Лоръл К. Хамилтън
Смъртоносен танц (24)

24

Събудих се в тъмнината и някой се навеждаше над мен. Не можех да го видя наистина, но усещах нещо във въздуха над мен като тежест. Ръката ми се плъзна под възглавницата и измъкна файърстара. Насочих пистолета, към който и да беше това и той изчезна като сън. Седнах на леглото, притискайки гърба си към стената, опитвайки се да бъда възможно най-малка мишена.

От тъмнината се чу глас. Прицелих се в него, напрягайки ушите си за още натрапници.

— Аз съм Касандра. Ключът за лампата е точно над теб. Ще стоя тук, докато не запалиш лампите — гласът й беше нисък, като глас, който бихте използвали за луди хора или такива, които са насочили оръжие срещу вас.

Преглътнах пулса си и се дръпнах от стената. Плъзнах лявата си ръка по нея, докато не достигнах ключа за лампата, после коленичих с пръсти върху него. Когато се свих, колкото можех по-надолу и все още достигах ключа, го натиснах. Светлината блесна. В първия момент яркостта й ме заслепи, докато скачах на пода със сляпо насочен пистолет. Когато можех да виждам, Касандра стоеше на около крачка от леглото, с ръце разтворени от двете страни на тялото й, втренчена в мен. Очите й бяха леко разширени. Връзката на викторианската й нощница потрепваше заедно с повдигането на гърдите й.

Да, викторианска нощница. Изглеждаше деликатна, като кукла. Бях я попитала дали Жан-Клод е избирал роклята й. Не, тя си я беше избрала. Всеки сам за себе си.

Тя стоеше замръзнала на килима и ме гледаше.

— Анита, добре ли си? — тонът й подсказваше, че не мисли така.

Поех си дълбоко въздух и насочих пистолета към тавана.

— Да, добре съм.

— Може ли да се движа?

Стоях, държейки пистолета до себе си.

— Не се опитвай да ме докосваш, когато съм дълбоко заспала. Първо кажи нещо.

— Ще го запомня — каза тя. — Може ли да се движа?

— Разбира се. Какво има? — попитах.

— Ричард и Жан-Клод са отвън.

Погледнах часовника си. Беше един следобед. Имах почти шест часа сън или щях да ги имам, ако с Касандра не бяхме говорили почти час. Не бях заспивала така от години, но честно, момиче или не, тя все още си оставаше ликантроп, който бях срещнала едва тази нощ. Чувствах се странно да й се доверя да ми пази гърба като бодигард. Никога не съм обичала особено да спя с непознати. Не е сексуално. Просто обикновено съмнение. Дълбокият сън е най-безпомощното състояние, което повечето от нас достигат.

— Какво искат?

— Ричард каза, че има план.

Нямаше нужда да питам какъв план. В деня на пълнолунието в главата му се въртеше само едно нещо: Маркус.

— Кажи им, че първо ще се облека — тръгнах към куфара си. Касандра тръгна към вратата. Отвори я съвсем малко, говорейки тихо. Затвори я решително зад себе си и се върна при мен. Изглеждаше объркана. По нощница, с объркан израз на лицето, изглеждаше около дванайсетгодишна.

Клечах пред куфара, с дрехите в ръце и гледах към нея.

— Сега какво?

— Жан-Клод каза да не се притесняваш да се обличаш.

Втренчих се в нея за един удар на сърцето.

— Да, точно така. Отивам да се облека. Могат да изчакат толкова дълго.

Тя кимна и се върна към вратата.

Влязох в банята. Погледнах се в огледалото. Изглеждах точно толкова уморена, колкото се чувствах. Измих си зъбите, погрижих се за нуждите си и си пожелах душ. Щеше да ми помогне да се събудя. Можех да си взема вана, но не бях сигурна дали момчетата можеха да изчакат толкова дълго. Освен това, ваната беше нещо, което се прави, когато се подготвяш за лягане, а не когато се опитваш да се събудиш. Имах нужда от нещо стимулиращо, а не от нещо отпускащо.

Ричард имаше план, но Жан-Клод беше с него. Това означаваше, че вампирът беше помогнал за създаването на плана. Това беше доста плашеща мисъл.

Тази вечер Ричард щеше да се бие с Маркус. Можеше да е мъртъв до утре. Мисълта, накара гърдите ми да се стегнат. Имаше напрежение зад очите ми, което приличаше повече на сълзи, отколкото на нещо друго. Бих могла да живея с Ричард някъде далеч от мен. Щеше да ме боли, но щях да оцелея. Можеше да не преживея неговата смърт. Обичах Ричард. Наистина го обичах. Не исках да го загубя. На никаква цена.

Жан-Клод можеше да е перфектният джентълмен, но аз не му вярвах. Как можех да го направя? Той винаги имаше поне дузина различни причини за всичко, което правеше. Какъв беше планът? Колкото по-бързо се облечах, толкова по-бързо щях да разбера.

Всъщност просто бях сграбчила разни неща от куфара си. Можеш да разбъркаш повечето ми дрехи и те пак щяха да си пасват. Тъмносини джинси, синьо поло, бели спортни чорапи. Не се обличах, за да впечатля някого. Сега, когато се бях посъбудила ми се искаше да си бях избрала нещо по-непрактично. Любовта те караше да се притесняваш за неща като тези.

Отворих вратата. Ричард стоеше до леглото. Един поглед към него и спрях насред крачка. Косата му беше сресана, докато беше заприличала на пенеста маса около раменете му. Не носеше нищо, освен чифт копринени боксерки в кралско червено. Те бяха срязани високо от двете страни, позволявайки да се видят нещата му, когато се обърна към мен.

Когато успях да затворя устата си и да проговоря, казах:

— Защо си облечен по този начин?

Жан-Клод се беше подпрял на едното си рамо на стената. Беше облечен в черна, дълга до глезените роба, поръбена с черна козина. Косата му се смесваше с кожената яка, така че беше трудно да кажеш къде свършваше едната и започваше другата. Бледите му врат и триъгълника на гърдите му изглеждаха почти перфектно бели на фона на козината.

— Изглеждате така, сякаш току-що сте излезли от два различни порно филма. Касандра спомена нещо за план. Какъв е плана?

Ричард хвърли поглед към Жан-Клод. Те размениха погледи, които говореха повече от думи. Бяха се обединили зад гърба ми.

Ричард седна на ръба на леглото. Боксерките прилепваха малко прекалено плътно, за да ми е удобно и ми се прииска да отместя поглед, затова погледнах към Жан-Клод. Не беше особено подобрение, но поне по-голямата част от него беше покрита.

— Помниш ли преди няколко месеца, преди Коледа, когато инцидентно успяхме да възпламеним някакъв вид магическа енергия в апартамента ти? — попита Жан-Клод.

— Помня — казах аз.

— Мосю Зееман и аз вярваме, че ние тримата можем да споделяме сила, да станем триумвират^[1].

Погледнах от единия към другия.

— Обяснете.

— Има връзка между мен и вълците. Има връзка и между теб, моя малка некромантке и мъртвите. Страстта и любовта винаги носят магическа енергия. Мога да ти покажа отделни магии, които използват връзката между вампирите и техните животни, между некромант и вампир. Не би трябвало да сме изненадани, че съществува такава енергия между нас.

— Изясни гледната си точка — отбелязах аз.

Жан-Клод се усмихна.

— Вярвам, че можем да призовем достатъчно сила, за да свалим Улфрик. Познавам Маркус. Той няма да се бие, ако вярва, че няма шанс да победи.

— Жан-Клод е прав — каза Ричард. — Ако мога да блесна с достатъчно сила, Маркус ще отстъпи.

— От къде знаете, че дори бихме успели отново да призовем това-каквото-и-да-беше?

— Направих някои проучвания — каза Жан-Клод. — Има два случая на господар — вампир, който е можел да призовава животните и след това е успял да направи едно от тях, докато е било в лак — формата си, нещо като свой човешки слуга.

— Е, и?

— Означава, че има шанс да успея да се свържа и с двама ви.

Поклатих глава.

— Няма начин, никакви вампирски белези. Бъди там, направи това, не ми харесват тези неща.

— Върху вас нямаше никакви вампирски белези през декември — каза Жан-Клод. — Мисля, че и сега ще проработи без тях.

— Защо вие двамата сте облечени по този начин?

Ричард изглеждаше засрамен.

— Това беше всичко, което си донесох. Мислех, че ще споделим леглото снощи.

Махнах към боксерките.

— Тези нямаше да ни помогнат да се въздържим, Ричард.

Топлина пропълзя нагоре по лицето му.

— Знам, съжалявам.

— Кажи ми, че в куфара ти няма никакво фино бельо, ma petite.

— Никога не съм казвала, че няма. — Рони ме беше уговорила да си взема някакъв комплект, просто за в случай, че се предам на Ричард. Тя нямаше нищо против да споделя леглото с Ричард преди сватбата, в случай че успеех да изритам Жан-Клод извън надпреварата.

— За кого го беше купила? — попита Ричард тихо.

— За теб, но не ме разсейвай. Защо не с готини пижами?

— Ричард и аз направихме опит само двамата да призовем силата. Нищо не се получи. Неговата неприязън към мен се превърна в пречка в този случай.

— Това истина ли е, Ричард?

Той кимна.

— Жан-Клод каза, че се нуждаем от трети, нуждаем се от теб.

— Какъв е проблема с дрехите?

— Страстта и гнева, бяха това, което отключи силата първия път, ma petite. Имаме своя гняв. Липсва ни страстта.

— Чакайте малко, по дяволите — погледнах бързо от единия към другия. — Да не ми казвате, че трябва да си направим тройка?

— Не — каза Ричард. Той се изправи. Приближи се към мен в късите си боксерки, осветявайки стаята. — Без секс, обещавам ти. Дори и заради нещо такова, пак нямаше да се съглася да те споделя с него.

Плъзнах пръстите си надолу по копринените боксерки, леко, почти сякаш се страхувах.

— Тогава защо са костюмите?

— Нямаме време, Анита. Ако това ще проработи, трябва да проработи бързо — той стисна ръцете ми, неговите излъчваха горещина върху кожата ми. — Ти каза, че ще ми помогнеш с плана. Това е планът.

Изтеглих се бавно от него и се обърнах към Жан-Клод.

— И какво ще получиш ти от това?

— Твоето щастие. Нито един вълк не би предизвикал Ричард, ако сме истински триумвират.

— Моето щастие, точно така — разгледах неговото спокойно, любезно лице и ми хрумна нещо. — Хранил си се от Джейсън, нали така? Опитал си силата, която той изсмука от Ричард, така ли е? Така ли е, ти кучи сине? — приближих се, докато говорех, борейки се с подтика да го ударя, когато стигна до него.

— Какво от това, ma petite?

Стоях точно пред него, хвърляйки думите в лицето му.

— Какво би спечелил ти от всичко това? И не ми говори тия глупости за моето щастие. Познавам те от прекалено дълго.

Лицето му беше благо, почти обезоръжаващо.

— Аз бих получил достатъчно сила, така че нито един вампир — господар по-слаб от членовете на самия Съвет, не би посмял да ме предизвика.

— Знаех си. Знаех си. Ти не правиш нищо без дузина задни мисли.

— Моята полза е точно каквато е и ползата за мосю Зееман. И двамата ще подсигурим своите позиции.

— Добре, какво мога да получа аз от това?

— Ами как, безопасността на мосю Зееман.

— Анита — каза меко Ричард. Докосна рамото ми.

Завъртях се рязко, за да го погледна. Преглътнах ядосаните си думи, когато погледнах израза на лицето му. Толкова сериозно, толкова официално.

Той прегърна раменете ми, едната му длан обхвана лицето ми отстрани.

— Не се налага да правиш това, ако не искаш.

— Разбираш ли какво предлага той, Ричард? Така никога няма да можем да се освободим от него — докоснах ръката, която беше на лицето ми. — Не ни обвързвай така към него, Ричард. Веднъж щом получи част от теб, той никога няма да те пусне да си отидеш.

— Ако наистина вярваше, че той е зло, щеше да си го убила преди много време и щяхме да сме свободни от него.

Ако не направех това и Ричард умреше тази вечер, щях ли да успея да живея с това? Облегнах се на него, притискайки лицето си към гърдите му, вдишвайки неговия аромат. Не. Ако той умреше, а аз съм можела да го спася, никога нямаше да мога да се отърва от вината.

Жан-Клод дойде и застана близо до нас.

— Това може да е една от тези необичайни случки, които не могат да бъдат повторени в контролирана среда, ma petite. Магията често действа така.

Обърнах лицето си и го погледнах, брадичката ми все още беше притисната към голите гърди на Ричард, ръцете му все още бяха обвити около гърба ми.

— Без вампирски белези върху нито един от двама ни, нали така?

— Обещавам. Единственото нещо, за което ще ви помоля е това никой от нас да не се отдръпва. Нуждаем се от реална представа колко сила бихме могли да призовем. Ако не е много, тогава отново ще говорим, но ако е както си мисля, тогава ще реши много наболели проблеми.

— Ти, манипулативно копеле.

— Това да ли е? — попита той.

— Да — казах аз.

Ричард ме прегърна. Оставих ръцете му да ме държат, да ме успокояват, но очите на Жан-Клод бяха тези, които гледах. На лицето му се беше изписал израз, който беше трудно да се опише. Дяволът, би трябвало да изглежда така, след като се подпишеш на свободното място и му подариш душата си. Приятен, нетърпелив и малко гладен.