беше прекрачил границата.

— Питаш ме дали можеш да ме докосваш там, където ме е докоснал Ричард ли?

Той се усмихна.

— Какво праведно възмущение, ma petite. Но не се страхувай. Да се нахвърля върху теб по този начин, би било почти като изнасилване. Никога не съм се интересувал от тези неща.

Отстъпих крачка назад, оставяйки малко разстояние между нас. Докато бях толкова ядосана, не беше добра идея да стоим толкова близо.

— Тогава какво имаш предвид?

— Ти винаги си ми забранявала да използвам вампирски трикове, както ги наричаш, с теб — той повдигна ръка, преди да успея да кажа нещо. — Нямам предвид да те омагьосвам с очите си. Дори не съм сигурен дали това още е възможно. Не мога да бъда човек, ma petite. Аз съм вампир. Позволи ми да ти покажа каква е насладата отвъд човечността.

Поклатих глава.

— Няма начин.

— Целувка, ma petite, това е всичко, за което те моля. Една целомъдрена целувка.

— И уловката е?

Очите му бяха плътно, блещукащо синьо. Кожата му блестеше като алабастър под светлината.

— Не мисля, че ще стане — казах аз.

— Ако беше напълно сигурна за Ричард, щях да те оставя на него. Но факта, че те обичам, не ми ли печели поне целувка? — той се плъзна към мен. Аз отстъпих, но вратата беше точно зад мен и нямаше накъде да отстъпя. Той беше като жива скулптура от слонова кост и сапфири, твърде красив, за да бъде описан с думи. Твърде красив, за да бъде докосван. Дланите му погладиха кожата над лактите ми, нагоре покрай ръцете. Аз ахнах. Силата обля кожата ми в гладка вълна, като въздух танцуващ върху тялото ми.

Сигурно съм се вдървила, защото Жан-Клод каза:

— Няма да боли, обещавам.

— Само целувка — прошепнах аз.

— Само целувка — прошепна той. Лицето му се наведе към моето. Устните му докоснаха моите нежно, бавно. Силата потече от устните му в устата ми. Мисля, че спрях да дишам за секунда. Усещах кожата си като разтопена и можех да потъна в неговото тяло, в тази блестяща енергия.

— Изглежда, че дойдох точно навреме — това беше Ричард откъм вратата.

Сложих ръката си на гърдите на Жан-Клод и го бутнах достатъчно силно, за да се спъне. Задъхвах се за въздух, сякаш се бях давила. Кожата ми пулсираше и биеше от силата, която още пълзеше по мен, през мен.

— Ричард — прошепнах. Исках да му кажа, че това не е каквото изглежда, но не ми стигаше въздух.

Жан-Клод се обърна, усмихвайки се. Той знаеше точно какво да каже.

— Ричард, колко хубаво, че се присъедини към нас. Как мина покрай моя вълк?

— Не беше толкова трудно.

Втренчих се в двама им. Все още имах проблеми с дишането. Чувствах се така, сякаш всеки нерв в тялото ми е бил докоснат, всичките наведнъж. Линията между удоволствието и болката беше дяволски тънка и не бях сигурна на коя страна отиваше това. Светлината се плъзгаше настрани от Жан-Клод като го оставяше блед и прекрасен, почти човек.

Ричард стоеше точно пред вратата. Очите му блестяха не от вътрешна светлина, а от гняв, един гняв, който накара очите му да танцуват, пристегна мускулите по раменете и надолу по ръцете му, така че напрежението заля цялата стая. Никога не бях осъзнавала, колко голям е той физически. Изглеждаше така, сякаш запълваше повече място, отколкото би трябвало. Първата вълна от неговата бодяща кожата сила се завъртя над мен.

Поех си дълбок, пресекващ дъх и започнах да се придвижвам към него. Колкото по-близо отивах, толкова повече се сгъстяваше силата, докато на около шест стъпки от него сякаш стъпвах в почти плътна маса от пулсираща и вибрираща енергия.

Стоях там, опитвайки се да върна сърцето си обратно на място. Той беше облечен в дънки и зелена вълнена работна блуза, с ръкави навити около ръцете му. Косата му падаше свободно около раменете му в къдрава маса. Бях го виждала така стотици пъти, но внезапно той беше напълно различен. Никога не се бях страхувала от Ричард, не и наистина. Сега, за първи път видях, че в него имаше нещо, от което трябваше да се плаша. Нещо изплува зад очите му, неговият звяр, той го викаше. Звярът сега беше там, точно зад тези истински, кафяви очи. Чудовището чакаше да бъде пуснато на свобода.

— Ричард — казах аз и трябваше да се изкашлям, за да прочистя гърлото си. — Какво не е наред с теб?

— Утре е пълнолуние, Анита. Силните емоции не са най-добрата идея точно сега — ярост изтъняваше лицето му, правейки прекрасните кости на челюстта му дълги и тънки. — Ако не ви бях прекъснал, щеше ли да нарушиш обещанието си към мен?

— Той все още не знае какъв вид чорапи нося — казах аз.

Ричард се усмихна и част от напрежението изчезна.

— Твърде гладко за жартиери — каза Жан-Клод — Чорапогащник, въпреки че може и да са чорапи до чатала, за това не съм сигурен.

Ричард изръмжа.

Погледнах назад към Жан-Клод.

— Не ми помагай.

Той се засмя и кимна. Облегна се на едната от подпорите на леглото, пръстите му си играеха върху голата кожа на гърдите му. Това събуждаше неприлични представи и той го знаеше. Проклет да е.

Ниско, басово ръмжене привлече вниманието ми отново към Ричард. Той се приближи към леглото така, сякаш всяко движение болеше. Напрежението звънтеше, набирайки мощност. Дали щях да го видя да се променя тук и сега? Ако се променеше, щеше да има бой и за първи път се притеснявах за сигурността на Жан-Клод, така както се притеснявах за Ричард.

— Не го прави, Ричард, моля те.

Той се беше втренчил покрай мен в Жан-Клод. Не погледнах назад, за да видя какви ги вършеше вампирът, ръцете ми бяха прекалено заети с върколака пред мен.

Нещо премина през лицето му. Бях сигурна, че Жан-Клод правеше нещо зад гърба ми. Ричард изпусна звук по-скоро животински, отколкото човешки и се метна към леглото. Аз не се преместих от пътя му. Стоях на място и когато той беше почти до мен, движещ се покрай мен, аз се хвърлих към него и го хвърлих в почти перфектно търкаляне през рамо. Така спрях устрема му. Може би ако бях пуснала ръката му, бихме могли да избегнем останалото, но направих класическа грешка. Не помислих, че Ричард би могъл наистина да ме нарани.

Той сграбчи ръката, която го държеше и ме хвърли през стаята. Беше паднал на гърба си и нямаше добра опора и това беше единственото, което ме спаси. Полетях само за секунда и се затъркалях покрай килима, когато се ударих. Светът още се въртеше, когато ръката ми посегна за ножа. Не можех да чуя нищо от кръвта, блъскаща в собствената ми глава, но аз знаех, знаех, че той идваше.

Той докосна рамото ми, обърна ме обратно и аз опрях сребърното острие в гърлото му. Той замръзна наведен, опитващ се, мисля, да ми помогне да стана. Втренчихме се един в друг от само няколко сантиметра. Гневът беше изчезнал от лицето му. Очите му бяха нормални, приятни както винаги, но аз държах ножа срещу гладката кожа на врата му, така че да знае, че съм сериозна.

Той преглътна внимателно.

— Не исках да те нараня, Анита. Толкова съжалявам.

— Назад — казах аз.

— Нарани ли се?

— Назад, Ричард. Сега!

— Нека ти помогна — той се приближи по-близо и аз притиснах острието достатъчно, че да му пусна струйка кръв.

— Махни се от мен, Ричард.

Той ме послуша и се отмести бавно настрани. Изглеждаше объркан и наранен. Нямах нищо счупено, в това бях сигурна, а и не кървях. Ако ме беше хвърлил срещу стената с толкова сила, щеше да е друго нещо. Срещах се с него от седем месеца, почти спах с него няколко пъти и през цялото това време не бях оценила напълно с какво си играя.

— Ma petite, добре ли си? — Жан-Клод стоеше в долната част на леглото. Той наблюдаваше внимателно Ричард, докато се приближаваше до мен.

— Добре съм, добре съм — хвърлих му бърз поглед. — Какво направи зад гърба ми, за да го ядосаш така?

Жан-Клод изглеждаше смутен.

— Пошегувах се с мосю Зееман. Може би дори исках бой. Ревността е глупава емоция. Как можех да знам, че няма да се преместиш от пътя на зареден върколак?

— Не отстъпвам, никога, на никого — почти се смеех. — Въпреки че следващият път може би ще направя изключение.

— Не исках да те нараня — каза Ричард. — Но да ви видя двамата така… Да знам, че си с него не е същото нещо като да ти го натрият в лицето — гневът му беше изчезнал в момента, в който ме нарани. Ужасът от това, което беше направил, страхът за моята сигурност върнаха здравия му разум веднага.

— Ние само се целувахме, Ричард, нищо друго, без значение какво е искал да повярваш.

— Внезапно се почувствах толкова ревнив. Съжалявам.

— Знам, че беше инцидент, Ричард. Просто се радвам, че нямаше стена по-наблизо.

— Можех да те нараня много лошо — той направи стъпка към мен, ръцете му се протегнаха, после спря сам. — А ти искаш от мен да освободя звяра си достатъчно, че да убива. Не разбираш ли колко ми е трудно да го контролирам?

— Разбирам по-добре, отколкото разбирах преди няколко минути — казах аз.

— Чантите ти са в коридора. Ще ги донеса, после ще си тръгна — това беше изражението, от което се страхувах. Този разбит, кучешки вид. Беше ми по-лесно да се справям с гнева, въпреки че беше по-опасен.

— Недей да си тръгваш.

И двамата ме погледнаха.

— Жан-Клод започна това — вдигнах ръката си преди той да успее да протестира. — О, аз знам, че се наслаждаваше, но освен това искаше Ричард да ни види заедно. Искаше да предизвикаш бой. Искаше да ми покажеш, че той е по-голямо чудовище, отколкото си ти. Успя да се справиш чудесно по всички точки. Сега, изчезвай.

— Изхвърляш ме от собствената ми спалня? — той изглеждаше развеселен.

— Да — изправих се и се олюлях съвсем леко на високите токчета.

Жан-Клод въздъхна.

— Тогава аз ще съм заточен в ковчега си завинаги, никога да не позная насладата от твоята компания, докато спя.

— Ти не отиваш да спиш, Жан-Клод. Ти умираш. Може би желая твоето топло, дишащо тяло, но все още не съм готова за всичко останало.

Той се усмихна.

— Много добре, ma petite. Ще ви оставя с мосю Зееман да обсъдите последните няколко минути. Ще те помоля само за едно нещо.

— И какво е то? — попитах аз.

— Да не правиш любов в моето легло, щом аз няма да мога да я споделя.

Въздъхнах.

— Ще ми бъде доста притеснително да правя любов с Ричард в твоето легло. Мисля, че няма защо да се притесняваш за това.

Жан-Клод погледна Ричард. Очите му проследиха всеки сантиметър от него, забавяйки се на отворената рана на гърлото му, въпреки че това може би се дължеше само на моето въображение.

— Ако някой би могъл да устои на изкушението, то това си ти, ma petite. — Жан-Клод ме погледна, лицето му беше неразгадаемо. — Съжалявам, че почти беше наранена. Не исках това да става.

— Ти винаги си намираш добри извинения — казах аз.

Той въздъхна, след това се засмя. Хвърли поглед към Ричард.

— Може би не съм по-доброто чудовище в крайна сметка.

— Изчезвай — казах аз.

Той излезе, все още усмихвайки се. Затвори вратата зад себе си и аз останах с неговата сила, танцуваща върху кожата ми, усещането от устните и ръцете му върху тялото ми. Това беше само една целувка. Подготовка. Но дори и притокът на адреналин от хвърлянето ми през стаята, не можеше да прогони последиците.

Ричард стоеше втренчен в мен, сякаш някакси можеше да усети силата.

— Ще отида да донеса чантите — каза той. Можеше да каже толкова много неща, но това беше най-безопасното.

Отиде да вземе чантите, а аз седнах на леглото. Ричард можеше да ме убие. Жан-Клод никога нямаше да изгуби контрол така. Исках Ричард да прегърне своя звяр, но може би, само може би, не разбирах точно какво означава това.